© No more heroes.
(Без)полезна информация
За по-доброто разбиране на тази книга е необходимо да се знаят следните факти:
I.
Казвам се Карлос Богдан Арнер Байчев и съм роден в един мразовит декемврийски ден в град Камагуей, Куба. Трябва да е било към 16 градуса. Според майка ми съм се родил в два часа след обяд, а според баща ми в два през нощта. Той изтъква за доказателство това, че си спомнял как висели с баба ми пред болницата по нощите с едно одеяло. За съжаление баща ми не е човек, на когото може да се вярва за такива неща. Годината е 1973-та.
II.
Някъде към края на шейсетте, баща ми, Карлос Мануел Арнер Колумбие, заминава да учи химия в Москва. В Куба има недостиг на специалисти и много студенти се възползват от възможността да се изучат в Съветския Съюз.
III.
Майка ми, Валентина Делчева Байчева, чистокръвна българка, също заминава да учи химия в Москва, по-скоро бягайки от баща си, дядо ми Делчо. А той като млад искал да бъде учител, но станал партизанин, а след това партията го изпратила във военното училище и станал генерал. Със служебна Волга. Та вкъщи било малко като в казарма: равнис, мирно, физзарядка голи до кръста… И майка ми измислила да избяга по-далечко, в Московския химико-технологичен институт „Менделеев”.
IV.
Първата регистрирана среща между майка ми и баща ми се състояла в стола на института през далечната вече 1967. Баща ми видял майка ми, докато минавала покрай него с табла в ръка. Посочил я на един негов приятел и му казал: „Виждаш ли я тази, с белега? Аз ще се оженя за нея”.
Така и станало. Завършили и се оженили, въпреки недоволството и мрачните предупреждения на дядо ми. И заминали за Куба, тази далечна слънчева страна.
V.
През 1984-та година родителите ми се разведоха. Причината на всички причини беше пристрастяването на баща ми към алкохола. Година след това, през 1985-а, майка ми събра в три куфара всичко, което можа да събере и с двете си деца под ръка, се прибра обратно в България. Дядо ми използва случая следващите няколко години да поупражнява пред майка ми израза: „Ние те предупредихме, защо не ни послуша?”.
Когато пристигнахме, с брат ми Даниел едва знаехме български.
VI.
През 1990-а година баща ми с някакви връзки успя да уреди самолетни билети за нас с брат ми. Пътувахме сами и прекарахме един месец при него. Това е последната визита на острова за брат ми. А аз отидох отново през 2002-ра, най-абсурдното пътуване в живота ми. Не ме пуснаха да вляза в страната и ме върнаха обратно в същия самолет, с който пристигнах. След отчаяни молби от двете страни, разрешиха на баща ми да влезе в ничията зона на летището и така успяхме да се видим за около 15-20 минути. Причината да не ме пуснат беше, грубо казано, нередовни документи с любезното съдействие на кубинското посолство в София.
VII.
Пътуването през 2005-а беше внимателно планирано, за да се избегнат всякакви възможности за провал. С Елена, моята вярна спътница в живота, имахме резервация няколко месеца преди полета.
За нещастие, две-три седмици преди датата се оказа, че туристическата ни агенция не е потвърдила навреме резервациите и целият перфектно изграден план е пред срив. Кошмарни седмици в списъкa на чакащите за няколко полета.
Една седмица преди планираната дата, която от месеци бях съобщил на баща ми и около която се въртяха всички резервации, отпуски и други чудовища на нашето време случайно срещнах Петър Папазов, бивш съученик от Испанската гимназия. Той ми даде телефона на Петя, някаква приятелка на сестра си. Каза ми: „Ако тя не може да ти намери билети, значи просто няма билети”.
Няколко дни след това Петя ни намери билети. Точно четири дни преди датата на полета отидох до бюрото с издут от банкноти джоб. Върнах се вкъщи олекнал, опипвайки през целия път безценните листчета във вътрешния джоб на палтото си.