Предговор

Посвещавам тази книга на Исабел, моята дъщеря. Това дори не е книга, а документално четиво със сантиментални отклонения. Разказва се за едно пътуване до Куба през февруари 2005-а година. Първоначално мислех, че го пиша, за да ми помогне да не забравям детайлите, но постепенно взех да се отплесвам, докато нещата не стигнаха до тук.

Когато се върнах, много хора ме питаха какво е там. На приятелите чистосърдечно признавах, че не мога да го опиша, че главата ми се рее в космоса и че няма да се върне скоро. Но на останалите се налагаше да разказвам по нещичко, защото не обичам да изглеждам груб. Почти винаги ми задаваха и по някой въпрос, на който не знаех отговора. Например: „Тоя Фидел, няма ли да умира вече?”; „С колко пари на ден може да се изкара?”; „Има ли акули в морето?”. А след това не се чувствах добре, защото за Фидел нямам представа, за парите е относително, а акула никога не съм виждал.

Оказа се, че не мога толкова лесно да обясня какво е там. Впечатленията ми са какафония от ярки детски спомени, примесени с емоцията от дългогодишното завръщане и присъщото за големите търсене на обяснение за всяко нещо. Затова реших да напиша всичко така, както го видях и както го почувствах, без да се старая да отделям истината от собствената си митология. Да разкажа не какво е там, а какво се случи, докато бях там. Така ми е по-лесно и по-честно.

Цялата история е много лична, почти сълзлива. Описаните събития касаят единствено мен и хора много близо около мен. Това е и нещо като обяснение в любов. От край време страдам от страстта да обяснявам на хората писмено колко са важни за мен и колко ги обичам и ценя. Сигурно е така, защото не им го казвам достатъчно често.

Много бих искал, когато някой прочете това, да изпита онова странно желание – да бъде по-добър човек. Като Боб Марли, Хосе Марти или като Здравко. Ще съм много доволен, ако син реши, че трябва да бъде по-добър син, а баща – по-добър баща. Или приятел – по-добър приятел. Даниел Петков веднъж ме попита от Сан Франциско още ли го има онова капанче, срещу трета сменна, където малкото било 100 грама, а голямото 200. Нямам представа, това капанче някакси съм го пропуснал. Но едно нещо е ясно – понякога в живота и малкото е голямо. Така че ще се радвам и на всякакви дребни неща.

Очаквайте скоро!