— четвъртък, 24 февруари 2005

Всичко

Трябваше да освободим стаята сутринта, но имаше опцията да зарежем тежките куфари и чанти в специална стая за съхранение. Така единствения ни проблем остана да измислим къде да се мотаем до вечерта, когато ни беше полета за София.

Отново тръгнахме да обикаляме града. Магазини, площади, улици, сгради и още магазини. Ескалатори, асансьори, безкрайни щандове. Този път се отказахме от хамона и хапнахме много хубави дюнери в едно кюрдско заведение. Купих си прекрасно зелено яке, а Елена купи някаква играчка на Исабел. Стана време. Прибрахме се в хостела, взехме си багажа и тръгнахме към летището.

Предполагам, че сме писали разни SMS-и от Мадрид, а може би сме пращали някакви мейлове, защото когато кацнахме в София и с невинни физиономии минахме през изхода Нищо за деклариране, видяхме познатите мутри на Асен и Евгени. Ужасно се зарадвах! Не знам как бяха разбрали точно кога пристигаме, но бяха там, готови да поемат куфари и чанти и да ни закарат до хостела, където организирано ни очакваха Сашо, Вера и всички останали.

Беше трогателно. Всички се бяха събрали специално, за да ни посрещнат. Точно същите хора, които ни бяха изпратили преди 20 дни, когато нищо, нищо от тук описаното все още не се бе случило. Разговаряхме и се смеехме, както обикновено. Асен отново ни стискаше с огромните си ръце, Сашо отново се опитваше да измисли хапливи шеги и това, това беше нашият свят, където всичко беше познато и обикновено.

От мен се очакваше да разкажа нещичко за Куба, за пътуването ни, но мислите ми бяха прекалено объркани и не знаех откъде да го подхвана. Все още ми беше трудно да осъзная, че съм се прибрал. Казах им, че ужас, нищо не мога да разкажа, но после се сетих за фотоапарата и решихме да пуснем снимките през телевизора в хотела, с идеята да коментирам всяка с по две-три думи.

И всичко щеше да бъде чудесно, ако снимките не бяха около 700 и пълни с микроскопичните образи на десетки чичовци, лели и братовчеди. Телевизорът беше малък и размазваше до такава степен снимките, че едва се разбираше какво има на тях. Ядосах се, нямаше смисъл така. Дори снимката с кубинската лимузина, която превъртях специално заради Асен и която смятах, че ще бъде тотален хит не предизвика почти никакъв интерес, на това дребно телевизорче едва личеше, че вратите са три, а не две. Колкото повече се опитвах нещо да обясня, толкова повече затъвах, отварях скоби, и в тях още едни скоби, без накрая да мога да ги затворя. Разказът беше тотален провал. Липсваше ми голяма част от контекста, който прави историята интересна. Млъкнах ядосан от безсилието си и се захванах да гледам глупаво за известно време. А исках да го разкажа, защото ми се струваше, че пътуването ни беше наистина чудесно и забележително. И както си седях, отчаян и безпомощен, изведнъж ми хрумна гениална спасителна идея. Точно така! Станах и обръщайки се към всички, казах: „Ще взема да напиша един разказ за цялото пътуване и в него всичко ще опиша, ден по ден! И тогава… тогава, приятели, всичко ще разберете!”.