© Преоткриването на Куба . 2005
— сряда, 23 февруари 2005
Cat’s Hostel
Успяхме да поспим в самолета. Емоционалното изтощение ми отпусна неочаквана аванта и ми позволи да заспя. Защитните системи на организма направиха всичко, което се искаше от тях, за да уравновесят всичките онези малки системки и вътрешни налягания. Внезапно се бяха самоизключили, за да ми позволят да не мисля за нищо и да заспя уморен, с празна глава.
Приземихме се без проблеми в Мадрид. Поради някаква причина не можеше да си оставим пълния с бутилки ром багаж на летището и се наложи да го мъкнем с нас, което постави на изпитание мъжеството ми. Имахме резервация в Cat’s Hostel и направо се насочихме натам, водени от картата, която си бях направил в София, както и от познанията от краткия ни престой на идване.
Хостелът се намира в една много красива сграда, дворец от XVIII век, в самия център на Мадрид. Украсен е в мавритански стил, с нещо като вътрешно дворче с красив фонтан по средата. В София бях отделил един-два дни за търсене на място за спане в Мадрид. Търсех с надеждата, че щом попадна на „нашето място” веднага ще го позная. И точно така стана. Още щом видях снимките и прочетох малко информация за хостела вече знаех, че това е нашето място.
Мачът
Някакси се дотътрихме до там с багажа. Слава богу, спирката на метрото беше съвсем близо, но самото прекачване от една линия на друга, както и прехвърлянето през станциите на тежкия багаж направо ни пийна соса. Иначе се чекнахме без проблеми и мацката на рецепцията беше симпатяга.
Веднага вляво имаше бар с огромен телевизор. С надежда попитах момичето дали ще дават мача Барселона – Челси. Тук трябва да призная, че съм голям футболен запалянко и гледането на този мач беше запланувано още преди тръгването ни от София. Даже малко ме беше яд, че не пристигахме предишния ден, когато Реал бяха играли с Ювентус и ги бяха били с едно на нула. Друго си е да гледаш мач на Реал насред Мадрид. Но така или иначе, като фен на Барса, мачът, който истински ме вълнуваше беше този. И въпросът беше на живот и смърт. Трябваше да гледам този мач!
Мацката каза, че и други я били питали и че ако го давали по някой от ефирните канали щели да го пуснат. Това, че не ми даде 100% сигурност, че ще го излъчат, ме принуди впоследствие да попитам в няколко бара в околността дали ще го дават, където неизменно ми отговаряха с: „Ти ела, пък ние ще ти го пуснем”. Успокоих се, щях да го гледам, независимо къде.
След кратка обиколка из околностите се върнахме отново в хостела. За щастие мача не беше PPV и щяха да го излъчат в бара на хостела. Много се зарадвахме, защото барът изглеждаше супер, а и после лесно щяхме да пропълзим обратно нагоре до стаята ни. Качихме се да оставим излишните дрехи. Не знам дали във всички хостели е така, но тази стая беше толкова тясна, че направо нямаше как да седнеш или да се преоблечеш, без да рискуваш да си счупиш главата или гръбнака в някоя от металните рамки на вишките. Направо не можеше и пет секунди да се стои, затова веднага щом се стегнахме, слязохме долу. Нали съм си късметлия — на бара имаше две места с чудесна видимост към екрана. Погледнах набързо менюто, надраскано с тебешир върху една дъска. „Две чаши сангрия, por favor”, се чух да казвам и започнах да обяснявам на Елена защо е толкова важен този мач.
Чашите си бяха юнашки, по 400-500 мл и не след дълго с Елена вече гледахме света с влажни и отвеяни погледи. Мачът започна и аз, като огромен фен на Барса и огромен антифен на Челси, започнах да подскачам и да подвиквам към екрана. Пред нас един англичанин непрекъснато правеше някакви глупави коментари, обвиняваше съдията, че свирел за Барса. Не знам как се сдържах да не се заям с него, особено когато Челси поведоха след нещастния автогол на Белети. Мръсникът беше доволен и коментарите му станаха по-редки, тъй като повечето хора в бара подкрепяха Барса и явно беше усетил, че дразни.
Не знам коя сангрия беше тази, която разлях по бара. Може би третата. Стана случайно, гледах към телевизора и вместо да я сложа върху барплота, я сложих върху цигарите си и тя се катурна. Разбира се, който е гледал мача знае за какво става въпрос. Не можех да откъсна очи. Барса натискаше много здраво, Челси се бяха окопали в защита, после изгониха Дрогба и с изстраданите голове на Макси и Ето’о стигнахме до драматичната победа.
Бях щастлив, Куба отново беше някакъв далечен спомен, някаква странна халюцинация. Елена се смееше до мен, а англичанинът със скапаните си коментарчета беше останал съвсем сам с тихото си помрънкване за съдията и никой не му обръщаше ни най-малко внимание. Не мисля, че успяхме да си допием чашите. Качихме се с препъвания до стаята, а после аз едвам се изкатерих на леглото си на втория етаж, за да заспя трудно неспокойния си сън, преигравайки наум всичките деветдесет минути на мача, радостта на Макси, триковете на Роналдиньо, този особен вид бягство от реалността.