★ Преоткриването на Куба

— вторник, 22 февруари 2005

Ла коста

Така се случи, че оставихме за последния ден ходенето до най-близкия туристически обект, а именно — скалистия морски бряг, който се пада на около 200-300 метра от блока ни в Хавана дел Есте. Това беше специално място за нас с брат ми, където бяхме прекарали безкрайни часове в къпане, обикаляне, търсене на раци, изследване или обикновено взиране в океана. И досега с него наричаме този бряг la costa, въпреки че от много отдавна спряхме да си говорим на испански. Това беше нашия заден двор и държах на всяка цена да заведа Елена.

Поисках от баща ми един час и се помъкнахме нататък, като се разбрахме да мине да ни вземе направо от там.

Лично за мен винаги е било много по-вълнуващо да се къпеш сред скалите, отколкото на плажа. Така съм от дете. Обичам да се рея в безтегловност, въоръжен с маска, с гуменки на краката, срещу острите бодли на морските таралежи, да оставям рибите да плуват покрай мен и да гледам обсипаното с корали, морски таралежи и всякакви шарени образувания дъно.

Имахме време да се разходим и да разкажа няколко случки, като например онази, в която с приятелите ни намерихме веднъж умряло делфинче, изхвърлено от вълните. Или онази, в която бях успял да убедя брат ми да изяде жив морски охлюв, с обяснението, че е ужасно вкусно. Водата искреше, кристално ясна, като от време на време някоя вълна ни изненадваше със силата си и почти успяваше да ни намокри. Скоро чухме характерния звук и се обърнахме към сушата, за да установим, че баща ми идва с все ситроена през скалите.

Сбогуване

Минахме да купим още някои неща от местния супермаркет, по-точно няколко бутилки ром, и още по-точно десет бутилки, колкото беше лимитът за безмитен износ, определен от кубинските власти. Баща ми недоумяваше за какво ни е толкова много ром. А аз алчно гледах бутилките и си представях как бъркам коктейли до полуда. За нас, за приятели, му обясних. Освен рома взех и няколко бутилчици малцова бира „Каракас”, за брат ми. Стегнахме си окончателно багажа и го оставихме в бойна готовност, за евакуацията ни вечерта.

Наистина не си спомням как мина този ден. Нямам снимки, не помня весели случки. Само помня, че в един момент стана време и трябваше да товарим куфарите и да тръгваме към летището. Огледах се за последно преди да изляза през вратата. Там стояха бабата на Баби, с насълзени очи върху инвалидната си количка, както и жената, която ѝ помагаше и която малко преди това ми беше подарила малка евангелистка книжка за Исус. Погледнах към картината-снимка с водопада и гипсовите ангелчета на стената. Внезапно ми се прииска да си направя цялата къща в София в такива китайски боклуци, да си слушам салса по цял ден, да си държа входната врата винаги отворена и да подвиквам на съседите си, докато минават: „Ей, старче, к’во става? Докараха ли яйца в бакалията?”. Чувствах как намразвам всичките суперскъпи квадратни италиански мебели и маркови магазини. В този момент някакси решавах да не си купувам нови дрехи, да не давам пари за глупости, да не си губя времето, да се раздавам повече и всички онези неща, които си обещаваме, когато чувстваме, че нещо не е наред с живота ни.

Блясъкът на всяко летище, видът на всички тези добре облечени хора, мекият глас, който струи от високоговорителите, всичко това е специално измислено, за да те подготви за раздялата. А раздялата ни беше мъчителна. Ако на идване поне привидно нямаше сълзи и емоции, то сега нищо не можех да направя срещу огромната буца, заседнала в гърлото ми. Беше прохладна нощ, като по поръчка от каталога за нощи за раздяла. Баща ми си беше обул за първи път новите обувки, които му бях донесъл и които очевидно не харесваше особено (каза, че били „прекалено модерни”). Стояхме едни срещу други, разделени на две групички, оставащи и заминаващи, а около нас витаеше въпроса кога ще дойдем пак. Надявах се да можем да дойдем след две години, този път с Исабел. Поставих на баща ми една единствена задача, да надживее Фидел. Тогава можехме дори да отидем и да поживеем известно време в Куба.

Забутахме количката с куфарите и свършихме непосредствените формалности: платихме си двадесет и петте долара изходна такса и си чекнахме багажа. Имахме още някакви минути и ги оползотворихме като стояхме и се гледахме и всеки се чудеше какво да каже. „Хей, кажи на Даниел, че другата година е негов ред”, успя да каже баща ми дрезгаво. „Ще му кажа”, отвърнах със стегнато гърло. И така се получава, че колкото и да е тромаво, времето винаги успява да се изниже и с всяка една секунда ни избутва все по-далече и по-далече от мига, който преживяваме. Неусетно минутите ни бяха изтекли и идваше ред на сбогуването.

Отдавна не съм преживявал толкова тъжно нещо. Имал съм кофти моменти, имало е неща, които с години са ме яли отвътре, но толкова кратко и наситено отдавна не бях имал. Не помня думи, просто накрая се прегърнахме поотделно с Карлос Даниел, Баби и баща ми, целунахме се и се запътихме към паспорт контрола.

Едвам сдържах сълзите си пред служителя на гишето, като вече не се притеснявах, че ще му се сторя подозрителен. Обръщах се през пет секунди назад и махах. Накрая човекът ми върна бумагите и аз погледнах назад за последен път. Баща ми и Баби се размахаха и се усмихнаха с криви усмивки, подсмърчащи. Помахах им за последно, направих две крачки и чух как бялата врата щраква зад мен.

/ / /

Събрахме се с Елена от другата страна. И тя, както и Баби, бяха поели от мъката на момента и изглеждаха почти толкова омърлушени, колкото и ние с баща ми. Прегърнахме се. Нямаше утеха за мен.

Залата, в която се чакаше, беше голяма и висока и горе, на нивото на втория или третия етаж имаше стъкла, където няколко изпращача стояха, правеха някакви знаци и махаха. Обърнах се на няколко пъти и с надежда поглеждах нагоре. Молех се да не вземе да му хрумне на баща ми да отидат там да висят. Така никога нямаше да мога да се измъкна от скапания им остров. Слава богу не се качиха. С Елена обиколихме фрий шоповете, докато не стана време да се качим на самолетчето и то да ни изстреля в космоса, с 1000 километра в час в непрогледната тъмнина.

/ / /

Излетяхме. Отново бях до прозореца. Ушите ми пищяха. Светлините на острова се отдалечаваха бавно през тесния люк. Не можех да откъсна очи. Самолетът направи завой, наклони се и светлините пропаднаха плавно надолу. Имах чувството, че прозорецът гледа право нагоре, към небето. Постепенно самолетът се изправи. Погледнах през люка — светлините ги нямаше.