★ Преоткриването на Куба

— понеделник, 21 февруари 2005

Последен ден

Това се очертаваше като последният ни ден в Куба, по-скоро последната нощ, тъй като заминаването ни беше на вечерта на другия ден. Единственото ни изискване към баща ми беше да излезем да напазаруваме някакви подаръци за приятелите ни в България. Попитах го каква е програмата. Показа ми тефтера с плана — за деня имаше празен лист.

Приготвихме се за излизане. Отдавна бях престанал да угаждам на баща си с бръсненето, просто си нахлузих обувките и зачаках Елена да облече новата си яркочервена рокля, която беше успяла да си купи от една сергия някъде из провинцията. Също така дочаках и Баби да догони Карлос Даниел, баща ми да направи жалкия си опит да го среше, всички онези дребни нещица, които правят излизането от дома толкова сложно и мъчително бавно. Накрая се качихме в колата и отпрашихме към центъра.

За щастие се беше провалила идеята на леля ми Идалис да направят грандиозен купон-изпращане в наша чест. Разбрах го един ден съвсем случайно от няколко откъслечни фрази между баща ми и Баби, докато карахме по хаванските улици. Явно искаха да е изненада, но след толкова пътуване и емоции единственото, което искахме, беше да прекарваме вечерите си колкото се може по-кротко.

Като малки бяхме отсядали няколко пъти в хотел Nacional, затова решихме това да е първата ни спирка в днешната импровизирана програма. Като деца с родителите ни редовно посещавахме кафетерията на приземния етаж.

Брат ми веднъж ми припомни един забравен епизод, разиграл се във въпросната кафетерия. Трябвало да чакаме баща ми по някакъв повод, а той закъснявал. Минал половин-един час и майка ми вече доста се била изнервила, когато човекът най-сетне се появил в другия край на залата, усмихнат и щастлив. Докато идвал към нас, небрежно грабнал едни цветя от украсата на една от съседните маси и ги поднесъл на майка ми. Милата жена, сигурно вече си била подготвила скандала, но за пореден път се оказала безпомощна пред лицето на трогателната му наглост.

Хотел Насионал не е най-модерния, може би не е и най-луксозния хотел в Хавана, но със сигурност е най-стилният. Построен в неоколониален стил от американски архитекти през 1930-а година, хотелът е мястото, където отсядат повечето знаменитости, които идват в Куба. По стените има снимки с автографите на Наоми Кембъл, Майкъл Дъглас и други. Първата ни работа щом влязохме, беше да слезем да видим кафетерията, но с разочарование установихме, че не работи. Залепихме лица на стъклото с баща ми, но от другата страна всичко изглеждаше различно и чуждо — това не беше нашата кафетерия. Качихме се горе и излязохме на двора. Една голяма група туристи набиваха здраво мохито, докато по земята спокойно се разхождаха гвинейски кокошки.

Следваше обиколка из по-новата част на Хавана, Ведадо. Това е кварталът, където са повечето посолства, хотели, резиденции, посолства, министерства и т.н. Строена е в началото на века и общо взето ознаменува американското присъствие в Куба. Разхождахме се, обикаляхме магазините, пазарчетата, ядохме сладолед в една сладкарница, намерихме прословутото мараскино за евентуалните ни дайкирита в София, изобщо се движехме много спокойно напред назад, без да бързаме.

Току-що бяхме разгледали един битпазар, когато баща ми се провикна: „Ай ми мадре, Барбарита!”, и се шляпна по челото. Баби изведнъж започна да се смее гръмогласно. Оказа се, че беше отмъкнала една игла за коса. В първия момент не можах да разбера какво става, но баща ми посочи кока на Барбарита, където съвсем естествено и непринудено се мъдреше изящното украшение.

Следобед баща ми отново ни пусна да обикаляме сами. Препоръчаха ни с Баби един бар, в сградата на хотел Мелия, най-новия голям хотел в Хавана. Барът бил страхотен, с кадилаци по стените и не знам какво още. Обиколихме първо още един битпазар, накупихме сума ти дребни боклуци, а после се насочихме към въпросния хотел, където разбрахме, че прословутият бар Хавана Кафе е затворен. Все пак, а и за наше успокоение, таксиметровият шофьор, който висеше отсреща ни открехна, че вътре допускали само хора във вечерно облекло, което означаваше, че така или иначе нямаше да можем да влезем. „Сигурно е нещо като Хепи, ама те като не са виждали такова и се кефят”, успокоих Елена.

Насочихме се към входа на хотела, за да открием магазина за пури, за който също ни бяха споменали баща ми и Баби. Портиерът ни упъти. Качихме се по ескалаторите и го намерихме на втория етаж, сгушен сред фонтани и лукс. Това беше най-големият магазин за пури, който бях виждал. Имаше стотици видове, марки и разфасовки. Искахме да купим пури за подаръци на приятелите ни, поне така си бяхме наумили. Заемаха малко място и бяха едно от нещата, които всеки с радост би приел. С изненада и известно разочарование установихме, че са доста скъпи. Някой си беше поръчал от Елена ароматизирани пурети. Попитах продавачката и тя ми разкри, че в Куба не се произвеждат никакви ароматизирани пури, всичките били „натурални”. Избрахме някакви, след дълго чудене, както често се случва, когато имаш прекалено голям избор, и без да се уливаме, побързахме да излезем преди да ни се замае главата от силния аромат на тютюн.

Имахме среща с баща ми срещу хотела, на Ел Малекон, фамозният крайбрежен булевард на Хавана, но оставаше още време, така че седнахме да пием бира в едно капанче наблизо.

Седяхме на столчетата и се гледахме с Елена. Колко различно чувство от онова, което изпитвахме при пристигането ни. Вече бяхме като стари войници. Изненадата и тръпката пред непознатия свят, в който бяхме стъпили преди двайсетина дни, бяха отстъпили място на едно ново и странно чувство за мълчаливо разбиране и съзерцание. Елена изглеждаше различна. Пристигна наплашена от стотици ми предупреждения, съвети и напътствия, въоръжена с туристически обувки, готова за борба със стихиите, а си тръгваше по джапанки и с яркочервена рокля. Това вече не беше светът, който ни изумява, озадачава и възхищава. Това беше един спокоен и подреден по свой начин свят, който се оставяше да бъде обичан. И отпивахме всяка глътка със съзнанието, че скоро ще го напуснем.

Накрая ни писна да седим и, прекосявайки булеварда, се качихме върху крайбрежната стена. Започнах да се оплаквам за това колко искам Исабел да дойде с нас, но да останем по-дълго време, за да може да научи испански „от само себе си”. Загледахме се в тъмносиньото море, като от време на време хвърляхме по едно око към пътя. След трийсетина минути в далечината се появи автомобил, който едвам се влачеше. Караше така ужасно бавно, че дразнеше дори само да го гледаш. Зад него вече се бе образувала малка колона, а колата непосредствено зад него истерично присветваше с фаровете. Забелязвах фигурата на шофьора, ръкомахаща, увлечена в някакви обяснения, сякаш ни най-малко не забелязваше какво става наоколо. Беше баща ми.

Професорът

Преди да се приберем, баща ми реши да минем през една друга негова леля, която незнайно как бяхме пропуснали досега. Синът ѝ, братовчед на баща ми, беше професор по икономика и беше сляп. Баща ми разказваше как тя му четяла уроците като малък и той така се подготвял, първо в училище, а после и в университета. Според мен беше със същите тъмни очила, с които го бях виждал за последен път като дете.

Баща ми го смяташе за голям капацитет. След обичайните приказки и чашки с кафе, едва дочакал да минат задължителните любезности, веднага му спомена, че Елена работи във фондацията на Сорос Отворено Общество. Братовчедът се усмихна и заговори с тих и мек глас: „Ах, да, Джордж Сорос… Известен америански финансист и милиардер. Казват, че когато кихне и индексите на борсата се променят”. Изглеждаше точно сякаш баща ми му беше подхвърлил топката, за да покаже какво може и той с радост беше приел. Последва една изключително премерена, да не кажа приятна лекция за Джордж Сорос, в която за не повече от пет минути научих повече за личността на този човек, отколкото цял живот съм знаел.

Това, че беше в час с нещата беше чудесно, но за мен истински възхитителното беше как този човек, който на 60 години все още живееше с майка си, с ограниченията, които изпиташе в общуването, в придвижването, с трудностите от всякакъв характер, които несъмнено срещаше, без буквално да е виждал света, за който разказваше, без да чете вестници, без да гледа филми — как такъв човек имаше умението и такта да върне подадената му от баща ми топка по толкова спокоен, лек и приятен начин, без нито за момент да стане досаден, самоцелен и скучен. Те това се казва професор, си мислех, докато вървяхме към колата.

Вечерта остана за подреждане на багажа. Бяхме започнали да се затъжаваме за Исабел. Все по-често я споменавахме с Елена и вече няколко пъти я сварвах да гледа снимките ѝ със замислен поглед. Въпреки общото минорно настроение, нещо в нас се радваше, че се прибираме вкъщи.

Решихме да оставим всичко, което не ни беше нужно, главно купищата лекарства, които бяхме донесли, подкокоросани от туристическите гайдове. Приказката беше към своя край. Измъчвах се от мисълта, че кой знае кога щях да се върна отново. За пореден път се чувствах разкъсан между два свята, без да мога да бъда напълно щастлив нито в единия, нито в другия.