★ Преоткриването на Куба

— неделя, 20 февруари 2005

Самотният полицай

Този ден ходихме до плажа Santa María del Mar. Това е първият от така наречените Playas del Este, Източни плажове, които се простират на километри в посока изток от Хавана. Беше слънчево, но духаше силен вятър, пясъкът хвърчеше навсякъде и песъчинките се завираха къде ли не. Имаше и вълнение, което окончателно отнесе надалече мераците ни за къпане. Стигнахме дотам, че взехме да търсим топли дрехи, за да се наметнем. За щастие, дори когато ходя на плаж винаги си нося хавлията, така че с баща ми използвахме да се завием с нея, както многократно ни е съветвал Дъглас Адамс. Въпреки очевидните климатични несъответствия, с Елена не можехме да си позволим да откажем втория ни плажен ден и решихме да поостанем и да се насладим на романтиката. Баща ми, Карлос Даниел и Баби изчезнаха, като се разбрахме да минат да ни вземат след два часа.

Пред внезапно открилата се свобода сами да решим какво да правим, имахме само един възможен избор: да се разхождаме по брега. Взехме да шляпаме по посока една постройка на 200-300 метра, която отдалече изглеждаше като барче. В далечината една дребна човешка фигура постепенно взе да се уголемява, докато в един момент се превърна в идващ насреща ни полицай. Наоколо разни бразилци, италианци, датчанки и кубински боксьори-гларуси се разтягаха по бански, подхвърляха си разни топки или фризбита, докато той влачеше тъжно кубинките си, облечен в синята си униформа и подрънкваше с всякакви палки, белезници, фенерчета, пистолети и други дрънкулки. „Еленчо, този ще оцелее”, прошепнах на Елена, припомняйки си лафа на Балето.

Вече се разминавахме, когато полицаят ни направи знак, спря ни и ни попита къде ни е багажът. Обясних му, че нямаме багаж, че това ни е багажът, една малка раничка с документи и една бутилка ужасно подсладен сок от папая. Вече се бях успокоил за това, че полицията в Куба тероризира самите кубинци, но не и гадните капиталистически туристи, затова доста се учудих на подозрителността му. Попита ни къде сме отседнали. Тогава реших, че с две-три думи няма да минем и започнах отначало: казах му, че съм кубинец, но живея в България от 20 години, че съм дошъл да видя баща ми, че това е жена ми, че живеем в Хавана, но сме дошли тук на плаж, че баща ми ни е оставил за един-два часа и че имаме среща и ще дойде да ни вземе. Полицаят може би не заслужаваше това, но как можех да зная какво точно го интересува. „Просто ви попитах, защото ако си оставите багажа може някой да ви го открадне”, каза той веднага след изявлението ми и с официален жест докосна шапката си и ни пожела приятен ден. Всеки продължи по своя път, ние към барчето, а той към някаква си своя въображаема точка, далече в безкрайния хоризонт.

Спасяването на туристите

Както казах, сокът от папая беше по-сладък, отколкото можехме да понесем. Затова си взехме по бира и след като се помотахме още известно време, постепенно тръгнахме към мястото на срещата. На пътя имаше две таксита, а нашият полицай мързеливо разговаряше с шофьорите. Учтиво отказахме на таксиджиите и те, не особено разочаровани, се върнаха към нормалното си състояние на безметежно висене.

Оглеждахме се, чакахме сума ти време и накрая взехме да се притесняваме да не би да не сме се разбрали както трябва с баща ми. Върнахме се на плажа да видим дали случайно не са дошли от някъде другаде, пообиколихме малко и отново се върнахме на шосето. Пристигнахме там само за да разберем от полицая и шофьорите, че баща ми е минал и е заминал да ни търси по-надолу. Изглеждаха толкова съпричастни с разминаването ни, че имах чувството, че на полицая малко му оставаше да извади радиостанцията и да извика няколко специализирани екипа да се включат в мисията по свързването ни с блуждаещия ситроен.

Решихме да не увеличаваме хаоса и просто да почакаме. Вече си представях как ръководещият операцията драска върху една голяма дъска пред командосите две по-малки точки и една по голяма, как загражда обектите в кръг и дава нареждания: „Нашите хора са тук, а движещият се обект е някъде тук. Целта ни е да локализираме обекта и да ги съберем! Момчета, да се захващаме за работа!”. Накрая бащи ми се появи. Полицаят и шофьорите първи го видяха и веднага се размахаха: ето ги, ето ги! Бяхме спасени.

/ / /

Минахме през Гуанабо да си съберем нещата. Времето нямаше изгледи да се оправи, така че решихме да се приберем в Хавана. По пътя минахме през Кохимар, малко рибарско градче, известно с това, че Хемингуей е живял там. Именно там е живял доскоро и Грегорио Фуентес, прототипа на Сантяго от Старецът и морето, мир на праха му. Баща ми искаше да купим някаква риба от един местен рибар, но се оказа, че не е просто някаква риба, а котлети от emperador, или казано по друг начин — риба меч. Човекът завърза кучетата си и ни пусна да влезем в двора. Извади от фризера някакво огромно туловище и с един трион отряза няколко филии. Премери ги с някакво примитивно кантарче, сложи в една смачкана найлонова торбичка и след като платихме, поехме към къщи.

Ел каньонасо

Освен котлетите от емперадор, които бяха наистина чудесни, за вечерта баща ми беше приготвил още една „изненада”, щяхме да присъстваме на El Cañonazo в La Cabaña, една от старите испански крепости в Хавана.

По време на средновековието, когато Хавана е бил град, обграден с крепостни стени и ровове, затварянето на градските порти се оповестявало с топовен изстрел. Така всеки, който останел отвън, трябвало да чака до отварянето им на другия ден. Та по някое време властите решили да възродят традицията, като първоначално започнали да гърмят от флагманския кораб на пристанището, но от 1898-а година церемонията се преместила в Ла Кабаня. И оттогава насам, с абсолютна прецизност, всяка божа вечер точно в девет часа от крепостта се чува топовен гърмеж.

От 1986-а година, освен изстрела, за туристите и жителите на града е възродена и самата церемония. Войници облечени в кавалерийски униформи маршируват, бият барабани, повтарят някакви неразбираеми заповеди и изобщо туристите много се кефят. Разбира се, баща ми много държеше да отидем. Вечеряхме, облякохме се едва ли не официално и излязохме.

Пред крепостта имаше толкова много коли, че останах изумен, Ел Каньонасо наистина изглежда беше голям хит. Леко позакъснявахме, затова без да се бавим се наредихме на опашките на касите, за да си вземем входни билети. Имаше две каси: една за кубинци и друга за чужденци. За кубинци беше да речем пет песо, а за чужденци — по шест долара. Ако преди това баща ми беше казал, че долари за да гледа крокодили няма да даде, то сега изглеждаше абсолютно убеден, че това наистина си струва.

/ / /

Влязохме и се затуткахме към мястото на церемонията. Ла Кабаня е най-голямата крепост в Хавана. Била е построена след като англичаните са завзели Хавана през 1762-ра. Тогава се смятало, че Хавана е непревземаема по море, но англичаните изненадали испанците и превзели града по суша. По-късно, когато испанците си връщат Куба (като я заменят за Флорида), се погрижили това никога повече да не се случва, построявайки могъщата крепост, която да може да защити града не само откъм морето, но и откъм сушата.

Мотаехме се по уличките, докато не стигнахме до голямо открито пространство. Имаше адски много хора и осъзнахме, че за да си намериш добро място за гледане не е лошо да дойдеш малко преди това, а не в последния момент, като нас. Въпреки това намерихме сравнително хубаво местенце, като дори завладяхме една пейка, на която се качихме с Карлос Даниел и Елена, за да виждаме по-добре. Вече чакахме да се появят гвардейците, когато Елена изведнъж ме стисна за рамото и ми прошепна в ухото: „Карлос, трябва да отида до тоалетната!”. Погледнах я учудено. Шейкът от папая, ми мина през ума.

Тази смес от папая, захар и лед, която миксерът беше превърнала в симпатична оранжева течност и която цял ден разнасяхме с нас, очевидно не беше успяла да се споразумее с организма на Елена и сега прекъсваше едностранно всякакви дипломатически отношения. Попитах я не може ли да потърпи малко — самата церемония трае не повече от 15 минути, но погледът ѝ казваше всичко. Вдигнах рамене и пред недоумяващите погледи на баща ми и Баби изхвърчахме да търсим тоалетна.

Както казах преди малко, Ла Кабаня е голяма крепост. Тичахме до там, където си спомням, че бях видял тоалетна. По пътя се разминахме с гвардейците, които маршируваха със запалени факли под съпровода на барабан. Ние знаехме накъде отиват, но те слава богу не знаеха ние накъде тичаме. Стигнахме до тоалетната и Елена бързо се шмугна вътре. До вратата стоеше жена, която ме гледаше изпитателно — явно и тук тоалетната се заплащаше. Попитах я колко струва. „Колкото дадете”, отговори тя. „Верно бе”, си казах и бръкнах в джобовете си да проверя за дребни. Нямах. Изругах наум и взех да тъпча нервно по паважа и да се чудя какво да правя — да я помоля да ми развали? Да изтичам до баща ми да поискам дребни? Сто-двеста метра по-надолу всички гледаха представлението и си прекарваха чудесно, а ние висяхме с Елена в тоалетната и сега тази жена стоеше пред мен и очакваше да ѝ дам някакви стотинки за това, че присъства на резила ни. Нищо няма да платя, реших и това ме успокои.

Зачаках. Чувах биенето на барабаните, тропането на войнишките ботуши и виковете: „Силенсиоооо!”. След няколко години Елена излезе. Все още гледаше със страдащия поглед на пребито куче, но нямаше време за празни съжаления, хванах я за ръка и се затичахме обратно. Стигнахме до нашите хора точно за да хванем последните две минути от церемонията. Баща ми беше видимо разочарован. Гледаше ни мълчаливо с един а ла ваша-си-работа поглед и клатеше глава. Един от войниците рапортува на началника си, вдигна една от факлите и най-тържествено запали фитила на топа. След три секунди чудото гръмна и множеството избухна в ръкопляскания и отблясъци от светкавици.

— И какво? Дадохте по шест долара, за да отидете до тоалетната? — личеше си, че баща ми едва дочака края на шоуто. Хората се тръгваха, а Баби се заливаше от смях. Ние също. Наистина, каква прищявка на съдбата! По време на целия ни престой Елена непрекъснато се оплакваше, че не може да ходи нормално до тоалетната. Тежеше ѝ необичайната обстановка, климата, храната, цялата тази промяна. Организмът ѝ беше в постоянно състояние на стрес и точно в този момент се беше предал безусловно.

Поразходихме се из крепостта, поразгледахме няколко зали, които бяха превърнати в музеи със стари оръжия, помотахме се из уличките, коридорите, кулите, площадките, стените и накрая се прибрахме вкъщи при телевизора, бейзбола, цигарите и чувството за наближаващ край на приключението. Баща ми седеше на канапето и пушеше мълчаливо. Използвах да разпитвам Баби, за да изкрънкам разни рецепти, точно как се прави това, точно как се прави онова. Но баща ми явно още не можеше да преглътне случилото се. По едно време стана и тръгна за нещо към кухнята, но изведнъж се спря и каза: „Ебаси, това беше най-скъпото сране в кубинската история!”.