★ Преоткриването на Куба

— събота, 19 февруари 2005

Варадеро

Гуанабо е сравнително близо до Хавана, на двайсетина километра. Пристигнахме по тъмно в малкото комплексче и се настанихме в един апартамент, който беше доста приличен. За пореден път Елена ме отряза с климатика. Спомням си като малък каква гъзария беше да имаш климатик. Дори миризмата на онези стари модели кубинско производство носеше за мен вкуса на лукса — вкус на хотел, на самолет и на директорски офис в министерството. Но тази зиморничава кучка изключи щепсела на всичките ми мераци. Въпреки това скоро заспахме, за да се събудим няколко часа по-късно от виковете на баща ми: „На крак, на крак, тези бъдещи инженери, на крак!”.

Отново не ни оставиха да се наспим. Закусвахме и се приготвихме за плаж. Започваше hard core туристическата част от нашето пътуване. В програмата ни вече не фигурираха роднини, лели, изключително добри приятели на баща ми и прочее. Целта оттук нататък беше една единствена: нашето собствено удоволствие, а следващата ни дестинация: Варадеро, най-известния плажен курорт в Куба.

/ / /

Пътят от Хавана за Варадеро се нарича Via Blanca и е построен през петдесетте години. Движи се почти изцяло покрай брега на морето. Минава през красиви хълмове, скалисти брегове, фабрика за ром, нефтени кладенци, френски ТЕЦ, руски ТЕЦ, шмугва се за малко във вътрешността на острова, после пак излиза на морето, за да стигне накрая до дългия 21 км и тънък като косъм полуостров Варадеро. Двадесет и един километра безупречно бяла плажна ивица, с кристална синьо-зелена вода — най-хубавия плаж на света, според повечето кубинци, които естествено не би следвало да знаят това със сигурност, тъй като много малко от тях са излизали някога от страната.

Технически погледнато Варадеро е остров, който е свързан с мост за сушата. Това е единствения път, по който можеш да влезеш без плуване. На моста има нещо като КПП с полиция, които гледат подозрително кой кога влиза и излиза. Затова преди да минем баща ми ни предупреди да махнем слънчеви очила, кърпи, шапки и прочее и да се опитаме колкото се може повече да изглеждаме като кубинци.

/ / /

По време на цялото пътуване баща ми драскаше върху специални пътни листи от къде до къде пътува, часовете на тръгване и пристигане, колко километра е разстоянието и други подробности. Това беше документ, който бе нужен, за да се отчита в работата си и който полицаите изискваха при проверка. Беше си разписал една командировка до Варадеро, за да оправдае присъствието на служебния автомобил на територията на рая на такситата и рент-а-карите. Не че според него някой можел да ни направи нещо, но очевидно не гореше от желание за среща с всемогъщите и вечно подозиращи те в злоупотреба със служебно положение власти. Но всичко мина чудесно. Пред бариерата сложих на лицето си онази физиономия, която сякаш казваше: “Que pasa, compadre?” и никой не се заинтересува от нас. Решихме първо да отидем до края на полуострова, та баща ми да ни покаже колко много нови хотели са настроили и как Варадеро вече не било онова място, което помнехме от едно време.

Хотелите бяха нарядко, разпръснати по цялата дължина на полуострова. Уж искаха да ми покажат колко са настроили, как се е разраснало, а всъщност това, което видях бяха самотни луксозни хотели, стърчащи като островчета бетон тук там. „Тате, тука като дойдат американците какво ще стане…”, се пошегувах.

Баби разказа, че кубинци нямали право да спят в тези хотели, дори да имали пари, просто не можело и това е. Забранено. Фидел беше направил всичко възможно, за да изключи смесването на местното население с туристите. И наистина, за какво да им причинява такъв стрес.

Спряхме някъде из уличките и излязохме на плажа, където, почти недочакали да си устроим базовия лагер, с Елена и Карлос Даниел се съблякохме и почти на бегом се втурнахме към кристалната синьо-зелена вода. Дочух зад гърба си как баща ми промърмори: „За първи път в живота си идвам на плаж през февруари!”.

Водата беше чудесна за нашите стандарти. Разбира се, Баби и баща ми трепереха от студ и твърдяха, че по-рано от април никога не били стъпвали на плаж. Изобщо, всичко беше чудесно, изкарахме целия ден на плажа без перипетии. Привечер поехме обратно към Гуанабо, въпреки, че ако зависеше от Елена щяхме да останем на това място до края на дните ни. Баща ми забеляза това и отново обеща: „Следващият път като дойдете ще прекараме една седмица на Варадеро”.

Разговорът

На връщане минахме през панорамата при високия 110 метра мост Bacunayagua, едно от седемте чудеса на кубинското гражданско строителство. Приближих се към парапета и погледнах надолу. Под нас, над покритата с палми долина прелитаха птици. Сетих се, че при последното ни идване с брат ми, през далечната 1990-а година, се бяхме снимали на същото място.

Вечерта в Гуанабо, когато всички си легнаха, с баща ми се опитахме да проведем разговора, който чаках, откакто влязох в пубертета. Часовете до края на престоя ни застрашително намаляваха, а все още не бяхме имали възможността да седнем насаме и просто да си поговорим. Оплаках му се, че не така си го бях представял. Мислех, че ще имаме много време за нас двамата. Представях си как му разказвам за мен, за моя живот, за жените, за терзанията, върховете, паденията, за всичко, което ми се беше случило през всички тези години. Имах толкова много за казване, но все не намирахме удобен случай, въпреки опитите ни, на предната седалка на ситроена, под шума на ревящия мотор.

Той също го усещаше и може би вече преразглеждаше в ума си програмата, която ни беше измислил. Времето ни изтичаше и тази нощ форсирахме нещата, с цената на много цигари, сок от папая и натежали клепачи. Страдах в старанието си да бъда кратък, да синтезирам, да обобщавам и да разказвам всичко по възможно най-добрия начин, на всичкото отгоре — на испански.

Разказах му за началото, после за после, после за по-после, за да се върна отново в началото и да допълня нещо, без което нищо не става ясно. Разказах за майка ми, за първия ѝ брак, за брат ми, Даниел, за това как от положение почти да се бием вкъщи, бяхме стигнали до там да работим заедно, бюро до бюро.

Разказах му за жените в живота ми, за казармата, за депресиите, за лудостта и пиянство. Усещах, че възприема „лошите” неща, през които бях минал с известно чувство за вина. Дори спомена, че когато получил първото ми писмо, в което споменавах, че съм започнал да ходя по купони, да пия и да пуша, нещо сякаш го боднало в сърцето.

Говорехме или поне се опитвахме да говорим, притиснати от малкото време и от физическата невъзможност да кажем всичко. Призна, че по някакъв абсурден и мазохистично-математичен начин се радвал, че не сме останали в Куба: „Ти не знаеш какво беше тук. Беше ужас, както и да ти го разкажа никога няма да го разбереш. За кризата с „лодкарите” знаеш ли? Ей така си лежах в леглото и чувах как почукват долу, докато си правят саловете нощем. Ако беше останал нямаше да издържиш. Просто те виждам как се качваш на една лодка към Флорида. Или щеше да умреш, или щяха да те изядат акулите, или щеше да стигнеш, но нямаше да останеш тук, сигурен съм. Затова по някакъв начин се радвам, да ти кажа честно, че така се получи”.

После рязко смени темата: „Разкажи ми, разкажи ми за Даниел? Какво прави другият ми син?”. В гласа му се усещаше болка. Сякаш му бяха натежали прекалено много всичките тези приказки и цялото бреме на миналото се беше стоварило върху него. Неизживените неща и пропуснатите мигове го притискаха и той отчаяно се опитваше да се вкопчи в настоящето.

— Ами казва, че не му пишеш. Бил ти пратил снимка, но ти не си му отговорил…
— Как така не съм му отговорил!? Писах му, ама той с тоя неговия email… как беше? Така и не можах да го запомня… Той не ми получава писмата! Ама ти не му ли четеш моите писма? Кажи му да си направи друг email, моля те, аз как да разбера, че не ми е получил писмото?? Кажи му направо да вземе да дойде тука да си поговорим…

И така нататък. Започнахме да се прозяваме през една минута и осъзнахме, че ще ни трябват поне още няколко нощи. Никак не бях доволен. Струваше ми се, че не ми стига мозък, време, език… Не беше както го исках, както си го представях! Това беше сериал с много серии и сезони, а аз исках да го изгледам наведнъж. Нямаше как да стане. Тази нощ осъзнах, че времето, в което не се бяхме виждали с баща ми щеше да остане несподелено. Никога нямаше да можем да наваксаме, да разберем как се е чувствал единия или другия, какво е преживял, какъв е бил, какво е правил. Баща ми никога нямаше да ме види с рошава коса, с бутилка вино в джоба, на фона на трамваите на Славейков, а аз никога нямаше да го видя в бялата лада, да омайва мулатките. Бяхме загубили по 20 години да бъдем един до друг и никога, никога нямаше да си върнем тези 20 години обратно.