© No more heroes.
— петък, 18 февруари 2005
Джон
Чак на този ден имахме сравнително прилична разходка из Хавана, като в ролята на екскурзовод влезе баща ми. Карлос Даниел трябваше да ходи до училището с Барбарита, да уреждат нещо си. И така тримата се оказахме във вихъра на горещия хавански ден, под палещите лъчи на тропическото февруарско слънце. Планът за деня беше обиколка из старата част на Хавана, а за вечерта имахме пътуване за Гуанабо, малък плажен курорт, в който баща ми беше резервирал един апартамент. Това щеше да ни бъде „морето”.
Баща ми беше решил да започнем разходката от парка на Джон Ленън. Спряхме на една сравнително спокойна улица, но въпреки това за пореден път от нищото изникна някакъв мъж и поиска пари за паркирането. Очевидно в Хавана не можеш просто така да си паркираш, където си искаш. Фидел се бореше с безработицата със зъби и нокти. Тарифата, както и тази за тоалетна, е колкото дадеш.
Не знам как Фидел изведнъж беше решил, че Джон е пич и му беше вдигнал паметник насред Хавана. Може би харесваше парчето Jealous guy, но със сигурност най-много харесваше това, че е мъртъв. А както всички знаят, никой не може да използва мъртвите така, както Фидел. Примерите са много: Хосе Марти, Камило Сиенфуегос, Че Гевара. „Какво очакваш? На Фидел му пука повече за мъртвите, отколкото за живите”, каза баща ми.
Хемингуей, Роли и Фауст
Отново акостирахме на познатия ни Парке сентрал, взехме си по чашка гранисадо и се оставихме на обясненията на баща ми. Въпросното питие представлява един елементарен продукт — плодов сироп в натрошен лед. За мен обаче то бе една от носещите колони в небостъргача на детските спомени. Вече не беше същото, бяха заменили старите хартиени фунийки с по-модерни — пластмасови чаши.
Предложих да послушаме малко хората в La esquina caliente, Горещият ъгъл. Това е място в парка, където по всяко време на денонощието можеш да отидеш и да поспориш с непознати за бейзбол. При всичките забрани на кубинците, бейзболът остава едно от малкото неща, които могат да се дискутират свободно. Имах късмета да съм гледал снощния мач и успях даже да се включа в коментарите, разбира се, на страната на Ориенталес, любимия ми отбор от малък.
Казват, че веднъж някакъв гостуващ в Хавана издател на Хемингуей се присъединил към групата спорещи мъже и внезапно им задал следния въпрос: „А някой от вас знае ли кой е рибарят Сантяго?”. За момент настъпила тишина, но след секунда всички присъстващи започнали да говорят за Старецът и морето.
Следващата ни цел беше едно от задължителните места в Хавана, бар El Floridita, един от любимите барове на Хемингуей. Поръчахме си по едно дайкири и мога спокойно да кажа, че това беше не само най-доброто дайкири, което съм пил някога, а най-хубавия коктейл, който съм пил някога. Добре, че беше по шест долара парчето, та с Елена се сдържахме да не ометем по няколко.
Барманът беше достопочтен беловлас господин, който имаше излъчване по-скоро на аристократ, отколко на барман. Обстановката разбуди някаква задрямала част от съзнанието на баща ми и той за пореден път подхвана темата за Годините на отчаянието.
— Преди години редовно идвах тук. Това беше отдавна, още преди да стане толкова модерно. Тук беше идеално за начало на вечерта. Обикновено идвах и си говорех с бармана. Ей този, същия, казва се Роли. Чакай да отида да го поздравя.
Баща ми отиде до бара и се заговори с бармана. Оставени насаме, с Елена започнахме да прехвалваме дайкирито, тя с неизменното си: „Карлос, трябва да се научиш да правиш такова дайкири!”. А аз с моето: „Айде де! Но как?”. Погледнах съставките в менюто: „Трябва да купим Мараскино! По дяволите! Какво е това мараскино? Ок, ще питаме баща ми. Елено, трябва да го купим! Трябва! Запиши му името да не го забравим!”.
Не след дълго баща ми се върна и пресъздаде разговорът си с бармана:
— Днес му е последният работен ден. Това е Роли, от 40 години работи тук. Днес се пенсионира.
Какво съвпадение, си помислих, моят първи път на Роли му е последен. Погледнах към него и с огромно стеснение се опитах да го снимам. Беше с ярко червена барманска униформа, а на сакото му имаше накачулени множество значки. Като медали са, си помислих, и наистина — Роли беше генералът на барманите. Казах на баща ми, че това е най-хубавото дайкири на света. Той отвърна: „Как няма да е най-хубавото! Ти представяш ли си 40 години да правиш дайкири?”.
После продължи:
— Питах го дали си спомня за мен. Разправям му: Преди около десетина години често минавах оттук. Не си ли спомняш? Един дето идваше и все разправяше за синовете си, които са в България? И че не ги е виждал от много години, не си ли спомняш? Каза, че се сеща… но едва ли… Колко хора са му минали пред очите… Както и да е, тук го раздавахме по-интелектуално, истинската пачанга я вдигахме след това във Фауст. Ах, майко този Фауст! — баща ми вече се държеше за челото — Там беше наистина страшно! И каква мизерия… в един вход, до едно стълбище, пиене до смърт… Спомням си по едно време нямаше вода и с едни въжета теглеха кофите нагоре… а те се разплискваха и всичко ставаше във вода и мизерия… Майко! Франк лежеше на пода…
Докато разказваше, баща ми кривеше лицето си и описваше кръгове с ръце, за да подсили драматизма. Започнах да си представям Фауст като фрагмент от картина на Бош, нещо като входа към Ада. И какво хубаво име наистина! Досега се чудя защо не казах на баща ми веднага да ни заведе там. Истината е, че дори не ми мина през ум. Всичко това беше като филм, а човек не може да влиза във филмите, нали?
Бодегита дел Медио
След Ел Флоридита баща ми ни остави на улица Obispo, една от главните търговски улици на Хавана, ориентира ни горе-долу кое в коя посока се намира и изчезна по задачи. Трябваше да се срещнем отново вечерта в Парке сентрал.
Отново влязохме в познатата ни роля на истински туристи. Обикаляхме, влизахме по магазини, разглеждахме малки пазарчета, снимахме наляво надясно. Старата Хавана не спираше да ни учудва със своята смесица от красота и опустошение. Повечето сгради изглеждаха толкова западнали, сякаш всеки момент щяха да рухнат над главите ни.
От време на време някакви хора ни спираха и ни предлагаха я пури, я ром, я някой чудесен апокрифен ресторант наблизо. Кочияши ни подвикваха от конските си карети, мъже по потници ни канеха на разходка с биситакси, велосипеди-таксита: “Hey, mister! Bicitaxi?”.
Интересното при тези малко по-оптимизирани разновидности на виетнамските рикши е, че има държавни биситаксита и частни биситаксита. Държавните са по-хубави — новички, с готина козирка, лого и реклама на фирмата отзад на кабинката. Докато от частните няма две еднакви, всичките са самоделки, заварявани по съседски дворове и сглобявани от най-различни чаркове. Първоначално с тази привидно безобидна дейност започнали да се изхранват подтикнати от нищетата предприемчиви кубинци. Но скоро потенциалът на идеята се проявил и биситакситата се превърнали в хит. Фидел осъзнал, че губи ужасно много пари, с които би могъл да построи хиляди болници и училища за народа и направил държавни биситаксита. Разбира се, за да подсигури безплатни медикаменти и учебници за въпросните институции забранил на частните да возят чужденци, само местни. Какво толкова? Те, разбира се, не престанали да ги возят, но за пореден път били принудени да го вършат нелегално.
Любезно отклонявахме всякакви предложенията, докато не след дълго неизбежното за всеки хавански турист се случи и попаднахме в Bodeguita del Medio, другото любимо място на Хемингуей. Както пишеше с оригиналния му почерк над бара: “My mojito in La Bodeguita, my daiquiri in El Floridita”.
Това е място, което всеки уважаващ себе си турист трябва да посети и това му е единственото лошо. Защото е пълно с онези същества със сандалите, бермудките и цифровите фотоапаратчета. Във всеки случай беше задължително да пием по едно мохито там. Имахме го в плана и за щастие всички се блъскаха за ресторантската част, а барът беше абсолютно свободен.
Поръчахме си по едно и започнахме да се озъртаме, за да разгледаме добре мястото. Всеки милиметър от стените беше изписан с безбройни надписчета, оставени от различни посетители. Прииска ми се да напиша и аз нещо, да оставя и аз някакво свидетелство, че съм бил на това необикновено място, но поради някаква своя си особеност се отказах. Винаги изпитвам огромна вътрешна съпротива, когато трябва да правя нещо, което много други хора също правят. А освен това ме беше и срам, така че набързо си избих тази мисъл от главата и се заех да снимам Елена.
Барманът редеше чашите върху барплота и смесваше тайните си съставки, като от време на време хвърляше по някой полед и към Елена. В очите му се четеше неприкрито отегчение, което ако си по-мнителен може да мине и за презрение. Необяснимо защо това ме успокояваше, отегчението никога не върви в комплект с досадната сервилност. Наблюдавах внимателно как точно прави коктейла, за да го повторя вкъщи, но за съжаление, след като го опитах, установих, че това в никакъв случай не беше най-хубавото мохито, което някога съм пил. Което не беше хич добре, защото според собствената ми класация излизаше, че най-хубавото мохито на света го правя самият аз! А може би дайкирито от Ел Флоридита просто беше вдигнало стандартите прекалено високо.
Едни чехли за жената
Продължихме да бродим по улиците и както си вървяхме, Елена изведнъж се спъна в едно паве и единия ѝ сандал изхвръкна нанякъде. Беше се скъсала презрамката. Милата започна да подскача на един крак като някакво бедно куцо пиле, а аз, след като се насмях хубаво, взех да се чудя точно как да ѝ помогна. Почти веднага някакъв човек притича и ни предложи да оправи чехъла. Но аз вече го бях разгледал много добре и знаех, че няма да стане толкова лесно. Човекът също го разбра и ни остави отново на произвола на съдбата.
Малко преди това бяхме минали през едно магазинче за сувенири, където бяхме харесали едни чехли от гуано, изсушени палмови листа. Решихме да се върнем и да купим едни чифт. Слава богу, беше съвсем близо. Елена зашляпа на бос крак по мръсната улица, а от една група кубинци, които киснеха на една ограда наблизо долетя едно: „Ееейй, братооо, купи едни обувки на жената бе!”, последвано от бурен смях.
Омара
Е, купих ѝ. Спасихме положението на първо време и така успяхме да се придвижим обратно до Парке сентрал. Отнякъде се чуваше симфонична музика. Тръгнахме след звуците и стигнахме до голяма група хора, които се бяха скупчили пред фоайето на хотел Inglaterra: един оркестър свиреше музиката от Междузвездни войни.
Загледах се в музикантите и намерих такива кадри сред тях, които квичаха като кубински прасета за някоя гениална снимка. За пореден път се убедих, че никога няма да стана свестен фотограф. Как да си завра камерата току пред носа на човека и да почна да се въртя и да се глася, за да го снимам от най-хубавия ъгъл? След Междузвездни войни оркестъра засвири други много известни мелодии, едно парче на Жан Мишел Жар и други. Беше неповторимо. „Ей това е Хавана, Елено, излизаш на улицата и един оркестър ти свири на уше Жан Мишел Жар”, казах на Елена. Послушахме още известно време и се запътихме за явката с баща ми.
Човекът отново закъсня с половин час, но не се показа гузен от това, пък и ние нямахме нищо против просто да си повисим сами в парка. Дойде с Баби и Карлос Даниел и безцеремонно ни забра към Хавана дел Есте. Но както си карахме изведнъж Баби се развика: „Карлос, Карлос, виж, това не е ли онази, певицата?”. Погледнах и наистина, пред нас на улицата стоеше Омара Портуондо. Бях разказвал на баща ми колко популярен е филмът Буена Виста Сошъл Клъб в България и макар че баща ми малко се дразнеше на внезапната им международна слава, без да се замисля наби спирачки, отвори врата и ми каза: „Ела, ела да се запознаем с нея!”.
Единственото, което успях да кажа преди да излезе беше: „Ей! Не! Неее! Недей! Няма да изляза, чу ли?”. Но баща ми вече беше излязъл и крачеше с тарикатската си походка. Отиде, спря горката жена и започна нещо да ѝ обяснява. Представям си какво, за децата си в България, кой к’вото си знае т’ва си бае. Стоях в колата и ги гледах. По едно време взе да ми маха: „Карлос, ела!”, прочетох по устните му. Омара също гледаше към мен и се усмихваше. Слава богу съвсем малко преди това бях успял да извадя фотоапарата и да ги щракна, главно като доказателство за пред приятелите си.
Знаех, че баща ми разказва на Омара за мен, затова когато погледнаха към нас и ме извика им махнах, ухилен до уши и с жестове им показах, че няма да изляза, че това е достатъчно за мен. Баби ме буташе отзад, но не можах да се пречупя, да изляза и да се изтъпанча пред нея само и само за да я пипна и да кажа едно конфузно „приятно ми е”. Срамувах се като дете.
Новата блондинка
Преди да се върнем вкъщи минахме през леля ми Идалис в Марианао. Баща ми искаше да вземем две-три видеокасети за Гуанабо, а там някъде имало някакви апокрифни типове, които давали под наем — нелегално, разбира се. В къщата отново светеше телевизора, а няколко жени гледаха с празен поглед екрана. Изглежда бяха хванали някакъв чужд, мексикански или американски канал, защото зад бурята от звездички прозираха реклами на разни майонези и други вкусотии. Всички гледаха като хипнотизирани.
Баща ми веднага възложи на братовчедка ми Джисел да отиде за филмите. Беше ми интересно и реших да отида с нея до въпросните съседи. Влязохме в къщата и в едната от спалните, по шкафове и кашони стояха видеокасетите, някои от тях с обложки, макар и доста поизтъркани. Избрахме с мъка два долнопробни екшъна, плюс една анимация за Карлос Даниел и тръгнахме към къщи. „Изпращат им касетите от Мексико. Ако ги хванат направо отиват в затвора”, ми обясни Джисел.
И познайте кого видяхме в къщата. Да, съседката от миналия път. Минаваше ей така, съвсем между другото и за малко, но когато разбра, че скоро си заминаваме започна да кърши пръсти. „Ай, колко бързо се е изнизало времето… Кога пак ще дойдете? Ей Карлос, ама не ги доведе да ми видят гаджето!? Какъв човек си значи…”. Забелязах, че е изпълнила заканата си и се беше изрусила. Попитах я на шега дали ѝ е минала депресията. „О, като нова съм”, каза тя като си приглаждаше косата назад, която блестеше като лятното слънце върху мургавото ѝ лице.