★ Преоткриването на Куба

— четвъртък, 17 февруари 2005

Самолета

На другия ден сутринта Алайн ми показа колата си — един стар, боядисан в сиво Кадилак от средата на 50-те. Оказа се, че кубинците имат право да си купят кола, само ако е произведена преди 1960-а година. В останалите случаи се следва обичайната процедура: има списъци, чакаш 15-20 години и получаваш Москвич. Баща ми катастрофира, когато бях на 11 години и досега процедурата по рециклажа, при която си сдаваш колата и получаваш друга не е приключила. А беше славна кола, светлозелена Лада 1500, която наричахме „el perico”, вид кубински папагал.

След това братовчед ми ни разведе из центъра на Камагуей. Играеше го нещо като екскурзовод, обясняваше ни разни неща, кои сгради са най-старите, малко оттук и малко оттам за историята на града от създаването му насам. Съмнителни типове ни преследваха да ни предлагат пури, дори предлагаха на Алайн процент, като на наш гид, без да подозират, че ги чувам и разбирам перфектно.

Върнахме се в къщата на Майра. Беше време за тръгване и само обичайното женско мотаене ни задържаше. Отпред стоеше паркиран Шевролетът на Туни, който баща ми наричаше el avion, самолета. Според мен спокойно можеше да бъде наречен и „танка”, толкова огромен, брониран и неразрушим изглеждаше.

Туни също беше „частник” и правеше превози. Плащаше си данъка на държавата, но се оплакваше, че в Куба никога не ти позволяват да си напълно „легален”. „Ето, плащам си, но ако трябва да си купувам нафтата от бензиностанцията, за мен няма да остане абсолютно нищо. И затова трябва да си купувам на черно. И пак рискувам”, ми се оплакваше пред къщата.

Докато пътувахме към Ориенте забелязахме, че в Куба колкото по- на изток вървиш, толкова по-строга е хватката на режима, но парадоксално — толкова по-„революционни” стават хората. Колкото повече навлизахме в петия, шестия и т.н. светове — толкова повече плакати, агитационните надписи и бюстове на Хосе Марти виждахме по пътя. Полицаите също ставаха по-строги.

Баби ни разказа как в Ориенте полицаите могат винаги да те спрат и да ти поискат разписка за бензина в колата ти, за да видят дали не си го купил на черно. И ако се окажело, че нямаш касова бележка — оп, вадели едно специално маркуче, пъхали го в резервоара и на колата и с ангелски физиономии преточвали бензина в полицейската кола, в полза на държавата.

/ / /

Чичо ми беше направил някои „подобрения” на колата — допълнителни седалки и допълнително място за багаж на покрива, където лежеше огромна гума. Баща ми се шегуваше, че като тръгнел на дълъг път, примерно за Хавана, Туни задължително си взимал още две-три резервни гуми, за да е сигурен, че ще стигне. В момента „самолета” имаше вместимост от 12 души без да броим шофьора. Попитах баща ми дали двигателят е оригиналният, а той се засмя: „Как оригиналния бе, това е двигателя на онзи джип ARO, с който се возихме, когато дойдохте предишния път, през 90-а!”. Туни, както и синът му Алайн, е авто-механик по професия. Беше махнал стария двигател на шевролета и му беше монтирал друг, чистак нов — от румънски джип ARO, производство 1983-та година.

Две сбогувания

Багажът най-сетне беше събран и настъпи часът на раздялата. Всички сакове, чанти, най-различни найлонови пликчета, торбичката с авокадо от леля ми, преспали в камерата замръзнали шишета с вода, чувалчето с кафе от Ориенте, както и хвърчащите ни връхни дрехи, очила, ключове и портфейли бяха най-сетне натоварени на ситроена. Снимахме се с фамилията пред къщата и се сбогувахме. Яннис отсъстваше, беше на смяна в болницата, Алайн повтаряше своето „трябва повече време”, а леля ми подсмърчаше тъжно. Баща ми запали колата и бавно потеглихме.

Хоан Мануел Серрат пее, че няма нищо по-красиво от това да си тръгнеш, без да се сбогуваш. Това тук беше точно обратното. Махахме за сбогом, докато не свихме зад ъгъла. Спряхме само за да снимам болницата, в която съм роден и поехме по дългия път към къщи.

И всичко щеше да е просто перфектно, ако след около 80 км Баби не бе попитала изведнъж: „Карлос, ти взе ли ми чантата?”. Баща ми я погледна злобно. Бяхме забравили дамската ѝ чанта „върху масата в кухнята”.

Баби не се посвени да го обвини, че той бил виновен, защото си мислела, че той ще я вземе. „Ама защо аз? Ето, моята чанта е тук! Портфейла ми е тук… Ето ми тефтерчето с пътните листове, ето ми парите… Аз съм си взел моите неща, защо аз да трябва да взимам твоята чанта!?”, упорстваше баща ми, но скоро се отказа, защото беше живял достатъчно, за да знае, че жените винаги са прави за тези неща.

За около час изминахме обратния път. Спряхме пред къщата и баща ми с припрян жест удари клаксона. Майра излезе почти веднага с чантата в ръка. „Хехе, знаех си. Така е, като бързате толкова!”, каза със злорадата си усмивчица. Съдбата не беше харесала първата ни раздяла и ни даваше шанс да се поправим. И така се случи, че второто сбогуване беше весело. Тя пак ни махаше, но вече не плачеше, а се смееше на глас, а ние чувахме звучния ѝ смях дълго след като завихме зад ъгъла.

Обратно вкъщи

Затъркаляхме се отново по пътищата, като този път целта беше да се приберем колкото се може по-бързо, никакви обиколки, крокодили, паркове с динозаври и екзотични пътища. Минахме особено бавно през полицейския пункт, където ни спряха на идване и едва ли не им помахахме дружески — вече никой не можеше да ни върне на село.

Прибрахме се без много перипетии в Хавана. По пътя купихме някакъв домашно направен кашкавал, от едни момчета на магистралата. Уж нямаше никой, а изведнъж изскочиха иззад храстите край пътя, с парчетата в една чиния. Баща ми обясни, че се криели от полицията и че имало случаи полицаи да гонят продавачи през полето. Бяха две парчета: едното не беше зле според мен, докато другото не беше толкова сполучливо и киселееше, но онези смъкнаха много цената и баща ми го взе.

Не минахме, разбира се, и без полицейска сценка. Чакахме на една бензиностанция, когато баща ми дойде и по изражението и забързаната му походка познах, че отново някой го е ядосал. Попитах го какво има, но той само ми поиска документите и отиде при един човек. Оказа се, че случайно се бяхме засекли с някакви цивилно облечени спец агенти, които, като ни видели с Елена, решили да ни проверят. Сигурно са си помислили нещо такова: „Ей, така и така си седим тук, в тази чудесна бензиностанция, дай да свършим и малко работа”. Чух гласът на баща ми, по-висок от обикновено: „Ето! Какво пише тука? Карлос Арнер. А тука? Карлос Арнер. Виждаш ли? Син ми е, няма да те лъжа бе, човек!”.

/ / /

Преди да се приберем в Хавана дел Есте минахме през La mexicana, малко частно ресторантче, подобно на Мимас-ите в София, само че продаваха спагети и пици. Баща ми много го харесваше и ми каза, че винаги като се видели с малко пари идвали тук да хапнат. Разбрах, че едно от условията, на които трябвало да отговаря едно заведение, за да може да получи лиценз и да работи легално, беше да не разполага със седящи места. Затова „мексиканците” се бяха изхитрили да сложат един дълъг бар, на който можеше да си ядеш спокойно на крак. Неволно се сетих за тайната на Хемингуей за това как да погълнеш повече алкохол, а именно — да пиеш на крак.

Взехме си спагети за вкъщи и се прибрахме, уморени и по-мълчаливи от обикновено. По телевизията даваха бейзбол — Ориенталес, нашият отбор, срещу Виля Клара. Победихме. Вълнуващ мач, с драматично развитие и хоумрън в последния ининг, специална награда за блуждаещите мисли.