★ Преоткриването на Куба

— сряда, 16 февруари 2005

Изгубените деца

С повечето хора се сбогувах още когато си тръгваха от купона, а на сутринта се сбогувахме и с останалите — с баба ми Емилия, с Орландо и Карлитос. Баба ми плачеше и не беше трудно човек да отгатне мислите ѝ: мислеше, че ме вижда за последен път. Натоварихме се отново в ситроена и поехме по обратния път към Камагуей. Имах усещането, че ако досега часовникът отброяваше дните и часовете от пристигането ни, сега започваше да отброява тези, които остават до заминаването ни.

Останахме верни на принципа никога да не минаваме два пъти по един и същи път, затова връщането ни не беше през Сантяго, а през Олгин. Щяхме да гостуваме на едни роднини на Баби, които по нейни думи ѝ били като родни майка и баща. За пореден път с Елена си изкрънкахме малко разходка и баща ни остави в центъра на града, като ми даде адреса и ни упъти да търсим Табакито.

Поразходихме се, исках да купя някаква музика, но имаше толкова много дискове, че за пореден път се изгубих в прекалено големия избор и излязох отчаян от магазина без да взема нищо. Тръгнахме да търсим къщата. Не тази, не другата, а следващата, така накрая стигнахме до правилната улица и намерихме номера, който висеше до една овехтяла, боядисана в зелено врата. Един старец седеше на стълбите пред къщата. Попитах го къде живее Табакито и той веднага ни упъти: „Табакито? Горе горе, по стълбите и вляво”.

Отвори ни добродушен пълен чичка, облечен с бял потник, с очила много голям дьоптер и пура в устата. Табакито е умалително от табако, пура. Та Пуричката неслучайно носеше това име, както можах да констатирам по време на двучасовия ни престой там.

Обядвахме вкусно и с чашки кафе в ръка останахме малко да отпочинем. Седях на люлеещият се стол, когато неочаквано Карлос ми връчи телефонната слушалка. Поех я изненадано, като от другата страна мъжки глас започна нещо да ми обяснява. В началото не можах да зацепя какво точно иска, но постепенно взех да разбирам. Беше някакъв кубинец, който живял в България преди доста години и който преди време е бил женен за българка. Имал две деца в България, за които нямал вести, примерно, от десет години. За съжаление знаеше единствено името й, и че живеела в Смолян, нито адрес, нито телефон, нищо. Искаше да разбере нещо за тях, дали са живи и ме помоли ако мога да ги намеря. Обещах, че ще се опитам да я издиря и затворих.

Известно време гледах тъпо. Човекът беше някакъв познат на Табакито, който щом разбрал, че у тях ще идват „българи”, поискал да се свърже с нас, за да ни помоли за помощ. Погледнах към баща ми:

— Защо не ме предупреди, мамка му?

Бях малко ядосан. Раздялата между семействата беше чувствителна тема за мен и съвсем справедливо смятах, че заслужавах някакво въведение в темата, а не да ми друснат телефона в ръката и да ми кажат: „На, говори с един човек”.

— А той, как така може десет години да не се свърже с тях?! Какъв баща си, ако десет години не си се интересувал какво става с децата ти?! — отвърна ядосано той. Явно и за баща ми това беше чувствителна тема.

Борецът против комарите

Скоро отново тръгнахме на път и може би тук идва ред да разкажа за една друга национална черта на кубинците, а именно, че са ужасни мърлячи. По време на целия ни път се скъсах да правя забележки на баща ми, а и не само на него, да не си изхвърля боклуците и фасовете където и както му падне. Но най-много ме дразнеше, когато изхвърляше разни неща направо през прозореца на колата.

Изобщо, в Куба хората нямат абсолютно никакво екологично съзнание. Колите и камионите бълват дим като комини, комините бълват дим колкото три комина, всеки си изхвърля боклуците където му падне и изглежда на никого не му прави впечатление. В колко къщи с Елена искахме пепелник, за да могат любезните ни домакини да ни затапят с по едно: „Пепелник? За какво? Абе тръскайте на земята бе!”. Или пък, когато трябваше някой от нас да си изхвърли фаса и ги питахме къде да го изхвърлим: „Фаса? Ей там, на земята, тук сме на село момче, не се притеснявай”. Същото беше и с огризките от портокали, с корите от банани, с всичко. Странното беше, че въпреки това подовете на къщите, както и дворовете, винаги бяха сравнително чисти. Така че, очевидно обичаха да си правят боклук колкото им е кеф, а после да си го чистят. Другата ни теория беше, че в Куба боклуците някакси изчезват тайно през нощта.

Колкото и да се опитвах да накарам баща ми да се почувства гузен; колкото и да го питах няма ли да му е приятно, ако просто ей така, за разнообразие, вземе да си хвърля боклуците, където им е мястото (в кофата); колкото и да се опитвах да му опиша колко хубаво би било да живеем в един прекрасен свят без боклуци; колкото и да му обяснявах, че имат прекрасна природа и че някой ден ще съжаляват за това колко безотговорно са я съсипали; колкото и да апелирах към уж европейското му възпитание; колкото и да мрънках и да ругаех — той неизменно и като че ли нарочно продължаваше да си хвърля фасовете през прозореца. Все пак, лека-полека бях установил българския ни навик да носим найлонова торбичка за боклуците в колата и дори против волята им се опитвах да въвеждам ред.

По едно време баща ми, както си караше спокойно, за пореден път направи любимия си номер: изпи си Тропи-колата, смачка алуминиевата кутийка в ръката си и я изхвърли през прозореца. Вече бях сигурен, че го прави нарочно, за да ме дразни. Развиках му се ядосано: „Добре де, защо, мамка му??? Ето, имам торба за боклука, защо я изхвърли на пътя ебаси!!??”. Минаха няколко секунди. Баща ми караше и гледаше напред. Изглежда се изискваше някакво технологично време, за да може смисъла на протеста ми да стигне до съзнанието му. После се обърна към мен и невинно каза: „Боря се срещу комарите”. Изненадата накара агресията ми да отстъпи няколко крачки, като освободи едно мъничко, но напълно достатъчно местенце на любопитството.

— Как така срещу комарите? — попитах.
— Еми така, сега, след като изхвърлих кутийката на шосето другите коли ще минат върху нея и ще я смачкат и така няма да може да влезе вода и няма да могат да се завъдят комари. Еми ако я бях изхвърлил там отстрани, в тревата? Ще падне малко дъжд, ще влезе вътре и айде, ето ти малария, ето ти денга…

Логиката му ме съкруши. Баща ми караше НЛО, оставяйки след себе си диря от пъстроцветни боклуци.

/ / /

Почти през целия път Майра забавляваше Карлос Даниел с приказки, играхме и на една игра, в която трябваше да си намислим нещо от колата, или извън нея и другите да отгатват какво е по цвета му. Привечер пристигнахме в Камагуей. Алайн ни предостави къщата си за гости и за първи (а както се оказа и последен) път в Куба се изкъпахме с течаща топла вода. Това беше невероятен лукс, който приехме радостно с Елена, тъй като именно нощите в къщата на Майра в Камагуей бяха номер едно в класацията за най-силно въртене в леглото, главоболие, схващане и безсъние. Никой не казва, че трябва да е лесно, но съдбата ни предостави този шанс и ние го сграбчихме здраво. Тази нощ спахме като къпани под душ.