★ Преоткриването на Куба

— вторник, 15 февруари 2005

Домът на Лейсмер

Това беше денят определен за големия купон в наша чест. И макар че първият купон съвсем не беше малък, то някакси не се броеше, защото беше импровизиран и най-важното — нямаше печено прасе.

Реанимирахме на сутринта в къщата на баба ми, до старата дъскорезница, когато Марианне, жената на братовчед ми Лейсмер, ни покани с Елена да я придружим до тях, докато свърши някаква дребна задача. Тук трябва да кажа, че Лейсмер и Карлитос, двамата ми братовчеди, са едни от хората, които перфектно помня, понеже са горе долу на моята възраст — Карлитос е мой набор, а Лейсмер е една година по-голям. Баща ми и Баби, както обикновено, ме бяха подготвили с малко предварителна информация за всеки от тях, като очевидно Лейсмер им беше нещо като любимец. Имаше две деца и жена и правел невъзможното, за да осигури храната на семейството си.

— Ах, Лейсмер е такъв сладур, много ми е мъчно за него; — говореше Баби — трепе се, само и само да изкара нещо допълнително, да сложи някакво месо за вечеря. Непрекъснато се чуди какво да измисли.

/ / /

Едно от чудесата на Куба е глаголът inventar, измислям. Върви ръка за ръка с една купчина други глаголи, като conseguir, resolver и прочее. С течение на времето тези думи се отделиха от смисъла, който фигурира в Речника на Испанската Кралска Академия и се озоваха на фронтовата линия на разбирането и обяснението на философията на кубинския начин на живот, ако в него изобщо има някаква философия.

Може да се каже в Куба благата не се произвеждат, а се измислят. Както казах преди това, в Куба няма достатъчно храна. Нито достатъчно дрехи, нито кафе, нито сапун. Няма и пари. Но човекът е така устроен, че иска да живее и малко му трябва, за да започне да иска да живее по-добре. И единствения начин това да стане в Куба е да се измисля.

Кубинецът измисля всеки ден, всяка вечер. Върти безброй дребни далаверки, импровизира, натъкмява, намира, отмъква, поправя, ремонтира, препродава, използва всяка възникнала ситуация, всеки шанс, колкото и малък да е той, инвестира, сприятелява се, върши и иска услуги, като се лови дори и за най-тънката сламка, в стремежа си да си осигури буквално всяко нещо. Дори бих казал, че повечето неща, с които се захващат кубинците са тънки сламки.

И най-смешното е, че колкото това се отнася за човека, толкова се отнася и за държавата като цяло. Повече от 45 години ембарго от страна на САЩ, господарите на света, ги бе научило да намират съюзници сред недоволните и приятели сред низвергнатите. За всеки проблем се измисля алинейка, параграфче, указ, постановление, подшушване, стратегия, конференция, призив, декларация, нов враг и т.н. Баща ми цял живот беше ръководил предприятия и ми беше разказвал за това какво се случва, когато се счупи някоя част или възникне някой друг проблем. Горе долу като във вица за Киркор и Гарабед: „Паре нема, действайте!”. „Ние измисляме невъзможното”, ми каза.

И така, докато Лейсмер се занимаваше с измисляне на невъзможното, Карлитос играеше ролята на самотния вълк, последният романтик в семейството, който все още се луташе в живота, без да намери призвание и семеен уют, и който продължаваше да държи отворена вратата на бъдещето си. По-късно вечерта ми призна, че искал деца, и жена, и всичко, което по тези места се възприема като нормален живот, но че беднотията не му позволявала. „Никой не иска да е с теб, когато нямаш нищо. Тук вече няма любов, всичко е по сметка. Айде да се съберем, че да ни е малко по-леко, да си спестим малко разходи, да се крепим един другиго… и т.н. Никой не се жени по любов вече”, ми обясняваше. Отказах да му повярвам.

/ / /

Но да се върнем на Марианне. Тръгнахме към дома им, като по пътя тя на няколко пъти се опита да ни предупреди, че къщата не е нищо особено и даже е много бедна, така че да не се стряскаме. Разговора ни се въртеше главно около това колко е трудно всичко.

Не след дълго стигнахме и колкото и да бяхме предупредени, това, което видяхме ме удари в диафрагмата и ме остави без дъх. Не знам с какво да сравня това място. Беше малка дървена барака, по-скоро пристройка към друга по-голяма къща. Вътре нямаше почти нищо освен три легла. През тъмните, почти черни дъски се виждаше навън и всичко изглеждаше като че ли всеки момент ще рухне. Съзнанието ми отказваше да повярва, че мои роднини могат да живеят в такава мизерия. Марианне ни обясни, че това било уж временно, че живеели от три години там, в очакване да им дадат ново жилище, че били в не знам си какви списъци и т.н. Задушавах се и излязохме отвън. Един човек переше на мивката, която беше навън, на открито. „А, това е нашият съсед, много добър приятел, запознайте се — каза Марианне. — Хей, Алфредито, виж, това са моите братовчеди от България”, извика. „Добър ден”, казах, и изпаднах в едно от онези мълчаливи състояния, в които на човек му се ще да захвърли работа и благосъстояние, и сигурност, и всичко — да захвърли съдбата си и да тръгне да броди сам по света.

И покажи снимката някой ден

Следобед баба ми Емилия седна с нас на изтърбушения диван, току под снимките на Фидел Кастро и Камило Сиенфуегос и извади кутията със спомени. Започна да вади невъобразими боклуци, като за всяко нещо ме питаше дали си го спомням. „Това помниш ли го?”. Държеше в сбръчканите си ръце медна чиния, на която беше гравиран старинен град, най-вероятно Търново. Познах я, това нещо трябва да е стояло години наред на стената в хола ни, закачено от майка ми. Такива неща можеш да не забелязваш с години, но не се и забравят. „А това?”, този път показваше бродирана покривка за маса. „Това са от нещата, които българката остави, след като замина”. Българката, така наричаше майка ми. „Аз лично минах през Хавана тогава с два куфара и събрах всичко, каквото можах, платове, дрехи. Виж, не е ли красиво?”. Беше парче бреза с издялкано еленче в него. И него си спомнях. „Яд ме е, че не взех пердетата, после оная кучка ги отнесе”, продължи тя, като смени умилението със гневно-заплашителен тон. Говореше за една от жените на баща ми, чиято история и досега е забулена в мистерия за мен.

Да се говори за тази жена, Маргарита, беше нещо като табу в семейството. При предишното ми посещение, в далечната 1990-а година, Майра веднъж отнесе голям скандал от страна на баща ми, когато я хвана да ми разказва за нея. Леля ми точно започваше с: „Ама как, не знаеш ли, че баща ти се ожени? Тя беше доста по-млада от него…”, когато отнякъде изникна баща ми и се развика: „Знаех си, аз си знаех, че ще започнеш да говориш глупости. Просто като се усетих, че ми липсвате двамката и се сетих, че си го хванала за слушател. Не можеш да се сдържиш да не разкажеш, нали?! Като някоя кокошка си… дай ѝ да кудкудяка само… и клюки!”.

Тогава не успях да разбера нищо повече. Нямаше да разбера и този път. Баща ми мина покрай нас и не даде на баба ми да се разгърне. Каза: „Тръгваме!”, качи ни в колата и ни закара до града да ни поразходи. Обясни ми, че Гуантанамо бил най-американският град в Куба. Бил построен изцяло по американски план, с прави, успоредни улици, с номера вместо имена и т.н. В миналото това е бил градът с най-много барове, публични домове и казина в Куба след Хавана. Заради американската база.

/ / /

Реших, че искам да се подстрижа и не след дълго намерихме бръснарница, издържана в класически петдесетарски стил. Вътре имаше поне петнадесет стола за бръснене. Интересен факт е, че кубинците са маниаци на тема да са подстригани и избръснати. Предполагам, че и правителството напълно подкрепя тези навици, за да отпуска такива помещения. Вече не просто исках да се подстрижа, исках да се подстрижа точно на това място.

Услугата струваше две песо. Първо се минава през касиерката. Тя извади едно малко листче, написа на него с разкривен почерк „8”, подписа се, удари му един печат и ми каза на кой стол да отида. Насочих се към стол номер осем. На масичката отпред имаше картонче, на което пишеше: „Работим за народа, с качество в нашите услуги”. Седнах на стола, а бръснарят с театрални жестове ми нахлузи онзи бял чаршаф на врата. „Нула номер, нали?”, попита със спокоен глас. Докато кимах, усетих някъде отстрани блясъка на светкавицата. Погледнах и видях Елена с фотоапарата, ухилена до уши, докато баща ми коментираше нещо на ухото ѝ. Бръснарят не направи знак това да му е направило каквото и да е впечатление. Беше черен, както по-голямата част от жителите на Гуантанамо и изглеждаше толкова съсредоточен върху работата си, с такова старание хващаше малко от тук, малко оттам, с такава нежност и прецизност нагласяше главата ми в дадено положение, че сякаш всичко бе изчислил предварително с помощта на суперсложни тригонометрични функции.

Отдели ми толкова много време, че бях готов да се обзаложа, че имат норматив, нещо като Кубински Държавен Стандарт, под който в никакъв случай не трябва да слизат, ако искат да обслужат качествено народа. Започнах да се чувствам неудобно. Не смятах, че главата ми заслужава чак такова внимание. Вкъщи за няколко минути сам си бръснех цялата глава с машинката. Както и да е. Накрая като че ли взе да привършва. Започна да ме маже с различни лосиони и да ми разтрива главата, после ме изчисти с четката и докато ме разкопчаваше зад врата тихо каза: „И мини някой ден да покажеш снимката”. С рязко движение махна чаршафа и като някакъв тореадор го изтръска между столовете.

Една истинска кубинска фиеста

Следобеда започнаха приготовленията за празненството. Купихме една каса бира. Чичо ми Орландо изнамери някакъв ром, в пластмасови шишета по литър и половина. Имал някакви връзки в една военна столова наблизо и го взел на много добра цена.

Прасето трябваше да бъде пожертвано, това беше ясно. Особеното в случая беше, че Карлитос и Лейсмер настояваха аз да го заколя. Така трябвало. Но аз съм хитро куче и веднага прехвърлих топката на Елена. Казах им, че тя е завършила медицина, че е лекарка и че може да го заколи много по-професионално от мен, ей така, както си закопчава шнолата. Те се зарадваха като деца и започнаха да я преследват, за да ѝ напъхат в ръката един грамаден ръждясал, многократно ремонтиран нож.

Елена ги гонеше на чист български: „Абе вие луди ли сте, какво прасе!?! Карлооос!!!”. Постепенно стана ясно, че няма да могат да я убедят и стигнахме до компромисно решение, само да гледаме как го колят. Карлитос беше особено усърден в обяснението защо искат това от нас. Твърдеше, че те искат да направят една типично кубинска празнична вечер. Да ни покажат как се веселят кубинците, a lo cubano и т.н. И коленето било важна част от самия купон. Елена каза, че чудесно разбира това, но че изобщо не я грее и категорично отказа да гледа, докато аз не можех да рискувам мъжествеността си и каза, че ок, ще гледам.

Горкото прасе. Теглиха му ножа. Не бих казал, че танцуваха сатанински около трупа му, но си личеше, че не затъват в мрачни мисли за преходността на живота. Орландо държеше пред отворената рана една голяма очукана метална кана, в която трябваше да събират кръвта за кървавицата, но то се мяташе неистово и много неблагородно не позволяваше това да стане гладко и професионално.

Последва чистене, поливане с вряла вода, докато не се стигна и до най-интересното: забучването на прасето на шиш. Който не го е правил, да знае, че не е лесно. С голямо бутане и нагласяне Карлитос и Лейсмер успяха най-накрая да прокарат кола през тялото му, след което се заеха да го разпънат на кръст, като му захванаха краченцата с парчета тел за една закована напряко летвичка. Не искам да звучи богохулно, но ако сред прасетата имаше религия, то това нещастно създание със сигурност щеше да един от мъчениците им. Орландо се зае да го приготви на огъня, който сам запали.

Хората лека-полека започнаха да се събират, трите чашки влязоха в обръщение и двора взе да се изпълва със смях. Измежду поканените имаше един арогантен индивид, който беше донесъл ром собствено производство. Настояваше всеки да го опита и крещеше наред: „Bimba! Hueso de Tigre! Пробвай! Хавана Клуб!”. Същият, доколкото разбрахме се издържаше от роднини в Щатите и се занимаваше именно с това, правеше ром нелегално. Бойният му вик Бимба! постепенно набра популярност и стана съвсем лесно човек да проследи кога и в кой край на двора малка доза алкохол се влива в нечие гърло.

Къщата продължи да се пълни. Отвсякъде прииждаха нови и нови хора и в един момент слънцето залезе и за пореден път се оказах във вихъра на развилнели се по-близки и по-далечни роднини, които ме дърпаха да си говорим. Чичо ми Енрике отново подхвана неговата си тема, за това защо не съм останел в Куба, че там имало също чуждестранни фирми, които плащали в долари. Синът му, братовчед ми Енрикито, крещеше наляво надясно: „Бимба!”, обръщаше чашки и пускаше хапливи забележки към всеки, който му се изпречи.

Прасето скоро бе готово и всеки започна да граби от тавата каквото докопа. Аз загризах един свински крак, спокойно мога да кажа — най-вкусното свинско краче в живота ми. С едната ръка го държах, докато с другата се опитвах да снимам. Децата тичаха насам натам и щом ме видеха с фотоапарата, веднага ме обграждаха и започваха да крещят: „Дай да видя! Дай да видя!”. Скупчваха се около LCD дисплея и замръзваха за секунда, неподвижни и мълчаливи, докато софтуерът зацепи, че съм натиснал копчето, с което се показва последната направена снимка. В мига, щом снимката се покажеше върху малкото екранче нещо ставаше с тях — сякаш се освобождаваха от магията, която не им позволяваше да мърдат, разпръсваха се в безпорядък и отново започваха да се държат естествено, да крещят, да тичат и да бесуват.

Братовчедите ми Карлитос и Лейсмер, вече подпийнали, решиха, че могат да говорят английски. Хванаха Елена и започнаха да ѝ обясняват нещо, как сме трябвало да дойдем в Гуантанамо някой път, но без „старците”. Да си прекараме сами ние младите в някакво ранчо, при един техен приятел, да ядем хутия, да се возим с лодки и не знам какво още. Минавах от време на време и заварвах Карлитос да обяснява на Елена със силен кубински акцент: “It’s a town, a small town. Not a city!”. Подкрепяше думите с жестове — когато казваше “a small town” очертаваше малко пространство с ръце, а когато идваше частта: “Not a city!”, разширяваше кръга. Елена се превиваше от смях. След като се върнахме я чух да разказва на приятелките си: „Те кубинците, като се напият и започват да говорят на английски и стават много смешни”.

На двора музиката трещеше с всичка сила и жените взеха да ме бутат натам. Искаха да танцувам, а аз нямаше как да им обясня, че не мога да танцувам на тази чалга, че съм пънкар и т.н. Сигурен съм, че никой на купона не знаеше какво е това пънк, а обяснението ми едва ли щеше да ги убеди.

Баща ми също беше обект на изнудване. Той по принцип не танцува, но само и само да се отърве от досадниците се завъртя три-четири пъти, с което предизвика бурни овации. Следващият, разбира се, бях аз. Пробвах да отбия номера, но беше ясно, че няма как да мина само с това. Пък и реших да им покажа, че не съм някакъв супер-смотаняк, така че си навих ръкавите и се впуснах в псевдомръснишки движения, които също предизвикаха всеобщ фурор.

Някой ми взе фотоапарата и взе да снима наоколо. Жените ме питаха ако си снимат коремчетата дали ще могат да си намерят гаджета от България. Леля ми Майра настояваше да видя по какъв първобитен начин се прави кафе в къщата. Енрикито крещеше: „Бимба!” и вилнееше. Всичко беше прекрасно.

Орландо

В един момент на вечерта забелязах, че Елена пуши сама пред къщата и отидох при нея. Орландо и Алюска, братовчедка ми от втория брак на Орландо, се присъединиха към нас. Орландо беше много сладък. Вече се беше омаял и с натъртване започна да ми обяснява обичайните неща:

— Ти… ти трябва да знаеш, че това е твоята къща. /пауза/ Когато… когато и да дойдеш винаги тук ще имаш тази къща, тя е твой дом… /пауза и движение с пръст, очертаващ кръг около къщата/ И ние сме твоето семейство. Трябва да знаеш, че винаги, винаги тук ще имаш своето семейство. /пауза/ Каквото и да се случи…

И т.н. в тоя стил, с обичайния драматизъм и стискане за рамото. По едно време се обърна към Елена, която стоеше отстрани, усмихваше се и очевидно нищо не разбираше. Орландо почувства, че и тя трябва да знае това, което току-що ми беше казал и проговори и той на английски.

— This… — пръста му сочеше надолу към земята — This is your house… He… He… — Орландо сочеше към мен, но познанията му по английски, или по-скоро липсата на такива, не му позволиха да продължи в тая насока, затова започна наново — We… we are family… — изведнъж забеляза Алюска, която стоеше и се хилеше отстрани на баща си. Прегърна я и започна да я сочи с пръст — She… She… She is my sister!

Почти едновременно аз, Елена и Алюска започнахме да се превиваме от смях. Братовчедка ми се смееше и буташе баща си: „Татко, ти знаеш ли какво каза току що беее… че съм ти сестра, хахахах…”. Орландо ни гледаше с глупава усмивка на лицето и направи още един опит да завърши речта си. Обърна се към мен и каза: „Да знаеш! Преведи ѝ после какво съм казал!”, посочи Елена и ме прегърна, като започна да се смее.

Баща ми се присъедини към нас. Разказах му за новата сестра на чичо ми и той реши, че е време да го откараме до тях. Орландо живееше сравнително близо и Елена дойде с нас, за разнообразие. И може би заради нея, на връщане баща ми изведнъж намали на едно място и бавно спря колата. „Помириши”, я подкани той. През прозорците на колата започна да влиза вълшебен аромат. „Виждаш ли онзи храст. Това е жасмин. И мирише само през нощта. Ако минем оттук утре, ще видиш, че няма да мирише така”, каза баща ми. Обожавам, когато природата измисля такива интересни неща. „И защо е така? Защо само през нощта? Как така през нощта мирише, а през деня не?”, попитах в пристъп на внезапно малоумно детско любопитство. Исках само да науча цялата интересна история, може би мита, който стоеше зад нея и ако имаше някой, който да можеше да ми го разкаже, то това беше баща ми. „Откъде да знам, просто тогава си мирише”, каза баща и запали колата, за да се върнем в къщата на баба ми.

Калдоса

Партито започвана да достига точката, когато емоцията завладява състава и кара всеки да се чувства непосредствен, искрен, директен и всемогъщ. „Старците” един по един напускаха купона и на полесражението останаха само най-силните и жизнени. Лейсмер ме попита дали в България пият както в Куба. Отвърнах му, че и тук се порка доста. „А какво пиете там?”, попита невинно. „Ракия, водка, уиски, джин…”, започнах да изброявам. „Аха… Аз веднъж пих джин. Беше го донесъл един приятел… като водка такова”.

През това време Енрикито и останалите вече ме бяха наобиколили и започнаха да ме разпитват за жени, за това какви били българките, дали били горещи, с колко жени съм спал и тем подобни. Опитвах се да заобикалям хитро по-неудобните въпроси, когато Енрикито ме хвана пак под ръка и директно не ми зададе въпроса, който го мъчеше. „Добре де, вие там, във, как беше… България, какво пиете за мъжка сила?! А? Ако искаш да го вдигнеш, ама здраво!”. Около мен всички се заливаха от смях. Като че ли ме взимаха на подбив, все едно те бяха някакви експерти, а аз новопристигнал от гимназията отличник с очила с дебели рамки.

Разбрах, че Енрикито има нещо предвид и услужливо го попитах какво пият тук, за мъжка сила. „Ние пием калдоса!”. Всички отново избухнаха в смях. „Ако някой път имаш среща, и си уморен, и си скапан, а искаш да се надървиш здраво, ама здраво, тогава трябва да пийнеш една калдоса, за сила! И ще видиш тогава… какво става!”, каза Енрикито, като откровено се държеше за панталоните си. Знаех, че думата caldo в испанския взик означава бульон. Значи caldosa трябваше да е нещо подобно. И все пак, сигурно имаше някаква тайна съставка, която да действа като афродизиак. „Ама каква е тая калдоса, какво има в нея?”, попитах глупаво. „Не знаеш ли какво е калдоса? Това е супа бе, бульон. Взимаш едно пиле и го сваряваш, сипваш му малко сол и това е. За мъжка сила! Можеш да сложиш вътре и още нещо, каквото се сетиш. Чакай бе! Ей сега ще ти направим една калдоса, да видиш…”. Тълпата започна да скандира: „Калдоса, калдоса…”. Енрикито с решителна крачка тръгна към кошарата, измъкна едно пиле и го помъкна към къщата.

Отново настъпи хаос. Всички крещяха едновременно, говореха едновременно и едновременно ме дърпаха нанякъде. Музиката гърмеше на двора, докато някой като че ли се опитваше да разубеди Енрикито да не жертва горкото пиле. Баби ехидно ми обясняваше: „Те тия ходят гладни по цял ден и като пият един бульон и как няма да не им дойде силата…”. Почти не помня какво точно се случи, само си спомням, че влязох в къщата по едно време и видях по земята следи от кръв. Уплаших се да не е станало нещо и намерих наблизо Елена, която ми разказа всичко: „Ами този, Енрикито, започна да блъска главата на пилето в земята. В началото помислих, че е някаква плюшена играчка… и чак после осъзнах, че е пилето”. Погледнах към печката и видях една тенджера, която вреше спокойно на огъня. Скоро щях да пия калдоса.

Съзаклятниците

Карлитос беше решил, че трябва да ми подари нещо, но май единственото, с което разполагаше бяха няколко книги, откраднати от библиотеката. Първо ми подари една антология на кубинската поезия от последните двеста години. Аз от своя страна му дадох швейцарското си ножче. Първоначално отказа да го приеме, подозирам, че му беше неудобно да приеме нещо толкова „материално”, но аз държах да му оставя някакъв предмет, който да ползва често и който да му напомня за мен. Карлитос, дали от въодушевление, дали защото почувства, сякаш дава по-малко при размяната, изчезна в стаята си и се появи минутка след това с още две книги, едната за процеса над Фидел и сподвижниците му след нападението на казармата Монкада, а другата — със записките на Че Гевара по време на революцията. Не исках да ги приема, но се наложи да отстъпя пред настойчивостта му. Убедих го, обаче, да не ми дава повече, под претекст, че няма да мога да ги събера всичките в багажа. Както се беше засилил като нищо щеше да ми подари цялата си библиотека.

/ / /

Лека-полека хората започнаха да си тръгват и последни останахме аз, Карлитос и един съсед да лочим една бутилка Гуаябита дел пинар, която отново някой заблуден беше донесъл и която отново беше останала последна. В тон със снишаването на общия шумов фон и разговорът ни стана по-тих. Заговорихме за политика — за Куба, за Щатите, за България, за социализма, капитализма и куп други глупости. Хората си бяха тръгнали и вече нямаше кой да ни прекъсва. Можехме да дискутираме спокойно, надълго и нашироко.

Всеки гореше от желание да се изкаже, като все по-малко се учудвах на нещата, които чувах. Тези хора се бяха научили да живеят в един неразбираем свят, с абсурдни закони и правила, със забрани и ограничения за всяко нещо, без планове, без надежда и без мечти. Изглеждаше, сякаш за тях всичко беше временно, яж и се весели сега, че утре може и да няма. Искаха промяна, но не знаеха каква. Оплакваха се от това колко са зле, а същевременно радостта и усмивките им бяха заразително истински. Противоречаха си на всеки две изречения. Страхуваха се от непознатото, от това, което ще дойде след Фидел. Искаха „да дойдат американците”, а едновременно с това се страхуваха, че всичко ще изкупят на безценица, че отново ще трябва да робуват, този път на друг, чужд господар, че ще им отнемат и малкото, което имат. А това, което оставаше за отнемане беше, по ирония на съдбата, единственото, което им даваше Фидел — измамно усещане за независимост, за собствена позиция, за национална гордост, че Куба устоява на натиска на целия свят, че сама търси и проправя своя собствен път.

В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Накрая взех думата, за да разказа за това как са минали промените в България. Предполагах, че щеше да им бъде интересно, можеше да потърсим паралели между тяхната и нашата ситуации. Разказах им как е било в България преди, какво е положението сега, през какво сме минали. Но основното, в което се заинатих да ги убедя беше едно: че нямам идея кое е по-добро или по-лошо, но че просто не можех да си представя по-зле от това. Имах предвид по-зле от това да нямаш какво да ядеш и на всичкото отгоре да ти е забранено да се размрънкаш здраво против това.

Тази нощ за мен нямаше алтернатива — нещо трябваше да се промени и то нямаше как да стане, докато Фидел е на власт, с други думи — жив. Опитах се да им обясня удоволствието да можеш да казваш каквото си искаш без страх или без да ти пука, че някой ще те чуе. Нещо толкова дребно, че разбираш колко е хубаво само когато си го имал и ти го отнемат. Говорех с голям патос в този дух, когато по едно време Карлитос сложи пръст на устата си и каза: „Шшшт, тихо, че бабата май идва”. Всички млъкнахме и наострихме уши. „Тя е комунистка…”, отново прошепна тихо и тримата избухнахме в смях.

/ / /

Днес се замислям за думите си в онази нощ. Опитвам се да обясня и оправдая позицията си. Наистина, може ли да бъде по-зле от това? Какво може да загуби човек, който няма нищо? Може би тези хора имаха нещо: способността да се наслаждават на момента. Това бяха най-щастливите, щедри и приветливи хора, които бях срещал. Как щеше да им се отрази, ако им разрешат да си правят планове, да мечтаят? Дали и как биха понесли такова бреме?

Повечето хора познават Куба от изрезки в печата, от документалните филми по Discovery Channel, от филми като Buena Vista Social Club. И знам, че много от тези хора мечтаят да отидат и да се потопят в музиката, слънцето, страстта и енергичността на този застинал във времето остров. Клише е, но Куба наистина е цвят и музика, и наистина е застинала във времето. Казват, че най-големите клишета са и най-сигурните истини.

В България често чувам израза: „хайде да отидем, преди да се е променило”, един вид — преди да се е прецакало, преди да е станало като навсякъде. Да, сигурен съм, че няма човек, който да стъпи в Куба, и който поне веднъж да не си зададе въпроса до кога ще просъществува всичко това. Сигурен съм, че няма и един луничав германец със сандали и бермуди, който да не му е минало през ума, било то и само веднъж, било то и под формата на едва доловим горчив полъх откъм морето, че този свят, такъв какъвто е, рано или късно е обречен да изчезне.

А за мен нещата бяха още по-сложни, защото ми се беше отдала невероятната възможност да се върна назад във времето и да се разходя в собственото си минало. Едва ли не единственото нещо, което не ми бе позволено да правя, бе да преправям историята. Можех ли да искам всичко това да изчезне? Да изчезне светът, в който прекарах най-щастливите си години като дете, да унищожа машината на времето…

Оказа се, че мога. Бях прекалено пиян, безпомощен и ядосан на мизерията около себе си. Да приемем, че за да съществува всяко нещо на света си има цена, която трябва да бъде платена. Е, ако за кабриолетите от петдесетте години по улиците; надписите „Родина или Смърт, Ще победим!” и „Винаги 26 Юли” по стените; чувството за национално достойнство и всички блага и постижения на Революцията тряваше да се плати с разруха, глад и страх то не, не бях съгласен.

Пред очите ми бяха домът на Лейсмер и връзката зелени банани в ръцете на Карлитос. Ако зависеше от мен, в онази нощ бих жертвал цялата магия на Куба, само и само роднините ми да не бъдат принудени да живеят по този начин. Когато към четири-пет сутринта тръгнахме да си лягаме и си застискахме ръцете, малко преди да се разделим, прегърнах двете момчета и грях ми на душата, тихо им прошепнах: „Айде пичове, лека нощ, и ега пукне тоя Фидел по-скоро, че да приключваме вече с тая история”.