© No more heroes.
— понеделник, 14 февруари 2005
Човекът от друга планета
Отново спахме в най-хубавото легло в къщата, а дали не и единственото. С Елена цяла нощ си дърпахме едно опърпано одеялце и на сутринта се събудихме кисели и зъзнещи от планинския студ. Мигел, жена му и трите му деца спаха на едни големи дунапрени на земята в дневната. Такива абсолютно същите дунапрени имахме в казармата, си спомних.
Ястието за деня беше най-безумното от началото на пътешествието ни, но баща ни беше непреклонен: трябваше да отидем до никеловите мини на Никеро и да се видим с Маркос Портал, низвергнатият от Фидел бивш Министър на Основната Промишленост, смятан на времето от много хора, за третия по сила човек на острова, след двамата братя. Опитах се да обясня на баща ми, че нямам никакво желание да се срещам с бившето величие и дясна ръка на Фидел, но той на свой ред се опита да ми обясни, че това е наистина важно за него. Така че се приготвихме и не след дълго се сбогувахме с любезните ни домакини и се натоварихме в героичния ситроен.
/ / /
Вече започвахме да се чувстваме разбити от толкова път. Аз, разбира се, си бях ок, досега не е установено научно колко път трябва да измина, че да не искам още, но се притеснявах за Елена. Изкачвахме баир след баир, нагоре надолу по разбитите пътища, а Елена изглеждаше все по-мрачна и по-мрачна и все по-рядко сдържаше мрънкането си. Често ни караше да спираме за почивка, молеше баща ми да намали, да кара по-внимателно, да затворя прозореца, че ѝ духало.
Вече бяхме близо до мястото. Оставаше ни кажи речи един баир, но за всеки случай спряхме да попитаме за пътя един самотен работник, който висеше край пътя. Той започна да ни обяснява, но смени тактиката в движение, като съвсем между другото спомена, че и той бил за там, та така и така, дали не можело да го хвърлим, тамън щял да ни покаже по-точно как се стига. Нямаше как да му откажем. Изкарахме Карлос Даниел от багажника и качихме чернокожия, който доволно се настани върху резервната гума.
Никеро се намира в областта Pinares de Mayarí, същата от песента Chan chan от Buena Vista Social Club. Пътят минаваше покрай борови гори, между които имаше засадено кафе. Идея на Фидел сигурно. Баща ми и Антонио не спряха да се дивят на това, като разпитваха работника добре ли расте кафето между тези борове и в тази червена песъчлива почва. „Хубаво е бе! Доколкото знам…”, твърдеше работника, а Антонио отговаряше с замислени хъмкания и тихи: „Ей, какво нещо, не знаех, че кафето може да расте между борове…”. „Знаеш ли, примерно, — обърна се баща ми към мен — че вече изсичат боровите гори от плажовете? Нещо прецакват пясъка, не знам какво е точно…”. Един от любимите ми плажове от детството ми беше именно Los Pinos, където боровете стигаха буквално до самия плаж.
Минахме покрай малка кабинка край пътя, поредният пункт, където униформени служители ни оглеждаха подозрително. „Заради кафето е. — каза работникът — Следят някой да не изнася”.
/ / /
Прекосихме най-голямото препятствие, един висок баир: La loma de la bandera, накратко — разбихме се от път, за да стигнем накрая до една сравнително малка едноетажна постройка, оградена с телена ограда, на върха на най-големия баир в околността. Кубинското и канадското знаме се вееха тъжно над два паркирали джипа. Наоколо не се виждаше никой. Това беше командният център на мините.
Слязохме от колата и баща ми влезе в сградата, за да провери там ли е Маркос, докато ние се заехме да обикаляме наоколо и да подритваме малки бели камъчета. Историята на заточението му според баща ми била, че Маркос се противопоставил на Фидел, в някоя от онези изключително важни дискусии, които водят важните мъже и които решават съдбите на милиони. И така Фидел го махнал от поста министър, под претекст, че не можел да се справи с енергийната криза в Куба и го заточил в Никеро, в това забравено от Бога място.
/ / /
Маркос го нямаше. Бил някъде по мините. Ако не мрънкахме, то мълчанието ни беше достатъчно обвинение за баща ми, който излизаше, че ни е докарал дотук за нищо. За да потуши недоволството ни, той беше принуден да заяви, че ако до половин-един час Маркос не дойде си тръгваме. Каза го по начин, който плачеше за нашето гузно: „Не бе, не… Айде сега, дотук сме дошли… Ще го изчакаме, кво да правим сега, ти не си виновен…”. Но никой не пожела да го каже.
През това време няколко секретарки загряваха телефонните линии, в опити да локализират Маркос. Накрая някой каза, че идвал, че бил тръгнал от някъде си и че всеки момент ще дойде. И наистина, след половин час Маркос дойде. Един сребърен джип наби спирачки пред нас и сред облак от червеникав прахоляк от него слезе дребно човече с вид на извънземно. Беше доста светъл за кубинец, с много зачервени светлосини очи и припрени движения. Ръкува се с всички наред и набързо ни попита как сме, докато ни тикаше към кабинета си. Тамън да си отворя устата и любезно да отговоря нещо, когато разбрах, че няма смисъл — Маркос вече беше подхванал друга тема, а ние едва съществувахме някъде из невидимите покрайнини на реалността му.
В кабинета му имаше бюро с компютър, няколко стола и една дъска, на която висеше разпечатана голяма схема с нещо като напречен разрез на вагончета, които се дърпат по един баир. Още с влизането ни започна да обяснява нещо за мините; за технологията, която сега внедрявали; за добива (в тонове); за линиите; доставките и т.н. Подкрепяше обясненията си като от време на време сочеше към схемата. За първи път от много години насам се почувствах отново като студент.
Мислех, че ще бъде поредната стандартна среща, по време на която някой установява колко съм пораснал и как съм станал истински мъж, припомня ми една или друга случка от детството ми, къде сме ходили заедно, какво съм бил направил аз и т.н. Но вместо това срещу нас стоеше кубинският Наполеон Бонапарт.
/ / /
Да, Маркос беше напълно луд. Слушах го и осъзнавах, че за него хората не бяха Ники, Гогата и Комби, а просто някакви цифри върху черната дъска. Пращаше тонове руда от единия край на дъската към другия, откриваше хиляди нови работни места, прехвърляше и разпределяше с бързината, безпогрешността и безцеремонността на великите умове.
Баща ми от своя страна, го слушаше в захлас, като от време на време успяваше да го прекъсне с някоя уместна забележка или дребно въпросче, от тези, които недвусмислено показват, че си много в час с нещата. Погледнах към Елена с един поглед, в който вложих много молба. Трябваше просто да изтраем лекцията, да издържим, да оцелеем. Но се оказа, че това не е всичко. След 10-15 минути теория Маркос изведнъж погледна часовника си и каза: „Абе какво ви обяснявам, дайте да отидем да ви го покажа направо!”. Баща ми веднага скочи.
Зачудих се как да преведа това на Елена. Чувствах се все едно трябва да ѝ кажа, че друга жена е бременна от мен. „Елено, той иска да ни води в мините…”, казах с половин глас. „А не! Аз никъде няма да ходя!”, отсече тя и разбрах, че този път наистина няма да мръдне. „Вие ходете”, добави после малко по-меко.
И така, тръгнахме без нея, като я оставихме да ни чака на стола в кабинета на Маркос под претекст, че ѝ е лошо. Мъчно ми беше за нея и се опитах да я разведря малко преди да излезем: „Можеш да гледаш схемата“, казах и затворих меко вратата.
/ / /
Мислех, че ще отидем с джипа, да не кажа, че се надявах, но за мое учудване Маркос свойски се качи в ситроена и го подкара лудо надолу по склона. Започна да ни показва откъде започва линията, докъде отива, колко километра са надолу и т.н. Баща ми отпред изглеждаше все едно са го съживили чрез електрошок: ръкомахаше, опитваше да се надвика с Маркос, коментираше, доказваше, съгласяваше се, горещеше се, а отзад Баби ме побутна: „Виж го, погледни го! Сега вече Карлос е щастлив!”.
След около 15-20 минути стигнахме до място, идентично с всичките места, през които минахме по пътя. Маркос изведнъж спря колата и каза: „Еми то нататък е същото, продължава си така до долу”. Изглеждаше сякаш изведнъж му бяха свършили батериите. Не можех да повярвам. Наистина ли всичко това имаше край? Наистина ли Маркос не държеше да ни покаже всеки един метър от мините си?
Върнахме се в базовия лагер да си приберем Елена. Баща ми сякаш се сети за нещо, отвори багажника, извади от там два ананаса, които бяхме купили преди това и ги подари на извънземния. Помислих си, че съвсем е превъртял, чак и ананаси да му подарява, да беше бутилка ром да, ама ананаси…
Накрая се сбогувахме и тръгнахме надолу. За щастие Маркос беше зает човек и времето на аудиенцията приключи също така внезапно, както и започна. „Тате, Маркос е луд, не разбираш ли?”, ми се искаше да кажа на баща ми. Но замечтаният му в далечината поглед не ми позволи. Единственото, което успях да кажа беше: „За какво, по дяволите, му даде ананасите? Той дори не осъзна, че му даваш ананаси! Сигурно е помислил, че са свещенните камъни от храма на обречените!”. Не че ми се свидеше, но някакси не можех да повярвам, че Маркос яде ананаси. Бях сигурен, че яде чиста руда. „Ще купим други!”, отсече баща ми и после в продължение на един час ми обясни колко бил задължен на Маркос и колко много бил направил за него, как всъщност той бил успял да уреди пътуването ни до Куба през 1990-та година благодарение на него и т.н. Но нямаше нужда. Дълбоко вътре в себе си разбирах, че отношенията между мъжете са сложно нещо и понякога в живота се налага да правиш неща, заради комфорта да се чувстваш в мир със себе си, да изгониш призрачните сенки на миналото.
Всъщност, в една друга паралелна вселена разговорът между двамата мъже вероятно би звучал горе долу по следния начин:
— Хей, Маркос, спомняш ли си? Бяхме номер едно, но се пропих, пропаднах, загубих всичко, минах през ада, но ето ме пак. Изправих се. Пак съм си на краката…
— Карлос, знаех си, че няма да ме разочароваш!
— Човече, стар съм, но се държа. Ей го малкия ми син. Ей го и другия, дойде да ме види от България. Същият, дето го спряха на летището…
— Ама защо не ми се обади тогава, Карлос? Щяхме да го уредим, по дяволите!
— Нищо, това е минало вече, нали сега е тук. Идвам само да ти кажа, че аз не съм те забравил — сега, когато всички те забравиха…
— Абе заеби! Тия мини са страшна работа, никога не съм подозирал, че може да е толкова интересно. Ела да ти покажа…
Испанските обувки на Антонио
Задачата ни за връщането беше да купим едно прасенце. От някакъв човек някъде. Беше ми втръснало от прасенца, но братовчедите в Гуантанамо бяха непреклонни. Искаха да ни направят една истинска „кубинска вечер”, а както всички вече много добре разбирате, в една такава вечер задължително трябвало да има печено прасе.
И така, забихме се пак в джунглите, пътувахме надлъж и нашир, дълго и упорито, докато накрая стигнахме до една изтъркана табела, на която пишеше: „Ранчо Ла Кончита: 30 години социализъм и успешно планово стопанство”. Баща ми спря и каза, че сме дотук: „Нататък не може с кола, но са само три километра”. С Елена категорично отказахме да ходим в знак на протест срещу скапания ден и така, двамата с нея, плюс Антонио, решихме да останем и да ги изчакаме при колата да докарат прасенцето.
/ / /
Още докато пътувахме към Ориенте, Карлос и Баби ни разказаха една смешна история с участието на Антонио. Идвали до тук веднъж, преди около година, в същото ранчо, за да прекарат два дни на село. И първия ден всичко било чудесно: Карлос Даниел се чувствал в стихията си, с толкова много различни видове животни за тормозене; Баби, от своя страна, се забавлявала да си мечтае как го зарязва в планината и го оставя да си живее сам и щастлив, като диво животно; докато баща ми за пореден път разпитвал Антонио за някой отдавна забравен прачичо.
На следващия ден обаче се появил дъжда. Започнал невинно в ранния следобяд, плавно набрал скорост и в продължение на няколко часа хубавичко напоил баирите. Привечер спрял, също така невинно, оставяйки цялата планина потънала в кал.
Нашите хора трябвало вече да си ходят и нямали друг избор, освен да нагазят в размекнатата земя. Закрачили, кой както може, по хлъзгавите баири. Антонио, който според изчисленията ми трябва да е най-малко на 85 години, страдал най-много. Първо стар човек, то е ясно; второ ужасно се пързалял по стръмните склонове — толкова много, че собственикът на ранчото докарал един от воловете си, за да го издърпа нагоре по баира; и трето: бил с чисто новите си кожени испански обувки, изпратени му от някакъв далечен братовчед от Испания.
И така, чичо Антонио, чисто мокър и потънал в кал до ушите, без повече да се церемони, се хванал с две ръце за опашката на бика и оставил послушното животно да го изтегли до горе, като през цялото време не спрял да мрънка за това как жена му щяла да го убие, щом се прибере и види на какво приличат чисто новите му испански обувки.
Седмият пътник
Чакахме доста време. Не разглеждахме местността, не се оглеждахме наоколо, просто седяхме на тревата и разговаряхме вяло. Елена не беше в най-прекрасното си настроение. На няколко пъти се опита да се закани, че ще тръгне пеша и да сме я настигнели — настояваше, че иска да се поразходи. На първо време се оказа достатъчно да я успокоявам, че всеки момент ще дойдат, но не след дълго започнах да вярвам, че заканата ѝ е съвсем реална.
Времето минаваше, а надолу по баирите нито се виждаше, нито се чуваше нещо. В един момент Елена стана и каза, че тръгва. Опитах се да я разубедя за пореден път, да ѝ обясня, че е опасно; че може да се загуби; да ѝ напомня, че не знае три думи на испански; че кой знае какви хора може да има наоколо и т.н. Но този път знаех, че няма да стане. И така, в шест часа и 48 минути, една висока и слаба руса жена, въоръжена с швейцарско ножче, от малките, стана и с бавна крачка се изгуби между дърветата в неизвестна посока. Успокоявах се единствено с това, че който и да я срещне би бил прекалено изумен, за да ѝ направи нещо.
/ / /
Надявах се нашите хора да дойдат по-бързо, преди да се е отдалечила прекалено много, но от тях нямаше и диря и нетърпението ми започна да се превръща в нервност. Гледахме надолу и викахме с Антонио, но отговор отникъде не долиташе. Слънцето се приготви да залязва и чичото, израсъл по тези места, каза, че след половин час ще е вече тъмно. Един час, след като Елена тръгна, окончателно реших, че отивам да я търся. Кой знае докъде беше стигнала, един час са поне четири километра, си казах, затова реших да взема ситроена. Антонио изглеждаше истински притеснен, защото пътя беше екстремен на места. Успокоих го, че имам книжка и че карам супер и запалих.
Дадох газ и се закандилках здраво по бабунестия черен път, но автомобила се оказа много предвидим и лесен за каране. По едно време се разминах с две момчета на велосипеди. Почудих се секунда дали да не ги попитам дали са виждали една висока руса жена да броди по тези места, но тъй като пътят беше един, реших, че няма накъде другаде да е тръгнала и продължих без да спирам. Бая покарах, докато стигнах до края на черния път, на мястото, където се срещаше с шосето. И там, на земята, с един стрък цветенца в ръка седеше Елена. Извиках ѝ да идва бързо, защото ме беше страх да не вземе случайно да мине полицейска кола по шосето и да ме сгащят. Представям си какъв удар би бил за тях да хванат пребиваващ в чужбина кубинец, направо казано — агент на ЦРУ да кара служебна кола без документи, какъв заговор срещу революцията.
/ / /
Тръгнахме обратно. Чувствах се като спасител. Питах Елена дали е срещнала някакви хора и тя каза, че срещнала двама-трима души, които поздравила с „буенас” и които на свой ред ѝ отвърнали с по едно озадачено „буенас”. Стигнахме до табелата, за да разберем, че все още никой не е дошъл. Вече беше почти тъмно, когато видяхме срещу нас да се задават двете момчета с колелетата, които бях срещнал малко преди това. Не минаваха просто, а си идваха право към нас. Почудих се какво ли може да искат.
Поздравихме се и единият по-скоро любезно ни попита дали имаме някакъв проблем. Отговорих му с известна доза недоверие, че всичко е ок, че нашите хора са отишли до ранчото и че чакаме да се върнат всеки момент. Другото момче попита дали случайно не сме загубили нещо, като взе да сочи някаква торба закачена за колелото.
Дори не погледнах торбата. Бях изнервен и убеден, че ще искат нещо, а имах изричната забрана от страна на Баби и баща ми да давам каквото и да било на когото и да е. Затова в първия момент съзнанието ми отказа да чуе смисъла на думите им. Бяха нужни няколко реплики, за да могат в един момент звуците, които издаваха, да се превърнат в думи и след това да доловя значението им. С учудване погледнах надолу. Зеленото на найлоновата торба проби тъмнината и приятелски ми намигна. Бенетон? Това беше нашата торба Бенетон! В нея носехме всичките ни снимки от България, един пуловер, както и сума ти други по-дребни неща.
Както отричах, изведнъж ахнах — ама да, това е нашата торба! Оказа се, че съм я изръсил по дупките със ситроена, докато гоних Елена. Изхвърчала е през полуотворената врата на багажника, а те са я намерили и идваха специално, за да ни я върнат. Не можех да повярвам. Не че имаше нещо кой знае колко ценно в торбата, но някакси не можех да повярвам първо на късмета ни и после на това, че не са я прибрали.
Първоначалното ми недоверие внезапно избухна в пристъп на драматична благодарност. Опитах първо с думи, после ми се прищя да им стисна ръцете, след това взех да се чудя дали да не им подаря нещо или да им дам някакви пари. Започнах да чувам какво ми говорят едва когато след няколко минути вълнението ми попремина. Разказаха, че били християни от не знам си каква църква наблизо. Единият даже започна да ми обяснява къде точно живее, в случай че не дойдели нашите хора, че можело да спим у тях и че сме били добре дошли. Беше много трогателно.
/ / /
По време на пачангата откъм ранчото се зададе един човек на кон, същински каубой, с каубойска шапка и мустаци. Антонио го позна, беше собственикът на ранчото. Направо си беше за Холивуд — този огромен мъжага, с ужасно странен, изчистен и звучен акцент ни разказа защо се били забавили толкова: първо снощи някакво диво куче, или дива котка, или невестулка, или не знам какво му било убило няколко агнета. После прасето, което трябвало да хванат избягало и го гонили сума ти време. Не разбрах добре каква беше връзката между убитите агнета и забавянето на прасето, но ми беше все тая. Задоволих се да предположа, че по тези места тези неща бавят.
Момчетата още бяха при нас и аз, все още под влияние на емоцията, разказах на каубоя това, което ми беше на сърцето, а именно — историята с бенетонската торба. Той го прие като нещо съвсем нормално, закима сякаш му бях казал, че реката е много красива и той се съгласяваше с моето твърдение. След това се зае да обяснява нещо на Антонио, докато аз се сбогувах с момчетата и се заех да проследя с поглед как се изгубват в мрака.
Каубоят, освен че здраво помрънка за овцете, взе да ни кани да останем в ранчото, че какво ще се прибираме сега, в тая тъмница, че утре сме щели да пояздим коне, да ловим раци в реката и други такива. Аз все още мислех за християнската постъпка на момчетата с колелата и много-много не можех да го слушам. Информацията, че баща ми, Баби и Карлос Даниел вече идват, ми беше напълно достатъчна. Скоро от тъмнината изникна една волска каруца, водена от младо момче, най-вероятно синът на каубоя.
Баща ми не че опита да се оправдае, по-скоро изпитваше желание да разкаже своята версия на гонитбата на прасето. Карлос Даниел също изглеждаше въодушевен. Аз от своя страна настоявах да им разкажа за момчетата. Получи се един от тези моменти, в които всеки иска да разкаже нещото, което го вълнува, но на никого не му се слуша историята на другия. Баща ми реагира горе долу по същия начин като каубоя: „А, така ли? Ок”. „Тук на село хората са така. Това в Хавана знаеш ли кога щеше да се случи?”, допълни Баби. Качихме се в колата и потеглихме към Гуантанамо. Освен нас, абсолютно неподвижен, завързан здраво в един чувал, отзад в багажника пътуваше и нашият седми пътник — едно малко и уплашено прасе.