★ Преоткриването на Куба

— неделя, 13 февруари 2005

Седмият свят

Програмата за деня включваше пътуване до Calabaza, селото, в което е роден баща ми. От малък пазех спомени за ходене по реки, лов на скариди, яздене на кон, катерене с джип през почти отвесни пътища, газене в реки и кал, все неща, които и днес ме привличат.

На сутринта най-добре осъзнах какво означава Oriente. Карлос ме беше предупредил, че източната част на Куба е най-бедната: „Тук в Хавана има живот, тук се живее”, ми беше казал. „Ще видиш какво е в Ориенте, там хората наистина гладуват. Животът в Куба свършва в Камагуей. Ако в Хавана е третия свят, оттам нататъка започва четвъртия, петия и всички останали светове”. И наистина, колкото повече пътувахме на изток, толкова повече боси, мръсни и парцаливи хора виждахме по улиците.

Да, Гуантанамо беше шестият свят. Когато станахме разбрахме, че няма абсолютно нищо за ядене в цялата къща. Излъгах. Имаше един клон зелени банани, които братовчед ми Карлитос отнякъде домъкна. Дойде и един чичо на баща ми, Антонио, брат на неговия баща. Той щеше да ни придружи до Калабаса.

Излязохме да потърсим нещо за хапване. От една бензиностанция купихме хляб, бисквити, един буркан овкусена майонеза и едно кондензирано мляко, прибрахме се вкъщи и седнахме да закусваме. Чичо Антонио и баща ми разговаряха помежду си, докато мажеха филиите си с майонеза. Беше един от онези разговори, в които няма как да се включиш, с препратки към непознати хора, случки и места. Слушах ги все пак, от любопитство и преглъщах с мъка сухите бисквити. „Карлучо, какво е това бе? Никога не съм ял такова нещо. Много е вкусно!”, чух Антонио да казва между другото. Имаше предвид майонезата.

Свършихме и се заех да поразтребя малко. Отворих мрачния и мизерен хладилник, за да прибера каквото оставаше от буркана и така си и останах. За секунда вечността се разви пред очите ми и в този миг сякаш разбрах целия свят, всичко всичко всичко. Хладилникът беше абсолютно празен. Нямаше ни едно нещо вътре. Добре де, имаше две пластмасови бутилки от литър и половина вода.

Бурканът, който държах в ръцете си беше толкова шарен и красив, че огряваше вътрешността на хладилника като Девата от Ел Кобре. Аз бях Анди Уорхол пред поредната си гениална инсталация. Бях убеден, че по-красиво нещо никога не бе влизало в този хладилник. Да паркираш чисто ново Ферари пред панелен блок в пернишки работнически квартал звучи нагласено и изкуствено, а това тук беше самата реалност, непосредствена и скромна.

/ / /

Тръгнахме към Калабаса, като Майра остана в Гуантанамо, отстъпвайки мястото си в колата на Антонио. Той смени антикастристките шеги на леля ми с разкази за старо време, за кафеени плантации и отдавна умрели роднини със странни имена, Поликарпио, Емператрис… Акцентът и самият му говор бяха такива, че рядко успявах да разбера цяло изречение.

Постепенно навлязохме в планините между провинциите Сантяго и Олгин, някъде из седмия свят. Колата подскачаше по разбитите пътища, безропотно изкачвайки баир след баир. Точно излязохме от картата на света и пред нас изникна скромна табела, на която пишеше „Калабаса”. Баща ми спря и всички слязохме от колата. Покрай нас премина един препълнен с хора джип, който явно изпълняваше функцията на междуселски автобус. „Карлос Богдан, гледай, това е джип Уили, от 40-та година”, каза баща ми съвсем между другото и ни поведе по една пътека.

/ / /

Селото беше малко и тихо. Карлос оглеждаше наоколо и почти през цялото време се вайкаше горчиво. Че там, там и там имало кафеени плантации, а сега било пусто; как ей там онзи баир бил на баща му, другия на дядо му, третия на чичо му и т.н. Показа ни къщата, където е бил роден, първото си училище.

Продължихме, докато не стигнахме до къщата на Армандо, последният останал жив брат на Антонио и Карлос, моят дядо. Живееше в полусрутена дървена къща, чиито дъски бяха изрисувани на цветчета, наподобявайки някакъв странен поставангарден тапет. Посрещнаха ни, почерпиха ни портокали и заговориха, както обикновено, за това как всичко отива по дяволите, със забежки към семейната история и старите времена. Просто стоях и слушах.

В къщата всичко беше в такова състояние на разруха, каквото е трудно човек да си представи, ако не го види със собствените си очи. Започнах да вярвам, че предметите в Куба имат някакво странно свойство да стареят до една определена степен, след което замръзват във времето и остават завинаги в това състояние.

Положението е много зле, оплакваха се, както си му е редът. Животът в селото бил много изолиран, връзките с града били много нередовни и скъпи за тях. Не можело да се разчита вече и на стопанството, тъй като страшно много се крадяло. Толкова, че хората събирали реколтата още зелена, преди някой друг да я е окрал. На двора висяха простори от бодлива тел. Баби улови погледа ми и побърза да ми обясни: „Понеже няма щипки и за да не им отлетят дрехите…”. За сметка на това имаха цветен телевизор и телефон. От друга страна, баща ми живееше от повече от 20 години в Хавана, а още не му беше дошъл реда да се сдобие с телефон. Социализъм.

Годините на отчаянието

Отидохме в къщата на Мигел, където се предвиждаше да спим. Така и не разбрах какъв ми се пада Мигел, но там ни чакаше един от по-малките братя на баща ми от втория брак на баща му — Франк. Беше още ранен следобед, а Франк вече изглеждаше очевидно почерпен. Баща ми започна още от вратата да му се кара: „Франк, мамка му, не можа ли да се въздържиш поне днес, когато знаеш, че ще идваме?”. Побая му още малко, но постепенно смекчи тона и започна да го увещава да се подложи на лечение. „Франк, това си е болест, братленце. И аз бях болен, но ето ме, сега оздравях и животът ми се промени”. Франк гледаше безпомощно и почти не намираше сили да му отговори. Отваряше уста уж да каже нещо, после пак я затваряше, сякаш вече нищо няма смисъл в тоя свят. Накрая ми поиска една цигара и запуши смирено, седнал на земята.

В Куба националното ястие е печено прасе. Наистина печеното прасе е гвоздеят на един наистина добре прекаран празник. И разбира се, в Калабаса имаше едно малко прасенце, което чакаше да бъде пожертвано в наша чест. То си хрупаше спокойно в ламаринения си дом, без да подозира какво му готви злата съдба, в лицето на Мигел с един голям нож. Елена и аз не държахме да присъстваме на убийството и излязохме на дворчето пред къщата. Протегнах ръка и откъснах няколко листа от близкото лимонено дърво, разтрих ги между пръстите си и ги подадох на Елена, за да ги помирише. Отсреща вместо ограда имаше жив плет от цъфтящи кактуси. За миг спокойствието като че ли ни обгърна и двамата се прегърнахме. Рядко оставахме сами. И точно тогава ужасните крясъци на животното ни настигнаха и разбиха на парчета цялата романтика. Баща ми се появи на вратата и сбърчи лицето си в състрадателна физиономия: „Яденето пищи”, каза и започна да бърка из джобовете си в търсене на запалката си.

/ / /

И като казвам запалка, нека отбележа един от онези специфични дребни факти, които правят впечатление на нас, пришълците. Обикновено в България запалката е, в буквалния смисъл на думата, нещо много преходно, в смисъл, че много лесно преминава от един собственик на друг. Това е така не защото хората са толкова крадливи, а защото просто стойността на една запалка е пренебрежимо малка, много по-малка, отколкото стойността на вниманието, което трябва да ѝ отделяме, за да я задържим в наше владение. В Куба обаче, запалката е нещо много лично, важно и дефицитно. И ако трябва да перифразирам Дъглас Адамс, всеки уважаващ себе си кубинец знае къде му е запалката. Това разбира се важи за тези, които имат запалки.

Накрая се престрашихме да отидем на двора. Франк чистеше прасето, поливаше го с вряла вода и бръснеше космите с ножа. Правеше всичко много бавно и съсредоточено, като човек свикнал да бъде в това състояние. Баща ми, от своя страна, използва случая да ни поразкаже за някои свои приключения от Годините на отчаянието, както самият той наричаше времето от заминаването ни до срещата си с Баби. Франк слушаше отстрани и от време на време се включваше: „Точно така, оставяше си три пръста и на никого не даваше да му пие от бутилката, за да има за сутринта”. Разбрах, че е живял при баща ми в Хавана известно време.

Старият, 59-годишен зеленоок кубинец, който случайно ми беше баща, хвана Елена под ръка, намери ѝ удобно място на земята и започна да ѝ разказва за някои от любовните си похождения. Аз превеждах, а Франк го прекъсваше в някои ключови моменти:

— Карах по едно време една бяла Лада…
— Ей, да, бялата лада, много хубава кола беше…
— Да бе,с тая лада колко жени свалих!
— Аз му ги записвах на едно листче, ей Карлос, спомняш ли си? Пазиш ли някъде листчето? Бяха над 50…

А баща ми продължаваше:

— Бях си изградил стратегия. Веднъж си карам и докато минавам през автогарата гледам: две жени стопират, черни, майка и дъщеря. Качвам ги и ей, дъщерята беше много устата. Но нали ти казвам, аз си имах тактика. Първо трябва да ги впечатлиш с нещо, няма как. Казах им, че имам съвсем малко работа в министерството, само за десет минутки. И оп, паркирам до министерството, излизам от колата и ги оставям малко да почакат. А там имаше един бар наблизо, влизам вътре и бам бам, ударих две на крак. После се върнах и ги закарах до тях, а негретката докато излиза и оп, хващам я за ръката и й казвам с тъжен глас: „Имам едно пиле вкъщи, но не знам как да го сготвя”. И тя: „О, така ли, аз ще ти го сготвя!”.

Слушах отстрани и от време на време ме напушваше смях. Чувствах се странно и неудобно да слушам този възрастен човек така безсрамно да се хвали. А той изглежда едва започваше. Почти без пауза прескочи на историята как веднъж му се наложило да спи с три различни жени в един и същи ден — описателен разказ за изнурително преживяване, породено от комбинацията от подли прищевки на съдбата, неутолим сексуален апетит на всички участващи, както и неспособността на баща ми да отказва.

После мина на историята за някакво 19-годишно момиче. Закарал я вкъщи, само за да установи, че в пиянството си е загубил ключовете. Било обаче късно вече и се отказал да разбива вратата заради съседите. Но в такива моменти мъжете стават решителни. Някакси успял да се изкатери по стената и да влезе през един доста тесен отвор, едно малко прозорче, което води към мокрото помещение в апартамента. Проврял се, паднал от другата страна, порязал си ръката, охлузил се, пребил се. „Въпреки това не ѝ простих”, завърши разказа си той. Франк през цялото време кимаше и потвърждаваше, да не би да си помислим, че това са измислици. Усмихваше се като дете. От него струеше безнадеждност и тъга. Тези славни за него времена никога нямаше да се върнат.

Река на края на света

В програмата ни имаше запланувано посещение на една скрита в джунглата река, до която като деца бяхме ходили с коне да ловим раци. Този път нямаше коне, транспортът ни щеше да бъде един КАМАЗ, огромен руски военен камион, за тези, които не знаят. Мигел беше военен и изглежда КАМАЗ-ът беше поверен на грижите му, което явно не пречеше да го ползва от време на време и като личен автомобил.

Накачулихме се всички, сума ти маймуни във величествената машина, като ние с Елена, гостите, имахме изключителната привилегия да се возим отпред в купето. Българката, обаче, не бе на това мнение. Двадесет минути я убеждавах да се качи в камиона. Но страхът от високо, натрупаната от пътя умора, както и не дотам приключенската природа на Елена си казваха думата. Накрая обаче разбра, че няма да може да се отърве от нас и с мрънкане се изкатери върху огромната червена кожена седалка.

Пътувахме около 40 минути през черни пътища и пресечен терен. Имаше няколко места, където сериозно се уплаших, че можем да се обърнем, но за пред Елена безгрижно се усмихвах и пусках остроумни забележки, докато бедното момиче само гледаше сърдито, пребледняла и безмълвна. Когато стигнахме и всички наскачахме долу, първото нещо, което ми каза беше: „Аз повече на тоя камион не се качвам, не ме интересува, аз се връщам пеша!”.

Жените насядаха по камъните и се заеха да мият червата на прасето, докато мъжете се захванаха да мият камиона. Това трябва да е била легалната страна на мисията ни. Децата се плацикаха наоколо, а ние с Елена, баща ми и Карлитос се отдадохме на изследване на околността. Реката беше издълбала малък скален пролом, през който се редуваха водопадчета и вирове. Позабравената ми изследователска страст реши временно да се завърне: прескачах от камък на камък, завирах се по всевъзможни дупки в търсене на забравени съкровища, гледах реката в очакване да видя непознато на науката водно същество. „Сигурно сме първите чужденци, които са идвали изобщо до тази река”, подхвърлих на баща си. Тогава Франк се обади: „Абе не, една германка водихме веднъж. Мигел, спомняш ли си я? Да, една немкиня доведохме”.

През ума ми, като светкавица премина бърз сценарий, от тези глупави, безсмислени и трагични сценарии, които често ми хрумват: Поради някаква жестока причина Куба е престанала да съществува и в едно малко швейцарско алпийско хотелче се провежда среща на хората, които сме идвали до тая река. В програмата има показване на снимки и диапозитиви, разказване на спомени и впечатления. И тогава, в специално наетата зала се появяваме само ние с Елена и въпросната немкиня. Ще се запознаем топло, като единствени оцелели, ще почакаме още известно време, за да видим няма ли да дойде още някой и накрая, примирени, ще напуснем залата, ще зарежем диапозитивите и снимките и ще отидем в бара на хотела, ще си поръчаме по един Йегермайстер и кой както може, с мимики и жестове, всеки един от нас ще разкаже своята история за тази река на края на света.

Една история на български

На връщане реших да се возя отзад, върху ремаркето и ако знаех колко е готино щях и на идване там да пътувам. Всъщност отзад изобщо не изглеждаше така опасно, както отпред. Камионът подскачаше по камънаците и се катереше нагоре надолу по баирите, като пред нас се редяха фантастични пейзажи. Използвах възможността, за да наснимам двете момичета, дъщерите на Мигел, които се возеха с нас. От друсането всички снимки станаха мътни. Минавахме край къщите на седмия свят, дървени, със сламен покрив, с отворени врати, през които прозираше искрящото петно на включения телевизор.

Вече се стъмваше, когато се прибрахме в къщата. Бяхме дали прасето да се пече в селската фурна, откъдето го бяха върнали с чудесна коричка, но леко сурово отвътре, та се наложи да го нарежем на парчета, за да се допържи. Скоро стана годно за консумация и седнахме да вечеряме, както е обичайно, най-напред ние, гостите. Отнякъде се появи каса камагуейска бира Тинима и животът продължи да си тече по същия начин, както преди, само дето в ръката на всеки се появи по едно малко кафяво стъклено шише.

Седнахме пред къщата. Явно този път баща ми бе решил, че е дошъл и неговия ред лично да разкаже на Елена дългата и невероятно тъжна история на живота си. И съвсем нехронологично, след следобедните Години на отчаянието, дойде историята на запознанството им с майка ми, за това как са станали гаджета, как са се оженили и как са заминали за Куба. Обясняваше всичко на мъчителна смесица от развален български и руски. На няколко пъти го подканих да говори на испански, щях да превеждам, но упоритостта му изглеждаше несъкрушима. Сричаше и заекваше, еее-каше, търсеше думите из паметта си. Мина през всичко, първо през хубавите моменти, после през лошите, алкохола, развода, заминаването ни, Годините на отчаянието, Новото начало, Баби, Карлос Даниел. Накрая настъпи пауза. Всички мълчахме и гледахме в мрака навън. Баща ми си пое дъх и завърши разказа: „И все пак, аз никога, никога няма да обича една жена както обичал Валентина”. Каза го малко по-тихо, да не би някой да го чуе и тогава разбрах защо не искаше да говори на испански.

Антонио, който висеше с нас на терасата и сумтеше нещо под носа си, явно долови по интонацията, че разговора ни приключва и подхвърли нещо на баща ми. Докато се усетим двамата мъже отново подхванаха темата за старото време, за бащи, чичовци, лели, баби, дядовци, земи и кафеени плантации. С Елена слушахме с интерес, аз ѝ превеждах, доколкото успявах, а като страничен ефект от странната бира, пред очите ми образите започнаха да преминават в черно-бяло.