★ Преоткриването на Куба

— събота, 12 февруари 2005

Градът на моторите-таксита

Сантяго де Куба е град със специфична атмосфера, плод на смесицата на испанската, френската и африканската култури. Това е старата столица на Куба, градът с най-много чернокожи, градът на мотоциклетите-таксита, градът на рома и музиката и не на последно място — люлката на революцията.

Първата точка от сутрешната ни програма беше посещение на Ел Морро, стара испанска крепост, която е пазела пристанището на Сантяго от пирати, англичани, извънземни и всякакви морски нашественици. Вход: пет долара. Проявихме се като истински туристи. Разхождахме се, снимахме, гледахме, четохме за последната битка от Испано-американската война от края на XIX век, когато американците унищожават остарелия испански флот и победоносно влизат в Куба, обявявайки се за освободители на острова.

От върха на крепостта станахме свидетели как един огромен кораб излезе от пристанището, воден от друго малко корабче. Баща ми ни обясни, че това било едно от най-тесните и добре защитени пристанища в Куба. На отсрещния бряг се виждаха къщи с необичайна архитектура. „Френски са”, обясни баща ми отново. В края на XVIII век в Хаити е имало голямо робско въстание, което принудило много от бившите „господари” да емигрират в източната част на Куба.

На излизане уговорихме баща ми да ни остави да се помотаем сами за час-два из центъра на града. И ние, също като хайтянските роби, имахме нужда от свобода, но не за да основаваме свободна и справедлива държава, а за да я използваме за безцелно мотаене. Разбрахме се след известно време да се чакаме в Парке Сеспедес, един от централните площади в града, пред катедралата.

Тръгнахме по най-оживената улица, като спирахме тук там да разглеждаме магазините. Лесно се различаваха тези с долари, от тези с монеда насионал. Както ми беше обяснила Баби преди това — в едните имаше разни работи, а в другите нямаше нищо. Спряхме да погледаме едно улично представление, ядохме сандвич с печено прасе, гледахме, снимахме, купихме няколко сувенира. Държахме се както подобава за едни истински юма.

Навсякъде по улиците беше пълно с мотори. Минаваха нагоре-надолу, като шофьорите често возеха по двама-трима души отзад. „Сантяго е градът на моторите-таксита”, обясни Карлос преди това. „Това са нелегални таксита, понеже в града улиците са много тесни и стръмни и е трудно и неудобно да се придвижваш с кола”.

Истинските юма

Неусетно времето, което ни беше отпуснато изтече и седнахме да чакаме баща ми на една пейка в Парке Сеспедес. Срещу нас четири старчета свиреха и припяваха с китари, маракаси и цигулка, облечени с шапки от гуано и традиционни ризи гуаяберас. Изпълняваха кубинския аналог на нашите стари градски песни, същата музика, която обиколи света чрез Буена Виста Сошъл Клъб, като общо взето, видеха ли юма, бавничко се приближаваха към него с подрънкващите си маракаси, за да припечелят по някой долар.

Разбира се, щом се появихме, старчетата веднага се насочиха към нас, нали и ние си бяхме чисти юма. Дадох им няколко песо с нормалното неудобство, което изпитвам винаги, когато срещам много бедни хора. Отблизо виждах колко стари и захабени са дрехите, които носят. Не исках да ни свирят, неудобно ми беше, затова им казах мерси и им разкрих, че съм кубинец. Старчетата се учудиха и спряха за момент. Единият извади цигара от измачкан пакет Популар и запали. Говорихме няколко минути. Обичайните неща: какво правя тук, колко хубаво, че съм дошъл да видя роднините си и подобни неща, когато изведнъж отнякъде се появи малка групичка светлокожи с бермудки и сандали и единия прошепна: „Ей, айде, айде…”

Старчетата моментално се прегрупираха. Вдигнаха отново китарите и се насочиха към чужденците, подемайки някаква протяжна и сантиментална мелодия. Онези с луничките срамежливо спряха и се заслушаха, усмихнати до уши, завладени от екзотичната магия на автентичните звуци. Мина известно време, преди да се сетят, че могат да се снимат с тях за спомен. Старчетата с радост се събраха, за да влязат в кадър, докато юмите ги прегръщаха през рамото, усмихваха се срещу слънцето, а моторчетата на автоматичните обективчета издаваха своите тихи звуци: бжжт бжжт. Лицата им грееха от щастие — те това е Куба, слънце, музика и усмихнати хора по улиците! Накрая не се стърпяха и поискаха да им стиснат ръцете. Сбогуваха се горещо, с пожелания пак да се видят скоро и да си ходят по-често на гости, да се чуват редовно и да си пращат картички за празниците — и си тръгнаха, към следващата си цел, номер 25 в книжката на 100-те национални туристически обекта на Куба. Не им дадоха и едно пробито или прегазено от влак песо.

Старчетата вървяха и подрънкваха известно време след тях, а онези спираха за миг, обръщаха се и им махаха за чао, с ведри, свежи усмивки. „Айде беее, пусни нещо беее…”, чух да се провиква старчето с цигулката. Усетих как в мен се надигна справедлив, свещен и разрушителен гняв и за съжаление, на Елена бе писано да го изтърпи: „Ебаси скръндзите!!! Елено, как може тия хора да са такива коне с капаци!? Ебаси гнусните, нагли, тлъсти, дебелокожи хипопотами!!! Прегръщат ги през рамо, снимат се, после си тръгват, все едно нищо. Не мога да разбера, на ударени ли се правят? Не могат ли да видят, че те правят това за пари!? Ебати малоумните стиснати албиноси! Да не си мислят случайно, че това е организирано от общината?!? Те това са юма, Елено! Това са истинските юма!!!”.

Кубинската лимузина

В уречения час баща ми се появи, заедно с останалата част от компанията. Багажът беше събран, а Майра отново грееше от задната седалка, с неуморните си вицове и весели истории. Бяхме готови за тръгване. Баща ми реши, че ще е страхотно ако минем за малко през гробището Санта Ифихения, за да видим гроба на Хосе Марти.

Когато стигнахме, оставихме колата и се запътихме към входа на гробището, като Баби, Елена и Майра се въздържаха и останаха да клюкарстват под сянката на едно дърво. Баща ми вървеше най-отпред с бодра крачка и изглежда не видя, или по-скоро се направи, че не вижда лелката, която се опита да го пресрещне на входа. Ние с Карлос Даниел обаче не бяхме толкова ловки и не успяхме да избегнем засадата. Викнах на баща ми да спре и той се върна. Оказа се, че ако си влизаме в гробищата просто ей така, е безплатно, но ако отиваме на гроба на Хосе Марти трябвало да платим някаква сума.

Вече се досещах какво ще последва, когато горката лелка с равномерния тон на дългогодишен функционер кротко взе да налива масло в огъня на патриотичното чувство на баща ми. Той изслуша жената с напрегнато внимание, почти навел главата си, за да чува по-добре всяка нейна дума. Настръхнал, търпеливо изчака да завърши и подхвана такава тирада, на която би завидял и Фидел Кастро. Че Марти, ако разберял, че искат пари на хората, за да отидат на гроба му, щял да направи нова революция; че как можело да се искат пари, за да отидеш на гроба на Апостола на революцията, бащата на всички кубинци; и че докъде била стигнала тази държава, какво падение, каква липса на достойнство и т.н. в тоя дух. „Това е пълен произвол! Между впрочем, Фидел знае ли за това?”, каза малко преди да ѝ обърнем гръб.

Стана ми смешно. Никога не ми е било любимо занимание да ходя по гробове, било то и на този на Хосе Марти (въпреки че, приятели, аз наистина ужасно много харесвам Марти), така че не ме беше яд, че няма да го видя отблизо. Излязохме възмутени, водени от баща ми, с високо вдигнати глави, само за да разберем, че отвън има чудесна гледка към паметника, да не кажа по-добра от тази отвътре. На всичкото отгоре, за наш невероятен късмет церемонията за смяната на караула точно започваше. Неслучайно цял рейс с туристи спря до нас и стовари две роти германци с фотоапарати, които щракаха ли щракаха ли, без да дадат и един прохапан от куче долар за представлението. „Тия немци са адски точни”, каза баща ми с нотка на възхищение в гласа.

Церемонията скоро свърши, но за мен по-интересни бяха няколкото спрели наблизо Лади. Чувствах, че нещо не е им е наред, но в първия миг не можах да разбера точно какво. В следващия момент вдигнах победоносно ръце във въздуха: Ладите имаха по три реда врати! Изглеждаха сякаш от две Лади са направили една. „Хаха, това е Кубинска лимузина, не си ли виждал?”, обясни Баби през смях.

Светците от Ел Кобре

С новото ни весело настроение тръгнахме към Ел Кобре. Следващата ни туристическа цел беше църквата на Милосърдната Дева от Ел Кобре или казано с други думи La santisima Virgen de la Caridad del Cobre, светицата-покровителка на Куба, най-святото място на острова.

Ел Кобре е малко градче, да не кажа село, разположено в планините около Сантяго. Носи името си благодарение на медните мини наоколо. Още щом влязохме, бяхме посрещнати от банда побеснели продавачи на цветя и икони на девата. Баща ми някакси успя да не сгази никой от тях, като леля ми обаче не можа да не приеме някакво парче медна руда, което един много бърз продавач успя да провре през тясната цепнатина на прозореца. Наложи се да спрем и баща ми да използва целия си такт и дипломатичност, за да върне парчето и да не купим нищо.

Паркирахме пред църквата. Не изглеждаше нищо особено на пръв поглед. Сравнително малка, почти невзрачна, църквата се издигаше самотно на едно възвишение в края на селото. Леля ми купи няколко свещи и се запътихме към входа, като решихме най-напред да видим иконата на девата, която беше на горния етаж. Трябва да призная, че не съм религиозен и отношението ми към църквите е почтително единствено заради хората, които вярват, а не заради самата институция. Затова не изпаднах в обичайния дълбок размисъл и молитви, а се задоволих да постоя малко и да направя няколко снимки, скришом. Фигурата на девата стоеше зад стъклена витрина, осветена с ярка жълта светлина. Легендата разказва как един ден трима рибари излезли в морето, когато внезапно над тях се разразила страшна буря. Плиний Старши твърди, че в такива случаи разголено женско тяло можело да омилостиви бурята, но на нашите хора не били чували за него, а и били мъже. Рибарите щели да се удавят в стихията, когато изведнъж над тях изникнала тази ярка жълта светлина и от някъде изникнала девата и ги спасила.

Слязохме на долния етаж, който за мен се оказа доста по-интересен. Навсякъде по стените висяха закачени най-различни предмети. Старо кубинско знаме, саксофон, писма, пагони от различни войни, медали и ордени, снимки на Исус и дори един препариран папагал, кацнал върху метален обръч. Имаше и специални витрини, пълни с най-различни неща: боксьорски ръкавици, бейзболни топки, екипи на известни спортисти и други. Баща ми обясни, че много от спортистите се молели на девата преди и по време на състезанията и ѝ обещавали разни неща. После минавали през църквата и оставяли дарове: топката, която излязла в хоумрън и т.н. На няколко места имаше и снимки от посещението на папа Йоан Павел II през 1999-а година, който използвал случая да признае официално девата за светица.

На връщане от църквата спряхме в селото, за да хапнем нещо. Взехме си по един сандвич с печено прасе от една сергия и се наредихме от другата страна на улицата, на друга малка опашка. Предприемчив гуахиро беше изкарал една маса пред къщата си, върху нея беше монтирал плот и мивка, и с един шейкър, една кофа мамей и една кофа лед правеше някаква магия от семейството на шейковете. За секунди обелваше мамея и го слагаше в шейкъра, сипваше вода и лед, натискаше копчето и разливаше на жадните хора тази божествена течност, за по едно песо чашата.

За съжаление, сръчността му с нищо не компенсираше факта, че разполагаше с не повече от седем-осем стъклени чаши и хората, които се редяха на опашката, се виждаха принудени да чакат някой от пиещите да си върне чашата, та човека, с професионално-небрежни движения да му я изплакне пред очите и да му сипе вътре от вълшебния елексир.

Шейкът толкова ми хареса, че веднага след като го изпих, се наредих за още една чаша. Взех си втората доза и застанах отстрани, за да си я изпия в мир със себе си и света, докато оглеждах с присъщото си любопитство хората наоколо. Времето течеше с обичайния си ритъм, светът беше приятно и слънчево място за живеене. Чашите за пореден път бяха свършили и един наглед съвсем обикновен кубинец, със захабени риза и панталон, държеше едно смачкано песо в ръката си и търпеливо чакаше своя ред да изпие една чашка батидо де мамей.

В това време Баби се приближи към масата, за да върне своята чаша. Забеляза ме и направи гримаса, сякаш цялото ѝ същество е прободено от хиляди леденостудени ножове. „Хей, това е ле-де-но!”, каза и остави наполовина изпитата си чаша на плота.

Тук времето направи едно от онези странни, наглед с нищо непредизвикани и неочаквани номера: хвърли се на земята и започна да се влачи по корем. Продавачът стоеше с кана в ръка — погледна към чашата, а после бавно вдигна очи към чакащия на опашката човек. Погледите им се срещнаха. Наблюдавах отстрани и не знам защо, но си помислих, че се познават. Всъщност, всички кубинци изглеждат все едно се познават.

Времето се изправи и отново тръгна бавничко и несигурно напред. Чашата стоеше на масата и чакаше някой да направи нещо. „Искаш ли да ти я допълня?”, попита гуахирото. Каната висеше от ръката му като напълнена с олово. Баби си бършеше ръцете отстрани с някаква салфетка, но чу репликата, спря за миг и учудено вдигна очи. За секунда ми мина през ума, че това е селският луд, който виси по цял ден там и допива чашите на хората.

Двамата мъже се гледаха в очите. Времето се смили и отпусна още една-две секунди от своето безценно съдържание. Човекът на опашката хвърли едно око на чашата, вдигна глава и улови слисания поглед на Баби. После се обърна към продавача и съвсем спокойно му каза: „Виж, не се съмнявам, че госпожата е много чиста, но не мислиш ли, че и аз заслужавам малко уважение?”. Всичко се случи за секунди. Не беше възмутен. Не се караше. По-скоро звучеше сякаш се опитва да обясни по-добре какво точно има предвид.

Малко ми оставаше да захвърля сандвича на метри от себе си и да започна да махам с юмрук и да викам: Йес, йессс!!! Бях станал свидетел на филмова сцена в реалността.

Паркът на праисторията

Следващата ни спирка беше Паркът на праисторията, обширно място сред хълмовете, окичено с бетонни фигури на праисторически животни. Отново минахме като кубинци, без да платим обичайната такса в долари, като на входа дори не слязохме от колата, баща ми свърши всичко с вродения си чар и многословие.

Не си спомнях някога да съм стъпвал на това място. То представляваше интерес повече за Карлос Даниел, който побърза да се изгуби сред динозаврите, първобитните хора и мамутите. Наложи се бая да се поизпотим, докато го догоним из хълмовете. Накрая и баща ми си призна, че бил построен след като си заминахме, но винаги бил мислел, че адски много ще ни хареса. За него все още бях дете.

Шестият свят

Вече нищо не можеше да ни спре по пътя към Гуантанамо, където живее баба ми Емилия, чичовците ми Орландо и Енрике и братовчедите ми Карлитос, Лейсмер и Енрикито. Едни полицаи се пробваха, скрити зад един прелез, но бяха съкрушени за пореден път от неопровержимата сила на справедливостта в устата на баща ми. Пристигнахме по тъмно. Спряхме колата пред къщата и повторихме обичайния сценарий — баща ми изсвири с клаксона и един билюк хора се изсипа отвътре, за да се нахвърли върху нас с викове и разперени ръце.

Баба ми Емилия изглеждаше точно каквато я бях оставил преди 20 години. Дребна, съсухрена бабичка, с побеляла, къдрава като на чернокож коса и кристално ясни лешникови очи, а също и — разбира се — с лакирани нокти на краката. Прегръщаше ме с насълзени очи и повтаряше: „Ай, ай, ай ми мадре…”. Сигурно не е вярвала, че ще доживее да ме види отново.

Като млада участвала в съпротивата срещу режима на Батиста, разпространявала позиви, в дома ѝ се крили революционери, които складирали оръжия, провеждали събрания и т.н. Една от семейните легенди, които баща ми разказваше беше, че в тоалетната на двора имало заровена бомба. Един ден се разбрало, че войници от гвардията на Батиста претърсвали къщите наоколо и баба ми — къде, къде да я скрия и оп — пуснала бомбата в ямата. Та според баща ми тази бомба, или боен снаряд, или каквото е там, все още кротко си спял там, понасяйки с мълчаливо разбиране неблагодарната си съдба.

Чичо ми Орландо също не се беше променил особено. Наистина, беше прибавил годинки, бръчки и някой друг килограм, но като силует си беше същият. Единствения, когото не можах да позная беше Енрикито, най-малкият ми братовчед. Когато заминахме беше на около пет годинки, а сега го виждах голям, гръмогласен зевзек, който говореше ужасно бързо и изглежда беше от тези хора, които бяха предопределени да бъдат душата на всеки купон.

За нула време се събраха ужасно много хора — чичовци, лели, братовчеди, братовчедки и всякакви хора, които твърдяха, че сме играли заедно като малък. Това беше първият ми по-близък контакт с хора на моята възраст и ми беше безкрайно интересно да разбера какво правят, как живеят и какво мислят. За съжаление, те бяха много повече, а и далеч по-настоятелни и повечето време се налагаше аз да обяснявам какво правя, с какво се занимавам и как живея. Беше лесно, колкото е лесно да обясниш на човек, който никога не е бил в казармата какво правят хората вътре по цял ден. Всички ме дърпаха да си говорят с мен, да ме разпитват, да ми покажат нещо, като през това време се опитвах да обръщам внимание и на Елена и да ѝ превеждам доколкото мога, за да не остава изолирана. Изобщо настана пълна и неподдаваща се на контрол и описание лудница, от която баща ми успя да ме измъкне само за около 20 минути, когато отидохме да купим три бутилки ром от бензиностанцията.

Как се забавляват кубинците

Един от стандартните въпроси беше какво точно работим. Доста хора биха се задоволили с обичайното „с компютри”, „компютърджия съм”, но не и моите роднини. Те искаха да знаят всичко с подробности, питаха и разпитваха за всяко нещо, а докато редях адаптираните си за кубинци нескопосани обяснения, слушаха внимателно, гледаха разбиращо и кимаха, потънали в мълчание. Енрикито единствен изглеждаше малко нервен. Усещах някакво нетърпение в жестовете му, като че ли не му беше съвсем интересна точно тая тема и като че ли чакаше удобния момент да се включи. По едно време не издържа, прекъсна ме и директно попита: „Добре де, зарежи работата, я кажи сега, вие там, какво правите, как се забавлявате? Примерно, като се съберете, с приятели…”

За пореден път бях поставен на изпитание: наистина какво правим тук, в България, как се забавляваме? Който ме познава, знае, че на такъв въпрос бих отвърнал с шега, бих опитал да се измъкна, да избегна досадната природа на фактите, но отговорните центрове в мозъка ми решиха, че ситуацията не позволява шеги и хумор. Бях обграден от десетина наострили уши кубинци, които ме гледаха в устата и чакаха всяка моя дума, за да разберат от първа инстанция какъв е животът на Земята и това някак ме накара да се почувствам задлъжен към тях.

— Еми какво правим… — взех да вадя думите по мъчителен начин от мозъка си — Излизаме… срещаме се, ходим по кръчми, по барове, по разни клубове, дискотеки, танцуваме, купонясваме, понякога излизаме извън града, с колите, ходим по някакви места, шляем се, разхождаме се, мотаем се, ходим на кино… От време на време си ходим на гости, събираме се по къщите, пием, говорим си, слушаме музика, готвим си нещо, ядем, гледаме филми…

Когато свърших всички кимаха разбиращо. Настъпи неловко мълчание. Винаги ужасно съм се страхувал от тези моменти. Нерядко съм изричал уникални глупости точно в този миг, само и само да прекъсна тази заплашителна тишина. Реших и този път да кажа нещо: „А вие? Вие как се забавлявате?”, беше гениалната ми реплика.

— Еми… ние поркаме! — каза Енрикито с резкия си и бърз говор и всички избухнаха в смях. Беше облечен в бели дрехи на санитар, с гумени ботуши. Работеше като готвач в градската болница и очевидно беше дошъл направо след смяна. Видът му беше абсолютно сюреалистичен.

Отдавна вече се бяхме преместили на двора. Човекът, който беше отишъл за музиката, явно се бе появил, защото изведнъж зазвуча Дон Омар, с парчето, което вече знаех наизуст: Pobre diabla. Всички се разтанцуваха, като Енрикито извъртя фамозен кючек с леля ми Майра. Чичо ми Орландо също се включи подобаващо и направо ни разби с изпълненията си, граничещи с допустимото за годините си. Разбира се, всички се опитваха да ме избутат да танцувам, но аз се измъкнах като припомних, че има три недокоснати бутилки ром оттатък.

Пияните духове

В Куба отварянето на бутилката е съпроводено с малък ритуал. Твърди се, че първата глътка e винаги за светците и се излива малко на земята, преди да започне същинското къркане. За тази отговорна задача единодушно бе избрана Елена.

Ако аз бях мостът между световете, то това беше поканата към нея да тръгне по него и Елена нямаше как да откаже такава чест. Всички я наобиколиха и се завзираха напрегнато в нея. Тя започна да накланя бавно бутилката, пред погледа на двайсетина чифта очи, които следяха внимателно траекторията на ръката ѝ. Наклонът вече изглеждаше достатъчен рома да потече, но дозаторът задържаше течността вътре. Тъмнината, от своя страна, не позволяваше на никого да вижда ясно какво се случва и без да искаме се получи един от онези моменти, в които задържаш дъха си в очакване на внезапната развръзка. Светците вече чакаха с широко отворени усти, на границата на недоволство, когато Лейсмер не издържа на напрежението и се провикна: „Ей, ама малко! Че ще се напият!” Всички избухнахме в смях, а Елена с трепереща ръка отсипа малко на земята, сред ръкопляскания и възторжени възгласи.

За чашите и чиниите в Куба

Тук трябва да отбележа някои характерни особености на кубинската действителност. Чашите и чиниите са кът във всяка къща и когато се съберат повечко хора общо взето е нормално да се яде на смени. Няколко пъти по време на престоя ни се случи следната картинка: сервират ни храната, докато домакините, или поне част от тях, примерно жените и децата, продължават да се мотаят наоколо, като уж шетат нещо. И така, към нормалното ни неудобство от мисълта за това колко са бедни всички и как изяждаме яденето на хората, които сякаш дават всичко, което имат само и само да сме сити и доволни, се прибави и това, че заради нас вече нямаха и в какво да ядат. Баща ми често се бъзикаше с нас, че сме били много слабички и че трябвало да ни „угоят” малко — нещо, което изглеждаше парадоксално, като имаш предвид, че почти през цялата останала част от времето ставаше въпрос за това как хората нямали какво да ядат. „Ей, верно бе, как ще обясните в България, че тук хората гладуват, като се върнете такива едни закръглени?”, шегуваше се баща ми.

Както и да е. В случая нямаше обичайния банкет, а единственият проблем беше, че в цялата къща май имаше около три чаши и половина. И когато някоя от чашите останеше някъде забравена, веднага започваше едно разпитване и търсене на чашата: къде е чашата, май Майра пиеше от нея и т.н. Така че хората най-често пиеха директно от бутилката.

Най-могъщият човек в семейството

По едно време чичо ми Енрике ме приклещи при масата и започна да ме разпитва за майка ми. Да, този попрегърбен мургав кубинец, който в България би минал за чистокръвен циганин, беше мой чичо. Изпитваше странна слабост към майка ми, която баба ми наричаше la bulgara, българката. „Добре, кажи ми сега майка ти как е, какво прави?”. Опитах се да му разкажа накратко, колкото може да се разкаже при такъв въпрос. „Тя… няма ли да идва?”, продължи Енрике. А аз пак, не е толкова лесно, много е скъпо и т.н. „Абе виж какво, трябва да я доведеш! Чу ли? Да я доведеш!”. Беше си пийнал вече и ме хвана за раменете: „Хей, искам като се върнеш там, да ѝ кажеш, че аз я обичам, чу ли? Кажи ѝ: Енрике те обича, точно така ѝ кажи, чу ли?”. Обещах да ѝ кажа. Очевидно за Енрике аз бях най-могъщият човек в семейството, можех да местя хора и емоции през континентите.

Уж не бяхме чак толкова много хора, а изчислих, че една бутилка свършва за около 15 минути. Буквално отваряхме една бутилка, отпивахме, сипвахме в чашата и докато обърна внимание на някоя леля или чичо бутилката вече беше празна. Налагаше се да купим още алкохол, като този път Енрикито се зае, излезе нанякъде и след малко се върна с две бутилки Guayabita del Pinar, някаква кубинска ракия с вкус — нещо средно между ракия, ром и коняк. На дъното на шишето плуваха няколко такива гуаябитас, малките плодчета, от които идваше името и аромата на питието. Не можах много да я оценя, предпочитах обикновения бял ром от захарна тръстика, пред изчанчената гуаябита, но проявих тактичност и казах, че е супер. На което те отговориха, че въобще не я понасят. Много смешно. Разбира се, на сутринта не беше останала никаква гуаябита, изпихме всичко.