★ Преоткриването на Куба

— петък, 11 февруари 2005

Пътуване към Петия свят

Двете нощи в Камагуей направо ни пийнаха соса с Елена. Уж ни дадоха да спим в най-хубавата стая, в брачното легло на леля ми Майра и чичо ми Туни, а и двете нощи не можахме да спим добре. Задухът, леглото, комарите, паяците, всичко се бе съюзило срещу нас в тези две изпълнени с безкрайно въртене в чаршафите нощи.

Затова с известна доза облекчение се натоварихме на сутринта в колата и потеглихме към Сантяго. Майра идваше с нас, което означаваше, че отзад ставаше доста пренаселено. Немирната природа на Карлос Даниел, както и отвратителния му навик да се катери по главите на хората, и то с обувките, беше постоянна заплаха за всяка бяла дреха на Елена. Бях започнал да усещам известна нервност у нея и се стараех да я разведрявам и да ѝ превеждам колкото се може повече, за да не се чувства изолирана. След безброй забележки Карлос Даниел се премести да се вози отзад, в багажника, където смачка и направи на пихтия няколкото останали плода мамей, които купихме в Тринидад.

/ / /

По шосетата висеше целият кубински народ. На едно място един младеж ни подвикна размахвайки някакви банкноти: „Хей, брато, айде да ме хвърлиш до Лас Тунас, хей, хеейй…” Студено го подминахме и когато се обърнах, видях как продължава нещо да ни вика с разтворени ръце. Представих си, че е нещо от рода на: „Аре бе браточка, в багажника ме вземи, 50 километра са. Цял ден чакам”. Взех да си представям какво ли щеше да бъде, ако трябваше аз да вися на някое кръстовище с 15 песо в ръка.

На всеки разклон имаше нещо като импровизирани пунктове, където облечени в жълто служители, с огромни тетрадки в ръце, ни караха да намаляваме и ни оглеждаха внимателно. Това бяха така наречените жълти, специални служители, които имат право да спират всяка служебна кола и да качат някой от хората в списъците, ако видят, че има място. Фидел отново караше НЛО високо в небето, беше успял да устреля две дребни кученца с един куршум. Хем решава транспортния проблем в Куба, хем намалява безработицата. Спомних си един американски плакат от Втората световна война с подобна тематика: някакъв тип си кара колата сам, а на съседната седалка, само с контури, едва ли не с пунктирана линия, е нарисуван Хитлер, а текста отгоре гласи: „Когато пътуваш САМ, пътуваш с ХИТЛЕР!”.

Обикновено баща ми им правеше знак отдалече, че сме пълни и те ни пропускаха без проблеми, но имаше и някои по-късогледи, които ни спираха и оглеждаха строго. В такива случаи баща ми караше Карлос Даниел да им маха от багажника и те веднага махваха разбиращо. За нас с Елена беше много смешна мисълта, как някакви допреди две седмици безработни чички и лелки разполагаха с властта да спрат и най-мастития директор в служебната му ладичка и да му набутат вътре всякакви отчаяни хора. Баби използва момента, за да ни разкаже за някакъв кубински филм, в който се разказвало как някакъв старец умира в единия край на Куба, примерно в Хавана, но споменава в завещанието си, че иска да го погребат в другия, да речем — в Сантяго. И във филма се разказва как роднините на мъртвеца го закарват на стоп в ковчега през целия остров.

По пътя купихме две връзки огромни мандарини от едни момчета край пътя. На друго място видяхме да се продава сурово кафе и баща ми спря, за да купи една торба. Това беше още един „бизнес”, с който се занимаваха, за да изкарат нещо допълнително. Купуваха сурово кафе, печаха го с малко захар за цвят, смилаха го, смесваха го с нахут за повече количество и го продаваха пакетирано в малки торбички на съседи и познати. От това изкарвали около 20 долара месечно. Пренасянето на кафе в сурово състояние, особено в такива количества, също беше забранено, защото се смята, че щом носиш толкова кафе, то е за да го продаваш нелегално.

Най-бедната страна в света

Стигнахме в Сантяго и баща ми се насочи към местния офис на Витрал, откъдето трябваше да вземе ключовете за апартамента, в който беше уредил да спим. Всъщност, оказа се, че имаме избор: апартамент в центъра или нещо като станция или мотел, което се падаше някъде около пристанището, далеч от всякаква цивилизация. С Елена и Баби искахме апартамента — иска ли питане: апартамент в центъра на Сантяго де Куба, кажи речи в центъра на света — но баща ми, поради някаква негова си причина, искаше да спим в станцията и не мисля, че този въпрос въобще се дискутира.

Седнахме отвън на тротоара да чакаме баща ми да уреди формалностите в офиса и се загледахме в отдавна изоставените стари трамвайни релси, които минаваха по улицата. Не знаех, че в Куба е имало трамваи, но Майра потвърди, че някога в Сантяго е имало истински редовни трамвайни линии. Гледай какво нещо, взех да се чудя. Като малък си мислех, че само в най-развитите страни има от тези космически машини. Именно такива неща, както и разбира се асансьорите, ябълките и снега караха детето в мен да иска да дойдем да живеем в България. А то какво: имало ги в Куба много, много преди да се родя.

/ / /

Майра използва момента ми на изумление, за да ме хване под ръка и да ми отдели един скъпоценен час, за да ми разкаже дългата, тъжна и изумително богата на поуки история на своя живот. Или поне последните 20 години от нея, което пак си беше прилично много. Акцентът, разбира се, беше върху това колко шибано е станало положението в Куба. И тя беше напуснала партията, разочарована от всичко. Най-вече се страхуваше да не я хванат заради „бизнеса” ѝ с прасетата. Започна да ми обяснява как, ако я хванат какво, най-много да я вкарат в затвора, но вече не ѝ пукало: „Аз какво? Да легна и да умра ли? То само това ми остана!”. После започна да ми разказва за това как гледала по телевизията някакъв научнопопулярен филм за Хаити:

— И к’во, Хаити, нали това я водят за най-бедната страна в света? Ама к’во бедна, верно, живеят в съборетини, в бараки, ама… дават ги и аз гледам, имат кофи — пластмасови кофи! Аз нямам пластмасова кофа! Айде дайте ми и на мене една пластмасова кофа! Е, к’во са бедни, ние сме по-бедни и от най-бедните!

Бар Нептун

Баща ми на практика е израснал в Сантяго де Куба. Тук са учили с Майра, като постоянно се местели от една леля в друга. Така че не беше като да нямаме роднини. Минахме през едната леля, за да оставим Майра, която щеше да остане да спи при тях. Бяха поредните, които не помнех и поредните, които правеха сладки, за да изкарат нещо допълнително.

Излязохме да се разходим из града. Завъртяхме се около Нуестра Сеньора де ла Асунсион, Катедралата на Сантяго, като ние с Елена се загубихме и се наложи да обикаляме проклетата катедрала няколко пъти, докато намерим останалите. По улиците кипеше живот. На няколко пъти непознати ни спираха, за да ни предложат някой изключително добър ресторант, съвсем наблизо. Това бяха така наречените хинетерос — кубинци, които предлагат услугите си на заблудените чужденци, за да ги упътят към скритите съкровища на Куба: ресторанти, хотели, пури, момичета, каквото поиска клиентът. Въпросните ресторанти, които с такава лека ръка отказвахме, пък бяха така наречените паладарес, малки частни ресторантчета, първоначално легализирани, но впоследствие отново забранени от режима и заклеймени като люпило на капиталистически и печалбарски страсти.

Междувременно се стъмни. Качихме се в колата и след поредната доза разпитване и обикаляне намерихме станцията, където щяхме да спим. Намираше се в един сравнително пуст район в покрайнините на града. С Елена взехме ключа от стаята ни и минахме да си оставим багажа, както и да проверим дали случайно няма топла вода, в един внезапен, с нищо непредизвикан пристъп на наивност.

Ахнах още щом влязох. Стаята изглеждаше така, както винаги съм си представял, че изглежда стая в долнопробен тайландски бардак. Всичките стени бяха покрити със завеси на червени рози. Помислих си, че Ник Кейв спокойно би могъл да снима клип в тази стая, в компанията на две полуголи мулатки. Настанихме се, т.е. хвърлихме си раниците върху леглата и ей така, просто за разнообразие, Елена провери въпроса с водата. Нямаше, разбира се. Нахлузихме по една връхна дреха и излязохме да търсим къде да хапнем.

Някъде по пътя бях чул музика и наистина — имаше наблизо някакво заведение. Казваше се Нептун, Рай или нещо подобно. Не мога да кажа точно какво беше, но нещо в него будеше подозрение и баща ми слезе, за да провери как стоят нещата.

Не след дълго се върна с новината, че имало куверт, който включвал предястие и напитка и че евентуално можели да ни сервират и някакъв ориз. „Как така? Какъв ориз? Ама има ли нещо за ядене въобще?”, попитах аз. Както вероятно сте разбрали, баща ми нямаше навика да обсъжда с нас дребните въпроси, които касаеха пътуването ни, като къде ще спим, къде ще ядем и други подобни. Повечето пъти, когато спирахме за безалкохолно, купуваше на всеки по свое усмотрение, без никога да пита кой какво иска. По някакъв начин му имах доверие и донякъде се радвах, че ме освобождава от напрежението да участвам в избора на тези наистина незначителни неща. Но понякога жилката на майчиния ми род се обаждаше и аз започвах да изисквам от него повече и по-конкретна информация. Отговори ми неясно, по начина, по който отговаряше, когато усети, че ставам агресивен и се опитвам да пробия предначертания му безценен план в полза на някакви дребнобуржоазни интереси. Отказах се. „Ок, ама как е? Става ли вътре?”, попитах. „Не знам, нормално е”, вдигна рамене той и въпреки че изобщо не изглеждаше убеден, се наредихме в индианска нишка и влязохме.

Заведението беше на открито, с гледка към пристанището. Един голям навес покриваше наредените в редици големи дървени маси, които свършваха в единия край, давайки място на голямо празно пространство, най-вероятно дансинг. Гърмеше оглушителна музика и беше пълно с чернокожи, които си подвикваха на жаргон и се поклащаха сладострастно в ритъм. Оказа се, че сме попаднали в дискотека, а не в кръчма.

Колебливо се насочихме към една от многото свободни маси и седнахме. Зад нас две мулатки бяха приклещили някакъв чужденец, може би канадец или американец и най-безсрамно му се натискаха. Мъжът ги снимаше с едно малко цифрово фотоапаратче и мацките умираха от кеф. Всяко щракване на светкавицата, всяка дума, всяко междуметие предизвикваше бурен кикот от тяхна страна. Едната беше красива, висока мулатка, от тези жени, които ти се иска да погледаш пет минути, за да се опиташ да разбереш защо точно тази комбинация от глезени, устни и рокля е толкова различна от другите подобни. Но ужасното ѝ кикотене успяваше още в зародиш да разбие на парчета всяка моя крехка фантазия. Мацката беше стопроцентова мъжеядка. „Виж ги наште, как са награбили тая юма”, отбеляза Баби язвително.

Използвах случая да попитам какво значи юма. Бях чувал няколко пъти тази странна дума и по смисъл вече подразбирах смисъла ѝ, но все още никой не ми я беше обяснил официално. Юма наричат в Куба всички чужденци. La Yuma също така означава чужбина. Ако си дошъл в Куба от друга държава и свят, с пари, с хубави дрехи, с тъмни очила, с фотоапарат, с маратонки, с травъл гайд, със светлата си кожа и приятна миризма, със сапуните си и трите различни видове кърпи, със звучния си или гъгнещ тембър, значи си юма. „Еми ето, примерно, ти си юма”, обади се Карлос Даниел изведнъж, явно опитвайки се да намери по-ясен начин да ми обясни смисъла на думата. Баща ми и Баби го изгледаха неодобрително.

Поръчахме си бири и зачакахме да видим какво ще ни донесат за ядене. Видях, че сервитьорките носят някакви окичени чинии и заподозрях, че е това. Не можех да разбера точно какво е, но в никакъв случай не ми вдъхваше доверие. Още от вратата разбрах, че бяхме сбъркали и че това не беше „нашето” място. Беше от онези случаи, в които още щом седнеш някъде и вече ти се ще да си ходиш. Регетонът гърмеше в ушите ни и не ни позволяваше да разменим дума. Стояхме и пиехме мълчаливо, а на всичкото отгоре от към пристанището задуха хладен вятър. Предложих с половин уста да се махаме и да намерим друго място, но баща ми като че ли се колебаеше. Замънка, че наблизо нямало друг ресторант, а предполагам, че го беше яд и заради платения вече куверт.

Странните чинии се бавеха и баща ми стана да провери какъв е проблемът. Тогава Баби ме издебна: „Не разбираш ли, че другите ресторанти са с долари, а баща ти не иска да си харчите доларите!”. Вече бях започнал да подозирам това и ме хвана яд, задето не се бях показал по-настоятелен. Направо станах и посрещайки баща ми, който точно се връщаше, му казах, че се махаме. Той се ядоса. „Ок, махаме се!”, каза рязко и с бърза крачка се насочи към изхода. Оставихме бирите наполовина и недочакали екзотичните ордьоври, се разкарахме оттам.

Ядохме в един ресторант някъде по пътя. Баща ми беше мрачен, държеше го още от странния ни диско експириънс. Използвах, че отскочи до колата да вземе шишето на Карлос Даниел и го придружих, уж за да взема жилетката на Елена. Прегърнах го и се опитах да го успокоя. Обичам те, тате, му казах.