— четвъртък, 10 февруари 2005

Ръководство по убийство на паяци

На сутринта Елена ме събуди, за да ми посочи един огромен паяк, който висеше на тавана над нас. Казах ѝ, че нищо не мога да направя по въпроса и че нека си виси там, нищо не ни пречи. Но Елена продължаваше да се страхува и да ме врънка да направя нещо, докато накрая Яннис дойде с една метла и го ликвидира.

Spiders

Това ми напомни за една случка от времето, когато бях ученик в испанската гимназия в София, скоро след пристигането ни в България. На стената над чина ми мирно си вървеше един паяк. Аз, щом го видях, веднага го фраснах с една тетрадка, рефлекс, който е напълно нормален за всяко кубинско дете, израснало сред досада от гущери, паяци и комари. Иван обаче, един от популярните ми съученици, щом ме видя, веднага се нахвърли върху мен: „Ееййй! Защо уби паяка бе, ти знаеш ли, че това носи нещастие? Майка ти да пукне дано!”. Бях шокиран и наранен от това неочаквано и наглед с нищо непредизвикано избухване от страна на човек, когото уважавах. Какво толкова беше станало: бях свършил едно добро дело, бях спасил принцеса от косматите му краченца, а какво получавах в замяна? Във всеки случай не това, което обикновено разбираме под добро отношение. И чак в този ден, вече голям човек, успях да си го обясня. Вече не мога да убивам паяци.

Гльупости

Сутринта прекарахме в къщата. Качих се на горния етаж, за да видя как живее Яннис. Етажът не беше измазан, стените бяха на ниво груб строеж, на тухли и с дупки, през които спокойно можеше да избяга малко куче. „Не е довършено още, до тук стигнаха парите”, каза Яннис. Разведе ме из стаите, показа ми банята, после кухнята, където правеше сладки, в една според мен саморъчно направена електрическа пещ. Развела се с мъжа си, който заминал за Хавана. Сутрин работела като медицинска сестра, а следобед, след смяната, ходела по къщите да продава сладки. Мъжът ѝ пращал някакви пари, а и Майра помагаше, но това си беше нейната собствена тънка сламка на оцеляването.

/ / /

Слязохме долу. Момчето, което помагаше на леля ми в работата, се качи на кокосовата палма на двора и започна да сваля кокосови орехи. Режеше ги с един голям нож, а те падаха с ужасен трясък на земята. Когато приключи, Ам-Гъл ги насече с едно ръждясало мачете и напълни една голяма двулитрова кана с прясно кокосово мляко. В нея плуваха парченца от кората на кокосовите орехи, както и всякакви малки боклучета. Сипах си една чаша и отпих. Сетих се за брат ми, Даниел, с когото винаги се следяхме да не би някой да изпие повече. Елена дойде, погледна в каната и въпреки увещанията ми, отказа да го опита.

Леля ми ни разведе из двора, за да ни запознае с животните. Имаше кокошки, пуйки, патици, както и две-три прасета. Майра е бивша учителка, но сега гледаше прасета. Което май беше леко незаконно, защото не беше платила съответната такса на държавата, този своеобразен патент, който се изчисляваше строго индивидуално, според случая, времето, настроението и конкретната дейност, която извършваш.

За по-голяма яснота ще дам следния пример, както аз го разбирам: 76-годишен дядо има лимонено дърво на двора и за да изкара някой лев, слага пет лимона в една шапка пред къщата си и започва да ги продава за едно песо. Неправилно. Легалният начин да го направиш е първо да отидеш до съответните органи и да подадеш молба в около 48 копия, така че да стигнат и за другата леля на Фидел, тази която отговаря за лимоните в страната. После ти пращат екип от експерти, които оценяват по колко лимона ражда дървото на година и накрая ти определят таксата, примерно 200 долара на месец. Щом искаш да си капиталист!

Все пак аз подозирам, че тази такса се определя по едно много по-проста формула: пресмятат колко най-много би могъл да изкараш от продажбата на лимоните, от сумата се изважда екзистенц-минимума ти и voilà! Друг е въпросът, че десетте, или петнадесетте долара, които печелиш от която и да е държавна работа, са много, много по-малко от екзистенц-минимума и на практика не ти остава избор – или приемаш да даваш по-голямата част, от това, което изкарваш, или гладуваш.

/ / /

Всъщност кубинските закони те поставят в такова положение, че е безкрайно трудно, ако не и невъзможно, да не ги престъпваш. Оказа се, например, че Елена няма право да спи никъде другаде, освен в държавен хотел или в лицензиран частен дом, защото била влязла в страната с туристическа, а не с фамилна виза. На практика така се получи, че всяка една нощ в Куба тя спа нелегално. Разбира се, на нея нищо не можело да ѝ направят, защото в Куба туристите са със статут на богове, но на кубинците, които са я приютили, в случай че ги хванат, се полагаха солени глоби и наказания, стигащи до изземване на имуществото и изгонване от домовете.

Питайте ме как властите ще разберат, че чужденец е спал в къщата ви. В Куба във всеки блок, на всяка пресечка, има организация, която се казва Comité de Defensa de la Revolución, съкратено CDR, в превод: Комитет за защита на революцията. Тези квартални пунктове са аналог на бившите български ОФ организации и служат за организиране на ленински съботници, за оценяване на асоциалното поведение на някой съсед, за събиране на доноси и т.н. И всеки съсед, от злоба или криворазбран патриотизъм, може във всеки един момент да направи донос, че примерно в къщата на Майра Арнер спят нелегално чужденци, демек тя прави бизнес, без да си плаща на държавата или още по-зле: нещо май кроят срещу революцията. И веднага да цъфнат два камиона с войници. Затова в Куба е важно да си в добри отношения със съседите си, а на новите такива се гледа с недоверие и подозрение.

/ / /

Имах предварително бегла представа за всичко това, затова поставих въпроса в кубинското посолство в София няколко месеца преди заминаването ни. Исках да сме спокойни и абсолютно сигурни, че този път всичко ще бъде наред и че няма да има никакви гафове, като онзи от преди три години.

Ръкомахах разгорещено в кабинета на консулката и още недовършил експозето на всичките си притеснения, тя ме прекъсна с усмивка, която сякаш ми прощаваше за всички глупости, които ѝ бях изговорил. „Ела малко преди да заминеш. Само ела и веднага ще ти изкараме визата. Още същия ден. Не се притеснявай изобщо, няма проблеми, Н-И-А-М-А ПРОБЛЕМИ”, ми каза. Но когато наближи датата и отидох да взема визите се оказа друго. „Хмм… ааа… А вие всъщност женени ли сте?”, попита служителката в посолството. Отговорих ѝ, че не сме, но че сме като женени, че сме семейство, живеем заедно, имаме дете и т.н. „Но защо? Какво значение има??”, попитах, докато се опитвах да потисна надигащия се в мен гняв. Оказа се, че за да може да спи в дома на баща ми, Елена трябвало да си изкара някаква специална семейна виза, но тъй като не сме били женени, процедурата можело да се забави със шест месеца.

Стоях неподвижно и я гледах в очите, броях до 200 преди да реагирам. Жената се почувства виновна и започна да ме уверява, леко извън протокола, че разбира се, и с туристическата виза нямало да имам никакви проблеми, просто за всеки случай, за всееееки случай било хубаво на паспортния контрол Елена да покаже някаква резервация за хотел и готово, няма нннникакви проблеми.

Шест месеца. Не можехме да отлагаме пътуването с повече от една-две седмици, всичко беше планувано от месеци. Връщане назад нямаше. Не бе проблем да изкараме фалшива резервация, не беше това въпросът. Колкото и да не ми се искаше, отново щяхме да сме с едно наум. „За другия път ще се оженим”, казах на Елена със стиснати устни.

/ / /

Алаин няколко пъти натърти на тая тема и каза, че специално бил питал в общината преди да дойдем и че така си било, че трябвало да идем там и да си извадим някакво специално разрешително, струвало 40 долара. Както казах, той възнамеряваше да ни сложи да спим в къщата, която даваше под наем и беше проверил всичко. Баща ми, от своя страна, много му се дразнеше и всеки път щом Алаин подхващаше темата, го прекъсваше грубо, като му казваше да не говори глупости, че аз съм му син, а Елена ми е жена и че няма какво повече да говорим. Изглежда тази тема наистина го вадеше от кожата му. За втори път го чух да ми казва нещо на български: „Този Алаин гльупак! Не обръща внимание. Той говори гльупости! Ти мой син, как няма да спиш в моя къща!”.

За сушата и опасността от крави

Програмата за деня беше ходене до Нуевитас, градът, където живяхме като малки, преди да се преместим в Хавана през 1983-та. Там беше и познатият под името Фертилисантес завод за азотни торове, където навремето работеха майка ми и баща ми. Шеф на завода по онова време беше Маркос Портал, който по-късно стана Министър на Основната Промишленост и който, за да ползва услугите на баща ми ни изкара от дълбоката провинция и ни уреди в столицата.

Много исках да минем през някой от плажовете близо до Нуевитас, най-вече Лос Пинос, прекрасен плаж на остров Кайо Коко, който често посещавахме и за когото доста бях разказвал на Елена. Оказа се, че достъпът до там е ограничен и въпреки че не беше невъзможно да намерим връзките и начините да стигнем, сгъстената ни програма нямаше да ни го позволи. Като компромисен вариант бях навит да отидем и до по-близкия Санта Лусия, друг плаж в района, но след няколко груби сметки по събиране и изваждане на часове разбрахме, че и за това нямаше да ни стигне времето.

След обичайното мотаене най сетне успяхме да се натоварим и да тръгнем. Пътувахме по пътя, който толкова пъти бях изминавал като малък. Постепенно започна да ми се струва, че си спомням всяко нещо, което минава пред очите ми, дори малките мостчета и каменните колове с изписаните километри. Гледката към изсъхналите полета покрай шосето беше депресираща. Тук-там се виждаха по няколко кльощави говеда, които се опитваха да намерят нещо хранително в изгорелите от пожарите треви. Баща ми ни обясни, че в някои места на Куба, най-вече в централната част, не било валяло от 18 месеца и че такава суша не помнели от много отдавна.

— Есента минаха два урагана, един през Пинар дел Рио, а другия през Ориенте. Тоя от Пинар дел Рио унищожи всичко, но поне остави малко вода, докато другия мина толкова бързо, че и вода не можа да остави. Само ни обрули — обясняваше с философско примирение.

Спомних си, че преди години тези полета бяха пълни с добитък, а сега едва-едва се виждаше някое депресирано говедо. Баща ми подхвана темата и ми изнесе цяла лекция за това колко добитък е имало преди революцията и колко има сега на глава от населението. Очевидно всичко вървеше от зле към по-зле. Напълни ми главата със статистика и нищо, нищо от това, което чух не беше оптимистично.

— Ти знаеш ли, че в Куба, ако убиеш крава, те осъждат на 20 години затвор? Дори да си е твоя собствена. Нямаш право, забранено е. Представяш ли си? И ако ти я откраднат —плащаш глоба, и ако ти я откраднат пак — отиваш в затвора. Абе тук е някакъв абсурд бе. Не, то по едно време гладът беше такъв, че хората нападаха кравите. Спира колата, слизат двама мъже и храс, с мачетето, утрепват я и оп, в багажника. Хората бяха полудели от глада. Имаше един случай, как беше Баби, едни бяха убили един кон, но не могли да го отнесат целия и взели само крака, а коня го подпряли на едно дьрво, да не си личи отдалече, хахах… Ей това е грешката на социализма, че се набърка в дворовете на селяните, в магазинчетата, в аптеките. Че к’во ѝ разбира на държавата главата от това как да управляваш магазинче?! А?! Защо не оставиха хората сами да си гледат кравите? Абе… Можеше да стане нещо, идеята е хубава, но прекалено много грешки… Ама това с кравите… Хахах… То тука в Куба по-добре да убиеш човек, отколкото крава, по-малко ще лежиш.

Глупавият свят

Спряхме на една сергийка край пътя и Елена имаше удоволствието за пръв път в живота си да пие гуарапо, сок от прясно изцедена захарна тръстика. Срещу две песо всеки получи по една огромна халба от леденостудената тъмнокафява течност. А един от нас — индивид, надарен със завидни жажда и апетит, изпи цели две халби. Това бях аз.

Накрая стигнахме до Нуевитас и съм сигурен, че никой никога и по никакъв повод не би искал да отиде в Нуевитас. Освен баща ми и аз. За пореден път започнах да разпознавам местата. Навлязохме в нашия квартал и пред очите ми започнаха да изскачат спомените: блока на Рафаелито, откъдето крадяхме кактуси през нощта; магазина, където продаваха сладолед и йогурт; училището; пазарчето пред училището; бръснарницата и накрая нашият блок: номер 20.

Nuevitas

Слязох от колата, за да направя снимки. Живеехме на четвъртия етаж, в апартамента от дясно. Там на балкона имаше други варели, много по-ръждясали, а по балконите нямаше решетки против крадци. Но като цяло… беше същото. Постояхме една-две минути и баща ми предложи да потърсим Раул Вердесия, негов стар приятел от завода. Със сина му Раулито и с дъщеря му Людмила бяхме приятели като деца. Заедно играехме на призраци, войници, пумпали, топчета и всякакви други игри. Спряхме пред един блок и баща ми се шмугна в него, без да има ясна идея къде точно живее Раул. Излизаше и пак влизаше от различните входове, докато накрая ни извика някъде отгоре да се качим.

Вердесия беше там, с жена си Мерседес, остарели с по 20 години и същевременно толкова непроменени. Раулито и Людмила бяха някъде извън града, нямаше да можем да се видим. Опитах да си представя как изглеждат на 30 години, за последно ги бях видял, когато бяхме на девет-десет.

/ / /

След като ни раздадоха обичайните чашки кафе, Мерседес изведнъж плесна с ръце и каза: „Леле, какво ще ви покажа сега!”. Отиде до другата стая, за да се върне след минута с една стара тетрадка в ръце. На корицата с големи кръгловати букви беше написано Голям Глупав Речник. Това беше моят глупав детски почерк.

Diccionario Bobo

Вътре имаше рисунки от една наша детска измислица: Ел Мундо Бобо, или Глупавият Свят. На първите две страници беше нарисувана голяма карта на нашия измислен свят, разделена на измислени морета, океани и острови. Социалистическите страни бяха оцветени в червено, а капиталистическите — в жълто. На следващите страници имаше рисунки на гербовете и знамената на всяка една държава, като в гербовете на капиталистическите страни имаше танкове, пистолети, изобщо доста кофти капиталистически работи, докато социалистическите бяха по детски наивни, с чешмички, скачащи риби и летящи високо в небето спътници.

Diccionario Bobo

Останах смаян. Бях забравил за тези рисунки, безвъзвратно забравил, абсолютно, необратимо и окончателно, но ето, че сега те ми се откриваха като най-велико тайнство, можех да ги докосна, да пипна с пръст релефа на контурите, нарисувани с молив. Ебаси дизайнера съм бил като малък, си помислих съвсем чистосърдечно.

Вила Мизерия

Раул беше по-скоро мълчалив, разпитваше за това онова, за майка ми, за брат ми, докато Мерседес мрънкаше с обичайната за кубинките самоирония. Разказа как миела пода с морска вода, как по едно време минавала веднъж седмично цистерната с вода и целия квартал се изсипвал с кофите. Нямало работа, стоки, ядене, нищо. Искали да се преместят някъде другаде да живеят и действали с връзки, но засега нямало пробив.

В Куба по принцип не е лесно да се преместиш да живееш в друга къща или апартамент, още повече — в друг град. Презумпцията е такава, че ако нямаш къде да живееш и държавата те е признала за нуждаещ се, то тя е длъжна да ти осигури жилище. Може да не е върхът и да не е точно където би желал да е, може да се наложи да почакаш десетина години за него, даже е почти задължително, но е жилище. Това са екстрите на комунизма.

Проблемът е, че дефицитът е огромен. Прирастът е голям, а много от жилищата са стари, неподдържани и не са никакъв проблем за мощните тропически урагани. Има хиляди семейства, които с години живеят в отчайващи условия, настанени във временни жилища, общежития и всякакви съборетини, в очакване да им дойде реда за някоя панелка насред полето.

Покупко-продажбата на жилища е забранена по закон и дори да имаш пари, не можеш просто да отидеш и да си купиш апартамент. Според баща ми можело да си построиш къща, ако ти дадат земя (също много сложно), но не и да си купиш наготово. Затова повечето хора, които искат да се преместят да живеят някъде другаде, са принудени да се възползват от единствената останала легална възможност — да „разменят” апартамента с друг. Т.е. ти ми даваш мансардата си в центъра на Хавана, а аз къщата си в покрайнините. Формално това не е свързано с доплащания и такива неща, но неофициално това е практика. Доплащаш на ръка примерно 3000 долара и се нанасяш. Е, не веднага, разбира се. Тази процедура, както почти всяко нещо на острова, е свързана с огромни бюрократични препятствя и в общия случай се чакало няколко години, докато приключи.

Мерседес се нагледа на уморените ни и мрачни физиономии, които отдавна бяха заменили старите ни опулени и невярващи физиономии и с въздишка се отпусна на люлеещия се стол. После изведнъж се засмя: „Абе тук си е направо Вила Мизерия!”, каза и погледна към нас с Елена: „Гледали ли сте го? Еми да, тука в Нуевитас си е направо Вила Мизерия!” Ставаше въпрос за някакъв популярен телевизионен сериал.

Verdecia

Счетоводителчето

Леко омърлушени се сбогувахме с Раул и се насочихме към Фертилисантес. Баща ми беше на особена почит там. След десет години работа в завода не можеше просто да мине без да се обади. Още преди да влезе го спряха няколко души и се здрависаха с него. После изчезна зад пропусквателния пункт, а ние останахме да чакаме в колата.

Fertilizantes

По едно време един мъж се приближи и ме попита дали аз съм синът на Карлос. Отвърнах му леко подозрително, че да, син съм на Карлос. Представи се и ме попита за майка ми, като след обичайните любезности ме помоли да ѝ предам много поздрави. Попитах го отново как се казва, защото трудно помня имена. Той повтори името си, но после добави: „Счетоводителчето бе, така й кажи, тя ще се сети. Айде, всичко хубаво!”. Замина си и ме остави да се чудя за пореден път как някакви хора помнят майка ми след повече от 20 години.

Баща ми се върна след половин час. Попитах го за човека, който ме беше заговорил, кой е, какъв е, но той само махна с ръка: „Абе мани го тоя. Един педераст. Връзкар. Племенник на Каменати. Мани го”. По-късно, когато се прибрах в България от любопитство попитах майка ми дали си го спомня. „Счетоводителчето бе, не си ли спомняш?? Така му викали”, повтарях настойчиво. Не можа да се сети.

Елфът

Тръгнахме да търсим къде да обядваме. Баща ми и Баби бяха много скептични, че ще намерим свястно място, но когато завъртяхме из центъра, видяхме една табела, за която съм готов да се закълна, че е същата, която си висеше там и през 83-та година.

Ресторантът беше доста просторен, а вътре освен нас имаше още една двойка, които пиеха нещо. Явно хората в града не си позволяваха много-много да обядват по ресторанти. Дойде и сервитьорът и ни донесе менюто. Имаше доста неща и баща ми и Баби се учудиха, защото цените бяха в монеда насионал, т.е. в песо. Поръчахме сума ти работи и зачакахме търпеливо. И понеже чакахме доста, може би час и половина-два, разговорът ни деградира и започнахме да обсъждаме момчето, което ни обслужваше. Спокойно и без никакви скрупули мога да заявя, че баща ми започна пръв.

Сервитьорчето беше слабо момче, средно на ръст, може би на 16-17 години, с все още пуберски мъх по лицето. Ходеше изпънато като струна, леко вдървено, като ръцете му се движеха покрай тялото с онова подозрително полюшване, което кара истинските мъже да гледат настрани от неудобство. „Този май е птиченце”, изръси баща ми съвсем невинно, докато отпиваше от чашата си с безалкохолно. „Стига бе, Карлос!”, скара му се Баби и го плесна по ръката. Но той едва сега започваше: „Карлос, Карлос, моля те, погледни му обувките!”.

Момчето беше облечено както подобава на сервитьор, с бяла риза и черни панталони, но обувките… обувките му бяха огромни, много по-големи, отколкото предполагаше ръста му. „Прилича на горски дух!”, отново изтърси баща ми и от този момент нататък вече не можехме повече да се сдържаме. Колкото и да се опитвахме да се скрием, лицата ни се изкривяваха всеки път, щом се чуеше познатото тъжно пошляпване. Изведнъж престоят ни на масата загуби всякакъв друг смисъл, освен очакването момчето да се появи отново и надеждата да успеем да издебнем подходящ момент, за да хвърлим един скрит поглед към обувките му. На всичкото отгоре то или беше усетило, че го гледаме, или вече имаше изградена своя теория за това как трябва да се държи един истински келнер, а именно: делово и с лек елемент на досада, което допълнително ни развеселяваше.

Продължихме да чакаме, в мъчителни опити да не се смеем чак толкова явно или поне да се преструваме, че се смеем на нещо друго. Опитахме да намерим друга тема, която да ни откъсне от тези обувки. Неуспешно. Баби на няколко пъти ни смъмри, стига бе, кой знае откъде ги има, горкото момче — но и тя не можеше да се стърпи и изпадаше във внезапни и много трудни за преодоляване спазми всеки път щом младежът се появяваше, с достолепната си походка и сериозната си, стигаща до мрачна, физиономия.

След около час и половина, след като няколко пъти идва до масата, за да ни се извини за забавянето и да ни увери, че ей сега ще дойдат нещата, нещата най-сетне дойдоха. Лангустата беше някакво жалка пресолена кафява маса, а пилето на Елена като че ли беше размразено по спешност от резерва от 1975-а година. Нищо чудно, че се забавиха толкова нещата, бях убеден, че сме първите клиенти за седмицата.

Накрая поискахме отново менюто, за да видим още веднъж обувките и да погледнем за някакъв десерт. Баща ми разгърна подвързаната с кожа папка и прелисти към края. Изведнъж погледът му спря да шари и той зачете на глас, като пръстът му следеше реда:

Сладолед (подобрен) ……………………………. 2 песо

Отново изпаднахме в смях. Думичката подобрен не беше дописана с молив, а си беше напечатана на машина, заедно с останалата част от текста. На испански „подобрен сладолед” е helado mejorado, което звучи направо поетично. Звучността на думите кара езика да опипва небцето в танцова стъпка предвкусваща топящата се наслада. Поръчахме няколко подобрени сладоледа и зачакахме да видим що за чудо е това. Не след дълго сервитьорчето донесе едни белезникави водни чашки, пълни с нещо като сладникава буца лед, с лек привкус на някакъв плод. Баща ми гореше от желание да попита сервитьора от какво точно е подобрен сладоледа, какъв е бил първоначалният продукт, дали не са били лайна случайно, но някакси с Баби успяхме да го удържим. Малко гузни, оставихме доста приличен бакшиш на момчето, като компенсация за всичките шеги, които отнесе и тръгнахме да потърсим Варадерито, малко плажче наблизо.

Варадерито

Преоткривателското в случая беше една прословута семейна история, а именно: как веднъж като малък едвам не се пребих по едни канари в близост до плажчето. С баща ми, брат ми и Алаин играехме на бандити, разделени на два отбора. Не помня добре целта на играта, но за да я постигнем беше нужно да се крием, да се изненадаме, да се дебнем и да се нападаме в гръб. С братовчед ми бяхме в един отбор, но решихме да се разделим, като той щеше да тръгне да ги търси от едната страна, а аз от другата.

Вървях известно време по брега, докато не стигнах до висока скална стена, която изглеждаше лесна за изкачване и някак съвсем логично реших да се изкатеря по нея. В началото всичко вървеше чудесно. Подбирах пътя си внимателно, стъпка по стъпка, като търсех по-удобните стъпки и хватки. От малък пазех в себе си приключенски дух и ми изглеждаше логично трудността и рискът на това предизвикателство да доведе до някаква решителна преднина за нашия отбор.

Напредвах, колкото неуверено, толкова и смело, докато в един момент, следвайки терена, се оказах доста встрани от мястото, където бях започнал изкачването, на десетина метра от земята и на два метра от върха, но с ясното съзнание, че не мога да направя крачка повече, нито надолу, нито нагоре. Под мен имаше скали, както и огромни купища изсушено от слънцето марабу, растение, с твърди и остри бодли с големина от 15-20 см.

Не знам колко време съм висял там, хванат за хилавите тревички, с треперещи крака, под които песъчливите камъни непрекъснато поддаваха и се свличаха драматично надолу. Чувах виковете на баща ми и другите, докато ме търсеха, но гласът ми се беше скрил от уплаха в гърдите ми и не бях способен да издам какъвто и да е звук. В един момент над мен, иззад ръба на стената се показа човешка фигура. Никога няма да забравя погледа на баща ми. „Дръж се здраво”, прошепна той и направи две крачки надолу, хвана ме за ръката и ме дръпна нагоре. За секунда гравитацията престана да действа. Понесох се в безтегловност нагоре за да свърша в прегръдките му. „Карлос Богдан”, успя да каже само той и ме целуна със стиснати устни. Аз пък тогава разбрах, че баща ми може да ходи по отвесни скали.

/ / /

Пътят се отклони от пристанището и пое покрай брега. Минахме през потресаващи места: гета, съборетини, боси деца и мъже в изпокъсани панталони висяха навън и ни гледаха като… хубаво де, като извънземни. Без да има защо, баща ми се почувства гузен и сякаш за да се оправдае за мизерията отбеляза, че дори на място като това всяка седмица минавали здравни инспектори, за да пръскат против денга.

Nuevitas

Стигнахме до Варадерито, само за да установим, че плажчето е тотално запуснато. Това беше място, направено с труда и средствата на завода. Бяха се събирали колегите в свободното време след работа, в почивните си дни и се бяха постарали да си направят приятно и уютно местенце, където да отдъхват уикендите, да пият по бира, докато жените и децата им се къпят на плажа. Бяха си направили барче, бетонни чадъри, бяха насипали пясък… Преди 20 години тук хората идваха на плаж, бирата се лееше от заводската цистерна право в картонените чаши, а смехът на децата се удряше в скалите и гонеше надалеч лешоядите.

Сега бяха останали само чадърите, барът бе изгорял, а от пясъка нямаше помен. Опитахме се да разследваме случая и около 100 метра по-надолу открихме малка ивица пясък, върху която няколко лешояда разкъсваха някакво животно. Решихме, че теченията и вълните са отнесли пясъка нататък. И те, също както и целия свят, бяха обърнали гръб на Куба.

Варадерито беше умален модел на това, в което се бе превърнал Нуевитас. От едно от най-добре развиващите се индустриални градчета, една от перлите на социализма, където бях имал толкова щастливо детство, се беше превърнало в едно безнадеждно, прокълнато и мизерно малко градче.

Varaderito

Сушени мечешки лапи

Както всички вече вероятно сте научили, в Куба яденето и пиенето са основният начин, по който хората материализират измамното чувство за щастие. Прибрахме се привечер в Камагуей, за да разберем, че Алаин, в желанието си да ни впечатли, се беше се разтърсил и беше купил филе от карей, костенурка, чийто улов, както всеки сам може да се досети, е забранен.

Първоначално се зарадвах. Няма какво да го увъртам, падам си по такива извратени неща. Описанията на гощавките със сушени мечешки лапи от книгите на Карл Май, както и супата от костенурки от пиратските романи, все още живеят в мен. За съжаление, кареят се оказа абсолютен провал. Mесото се оказа нещо средно между риба и телешко. Мирисът и мекотата на рибешкото месо, съчетани с цвета на телешкото се оказа нещо неприемливо за моя вкус. Всъщност, никой не го хареса и тъй като така или иначе никой не беше ял карей преди това, решихме, че не може кареят да е толкова гаден и че са ни пробутали нещо друго.

/ / /

Едно от първите неща, които попитах баща ми, когато пристигнахме в Куба беше дали има авокадо. „Няма, не е сезона”, покруси ме той и след това добави: „Има портокали и ананас колкото искаш, но авокадо едва ли ще намерим”. Оказа се обаче, че дървото в двора на леля ми е от извънземен произход и ражда целогодишно. На масата ни чакаше огромна купа със салата от авокадо. Посочих я на Елена победоносно. Това беше едно от нещата, които държах Елена да опита. Оказа се достатъчно, за да заличи натрапчивия спомен за риботелешките пържоли.

Същата нощ намерих време да обясня на Елена правилата на бейзбола. Чертах ѝ упорито по един лист, драсках. Алаин си пиеше бирата на люлеещият се стол до нас, като през цялото време се тюхкаше, че то така за два дена нищо не можело да се види и да се каже. „Трябва повече време, повече време”, повтаряше упорито. По-късно и баща ми се присъедини към нас. Бяха се сбъднали най-мрачните му опасения: леля ми Майра нямаше да се откаже от идеята си да тръгне с нас на другата сутрин към Гуантанамо.