★ Преоткриването на Куба

— сряда, 9 февруари 2005

Най-хубавите сандвичи на света

Станахме много рано сутринта, още по тъмно, и с баща ми взехме да сваляме багажа до колата. Държеше да ми покаже нещо: „Изхарчих 20 долара от парите (бях му дал някакви пари да има за общи харчове), но ще го приемем като инвестиция, не можем да тръгнем така”. Погледнах — чисто нов крик.

И тръгнахме. Разстоянието от Хавана до Камагуей е около 600 км., така че пред нас имаше доста време за гледане през прозореца, доста цигари и доста опити за разговори с баща ми, на предната седалка, надвиквайки шума на двигателя. Започна да се развиделява. Небето променяше цветовете си и постепенно топлината започна да се усеща. На места по полето имаше малки островчета мъгла. Над нас прелитаха ята. „Това са папагали”, каза баща ми. Отново бях щастлив.

Спряхме край магистралата да купим сандвичи и безалкохолно. Имаше нещо като малка опашка около една сергия. Бяха сандвичите, които се продаваха с монеда насионал. Хлебче с неидентифициран хранителен пълнеж, с вид на тридневен кренвирш: пет песо. Не можех да си представя да ям такъв сандвич и попитах баща ми дали няма други — по-хубави. Той каза, че има чудни, но са с долари.

Личеше си, че баща ми ужасно се срамува, че аз трябва да плащам всичко. Разбирах го и се опитвах да го успокоя, че съзнавам това, но че това е положението и че това е от общия фонд за пътуването за Преоткриване на Куба.

/ / /

При пристигането си не бях съвсем сигурен в политическата ориентация на баща ми. Като млад си беше чист комунист — вярваше в революцията, в комунизма, в социализма, в СССР, във Фидел и т.н. Опасявах се, че и сега донякъде оправдава революцията, оценявайки плюсовете и минусите, грешките, но и хубавите неща, както правят много от кубинците. И наистина, донякъде беше така, но не съвсем.

Просто нямаше как да ми говори за това по мейла, защото всички email акаунти се четат и проверяват и можеше да си навлече неприятности. Разполагаше с един цял живот, изживян в сърцето на държавната машина и беше разочарован. Беше уморен и му беше писнало да го мачкат и унижават. „В работата положението е колкото сложно, толкова и противоречиво, споделяше с мен. От една страна човек се нуждае от работата си, за да поддържа статута си, а от друга, това което ти дават да правиш е като да носиш кофа лайна на рамото си. Нито можеш да се спънеш (защото ще се омажеш), нито можеш да се откажеш, а през цялото време съзнаваш, че всеки път щом замирише ще бъдеш поставен под съмнение”.

Наистина, много му беше писнало. Направо беше бесен. За това, че цялата страна беше потънала в бедност. За това, че цял живот беше работил като луд, а сега се чувстваше като просяк. Че не можеше да вземе Баби и Карлос Даниел и да ми дойде на гости в България, за да видят снега. Че се беше наложило да изчака двадесет години аз да порасна, да започна да работя, да изкарам пари, да дойда веднъж, да ме върнат, пак да събера пари, и пак да дойда, та да се срещнем. И че аз трябваше да плащам всичко, разбира се.

/ / /

Купихме от сандвичите с долари. За тях нямаше опашка. Баща ми попита момчето, което продаваше дали са по-хубави от онези отвън, а то се засмя. В лицето му видях изражението на майстор-готвача, който трябва да обясни на любопитно дете разликата между кебапчето и тънката филия черен хляб намазана с масло и черен хайвер. МНОГО по-хубави, каза то.

Пътуване през пустошта

Скоро се отклонихме от La ochovía, мегаломанската бабунеста кубинска магистрала. Щяхме да пътуваме по по-интересни и неконвенционални пътища. В плана ни влизаше посещение на Лагуната на съкровището, туристическо селище, направено изцяло в индиански стил, което посещавахме като малки. По спомените ми въпросното селище представляваше множество колиби със сламени покриви и климатици, построени на островче по средата на едно езеро. Някои от колибите бяха над водата и се държаха върху колове, които изчезваха надолу в тъмните води, в които плуваха големи плоски риби, които плачеха за тиган. По храстите наоколо хвърчаха колибрита — птички, малко по-големи от пчела. А последният път в катерчето на отиване бяхме видели огромна плуваща във водата костенурка.

Слязохме от колата да се поразтъпчем. Наблизо имаше развъдник за крокодили и баща ми отиде да разузнае какво е положението. След около пет минути го видях да крачи бързо, ядосан. Чуваше се отдалече как обяснява на Баби: „Пет долара да видиш някви тъпи крокодили! Тия са полудели! Аз долари да гледам крокодили не давам!”. Погледнахме се с Елена, май и ние не държахме да гледаме крокодилите. Но баща ми като че ли не изглеждаше съвсем примирен: „Като се върнем в Хавана ще идем до зоологическата градина, там има крокодили колкото си искаш!”.

Решихме да минем през Плая Хирон, в Залива на прасетата, мястото на инвазията в Куба през 1961-ва година. Един селянин по пътя ни предупреди, че пътят е много лош, но ние се чувствахме авантюристи и никой не можеше да ни спре.

Първоначално не изглеждаше толкова зле. Движеше се покрай брега, като от време на време се виждаха малки каменисти плажчета със стълбички и парапети, откъдето кристалната синьо-зелена вода сякаш ни крещеше да спрем и да се потопим в нея. Предложих на баща ми, но той се измъкна с обичайното „по-нататък, там има още”. Ясно, нямаше го в графика.

/ / /

Постепенно навлязохме в блатиста местност. Пътят се провря между две непроходими стени от бодливи растения. Тогава разбрахме какво е имал предвид селянинът. В повечето случаи се движехме извън платното, защото по него имаше кратери като от бомби. Сякаш се бяхме откачили по някакъв необясним начин от времето и се бяхме пренесли в праисторическата епоха. Движехме се бавно, а вече от около час не бяхме виждали жива душа. Около нас летяха големи бели птици, а червени рачета пресичаха пътя в тайнствена подреденост.

Пътят беше толкова ужасен, че започнахме да се шегуваме, че явно Фидел не е идвал насам напоследък. По-точно от 61-ва година. После започнахме да залагаме и баща ми предложи една бира на първия, който види човек. Започнахме да разиграваме всякакви сценарии. Баби каза: „Тук, ако закъсаме дали някой ще ни намери в близките два месеца?” Такива неща. След няколко километра баща ми изведнъж извика: „Човешко същество!” и посочи някъде напред. Всички вперихме погледи в далечината. „Мне, не, съжалявам, привидя ми се”, добави бързо той и всички се засмяхме. Беше весело. В крайна сметка никой не спечели бирата. Там просто нямаше никой.

Цветът на нещата

Измъкнахме се от пустошта, като минахме през забравени от бога, дявола и Фидел места, селца с прашни улици, по които ходеха полубоси и окъсани хора, съборетини, изоставени училища. Минахме през Сиенфуегос, за да стигнем до хотел Пасакабайос, който на няколко пъти бяхме посещавали като малки. В този хотел веднъж си забравих подводната маска, а това е едно от онези неща, които децата никога не забравят. С тази маска си бях намерил едно песо на дъното на басейна.

Постояхме малко на брега, точно колкото да хванем пристигането на ферибота, който прекарваше хора от единия до другия край на залива. Баби се приближи до мен и ми каза: „Виждаш ли полицаите?”. Наистина имаше няколко полицая на ферито. „Това е, за да не откраднат ферибота”.

Продължихме по пътя, като лека-полека навлязохме в Сиера дел Ескамбрай, ниските обли и зелени планини в провинция Виля Клара. Пейзажът беше типично кубински, покрити с палми долини. Баща ми през 15 минути натискаше клаксона, за да провери дали има ток, тъй като имаше някакъв проблем с колата, от който спираше перката на вентилатора на мотора и двигателя се опитваше да прегрее. Когато клаксона откажеше да свирне спирахме колата и закрепвахме едни жици, докато перката отново се завърти. После продължавахме щастливо.

В краката ми, на пода на ситроена, зееше малка дупка, през която камъчетата на асфалта бягаха със бясна скорост. Използвах я, за да изтръсквам пепелта от цигарата. Слънцето блестеше ярко в очите ни и за миг се отрази в компакт диска, закачен като украшение на огледалцето за обратно виждане на една Волга, която се тътреше пред нас. Сетих се да предложа на баща ми да вземе слънчевите ми очила. „Обичам да виждам естественият цвят на нещата”, отказа той с пресилен според мен драматизъм. „Ок”, казах аз, с тона, с който баба ми казва ок, когато й кажа, че съм се натъпкал и че няма да мога да изям още три парчета баница. „Аз пък обичам да виждам неестественият цвят на нещата”, добавих, като сложих очилата обратно на лицето си и зареях поглед в ултравиолетовото небе. Баща ми не реагира на шегата, но аз се смеех вътрешно: „Хубаво го измислих, браво. Пънкар съм”, си мислех замечтано.

Пришълецът

Постепенно пътят излезе отново в близост до морето и Карлос Даниел започна да пищи за плаж. Минахме над една река, която се вливаше в малко заливче и решихме да слезем под моста и да се изкъпем за половин час. Мястото не можеше да се сравни по никакъв начин с нито едно от малките плажчета край Плая Хирон, но си затраях.

Пътят, който водеше към плажчето минаваше надолу покрай моста, но ми се стори прекалено скалист и стръмен. Посъветвах баща ми да оставим колата горе, но той не придаде важност на здравия разум и интуицията ми. „Не може, ще я откраднат”, се оправда. Солидаризирах се с Елена, която отказа да остане в колата и тръгнахме пеша надолу. Карлос, с тъпоумна упоритост се пусна с колата по камънаците и победоносно се приземи сред трясъци и прах, като разтвори гостоприемно вратите за бъркане по багажите и вадене на бански.

Влязохме в морето: Карлос Даниел, Елена и аз. Всъщност не беше точно море, а мястото, където реката се влива в океана, затова водата беше ту топла, ту студена, като цяло приятна, но не достатъчно, че да ти се прииска да стоиш цял ден. Затова с Елена скоро излязохме на брега, а във водата остана само Карлитос, за когото не важаха никакви правила.

Елена стоеше и пушеше, загърната във хавлията си, когато някакво голямо насекомо, подобно на търтей, взе да кръжи около нея. Опита се да го прогони с небрежно махване с ръка, но съществото сякаш беше сериозно в намеренията си. Беше я харесало и искаше да кръжи около нея поне още малко. Беше като проявлението на Руснака в света на насекомите.

Известно е, че Елена изпитва страх от хвърчащи гадини и логично виковете й за помощ не закъсняха: „Карлос, моля те, махни това животно. Карлос! Аааа…!”. Опитах се да прогоня проклетия търтей, тичах и го гонех с кърпата си, докато баща ми и Баби се смееха отстрани на представлението. След около пет-десет минути гонене, бръмбарът изчезна нанякъде. Точно щях да започна да се радвам и да вдигам победоносно ръце и да крещя кой сега е номер едно, когато изведнъж досадникът отново долетя и се залепи за Елена, този път решен на всичко само и само да бъде с нея и да докаже, че няма нищо неестествено във връзките между хора и насекоми.

Бедното момиче изпищя и взе да върви назад като безпомощно размахваше зелената си кърпа, за да го прогони: „Карлос, Карлос…!”. Крачеше назад, първо по-бавно, после по-бързо, докато в един момент почти се затича и пищейки навлезе във водата. Всичко стана адски бързо. Търтеят вече почти беше впил устни във врата ѝ, когато тя, в последен опит да го откъсне от себе си, залитна и се катурна по възможно най-зрелищния и комичен начин във водата. Успях да притичам и вдигнах нещастното същество, като загрижеността ми водеше неравна битка със спазмите на смеха. Тя почти хлипаше, докато повтаряше: „Нали знаеш, че мразя такива… насекоми…!”. Гадината никаква не се виждаше, беше изчезнала, точно като по филмите, за да остави отворен сюжета за евентуално продължение.

Като награда за това, че се бях опитал да ѝ помогна, Елена дръпна сухата кърпа от ръцете ми и ми връчи нейната, от която се стичаше вода. Отстрани баща ми и Баби се заливаха от смях, все едно гледаха подбрани сцени на Луи дьо Фюнес, изиграни от Бени Хил и Мистър Бийн. Тази случка остана като един от гвоздеите на пътуването ни. Месеци след това, вече в София, получих мейл от баща ми, който завършваше така: „Между другото, преди два дни мина онзи бръмбар. Питаше какво прави Елена, да му предам ли много поздрави?”.

Измъкването

Едвам успяхме да измъкнем Карлос Даниел от водата. Имаше обещания за сладолед и какво ли още не, но ако трябва да сме честни, момчето се оказа почти неподкупно и не искаше за нищо на света да излиза. Оставаше ни изкачването обратно до шосето. Баща ми се качи сам и подкара ситроена нагоре по стръмното, като форсираше и пилеше гуми в скалите, докато на едно място колата просто не спря.

Качих се горе да бутам. Положението беше такова, че ни напред ни назад. По-точно назад пропаст, а отпред висока скала. Реших да не давам изявления от рода на Аз-ти-казах. Ситуацията изглеждаше критична и застанах от едната страна на колата, за да я придържам да не се прекатури. През цялото това време горе на моста двама души разговаряха спокойно, седнали върху парапета и гледаха към неочакваното шоу, което скучният ден беше решил да им предложи. Скоро им стана ясно, че работата е сериозна и бързо се затичаха надолу да помогнат. Играеха го нещо като умното и тъпото копеле. Единият взе да дава акъл, докато другия ми помагаше да държим колата. Накрая го измислихме. Аз трябваше да бутам единия край на ситроена нагоре, така че гумата от другата страна, която в момента висеше безпомощно във въздуха, да успее да зацепи в земята. Непознатите пък трябваше да бутат отзад, за да може колата да издрапа нагоре по баира.

Дадохме старт на операцията. Баща ми натисна здраво газта и изпилените гуми отчаяно задрапаха по земята. Ситроенът се замята напред назад, като хванато в капан животно и една секунда преди да се откажа и да тръгна да бягам панически от страх да не се сгромоляса отгоре ми, колата подскочи един метър напред. Баща ми не можеше да си позволи да пропилее момента и даде още газ, подкарвайки горкия ситроен с трясъци и подскоци до по-равната част, в близост до шосето. Отървахме се само с уплаха. Баща ми призна грешката си с думите: „Просто не трябваше да спирам там, трябваше да дам още газ”. „Абе ти луд ли си?!”, му отвърнах и се натоварихме отново, защото пътуването ни беше кажи-речи още в самото си начало.

Гуми, мамей и полиция

Съвсем логично, едната гума не успя да издържи на екстремните изпитания, на които беше подложена и малко преди да стигнем до Тринидад, усетих като че ли колата дърпа малко встрани, а не след дълго се чу и характерния звук и работата беше ясна. Крикът влезе в действие, сложихме резервната, но баща ми, с манията си за това, че може пак да закъсаме, реши колкото се може по-бързо да намерим гумаджийница и да поправим спуканата гума.

Още в първото градче на пътя спряхме някакъв дядо и баща ми му викна през отворения прозорец: „Ей, приятел, кажи къде има гумаджийница тук наоколо?”. Онзи се почеса по главата за секунда и започна да се върти във всички посоки, да сочи и да обяснява адски бързо с ужасен акцент: „Абе има две, в коя да те пратя сега, айде в по-близката. Значи сега продължаваш оттука направо, после свиваш вляво и ще караш пак докато не стигнеш до болницата, там има едно кръгово, ама то не е кръгло, а е овално, втората отбивка по часовниковата стрелка, там има един мост, минаваш по моста и караш по другата улица, ама внимавай там да не минеш през третата, че тя е към гробищата…”. И т.н. в този стил. Абсолютно нищо не разбрах, но разчитах, че баща ми, като местен, и като не толкова смотан като мен, е успял да схване нещичко. Баща ми се усмихна любезно и махна с ръка на стареца: „Много ти благодаря, приятелю!”, и подкара колата. „Ела ми някой път в Хавана и ме питай нещо, да ти обясня”, го чух да казва на себе си съвсем тихо.

Някакси намерихме гумаджийницата, но се оказа, че гумата била спукана на седем места и не можела да се оправи. Карлос дойде при мен и с неудобство ми съобщи, че трябва да похарчим пари за нова гума. Инвестиция, му отвърнах, като и двамата едновременно се съгласихме, че с новата гума няма кой да ни спре. На всичкото отгоре се оказа около два пъти по-евтина, отколкото ако я бяхме купили от магазина. Очевидно е била дискретно изнесена от някой склад.

/ / /

Заради всичките ни спирания се оказа, че отново изоставаме от графика и че трябва да пропуснем разглеждането на Тринидад. Елена се намуси, защото Тринидад е а must-see във всичките туристически гайдове и наистина е грехота да минеш оттам и да не отделиш малко време да пообиколиш тесните колониални улички на малкото градче. Как щеше да обясни на приятелките си защо не сме спрели в Тринидад? Следващият път като дойдете ще останем за един-два дена тук, обеща баща ми дипломатично.

Все пак съдбата отреди краката ни да стъпят, макар и за съвсем кратко, в този град. Както си гледах през прозореца, изведнъж се развиках на баща ми да спре колата. Един селянин беше напълнил една строителна количка с мамей — един плод, който познайте от колко време не бях похапвал и който е а must-eat.

/ / /

Лека-полека взехме да наближаваме Камагуей, а съответно и къщата на леля ми Майра, която баща ми наричаше Макондо и в която майка ми не ме пускаше да спя като малък. Вече бях привикнал с различните видове власти по шосетата. Жълтите бяха тия дето искат да те спрат, за да ти качат някой. Зелените бяха от Соматон, а пътна полиция пък бяха в тъмно синьо и повечето от тях изглеждаха като излезли от клип на Джордж Майкъл, възседнали огромни лъскави мотори, с мустаци, тъмни очила и тесни панталони. В Куба ги наричат caballitos, кончета.

Вече беше тъмно, навлизахме в подстъпите на града, когато баща ми изведнъж настъпи рязко спирачките. Късно — един полицай ни сочеше да спрем. Оказа се, че имало нещо като КПП, полицейски пост, за който не бяхме видели никаква предупредителна сигнализация и въпреки че в никакъв случай не се движехме бързо, със сигурност бяхме превишили ограничението от 30 км/ч.

Баща ми излезе от колата и веднага се заобяснява с полицая. „Слушай, другарю полицай, как може такова нещо? Няма ни знак, ни табела, ни сигнализация, светлини, нищо. Аз откъде да знам, че има КПП тука?”. Полицаят обаче беше непреклонен и надлежно му обясни как имало знак еди къде си, между кои два клона точно, на кое дърво и под какъв ъгъл се виждат най-добре, дори в безлунни нощи. Баща ми светкавично анализира психологическия профил на младежа и смени плочата. Премина към версията, че просто не видял табелата, но че я запомнил добре и че вече ще внимава за нея. Накрая започна да се жалва, че нямал вече никакви точки останали и че ако му пишел глоба, това щяло да бъде равносилно на смърт за него. Не бих се учудил да разбера ако, като последен отчаян опит, е започнал да разказва на нещастното полицайче и малка част от сърцераздирателната история на нашите животи. Двете фигури се отдалечиха. Полицаят държеше купчината листчета и документи, докато баща ми ръкомахаше и обясняваше в тъмнината.

Може би половин час чакахме да приключат преговорите. Началникът беше в кабинката, а младият полицай стоеше долу, докато баща правеше тегели между двамата. Когато се върна ни разказа какво е станало. Младият изслушал всичките му молби и оправдания и накрая не издържал и го пратил горе при шефа си, за да се разберат. Казал му, че ако началникът го пусне, нямало да пише акта. Баща ми се качил в кабината, надминал себе си по красноречие, разказал съкратената, трогателна и адаптирана за полицаи версия на… знаете на какво. И го уговорил да го пусне. Но когато слязъл младият го посрещнал с изключително добрата новина, че вече бил написал акта. Тогава на баща ми му писнало и следните думи се отделили от него, за да се смесят с неочаквана лекота със свежия вечерен камагуейски ветрец:

— Ама чакай, чакай малко… Ти какво ми каза?! Каза ми, че ако той ме пусне няма да ми пишеш акт, нали!? Нали така ми каза?? Това не е честно! Ти ме излъга! Бяхме се разбрали нещо, като мъже, а ти… Вие, хора, нямате ли достойнство?! Нали ти обясних, ако ми пишеш акта край — взимат ми книжката и край, смърт! Аз не мога да живея без тая кола, разбираш ли?? Обясних ти като на човек…

Обидата и възмущението, които бяха изписани в цялата стойка на баща ми, в движенията и лицето му, облъчваха като радиовълни колите в радиус от два километра. По някакъв начин усещах какво казва, макар да не чувах конкретните думи. Но това не било всичко:

— Ок, кажи ми какво искаш? Искаш просто да ме унизиш ли? Това те прави щастлив?! Ок, айде, удари ми един шамар! Айде де, давай, удари ми един шамар! Удари ми един шамар – ама не ми взимай книжката, човече! Не ме загробвай така! Обясних ти положението ми, разбери ме, това означа смърт, край!

Накрая онези явно не могли да понесат повече излиянията му и му върнали документите. Глобата се размина на косъм, поне така си мислехме тогава. Както разбрах месеци след това, много след като се прибрахме в България, оказало се, че тези перверзни последователи на Джордж Майкъл си били написали акта. В един от мейлите си баща ми се оплака, че заради тях стоял 40 дни без кола и е имал огромни неприятности, главно заради факта, че продължил да си кара, без да знае, че книжката му всъщност е отнета.

Майра

Още не бяхме паркирали пред къщата, когато Карлос започна да удря по клаксона. От вътре се изсипа една тумба народ, предвождана от една ухилена до уши бабичка, леля ми Майра. „Спомняш ли си, когато хвана въшки тук вкъщи, и как ти намазахме главата със свинска мас?”, бяха първите ѝ думи, докато се прегръщахме. Спомнях си.

Леля ми Майра е истинска кубинка. Ако баща ми по някакъв начин се считаше за що-годе европейски възпитаник, то Майра цял живот не беше виждала нищо друго освен палми, тръстика, стари шевролети и къси ученически полички, ако счетем, че това е една достоверна кубинска провинциална картина. Притежаваше онова хапливо чувство за хумор, присъщо за хората, които са видели две и двеста и които приемаха с ирония целия свят, включително и себе си.

Разбира се, там бяха чичо ми Туни, съкратено от Фортунато; братовчедът ми Алаин, с жена си и сина им; Яннис, братовчедка ми, с дъщеря си Сандра; както и две много смешни старчета, на по около 80-90 години, които се оказаха братя на починалата наскоро майката на Туни, Елвира. След смъртта ѝ, леля ми Майра ги беше прибрала да живеят у тях.

Макондо

Баща ми на шега наричаше къщата на Майра Макондо. Спомените ми от малък са как в хола стои огромен разглобен двигател от Шевролет; как гоним кокошките из къщата; кучето Чари, една огромна немска овчарка, която живееше на втория недостроен етаж; малките жълти пиленца и патенца, които се издавиха след една буря и които Яннис след това сготви; покритите с мухи стени и вечните огромни мазни казани в кухнята. С малки изключения всичко си беше точно така, както го помнех.

Майра се оплакваше, че три дни се била скъсала да чисти и че такова чистене не му била удряла от пет години. Въпреки това къщата в никакъв случай не блестеше от чистота, за да не кажа, че беше пълна мизерия. На няколко пъти поглеждах изпитателно към Елена за да видя реакцията ѝ. Беше предупредена, но все пак, от такава чистница като нея можеше да се очаква и най-лошото, като например едно сподавено, изпълнено със съжаление, но непоклатимо: „Карлос, аз не мога да спя тук”.

Както обикновено всички се редяха да ме разпитват и да ме стискат по раменете. Туни мрънкаше, че сме се забавили и че печеното прасе било изстинало вече, докато баща ми се оправдаваше с полицаите и се опитваше да разкаже случката.

— Че не знаеш ли, че там има полицаи? — възмути се Туни. — Там стоят от години, цял живот стоят там!
— Мани, нещо се заблеях… — призна си баща ми.

/ / /

Носех подаръци и взех да ги вадя от сака. Специално за Туни бях взел една бутилка ракия, защото мислех, че обича такива неща, но се оказа, че и той е отказал алкохола. Какво ви става на вас бе, хора, си помислих. Въпреки това подаръка си беше класика.

Майра попита Елена дали ще се къпе. Елена разбра въпроса и закима утвърдително. Май не съм споменавал, че в Куба принципно няма топла вода и ако не си падаш по къпане със студена вода, се действа по познатия ни начин, с легените и кофите. Хвърлих едно око на огромния казан, който изпускаше пара на огъня. Във водата плуваха мазни петна, като от нефтен разлив. Погледнах към Елена умолително, споко, споко, спокойно. „Просто няма да си мия косата”, каза тя тихичко и се усмихна благодарно на ухилената ми до уши и горда с екстрите, които ни предлагаше леля.

/ / /

След като мина първоначалната патардия, вече изкъпани и преоблечени, седнахме да хапнем. Обстановката беше като в големите италиански семейства по филмите. Всички наредени на една голяма маса и всеки говори със всеки създавайки една перфектна какафония. Чичо ми Туни, едър мъжага с мустаци и бял потник, стоеше в единия край на масата и само нареждаше: „Дай насам ориза. Дайте на Богдан от прасето, хей, сипи си от това. Майра, подай ми яхнията…”. Баща ми не можа да се сдържи и изкоментира тихо, така че никой да не ни чуе: „Гледай го Туни, като някакъв атаман…”. Майра, от своя страна, като че ли се беше опитала да се издокара. Беше облякла една широка копринена риза на цветя, която й придаваше доста помпозен вид на фона на всеобщата разруха. „Мата Хари…”, прошепна отново в ухото ми Карлос.

Това като че ли беше обичайното затишие пред буря, след което отново настана обичайния хаос. С Алаин отидохме да купим бира, като той настоя да плати, въпреки жалките ми врънканици. По-късно разбрах, че Алаин е едва ли не най-преуспелия член на фамилията. Имаше къща, която даваше под наем на чужденци. Същевременно те с жена му и детето живееха в задната част на къщата, в една малка стаичка. Беше един от така наречените в Куба за-своя-сметчии (опит за буквален превод от cuentapropistas), т.е. частници — хора, които работят за своя сметка.

Не се учудих, като започна да се оплаква как държавата му взимала почти всичко. Искаше принципно да ни настани с Елена в къщата си, но в момента имал гости. Разговаряхме дълго, на люлеещите се столове в хола, като Алаин и Майра непрекъснато се опитваха да си вземат думата един от друг. По едно време се сетих за ракията и отидох да я потърся в кухнята, за да я пробват. Намерих я само за да установя с учудване, че са останали само три-четири пръста на дъното. Майра с обичайната си хитра усмивчица се приближи съучастнически до мен и ми прошепна: „Знаеш ли, знаеш ли кой я изпи? Ей ония двете старчета!”.

Двамата братя

Наистина, двамата братя бяха опукали почти цялото шише ракия. Единият твърдеше, че е сантеро, местен лечител. Ходеше с традиционна шапка от гуано, чиято сянка скриваше лицето му по такъв начин, че по-късно не излезе на нито една снимка. Още с пристигането ни, Майра ме придърпа и ми каза да питам Елена дали не иска да си махне някоя бенка от лицето. Попитах я, а Елена реагира като ухапана от малко злобно псе, как, какво, защо? Обясних на Елена, че пичът е сантеро и че ще ѝ бае, за да се махне бенката. „Как така ще я махне?!”. Майра кимаше отстрани: „Ще я махне бе, на мен ми махна една”.

Елена категорично отказа. Отправи риторично запитване относно здравината на разсъдъка ни и изчезна нанякъде. За щастие там беше Карлос Даниел, който имаше малка раничка на пръста и който нямаше нищо против старият жрец да му я махне. Седнаха един срещу друг на два стола. Старчето разпери ръката му, откривайки болното място, хвана ранения пръст и започна тихо да ломоти някакви заклинания, като същевременно правеше движения с другата ръка, сякаш го прекръстваше. Гледах доста време, но ми беше неудобно да снимам. Аз затова никога няма да стана фотограф. Изпитвам ужасно неудобство да навлизам така грубо в света на нещата.

Не успях да догледам баенето, защото отново ме придърпаха нанякъде. Малко след това обаче видях Карлос Даниел и го накарах да ми покаже пръста си. Раничката си стоеше там. „Ама каза, че няма да ме боли вече”, измърмори малкият, издърпа ръката си и пак се затича да си играе с братовчедите си.

/ / /

Другият брат с Елена го нарекохме Ам-Гъл. Той или се движеше или просто си стоеше като сянка. Майра ни разправяше как понякога се карали, примерно единия излизал, а другия му казвал: „Що не вземеш да си сложиш другите панталони, тези са мръсни?”, „Що, кво искаш, да изцапам и другите ли? Тия са си добре! Виж се ти с каква риза си”, и т.н. А сантерото пък понякога излизал и никой не знаел къде отива. Майра го подозираше, че си имал любовница. Попитала го веднъж къде отива, а той ѝ отвърнал: „И какво, нямам ли и аз право на малко личен живот?”.

/ / /

Но стига толкова за старчетата. Да се върнем към момента, когато донесох останалата част от ракията, за да дам на братовчед ми да я пробва. Алаин си сипа половин чаша и я изпи сякаш пиеше вода. Направи някаква физиономия, все едно се опитваше да долови дали билката в яденето е босилек или розмарин и отново си напълни чашата. Изпи и нея и като че ли стигна до някакво заключение: „Еми то т’ва е като водка бе!”, каза и остави чашата, очевидно доволен от себе си.

От този момент разбрах, че за кубинците има два вида алкохол: ром и водка. И което не беше ром, беше водка.