★ Преоткриването на Куба

— вторник, 8 февруари 2005

Цигарите, които пуши баща ми

В този ден трябваше да тръгнем към Ориенте, но тъй като още не бяхме минали през Соматон, заминаването ни се отложи. Не че не съществуваше вариант да тръгнем без технически преглед, но щеше да е рисковано, защото, както разбрах по-късно, служителите на Соматон бяха на всеки километър. Това означаваше или да се покрият изискванията, или да се намерят подходящите връзки, за да се мине.

Още си пиехме кафето в хола, когато баща ми влезе с две празни торби, хвърли три пакета цигари на масата и се шмугна в кухнята. Беше ходил до кварталната бакалия, за да се опита да вземе продуктите, които се полагаха с купоните, но явно мисията му не се бе увенчала с успех. Погледнах цигарите. Бяха марка Титан или нещо подобно. Баща ми се оплакваше нещо на Баби в кухнята как имало само някакъв ориз, но бил отвратителен, червив и отказал да го вземе.

/ / /

Купонната система е въведена в Куба през 1961 и съществува досега. По тетрадката, или la libreta, както я наричат на галено в Куба, ти се полага някакво предполагаемо базово количество продукти на доста ниска цена. La libreta de racionamiento е изчислена така, че би трябвало да стигне на нормален човек да изкара месеца. Но реалността изобщо не е такава. Предлагам синтезиран списък на някои от одобрените продукти за 2005, който съставих след доста ровене из мрежата и проучване на различни източници. Дори и да има някакво разминаване в цифрите, (но не вярвам!) то е минимално:

Ориз: 2,7 кг/месец
Захар: 2,7 кг/месец
Боб: 0,5 кг/месец
Сол: 0,350 кг/месец
Кафе (смес): 0,150 кг/месец
Паста (макарони): 0,250 кг/месец
Хляб: 80 гр/ден
Зеленчуци: около 4 кг/месец
Мляко: 0,5 литра/ден (само за деца под 7 години)
Олио: 0,250 кг/месец
Яйца: 6 яйца/месец
Риба: 1 риба/месец
Соева кайма: 0,250 кг/месец
Салам (ужасен): 0,250 кг/на 2 месеца
Пиле: 0,450 кг/месец
Сапун за пране: 5-6 калъпа/година
Сапун за миене: 5-6 калъпа/година
Паста за зъби: 7 туби/година
Прах за пране (течен): 3 литра/година

и… туш: трррррр…

Цигари: 3-4 кутии на месец (но само за хора, родени преди 1959 година!)

Всичко това с условието, че понякога продуктите просто ги няма, нищо, че ти се полагат. Което налага да следиш кога са пристигнали, да внимаваш да не ги изпуснеш, да не свършат и т.н. Освен това повечето неща са с ужасно качество, такова качество, което много от нас не биха понесли, ужасно кафе, ужасен салам, ужасни сапун и пастата за зъби, червив ориз и т.н. „Ти какво си мислиш? Тук в Куба има хора, които от години не са опитвали говеждо”, каза Баби, в отговор на озадачените ни лица. Всички останали продукти се набавят от така наречения свободен пазар, кьдето цените за някои от тях са по-високи от тези в България. Всичко това, напомням, при заплати от 10-15 долара на месец.

/ / /

Въртях единия от пакетите Титан в ръката си, когато баща ми се появи в рамката на вратата, за да ни пита дали сме готови за тръгване. „Тате, това ли са цигарите, които пушиш?”, попитах. Той ме погледа за няколко секунди, без да продума. „Не, това са цигарите, които ме КАРАТ да пуша. Запали си да ги пробваш”, каза той и лицето му се изкриви в подканяща, хитра усмивка.

Соматон

Поради някаква причина трябваше отново да минем през офиса на Витрал. Елена и Баби останаха в колата, докато аз влязох, за да си стисна ръцете с двайсетина души. Жените ахкаха, а мъжете кимаха с глава и повтаряха: „Наистина?”, „Това е сина ми, големия, пуснаха го този път”, повтаряше баща ми наляво надясно. Имаше някакви неща да свърши и изчезна нанякъде, като през това време аз седнах да напиша мейл на брат ми. Някъде срещу мен имаше жена с очила, минипола и удивително космати бедра. Някакси успях да отлепя вниманието си от нея и начакатках светкавично „Бате, тука е голяма лудница”, след което пет минути гледах екрана и се чудех откъде да го подхвана.

За кой ли път се затъркаляхме към Гуанахай, където събрахме Луис и нещастното пиле и тръгнахме към Соматон. Когато пристигнахме, баща ми и Луис влязоха през портала и се изгубиха от погледите ни, като ни оставиха нас с Елена, Баби и Карлос Даниел да чакаме отвън.

Настанихме се под сянката на едно дърво и докато Карлитос гонеше гущерите, с намерение да им разпори коремите и да разбере дали са мъжки или женски, Баби използва момента, за да ми разкаже историята на целия кубински народ през последните 20 години, включително и нейната собствената. Отворих широко уши и започнах да поемам и не че съм лош слушател, и не че не исках да знам всичко, но тя като ме подхвана едва ми остави време да си поема дъх и да осмисля. Към края на разказа вече се чувствах като човек, когото са натупали толкова здраво, че вече му е безразлично колко още ще го бият, ако някой разбира за какво става въпрос.

За този час и половина научих повече за баща си и за годините, през които ме е нямало, отколкото съм научил за цялото време, откакто живеехме в България. Разказа ми как са се запознали с баща ми, докато стопирала на един ъгъл. Как го напуснала след първата година с детето, отново заради пиенето му. Как е заминала за другия край на Куба, в Олгин, натоварила на един камион всичко, което има. Как всеки ден получавала по едно писмо от него; как после пак са се събрали; колко е бил зле; как по едно време е бил толкова безпомощен, че баба ѝ го къпала и го хранила с лъжица в устата; как се е подложил на операция, за да спре пиенето и т.н. Гледах с посърнал поглед, без да мога да кажа каквото и да е. Когато все пак приключи с баща ми, подхвана темата за Специалния период в Куба.

Специалният период

Специалният период се появява като понятие след разпада на социалистическия блок. Според Баби Специалният период все още не е свършил, но официално става въпрос за периода 1990-2000-ната година. Просто една сутрин Куба осъмнала без пазари, без кредити и без съюзници пред прага на най-голямата икономическа криза в историята на Революцията.

За една нощ всички стоки изчезнали от магазините и заплатите на хората се превърнали в безполезни хартийки, с които не можеш и лулата си да натъпчеш. Черният пазар и далаверите започнали да процъфтяват и правителството се видяло принудено да легализира употребата на долара като разплащателно средство. Били създадени специални валутни магазини, подобни на нашите Корекоми по време на социализма, където цените са в долари. Попитах Баби как се разбира кой магазин е с валута и кой с монеда насионал, националната валута. „Много лесно, ако има нещо вътре, значи е с долари”. На практика всяко нещо, което ти е необходимо, за да преживееш, се купува с долари. Също и всяко нещо, което не ти е необходимо, за да преживееш, но много би искал да имаш.

Въвеждат се режими на електричеството, на водата, няма бензин, 75% от автомобилния парк замира, велосипедът се превръща в основна транспортна единица, каруци с коне навсякъде, а междуградския транспорт — камиони, трактори, кой каквото намери.

До голяма степен всички тези неща са реалност и до днес, макар и може би не в най-суровия и попадащ извън обсега на нашето въображение вид. Няма дрехи, обувки, сапун, прах за пране, шампоан, дезодорант, няма газ за готвене, няма цигари… Баби ми разказа как по едно време правителството дори се опитвало да организира хората да ходят и да си събират дърва, всеки за себе си, за да готвят с тях по апартаментите си.

Още истории: при починал член на семейството се полагали примерно три кутии цигари, в резултат на което всички съседи от околността се стичали на бдението, за да оплачат мъртвеца и съвсем между другото — да изпушат по една цигарка. „Кубинските мъртви са най оплакваните мъртви на света”, заключи Баби.

Но най-тежкото и до днес си остава гладът. Едно е да ходиш мръсен и миризлив, а друго е непрекъснато да ти се яде. А се опасявам, че това е болест, от която страдат повечето кубинци. Няма достатъчно храна на острова: няма месо, риба, мляко, олио, хляб, яйца, кафе, захар, няма и пари да си купиш от малкото, което има. Баби като че ли искаше да ме довърши и продължаваше да разказва: за пицата с кондоми — пица, в която вместо кашкавал, предприемчиви търговци слагали разтопени презервативи; за това как се прави кайма от варени обелки от зелени банани; за това как се прави пържола от месестата вътрешност на обелките на грейпфрута; как си правели ластици за гащи от автомобилни гуми; как си правели шампоани от разни треви и билки; как използвали пепел вместо белина; как си правели сами парфюми, сапун, шампоан, ром, бяло вино. Има още много истории, които не успях да запомня, но съм спокоен, че кубинците няма да забравят.

Ебаси хубавото нещо

Накрая Луис и баща ми се появиха през портата и ме спасиха от все по-бруталните и натуралистични разкази на Баби за Специалния период. По лицата им разбрах, че са минали. Оставихме Луис, който имаше някаква друга работа и се накачихме обратно в колата. По пътя баща ми ни разказа през смях малък детайл от обиколката им из лабиринтите на Соматон. Мотаели ги напред назад, от един на друг служител, от едно гише на друго, от едно гаражче на следващото, докато Луис, който е наистина един голям човек, свършил целият плувнал в пот от жегата. Баща ми се сетил за мокрите ни кърпички в жабката и предложил на Луис да се освежи. Той недоверчиво взел мократа кърпичка в големите си ръце, разгънал я и я прокарал по челото си. Лицето му изведнъж светнало. „Ах, Карлос, какво е това бе?? Ебаси хубавото нещо, леле, ебаси кефа, Карлос!”, казал омагьосаният Луис, който за първи път през живота си виждаше мокра кърпичка.

Няма да давате

На връщане някак успях да уговоря баща ми да ни оставят с Елена малко да се помотаем сами из Хавана. Разбрахме се да се видим в 9:30 вечерта, в парка срещу Испанското посолство.

С Елена тръгнахме като истински туристи, с фотоапаратите и всичко. Вървяхме и говорехме за това как Елена трябва да си намери работа в Куба, нещо по линия на ООН или някаква друга международна организация и да дойдем да си живеем щастливо, по кубински, но с европейски заплати.

Олющените сгради, наситеният с музика въздух, фигурите на играещите бейзбол момчета по полянките, глъчката по улиците превръщаха всяка секунда в откъс от филм, а всяка аматьорска снимка в произведение на изкуството. Обикаляхме, снимахме, гледахме, пихме мохито в един бар, всичко беше перфектно.

Точно минавахме срещу бившата сграда на империята Бакарди, когато ни спряха двама младежи, момче и момиче и ни поискаха огънче. Класика. Заговорихме се. Учудиха се, че съм половин кубинец и общо взето ни помолиха да им помогнем т.е. да им купим нещо, и по-точно сухо мляко, за детето им. Бяха мили, но нямаше как да избягам от вроденото ми недоверие: наистина нямаха вид на майка и баща. Изглежда усетиха терците и бемолите на съмнението, защото ни предложиха да отидем с тях до магазина и да купим заедно млякото, за да сме сигурни, че парите са точно за това. Беше ми трудно да откажа, особено в страна, в която самия факт да имаш 200 евро в джоба е грях, но за да спечеля време и кураж взех уж да превеждам на Елена какво искат. Всъщност това, което ѝ казах беше: „Ебаси, баща ми взима 15 долара на месец и аз сега кво, да им дам на тия пет долара да си купят сухо мляко? Плюс това, така като ги гледам със сигурност са партия с продавача в магазина и после си ги осребряват тия пари…”. От дума на дума събрах смелост и им обясних, че имам голямо семейство в Куба и че те също се нуждаят от помощта ми. Те се усмихнаха и като че ли ни простиха, казаха, че разбират и се сбогуваха с нас.

Вечерта разказах на баща ми и Баби случката и те като скочиха: „Ти даде ли им?”. „Неее! Не съм!”, отговорих аз. Последва лекция за това как тези били цяла мафия. Баби стана, за да събере мръсните чинии и съвсем сериозно повтори: „Ей, няма да давате!”.