— Понеделник, 7 февруари 2005 г.

Чекмеджето на спомените

Този ден започна малко по-нормално, станахме, пихме кафе, мляко, избръснах се. Баща ми беше излязъл, беше върнал крика и беше изчезнал пак нанякъде. Имах възможността да си поема малко дъх и излязох да погледна през терасата. Всичко се наместваше постепенно в мозайката, брегът, блоковете, шосето. Влязох отново вътре и погледът ми попадна върху една огромна картина на водопад, която беше осветена отзад със светлини по такъв начин, че имитираше падането на водата. Точно същите бях виждал по китайските ресторанти в София. Изобщо, това беше властващата дизайнерска тенденция навсякъде: позлатени гипсови ангелчета по стените, вази с изкуствени цветя, голям пластмасов часовник на стената. Казах на Елена: „Елено, тия хора, ако отидат на Илиенци, ще се посерат от шопинг”.

Докато Елена си пиеше кафето и похапваше ананас, използвах свободното време, за да се разровя в един стар шкаф, пълен с мои стари тетрадки с рисунки и драсканици, писма, малко снимки и най-различни документи. Баща ми знаеше, че ще искам да го разгледам и нарочно го беше извадил. „Ама и ти ли си вехтошар, като Карлос?”, попита Баби с ръце на кръста, но с усмивка, с която изглежда ми прощаваше за това.

За два часа пред очите ми мина цялото ми детство. Колко безвъзвратно забравени неща сега изскачаха от най-затънтените места на мозъка ми, за да се разположат удобно най-отгоре и да поканят всичките си приятели на гости. Кристално ясни подробности ме връхлитаха, сякаш се бяха запазили перфектно, благодарение на някаква специфика на климата. Разчувствах се много, чувствах се самотен и изгубен, щастлив и нещастен, стисках зъби и преглъщах, откъснат от целия свят.

Точно когато свърших последното листче, като по поръчка дойде баща ми и не изглеждаше особено щастлив. Разбрах, че е ходил до Соматон, кубинския КАТ. Колата беше с изтекъл годишен технически преглед и, разбира се, пак го бяха отрязали. Носеше списък от десетина точки, които трябваше да изпълни, за да мине: да се оправят чистачките и клаксона, да се закърпят дупките по пода на колата, да се регулират фаровете, да се оправи ръчната спирачка, да се изпише номера на колата отстрани на вратите (понеже колата била служебна) и още няколко по-дребни неща. Беше абсолютно ясно, че нямаше как да оправим всички неща до следващия ден, когато по план беше предвидено тръгването ни към Ориенте, източната, гъсто населена с роднини, част на Куба.

Отново тръгнахме към Гуанахай. Луис беше човек с връзки и можеше да помогне, а и трябваше да купим едно пиле от някакъв човек наоколо, да има бабата какво да яде по време на отсъствието ни.

Убиецът на пилета

Луис го нямаше. Няма телефони, няма GSM, трябваше да чакаме и да се надяваме, че ще се появи по-скоро. Оставихме жените при Маретси в къщата и отидохме с баща ми и Карлос Даниел да купим кокошката. Влязохме в една селска къща с малко дворче, цялото обградено с клетки, пълни с прекрасни снежнобели пилета. Клетките и въобще всяко нещо в двора беше като извадено от филма Воден свят: сюреалистични конструкции, невъзможни комбинации от щайги, тел, дъски, винкел и ламарина, всичко скалъпено с подръчни материали. Зад телените прегради пилетата изглеждаха, като ангелчета заключени в ада. Имаше и малко бетонно басейнче, пълно с водорасли и всякакви шарени рибки вътре, включително и от онези оранжевите, дето очите им са като телескопи. Карлос Даниел веднага започна да ги тормози.

Продавачът, един жилест гуахиро, както наричат в Куба селяните, отвори по някакъв магически начин едната клетка и хвана една нещастна птица за краката. Какво нещо, си помислих, толкова пилета, а точно това сега ще умре. Все си мисля такива глупости.

Да ви кажа ли какво му се случи на това пиле? Счупиха му врата, отрязаха му главата, и като че ли това му беше малко, го потопиха в една ужасно ръждясала кофа, пълна с мътна зеленикава вода, в която гуахирото предварително беше потопил оголените краищата на две жици, по които бе пуснал ток от едно малко шикозно цк-ключе. Единствено краката на нещастната птица стърчаха над водата, което е една доста неудобна поза за живите, но която мъртвите приемат без особени възражения. След около три минути, гуахирото-садист изключи тока, извади пилето и точно за 48 секунди изскуба всичките му пера, изкорми го и го наряза, като ние получихме едно съвсем приемливо и невинно изглеждащо найлоново пликче, пълно с пилешки гърди и бутчета. Двамата с баща ми гледахме като хипнотизирани. Кой знае колко пилета е убил, си мислех.

Кубинските жени

Взехме си торбичката, платихме си и се върнахме при Луис. Той се беше появил, но вече беше късно да се направи каквото да е, така че оставихме всичко за следващия ден. Хапнахме и взехме да се мотаем наоколо. От скука реших да се покатеря по една паднала от урагана палма и да откъсна някой и друг кокосов орех, което предизвика раздвижване и всеобщо веселие. После се разтърсих из дръвчетата гуаяба на двора, за да намеря узрял плод. Много исках Елена да го опита и след дълго опипване намерих една малка гуаябка, леко поизбързала по краткия си път към смъртта.

Откъснах я и отидох да я занеса, като ги заварих с Баби, седнали на едни столове на двора. Барбарита използваше спокойствието, за да я лакира. Мацаше смело с четките, после поправяше, бършеше с памук и пак мацаше толкова уверено, че на Елена и през ум не й минаваше да протестира. От време на време Баби питаше: „Така добре ли е?”. На което Елена отговаряше неотменно с пресилено кимване и усмихнати „Си, си!”.

/ / /

Тук е мястото да изпреваря малко събитията и да отбележа нещо, което не спря да ме удивлява по време на цялото ни пътуване. Всички, абсолютно всички жени, които срещнахме, дори най-сбръчканите бабички от най-затънтените и забравени от Бога места, бяха с лакирани нокти на краката. Наистина, понякога лакът изглеждаше сякаш е поставен преди седмици или дори месеци, но беше там. Нищо чудно, че Баби си докарваше добри пари от занаята си. Още първата вечер забеляза, с проницателния си и професионално изкривен поглед, че Елена е пропуснала да се лакира и оттогава все ѝ се канеше. Майка ми често разказваше в България за кубинските жени: „Ами те са такива, отиват с ролки на работа, за да могат като се приберат да са хубави за мъжете си — тук е обратното…”.

Когато свърши с Елена, Баби се захвана с колата. Едно от изискванията на Соматон беше да се изпише регистрационния номер на колата върху вратите, а ние не разполагахме нито с маркер, нито с каквато и да било друга боя, освен лак за нокти. Така Баби клекна пред вратата и старателно изрисува необходимите букви и цифри. Баща ми през това време покри с импровизирани постелки дупките по пода пред предните седалки и подпря с малки камъчета фаровете на колата, за да светят в правилната посока. Накрая тръгнахме към Хавана — трябваше да се отзовем на отчаяния вик за помощ на шефа на баща ми, Каменати.

Карлос Арнер

Баща ми винаги е бил, в началото по желание, а после по-скоро по принуда — работохолик. Цял живот е работил, както се казва на испански — като кон. От пет часа сутринта до девет часа вечерта, събота, неделя. Благодарение на всеотдайността и способностите си успя бързо да си спечели име и да се издигне в инженерната йерархия.

Започна кариерата си в завода за изкуствени торове в Нуевитас, малко градче в провинция Камагуей, на около 600 км от Хавана. Скоро е назначен за началник на цеха за амоняк, един от най-важните в завода, където работи до 83-та година. И досега, почти 25 години след напускането си, в завода го знаят и уважават.

Помня, че често се прибираше вкъщи посред нощ, с онзи специфичен блясък в очите, който недвусмислено показваше, че отново се е почерпил за поредния оправен компресор или инсталирана турбина. Не знам как успяваше да съчетае пиенето с работата, но и в двете беше отличник. Неслучайно, когато шефът на завода за изкуствени торове в Нуевитас, Маркос Портал, се ожени за една от племенниците на Фидел и стана Министър на Основната промишленост, веднага го изтегли при себе си в MINBAS в Хавана, като шеф на отдел Безопасност на Труда. Годината е 1983.

Нещата не се сгромолясаха за един ден. Година след година, баща ми жонглираше между работата, алкохола и семейството. Скандалите вкъщи се превърнаха в ежедневие. Стигна се дотам, че аз и брат, все още ненавършили десет години, се опитвахме да го спрем и не го пускахме да излиза в събота и неделя, защото знаехме, че ще се напие. Заключвахме вратата и криехме ключовете, висяхме му по крачолите, но нито веднъж не успяхме да го спрем.

И е жестоко, и е непростимо, и е непоправимо, но точно така се случи: алкохолът го завладя и започна да разрушава неговият, иначе перфектно изглеждащ отстрани живот. Вече не можеше да жонглира и всичко тръгна надолу. Разведоха се с майка ми. Изгониха го от Партията, съответно и от министерството (макар че и досега твърди, че сам бил напуснал). И никога повече не му позволиха да изплува до високите нива на управление.

За щастие или нещастие се оказа прекалено способен, за да се лишат от него. И решиха да го държат някъде по средата и да го използват. Изпращаха го в закъсали предприятия, които за две години успяваше да направи рентабилни. И точно да се отпусне и да се успокои, че е вкарал нещата в релси, отново го пращаха на друго място, още по-закъсало. Отличил се също и като универсалният войник. Появяла ли се някоя нова област, в която все още няма специалисти, някое качествено ново производство или технология, като например проектът за кубинска ядрена централа, когато имало нужда някой да се хване и да разбере за какво иде реч, да отъпче снега, да разчисти джунглата — кого да пратим: „Е, как бе! Ще пратим Карлос Арнер.”

И т.н. до наши дни.

Инженер-химик по образование, баща ми в момента изпълняваше длъжността на Търговски директор във Витрал, завод за бои и лакове. Точно преди пристигането ни в Куба беше ходил в Мексико, за да сключва някакви договори и по думите му се бил справил суперуспешно, като едва ли не бил спасил предприятието от банкрут.

Каменати

Най-неприятното нещо в Каменати, шефът на баща ми, не беше това, че е некадърен партиен кадър, политически коректен, братовчед на не-знам-си-кой и много дебелокож и глупав, а най-вече, че някакси разчитал на баща ми за всичко и едва ли не, не можел и гащите да си вдигне сам. При единствената си среща с него избързах да го преценя като дебел възглупав добродушко с пура в уста. Истината се оказа малко по-различна. Каменати беше зъл, хитър, пресметлив и амбициозен тип.

Баби ми разказа как веднъж имало някакво събрание по някакви въпроси свързани с рентабилността в захарния сектор. Някакъв говорил за това колко зле било всичко и как държавата е пред фалит и поискал всеки, който има идея как да помогне да се изкаже. Всички мълчали и се ослушвали. Накрая баща ми станал и дръпнал една реч, в резултат на което всички едва ли не се плеснали по челата: Еми да! Точно така! Бурни овации. След като свършило събранието, Каменати привикал баща ми и му казал, че това никога повече не трябвало да се повтаря и никога повече да не се изказва, без предварително да го е съгласувал с него.

Баща ми му беше обяснил ясно, че е подготвил абсолютно всичко за скорошното посещение на мексиканците и че единственото, което трябвало да се направи, когато дойдат, е да ги настанят в хотел, да ги заведат на вечеря, да се уговорят кога да подпишат договора на другия ден и да го подпишат. Но изглежда беше изникнало нещо ново и изключително важно и вогонът за кой ли път прекосяваше целия град със служебната Лада и шофьора си, за да боботи за отчети, заявки, формуляри и бог знае какво още.

/ / /

По пътя съвсем небрежно минахме за половин час през някакъв майстор, за който баща ми твърдеше, че бил най-добрият в Хавана за Ситроен. И наистина беше: срещу една бутилка ром за нула време оправи чистачките и клаксона.

Когато стигнахме до офиса на Витрал, вече беше тъмно. Баща ми ме взе на срещата с Каменати, когото аз вече мразех. „Ето го, сина ми”, каза. Стиснахме си ръцете, а Каменати се опита да се усмихне. „Ето го сина ми, тъпанар нещастен!”, говореше лицето на баща ми. И още говореше: „Айде остави ме на мира, бе! Писна ми да ме занимаваш с глупостите си! Нищо ли не можеш да свършиш сам?!”.

Баща ми не го остави да говори. Онзи таман да си отвори устата и баща ми започна да го засипва с информация. Каменати кимаше и дърпаше от пурата си, като от време на време като че ли се опитваше да каже нещо, но се получаваха реплики от рода на: „Ама то…”, или: „А, те…?”. Плавно речта на баща ми премина от темата за боята и мексиканците към личните дела и завърши с кратко експозе за това как утре заминаваме за Ориенте, как имаме план за изпълняване, че всичко е разграфено по часове и минути, колко хора ни чакат от единия край на Куба до другия, как нищо не може да ни спре и т.н.

Каменати точно като някой вогон се тюхкаше и мърмореше, ама Карлос, трябва да предадеш рапорта за командировката, трябва това, трябва онова. На което баща ми неизменно му отговаряше, че няма проблеми бе, ще го напиша по пътя, но аз ти казвам, всичко мина перфектно, те в началото бяха малко недоверчиви, но когато говорих с еди кой си у му разправям еди какво си, и той, като скочи, да, така, така…

Забаламоса го здраво. По-късно, по време на пътуването ни няколко пъти питах баща ми дали е написал въпросните рапорти, след което баща ми неотменно изкривяваше лицето си в израз на отвращение и отговаряше на развален български: „Абе това са гльупости, разбираш ли, гльупости! Каменати гльупак!”. И по лицето му разбирах, че е прав.

Хаванските кучета

На връщане минахме през един приятел на баща ми, който живееше в една къща в центъра на Хавана. Явно имаха някакви тайни дела, тъй като ни оставиха и изчезнаха нанякъде. С Елена седнахме да ги изчакаме на откритата и потънала в зеленина веранда на втория етаж, с обичайните чашки кафе в ръка. Точно преди да изчезне, Карлос погледна към нас и каза: „Пийте, това кафе е от хубавото!”. Огледахме се наоколо. Къщата изглеждаше доста добре, от тези, за които все се чудиш защо другите имат, а ти нямаш. „Еленчо, нямам нищо против да имам такава къщичка тук, в Хавана”, казах замечтано. Очевидно собствениците имаха някакъв допълнителен източник на доходи, който ги поставяше по някакъв начин над социализма. След около 10-15 минути баща ми и приятелят му се появиха и след няколко кратки реплики се разделихме. „Тате, кой беше този?”, попитах баща ми в колата. „Този отговаря за транспорта в предприятието”, каза и после ми намигна: „Уредихме нафтата за пътуването”.

Събрахме Баби и Карлос Даниел и по наша идея (мисля, че на баща ми като че ли не му беше хрумвало, че това може да е нещо интересно) излязохме да обиколим центъра на Хавана. Това си беше чисто туристическа обиколка, хванати за ръце оглеждахме покривите. Хавана ми се стори много красива и учудващо безлюдна. Опитвах се да снимам сградите, катедралите, светлините, докато Карлос Даниел непрекъснато ме врънкаше да снимам разни кучета и котки. Накрая, само и само да се отърва от него, снимах едно куче, което почти избяга от кадър докато се наглася да снимам. Тогава последва нова вълна врънкане, този път за да му покажа кучето на дисплея на апарата. А то беше размазано и малко и едва се виждаше. На няколко пъти Карлитос хвърляше по едно око на мътното петънце и разочаровано ме подканяше да го снимам пак, въпреки, че вече сериозно изоставахме зад останалите. Днес се забавлявам да си представям как сме изглеждали от кафенето на площада — две бавно отдалечаващи се по улицата фигури, едната по-висока, а другата по-нисичка, детска — и горе-долу през една минута изнервеният глас на по-високата: „Е, нали точно преди малко ти го показах!!?”.

Когато се прибрахме късно през нощта, Баби попита баща ми: „Карлос, а къде е пилето?”. Попита го с онази особена интонация, която притежават кубинските жени и която сякаш върви ръка за ръка със сбърчените вежди, ръцете на кръста, високо вдигнатата брадичка, енергичното ръкомахане и цветистия скандал. Оказа се, че сме го забравили при Луис, в Гуанахай.