★ Преоткриването на Куба

— неделя, 6 февруари 2005

Много благодаря

Не мога да кажа със сигурност в колко часа беше, но беше адски рано, още не беше съвсем светло, когато чух онова наше кодово потропване по вратата на стаята и гласа на баща ми, който ни подканяше да се приготвяме да ставаме, че след 20 минути по план трябвало да тръгваме към следващата ни цел, Пещерата на индианеца.

Едвам отлепихме с Елена. Още спяхме, когато се измъкнахме навън, за да разберем, че Карлос Даниел бави изпълнението на великия график. Излязохме на нещо като заден двор, с басейн и площадка за баскетбол и запалихме по цигара. Гледахме палмите и небето с подутите си очи и се чудехме защо бе необходимо чак толкова рано да ставаме и не можеше ли поне още мъничко да поспинкаме.

Закусвахме и се приготвихме за тръгване, като ни оставаше само да уредим въпроса с плащането. През това време шефът на станцията вече беше дошъл и баща ми ме взе със себе си, за да ме запознае с него. Влязохме в кабинета му и се ръкувахме. Баща ми му разказа ултрасъкратената версия на историята на нашите животи, която както се оказа, щях да чуя още много, много пъти по време на престоя си в Куба. После подхванаха разговор за някаква боя, която трябвала, за да се боядиса нещо си в станцията. Не знам дали споменах, че баща ми е търговски директор на най-големия производител на бои и лакове в Куба: Витрал. Благодарение на това беше в известен смисъл обект на ухажване и врънкания от страна на всякакви нуждаещи се.

Макар, че ми беше досадно да слушам оплакванията на типа, как нищо не му осигурявали, как всеки ден се развалял по един телевизор и така нататък, станах свидетел как баща ми с голям апломб обеща някакви количества боя на човека и че трябвало само да се пуснат някакви молби, да се попълнят някакви формуляри, да се одобри нещо от някой си, да се издадат някакви заповеди за не знам си какво и да се подпишат някакви документи. Нищо работа. Най-накрая станаха и баща ми спомена някакси съвсем между другото за спането на Елена (мислех, че главно за това сме дошли). От бюрократична гледна точка това си беше проблем, как да се оформим, по каква тарифа и т.н. Онзи за малко остана неподвижен, сякаш се опитваше да сметне наум колко прави пет по осем, но накрая махна с ръка и каза: „Абе карай, няма да я пишем и това е!”.

Баща ми това и чакаше. Каза едно бодро: „Много благодаря!”, стана, стисна ръката на своя бизнес партньор и излезе от стаичката, последван от добре облечен млад мъж, с гола глава и фотоапарат в ръка.

Преоткриването на Куба

Точка първа от плана: Пещерата на индианеца. Баща ми все повтаряше, че главната цел на пътуването ни из Куба беше преоткриването на всички онези места, на които бяхме ходили заедно като деца. Точно така и го наричаше: пътуване за преоткриване на Куба. Това беше нашето символично помиряване с миналото и затова обектите за посещение, които фигурираха в плана, не следваше задължително да съвпадат с must-see-тата на Lonely planet.

По пътя за Пещерата на индианеца минахме през долината Винялес, красива местност, покрита с така наречените моготес, живописни скални образувания, които стърчаха на около стотина метра от равната земя като гигантски брадавици. Между тях имаше засаден тютюн и както се изрази баща ми: „Тук расте най-добрия тютюн в света”. Нищо чудно, си помислих, да растеш сред такава красота.

Започнахме да засичаме и първите туристи, някои яздеха кон, други вървяха боси и щастливи с раниците си. Тук там покрай пътя имаше табели, които предлагаха квартира за странниците.

Стигнахме до пещерата. Около входа имаше нещо като малък комплекс, с барчета, изкуствени водопадчета, от този сорт неща. Искаха по пет песо за кубинец и по пет долара за чужденец, като забравих да отбележа, че кубинците, които живеят в чужбина, като мен, също се броят за чужденци.

Излишно е да казвам, че двамата с Елена от километри си личахме, че не сме кубинци. Баща ми обаче най-нахално реши поне на мен да ми спести петте долара и небрежно каза на продавачката на билети, че съм кубинец. Горката лелка учудено вдигна поглед и ме погледна, докато аз, с най-убедителния акцент, на който бях способен, подкрепен с широка усмивка, издекламирах високо и ясно: „Да, аз съм кубинец!”.

Извини се като измрънка изпод носа си, че много приличам на чужденец. Отговорих ѝ, че знам че приличам, но че съм си чист кубинец, от Камагуей. За секунда се погледнахме в очите и разбрах, че е свястна жена. Разбрах, че би направила всичко за да избегне взаимното чувство за срам, да поиска паспорта ми и да ме разобличи. Баща ми обаче бодро крачеше напред и явно си мислеше, че е голям хитрец.

Влязохме в пещерата, която си беше истинска пещера, с образувания с имена като Снежанка и седемте джуджета, Моби Дик и т.н. Имаше и река, по която се возихме с лодка. Почти през цялото време баща ми се опитваше да ме накара да си спомня как сме идвали като малки, без никакъв успех.

Луис

На излизане поисках да изпия един ром в барчето на пещерата, като баща ми направи такава физиономия, все едно ще изпуснем аудиенцията при папата, заради два чийзбургера в местния макдоналдс. Отказах се. Вместо това купихме сладоледи и се качихме в колата, за да поразгледахме някои останали локални забележителности, които трябваше много добре да помня: гигантски шарени рисунки на праисторически животни, които красяха скалите в района.

Лека-полека тръгнахме към Хавана, като към обяд, точно по график, стигнахме до Гуанахай, малко градче по пътя ни, където живееше друг много добър приятел на баща ми, Луис.

Къщата беше малко извън града и се издигаше като самотно кубче насред полето. Пример за типична кубинска архитектура, минималистичен дизайн, ако не е и никакъв. Посрещна ни жената на Луис, Маретси. Карлос Даниел веднага избяга на двора да тормози домашните животни. Гонеше кокошките, въпреки непрестанните викове на Баби, после се поуспокои малко и взе да изтезава едно малко кученце, като го навря в един найлонов плик и го закачи на една маса на двора. Кученцето изглеждаше абсолютно примирено със съдбата си.

Луис пристигна малко след нас. Беше едър мулат с голям кръгъл корем. Говореше с къси изречения и гледаше втренчено в очите. Погледът му в началото ме караше да се чувствам неловко, струваше ми се някак изпитателен, сякаш се опитваше да види нещо гнило вътре в мен. По-късно разбрах, че греша. Едно от първите неща, които ми каза беше: „Ти знаеш ли този човек от колко време само ми разказва за вас?”, сочеше към баща ми.

Скоро ми стана ужасно симпатичен. Разбрах, че си има собствен бизнес с камиони за превоз на хора и че печелел доста добре, за кубинските мащаби. Носехме бутилка ром и си сипахме по чашка. Седнахме в хола на люлеещите се столове, даваха бейзбол по телевизията. Почувствах се щастлив: първият ми бейзбол от 15 години.

/ / /

Направо се залепих за телевизора, докато разговаряхме. Термините, както и част от по-засуканите правила започнаха да изплуват от паметта ми, покрити с прах. Луис не обръщаше внимание на двубоя, а ме разпитваше как е това в България, как е онова, а аз му обяснявах, доколкото можех. Почти всяко нещо, което му разказвах за тази прекрасна страна предизвикваше невероятно учудване у него. И най-странното беше това, че постепенно взе да предизвиква учудване и в самия мен. Улових се, как докато му разказвах, пред очите ми България изведнъж започна да се превръща в една от най-прекрасните страни на света. Че какво? Тук има вода; плодородна земя; магазините са пълни с храна; можеш да правиш бизнес, колкото ти душа иска; да говориш каквото си искаш — истински рай.

Луис ми се оплака, че печели много пари, но нищо не виждал от тях, защото почти всичко, което изкарвал, му го прибирала държавата. Погледна ме отново втренчено и добави едно: „Ама какво да се прави, така е тук”. Първоначалното му любопитство като че ли бе попреминало и той се отпусна назад върху люлеещия се стол.

Всички останали нещо се занимаваха навън, жените готвеха, баща ми се опитваше да изчисти колата, Карлос Даниел мъчеше кучето, а Елена просто си седеше и пушеше, докато някакви хора периодично минаваха да ѝ предлагат я портокал, я гуаяба, я китайска слива, я някой друг непознат тропически плод.

Ром с кисел портокал

Бях забелязал в кухнята една пластмасова бутилка с портокалов сок и отидох да си сипя малко в рома. Опитах сока и ме учуди колко е кисел, по-кисел и от лимон направо, си помислих. Но не бях в настроение да разсъждавам дълго върху този факт и си го подпих, в крайна сметка не беше хич зле, все едно пиех ром с лимон. Не след дълго Маретси дойде и ме попита откъде съм си сипал сок в чашата. Казах ѝ, а тя като започна да се вайка… Че това бил сок от naranja agria, кисели портокали — някакъв сорт, който се използвал само за готвене, за мариноване на месо, че нормалният сок бил в хладилника и да съм си бил изхвърлил този и да съм си бил сипал от другия. Как така ще си изхвърля рома бе, жено, си казах на ум. Това просто не можеше да стане. Заинатих се, че така си ми е супер, като същевременно дипломатично заявих, че за втората чаша задължително ще си сипя от хубавия.

Една от характерните и почти неразбираеми национални черти на кубинците, е това, че кучите синове обичат всичко безбожно сладко. Слагат захар във всичко: в шейковете, във фрешовете, в портокаловия сок, дори на динята си поръсват отгоре, та да им е по-сладка. Налагаше се с Елена, като представители на по-развита цивилизация, непрекъснато да ги възпираме да ни сипват още и още захар. А те стояха и ни гледаха тъжно, с бурканите и големите си лъжици в ръка и ни питаха с надежда дали сме сигурни и няма ли да ни е много кисело така.

Така си обясних погледа на Маретси, когато настоях да си доизпия рома с кисел портокал. Просто всичките искаха да се чувстваме колкото се може по-добре.

Руснака

През къщата минаваха най-различни хора и по никакъв начин не се опитвах да разбера кой какъв е. По едно време Луис ме запозна с един, когото наричаше el Ruso, Руснака. Първоначално го представи като негов баща. Учудих се защото не си приличаха ни най-малко, онзи беше светъл, а Луис — мулат. По-късно разбрах, че това е шега и че това е негов приятел, който толкова много висял у тях, че все едно му бил баща. Преди години работил в Съветския Съюз и така му излязъл прякора. Баща ми, Баби и Маретси веднага започнаха да ми разказват комични истории с негово участие. Работел в Хавана, но майка му живеела наблизо. И така всеки петък вечерта идвал да се натряска, да се наяде и да се повесели хубавичката, до неделя. Иначе бил пословично грижовен син. На всяка вечеринка отмъквал я малко месо, я някакво друго хапване, за да занесе на майка си.

Маретси ми разказа как на някаква нова година опекли прасе. Сложили го в една тава в другата стая за по-късно и започнали да пият и да се веселят. По едно време влязла в стаята и гледа: на прасето му липсва единия крак, целият бут. Веднага се досетила, че е работа на Руснака. И така, Маретси, бойна, веднага при него и го пита къде е кракът на прасето, а той, пиян като куче, не може да говори въобще, нито отрича, нито признава. Започват всички в къщата да търсят бута и накрая го намират увит във вестници под леглото. Руснака преди да се натряска си го скрил на сигурно място, за да си го прибере по-късно и да го занесе на майка си.

/ / /

Седнахме, както си е традиционно в Куба, да хапнем. Имаше отново някакво месо, с ориз, бонято, юка и пържени банани. Точно привършвахме, когато Руснака изведнъж влетя в къщата откъм двора. От дневната затрещя музика. Изглежда така започваха купоните там, внезапно, като летните бури.

Не знам откъде Руснака си беше наумил, че трябва да танцува с Елена. Поведе я за ръка и докато разбере какво става, бедното момиче се оказа сама на дансинга с един от най-горещите мъже на Куба. За секунди от някъде изникнаха цял куп хора и започнаха да танцуват и да пляскат с ръце. Погледнах към баща ми. Той стоеше с ръка на челото, клатеше глава и повтаряше тихо: “Ay, mi madre!”.

Беше към един часа на обяд, а Руснака се беше отрязал като мотика. Чупеше страшни стойки около Елена, докато тя се поклащаше в свой собствен ритъм и хвърляше към мен погледи спаси-ме. Както всички знаем латино-танците не са първата природа на Елена, нито втората, така че и самият ѝ танц беше по-скоро един малко по-дълъг опит да се измъкне.

Накрая с общи усилия, аз и баща ми успяхме да измъкнем това подобно на огромен дългокрак скакалец същество и не след дълго потеглихме към Хавана, като някъде по пътя, когато вече наближавахме, баща ми за пореден път внесе малко импровизация с думите: „Айде да минем да видим сестра ми Идалис”.

Идалис

Идалис е сестра на баща ми от втория брак на баща му, дядо ми Карлос. Всъщност, не му казвам дядо, защото почина точно преди да се родя и не успяхме да се засечем. От същия брак баща ми има още няколко братя: Франк, Раул и Томасито, а братовчедите и роднините край нямат.

Понесохме се натам, през безкрайни шосета и квартали, докато най-сетне не стигнахме до някакви предградия. Баща ми спря колата и ни каза да изчакаме, влезе през нещо като проход между двете къщи и изчезна.

На отсрещния тротоар няколко мъже бяха изкарали маса и столове и играеха домино, един от националните спортове на Куба. Пак насред улицата, но в другия край, няколко момчета играеха бейзбол. След около пет-шест секунди чухме пронизителен вик: „Айййййй, ми мадрееее, диос мио!”. Бяхме ги изненадали.

Идалис се появи със сълзи на очи и започна да ме прегръща и целува. Говореше, или по-скоро викаше адски бързо. „Лелеее, каква изненада! Ама Карлос, защо не звънна!?”. В този момент настана олелия. С Карлос Даниел явно имаха някаква стара вражда, защото, докато тя се опитваше да го целуне, той я настъпи злобно. Лицето на Идалис се изкриви от болка. Изквича пронизително и почти моментално му отлепи такъв шамар, че Карлитос се разплака. Започна да го кълне. Баби се, като оса закрилница се впусна да спасява детето си. Същински хаос. Между виковете и шума влязохме в къщата и заварихме вътре, в пространството буквално под едно стълбище, събрани един куп народ, между които: една братовчедка, един братовчед, една приятелка от Венецуела, майката на Идалис и една съседка.

Явно празнуваха нещо, пиеха ром, а телевизорът добавяше капка здрав разум, Фидел изнасяше поредната си реч. Докато се ръкувах и целувах наред с хората, някакси ненадейно се появиха и малки чашки кафе. Оказа се, че съседката и братовчедът току що се били върнали от мача между Индустриалес (отборът на Хавана) и Пинар дел Рио.

Център на компанията беше въпросната съседка, около 50 годишна жена, която като силует изглеждаше като една по-малка топчица, кацнала върху една по-голяма топка, и всичкото това забучено с две клечки отдолу, плюс две енергично ръкомахащи ръце. Обясняваше как са викали на мача и че вече си имала ново гадже, треньорът на Индустриалес, колко бил готин, как направил еди какво си, тя какво му подвикнала. Баща ми деликатно се приближи до мен и тихичко ми прошепна в ухото: „Не се притеснявай, тук в Куба във всяка къща си имаме по един луд”.

Попитаха ни докога сме в Куба и ни поканиха на мач, като обясняваха, че не можем да си тръгнем от Куба, без да сме ходили на бейзболен мач. Аз разбира се много исках и предложих на баща ми да нагласим графика, така че да идем някой път. Той се съгласи лесно, сигурен знак, че няма да стане.

През това време лелката ни упъти къде точно седят, на кои места, за да ни е по-лесно да ги намерим, ако случайно минем. После изведнъж превключи рязко и започна да обяснява в каква депресия била изпаднала и че заради това ходела с кърпа на главата и как щяла да се изруси. В един момент, докато си поемаше дъх се обърна и в полезрението ѝ попадна Фидел, който махаше с ръка и с решителен тон нещо декларираше. Съседката спря за миг, хвана се за главата и с театрален жест завайка: „О, не, не, не мога повече, махнете това, не издържам!”.

Раул

Сигурно си мислите стига толкова приключения за един ден. Еми не, купонът си течеше, когато разбрахме, че отново има промяна в плана. Братът на Идалис и баща ми, чичо ми Раул, колел някакво агне и решението бе взето. От Идалис информацията, от нас колата. Качихме се в ситроена осем души: аз, баща ми, Баби, Карлос Даниел, Елена, Идалис, майка ѝ и венецуелката, и потеглихме нататък. Разбира се, след третото кръстовище спукахме гума и крикът на Еди се оказа нашият най-добър приятел.

Клатушкахме се около час, докато накрая стигнахме до някакво място, което един Господ знае къде е, но там живееше Раул. Хапнахме отново, макар че не бяхме имали време да огладнеем кой знае колко. Вече бях сигурен, че движението на хората в Куба се определя от това къде има храна.

/ / /

Посрещнаха ни сякаш винаги са знаели, че ще дойдем. Баща ми ме придърпа и ми разказа как Раул е имал същият проблем като неговия, бил е алкохолик, но го е преодолял и вече не пиел. Това потвърждаваше подозренията ми, породени от оскъдните, но еднозначни сведения за различни членове на фамилията — неконтролируемата страст към алкохола беше характерна семейна черта.

Раул беше висок, кльощав и с мустаци, типичен кубинец. Имаше малък двор, където гледаше животни. Отглеждаше и един странен плод, наречен нони. Показа ми една кофа с подобни на шишарки плодчета. За първи път чувах за подобно нещо. „Как бе, не си ли чувал за нони?”, учуди се Баби. Бил някакъв малайзийски лечебен плод, по който всички били полудели, страшен хит. Приписвали му какви ли не чудотворни свойства. „Защо не си вземеш едно нони, да си го засадите там, в България?”, предложи Раул. Умникът на семейството, баща ми, се намеси: „Не може бе, там е студено”. Раул закима разбиращо и се зае да ми обяснява разликата между юка, бонято и маланга, различни видове сладки картофи. „Е, как бе? Ето това е юка, а това бонято. Малангата е кръгла, виждаш ли?”. А аз чудесно виждах разликата, просто не можех да запомня кое кое е. Както на български никога няма да запомня кое точно беше тъща и кое свекърва.

Постояхме още известно време, докато всеки се увери, че наистина не може да погълне повече печено агне. Сбогувахме се и поехме по обратния път. Закарахме всички лели и приятелки по къщите и тръгнахме към Хавана дел Есте.

/ / /

По пътя минахме през Еди, нали му бяхме обещали да му оставим крика на следващия ден, но вече минаваше полунощ и къщата беше тъмна. Баща ми подвикна няколко пъти: „Еди, Еди…” и дори хвърли по прозореца няколко дребни камъчета, докато Баби на свой ред го караше да престане, че щял да събуди хората. Той пък на свой ред ѝ отвърна, че нали именно затова викал. Накрая се примири и каза, че всъщност нямало никакъв проблем, че щял да мине сутринта много рано и да му върне крика. Така се прибрахме.

Бабата на Баби ни посрещна с една бележка, на която пишеше: „Карлос, обади ми се спешно на служебния или на мобилния телефон”. Подписано беше от Каменати, шефът на баща ми.