— събота, 5 февруари 2005

Първи впечатления

Сякаш от дълбините на съзнанието ми долетяха призрачни гласове, запромъкваха се тайно, позастояха се и накрая нежно пробиха мрака и придобиха плътност. Започваше първият ни ден в Куба. Разпознах гласа на баща ми, който нареждаше: „На крак, другари революционери, ставайте, че ни чакат решителни битки, Куба ще възнагради вашият героизъм, остават 460 часа от престоя ви в Куба, имаме да прекосим 4000 километра, да прекосим 43 реки, да се срещнем с 84 роднини”. Отваряше врати, прозорци, гардероби, мяташе разни дрехи на леглото, направо върху заспалите ни тела. През отворената врата се чуваше смях и музика. Погледнах часовника, беше осем и половина.

/ / /

Станахме в добро настроение, въпреки че имах чувството, че изобщо не съм спал. Баща ми ми подари една самобръсначка, която беше купил по време на командировката си в Мексико и ме загледа очаквателно. Някакси ми се прищя да не го разочаровам още от първия ден и влязох в банята да се избръсна. Той стоеше опрян на касата на вратата и ме гледаше: „Хубава е, нали?”, ставаше въпрос за самобръсначката. „Смъртоносна е”, му отвърнах с препратка към една наша стара шега от детските години, докато я прокарвах мързеливо през лицето си.

„Не така, спри водата, че тая е от бидоните”, каза и ми напълни една купичка с вода. Нямаше как да знам, че скъпоценната течност трябвало да се пести, тъй като имали вода веднъж на два дни, и то само за около два часа. Бяха приспособили два огромни зелени 200 литрови бидона в мокрото помещение, които през тези два часа се пълнеха, свързани към водопровода чрез сложна система от кранчета и тръби, създавайки впоследствие измамната илюзия, че вода има. Баща ми продължи да ме гледа мълчаливо още известно време. Накрая, явно събрал достатъчно информация, отсече: „Абе ти не можеш да се бръснеш!” и изчезна в кухнята, докато аз учудено останах да гледам дупката на вратата. По-късно като че ли се опита да се извини: „Така е, като не е имало кой да те научи”.

Habana del Este

Планът за деня беше заминаване към най-западната кубинска провинция — Пинар дел Рио. По пътя трябваше да минем през Панчо, стар приятел на баща ми, който ни познаваше още от малки с брат ми. Живееше от няколко години в Гуинес, малко градче в близост до Хавана.

Закусихме нещичко и излязохме с баща ми и Карлос Даниел да оправим нещо по колата. Едната гума беше спаднала и нищо чудно — когато погледнах джантите осъзнах, че това са най-кривите и очукани джанти, които бях виждал през целия си живот.

За няма и половин час баща ми обиколи съседите и намери някакъв крик, за да сменим гумата с резервната, също толкова очукана. За да тръгнем на път беше наложително да имаме надеждни гуми, затова се качихме в колата и отидохме до кварталната гумаджийница. С Карлитос оставихме баща ми да се занимава и решихме да направим малка обиколка из района. Обмених пари в една Кадека наблизо, а след това братчето ми ме поведе към училището си, „Мариана Грахалес” — същото, в което учих и аз преди около 20 години.

Финансово въведение

Тъй като занапред често ще става въпрос за пари, песо, долари и т.н. валути, а и току що бях приключил успешно първата си финансова операция, ще направя едно кратко изложение по въпроса.

След като наскоро забраниха американския долар в Куба, в обръщение останаха два вида валута:

– Кубинско песо,
– Конвертируемо песо.

Кубинското песо са нормалните кубински пари. Хората получават заплатите си в песо. С тях могат да се платят много ограничен брой неща: продуктите, които се полагат по купоните, режийните разноски, може да си купиш банани и юка от някой пазар, да си вземеш непретенциозен сандвич или пица на улицата, общо взето по-дребни неща. На банкнотите има нарисувани Хосе Марти, Камило Сиенфуегос, Че Гевара и други кубински герои.

1983-1988 issue 3 pesos

Курсът е 25 песо за един американски долар. Ще ви дам пример: баща ми е търговски директор в един от най-големите заводи за бои и лакове в Куба (ако не и най-големия) и получава 380 песо на месец т.е. около 15 долара.

Курсът на конвертируемото песо (известно още като чавито или просто долар), се поддържа едно към едно с американския долар т.е. едно конвертируемо песо е един долар. С него можеш да пазаруваш навсякъде. На банкнотите са изобразени туристическите аналози на революционните икони т.е. вместо самия Че Гевара е монументът на Че Гевара, вместо Камило Сиенфуегос е неговата статуя и т.н.

За по-кратко ще наричам кубинското песо — песо, а конвертируемото — долар.

В Кадеката, както наричат местните държавни обменни бюра (от Casa De Cambio), обмених 100 евро и срещу тях получих около 130 конвертируеми песо, т.е. долара. После обърнах 30 от тези долари в песо, като за тях получих невероятната пачка от 750 песо, две месечни заплати на баща ми.

И както казват кубинците: има време, всичко ще разберете.

Училище Мариана Грахалес

С Карлос Даниел влязохме в училището и спомените ми отново започнаха да нахлуват. Посочих на брат ми, че ето там, в онази класна стая съм учил. Започнах да разпознавам местата — ето тук стояхме в междучасията, там играехме бейзбол, а точно там, до онези стълби за първи път хванах за задника едно момиче, Маги. Спомних си как ме подгони и ме удари зверски с един учебник по главата. Ослепях за секунда от удара, пред очите ми мина светкавица, от тези, които блесват и задържат малко, преди да преминат, така ме фрасна Маги. Но не съжалявах, бях щастлив.

Току насред най-сладките спомени изведнъж ме обхвана съмнение. Хм, май не беше тази стая, а онази… или пък онази отзад. Накрая се отказах и се примирих, че е било в една от всичките, за които имах съмнения и които изглеждаха по абсолютно еднакъв начин.

/ / /

Карлитос беше решил, че трябва да ме запознае с учителката си, въпреки че аз изобщо не настоявах. Опитах се да му обясня , че нямам никаква нужда от това и че просто искам да се насладя на спомените си, ей така, съвсем простичко и човешки, но както имах възможността да разбера по-късно, брат ми на моменти показваше удивителна за своята възраст непреклонност. Изкачи се по стълбичките и свойски влезе в една от класните стаи, за да попита за нея. Късмет! Въпреки, че беше събота имало някакво извънредно събиране на състава и учителката беше там.

От стаята излезе симпатично чернокожо момиче на около 20 години, облечена с тясна бяла тениска и къси панталонки. Поздравихме се. Изглеждаше свенлива, усмихваше се и гледаше надолу и встрани към Карлос Даниел: „Хей, Карлитос, написа ли си домашното по математика?”. Реших да взема инициативата и се захванах да ѝ разказвам как съм учил тук преди години, как съм заминал после за България и още някакви глупости, каквото успях да се сетя.

По-късно същият ден, Карлос Даниел разказа на Баби как ме е запознал с учителката си, а тя ми намигна и подхвърли: „Малко е грозничка, нали?”. Не бях сигурен какво точно има предвид, затова направих най-простото нещо, което можех — отрекох. Казах, че не е вярно и че напротив — много е готина. Баби само ми намигна и замина да готви в кухнята. Много тъпо парче съм, си помислих.

Фидел кара НЛО над кубинските училища

Ето няколко любопитни факта: В Куба никой не иска да бъде учител. Заплатата е много ниска, а работата такава, че не можеш нищо да откраднеш. Затова Фидел създава няколко образователни телевизионни канала, по които цяла сутрин текат уроци: математика, история, испански… Студентки и ученички от последните класове са преквалифицирани на временни учителки и изпратени по училищата да преподават, с помощта на научно-техническия прогрес.

Значи един час протича горе долу така: влиза мацката в класната стая, пуска телевизора и децата започват да слушат. След това, облечената в жълта униформена къса поличка и бяла ризка учителка обяснява още веднъж урока, разяснява, изпитва, решават задачки с децата, дава малко задачки за домашно и отива да се занимава с момчетата от квартала.

Още нещо: В Куба времето е с един час назад, в сравнение с обичайното за часовата зона. Причината: Фидел го променил, за да могат училищата да започват по светло и да се пести електроенергия. Фидел кара НЛО.

/ / /

Върнахме се с Карлитос от училището. Вървях с наведена глава и се чудех коя от всичките мисли, които нахлуват в главата ми да си мисля. Баща ми точно приключваше с гумите и се пазареше с единия работник. Накрая се обърна към нас и най-тържествено ни увери, че вече сме готови за път, тъй като имаме резервна гума трепач.

Качихме се в колата и се върнахме пред блока. Притеснявах се малко за комуникацията между Елена и Баби, докато ни е нямало, защото нито Елена отбираше испански, нито Баби английски. Оказа се, че някакси се бяха разбрали: „Искаш ли кафе? Кафе? Ъ? Ааa, си, си…”

Еди

Баща ми на няколко пъти се опитваше да ми разкаже за стария му крик, който му били откраднали преди време. Оказа се, че трябвало да върнем този на съседите, защото щял да им трябва. В онзи конкретен момент си помислих, че съседите просто не искат да го дадат. Та аз моя в София никога не го бях ползвал, а на тях точно този ден им трябвал! Но постепенно започнах да разбирам, че за кубинците крикът е нещо почти свещено. Основният въпрос беше откъде да намерим друг. Накрая баща ми се сети за един негов приятел, който ни беше на път и решихме да минем през тях. Накачулихме се всички, барабар с жените и потеглихме.

Приятелят на баща ми, Еди, се оказа пич и ни отпусна крика до другия ден, тъй като и на него му трябвал след това.

/ / /

Има няколко неща, които са интересни за Еди. Баща ми каза, че преди бил учител и за това имал право да има компютър и да ползва интернет. Освен това май жена му имала роднини в щатите, та фактът беше, че Еди имаше пари, живееше в хубава къща в Кохимар, малко извън Хавана, и по-важното — Еди беше човекът, който даваше пари назаем на баща ми, когато го закъса. Също разбрах, че почти всички кубинци го закъсват поне веднъж в месеца.

/ / /

За нас това е нещо абсолютно непонятно, но на простосмъртния кубинец му е забранено да притежава личен компютър. Което не е чак толкова страшно, тъй като кой ще тръгне да си купува компютър със заплатата си от 10-15 долара на месец. Но дори и да не е забранено, дори да имаш парите — спокойно, просто няма от къде да се купи. Няма магазини за компютри. Вносът се контролира от държавата и едва ли не машинките се зачисляват като автоматите в казармата — под клетва. Загубиш ли го — седем години затвор. Примерно.

Интернетът в Куба е силно орязан. Щастливците, които имат достъп, могат да се радват само на ограничен брой одобрени сайтове, повечето от тях държавни. Всеки потенциален опит за проникване на антиреволюционни настроения е ограничен до минимум. Всички служебни пощенски акаунти се проверяват и не е хубаво да се разпростираш прекалено извън темите за семейството, времето, колко сте добре и как се надявате скоро да се видите. Примерно.

За да ти позволят да имаш компютър, съответно и интернет, трябва да си сигурен, верен на революцията човек. Най-често, ако не и винаги, това става като ти го дадат от работата. Необходимо е и съгласието на местните CDR — Комитети за защита на революцията. Това са аналогичните на нашите квартални ОФ организации от времето на социализма. Трябва да имаш и благословията на Министъра на компютрите, лелята на Фидел, под формата на специално печатче с формата на маймунско @. Примерно.

/ / /

Именно Еди беше човекът, чрез който за първи път преди години започнах да поддържам що годе редовна комуникация с баща ми по email. Когато си стиснахме ръцете и баща ми ми каза, че това е онзи същият Еди, на мен моментално ми хрумна идеята да му дам да напише буквално два реда на брат ми в България, за да знае, че сме пристигнали и че изобщо всичко е ок.

На едно листче написах с печатни букви следното:

ZDRASTI DANI,
NIE SME DOBRE
S BASHTA MI SME V CUBA
SHTE PISHEM PAK DRUGATA SEDMICA
BOGDAN

И го дадох на Еди заедно с email-а на брат ми. Представям си го, горкия, как е цъкал клавиш по клавиш, докато напечата думите на този странен език.

Панчо

Продължихме с крика към Гуинес, градчето, където живее Панчо. Още бях под влияние на всичките стари нови неща, разговаряхме с баща ми, пушех си „аче упман”-а и гледах жадно през прозореца. В тези моменти всеки метър ми носеше нещо ново, или по-скоро старо, отдавна забравено. Не след дълго стигнахме до градчето и спряхме пред една обикновена кубинска къща, с два люлеещи се стола на тераската и олющен полски Фиат отпред.

Pancho

Баща ми имаше толкова много приятели навсякъде, че и по-паметлив да бях едва ли можех да ги запомня всичките. Видът на Панчо обаче ми се стори толкова познат, че реших, че си го спомням. Попита ме за майка ми и за брат ми, как ми се струва Куба след толкова време, много по-бедно ли ми се струва, колко градуса е в София, такива неща. По-късно, с течение на пътуването ни, не спрях да се учудвам на това колко много хора си спомнят и питат за майка ми. Когато се върнах ѝ разказах за това, но тя се опита да го омаловажи: „А, те кубинците са такива, винаги те разпитват как си, как е майка ти, просто са такива, не че толкова ги интересува”. Но усетих как някаква стара жилка трепна в нея.

Излязохме на двора да разгледаме за някакви плодове. Имаше портокали и захарна тръстика, любимата храна на кубинските прасета. Всъщност, аз също я обожавам, докато Елена през живота си не бе вкусвала. Баща ми отряза с мачетето едно парче и го обели. Общо взето в такива моменти, когато Елена пробваше нещо за първи път, всички се събираха в кръг около нея, за да видят реакцията ѝ. Елена предпазливо отхапа едно парченце и под окуражителните ни възгласи одобрително захрупа.

Caña de azucar

В съседния двор имаше нещо като огромна машина за мелене, над която се трудеха няколко кубинци, разнасяха се кофи, легени, щайги: правеха доматено пюре. Това си бе чистa капиталистическа стопанска инициатива, а на всеки лист от бизнес плана с големи букви пишеше оцеляване. Заради беднотията и недостига кубинците са се научили всичко да си произвеждат сами и сигурно половината от оборотните продукти имат домашен произход.

В Куба общо взето, освен официалната държавна работа (почти няма безработица), всеки се занимава с нещо допълнително, кой прави доматено пюре, кой сладки, кой пече кафе, кой гледа прасета, кой пилета. Тези практики са стотици и почти задължително се оказват нелегални, заради сложната система от закони, параграфи, алинеи, заповеди, декрети и постановления, които правителството ежедневно издава. Но когато на карта е поставена вечерята на семейството, хората рискуват.

Оказа се, например, че не баща ми, великият комбинатор, а Баби издържала семейството, като прави маникюр и педикюр. Напуснала работата си като медицинска сестра преди години и започнала да работи нелегално, вкъщи. Напоследък обаче нещата се били постегнали, та вече ходела да лакира по хотели. В добрите дни си докарвала по пет-десет долара. Майка ѝ изпращала лаковете от Доминиканската Република. „Това е възможно най-хубавият бизнес, — ми каза — ако те хванат само ти взимат материалите и плащаш глоба. Има други начинания, дето ако те хванат направо те изхвьрлят от къщата ти”.

/ / /

Първото нещо, което те питат в една кубинска къща е дали искаш кафе. Още при пристигането ни, докато си разменяхме традиционните целувки, преди дори да сме влезли в къщата, жената на Панчо беше успяла да ни предложи по чашка. Сега кафето вече беше готово и седнахме на верандата, където баща ми веднага започна да врънка Панчо за доматено пюре. Панчо на свой ред му посочи полското си фиатче и му каза, че и на него му трябвала боя да си го боядиса. Обърна се към мен, за да му ходатайствам: „Кажи му бе, кажи му на тоя да даде малко боя! Глей ‘къв човек си бе!”. Елена и Баби се опитваха да комуникират. Баби се мъчеше да я научи основните думи и изрази в Куба: гладен съм, жаден съм, вкусно е и други такива. Извадих фотоапарата и направих първите си снимки.

Карлос Даниел

През това време започнах да опознавам свинския нрав на брат си, който още с пристигането ни изчезна на двора при животните и за отрицателно време се омаза от главата до петите в кокоши и кучи лайна, кал и вода. Беше с чисто новите си анцуг и пънкарска тениска, които му бях донесъл от България. Така се беше оклепал, че се наложи да го преоблекат. На всичкото отгоре се оказа, че от дивеенето се беше изпотил, в резултат на което блузата беше пуснала някакви власинки и когато го съблякоха, се оказа покрит с нещо подобно на тънка синя козинка.

Pancho

Може би тук е мястото да призная, че си представях един по-различен Карлос Даниел. Такива сме, че когато се налага да измисляме живота, го измисляме по наш вкус и усмотрение, а той обикновено няма и представа за това кои сме и какво обичаме.

Да се върнем шест години назад във времето. Имах нужда от известно време за да осъзная фактите, след първоначалния шок, който предизвика в мен новината, че ще си имам братче. И още повече — братче с почти патологичното име Карлос Даниел, съставено от нашите две първи имена с брат ми – Карлос и Даниел. Когато за първи път го чух, си помислих, че този път баща ми тотално е откачил.

И може би първите ми мисли са били твърде първосигнални: Ей, баща ми няма да е вече баща само на нас, ще има още някой също толкова важен в живота му, може би дори по-важен. Но след час разумът се върна, а с него и решителността да го почувствам близък, да го приема като мой истински брат.

Очаквах да срещна едно внимателно и любознателно момче, какъвто бях аз като малък. Представях си как му обяснявам разни неща, как му разказвам интересни истории, как му давам съвети, как се шегуваме и общо взето — как му ставам любимец. Нищо подобно. Карлос Даниел беше усмихнато, живо и интелигентно дете, но едновременно с това беше див и неконтролируем, без чувство за мярка, капризен и лигав. Извън относително кратките моменти, в които изглеждаше послушен и мил, той крещеше и се тръшкаше по земята при най-малкия повод, а баща ми и Баби безуспешно се редуваха да играят доброто и лошото ченге. „Дете на старци, то си е казано”, оправдаваше се Баби пред нас, докато го гонеше и заплашваше с най-строги наказания.

Баща ми беше писал преди време, как малкият веднъж видял самолет в небето и се провикнал: „Тате, тате, виж! Карлос Богдан!”. Израсъл с разказите за своите летящи със самолети братя от другия край на света, Карлос Даниел на свой ред ни беше измислил във въображението си и сега, с присъщото детско нетърпение, очакваше срещата със своите герои. Но реалността, както вече казахме, обича да ни разочарова. Вместо по-големия си брат, с когото по цял ден да играят и да вършат лудории, от самолета беше слязъл един непознат чичко с обръсната глава.

Не говорете за Фидел

С баща ми отидохме до центъра да купим бира и ром, а после седнахме да хапнем в трапезарията. Яденето беше страхотно, може би най-вкусното, което ядохме по време на цялото ни пътуване в Куба, господ да благослови жената на Панчо: яхния от петел с традиционните за Куба черен боб и бял ориз*.
* Бележка под линия: Още я споменаваме с Елена тая яхния!

Стори ми се, че не всички седнаха на масата, но не отдадох голямо значение на този факт. Скоро след като приключихме, се сбогувахме с гостоприемните ни и усмихнати домакини и потеглихме отново към крайната ни дестинация: Пинар дел Рио. Това беше първият път, когато с Елена се почувствахме някак неловко, че едва ли не бяхме отишли някъде само да се наядем, за да можем после да си тръгнем, сити и доволни, оставяйки след нас опустошение от кокали и мръсни чинии.

/ / /

Щяхме да спим в нещо като станция на ККП, Кубинската комунистическа партия, която била много хубава според баща ми и Баби, които били прекарали там преди месец няколко дни с приятели.

Търкаляхме се по бабунестите кубински шосета. Навсякъде покрай пътя висяха хора и махаха на автостоп. „Ей така се запознахме с Баби”, подхвърли баща ми. „Стопираше на един ъгъл и като я видях една такава…”. 

Pinar del Rio

Старчета със сламени шапки, майки с деца и младежи размахваха банкноти, за да ни накарат да спрем. Беше пълно с колоездачи, които за мое щастие понамаляха с падането на нощта, тъй като ме караха да подскачам всеки път щом изникнеха изневиделица в мрака. Баща ми, като някакьв коментатор, ми обясняваше всичко: че в Куба транспортът е много зле, че няма бензин и че хората се придвижват кой както може, като нерядко се случвало да пътуваш с дни, за да стигнеш до мястото, за където си тръгнал.

Именно проблемите с транспорта са причина за появата на една от хаванските забележителности, така наречените camellos, камили — големи колкото ТИР-ове камиони, които дърпат огромни, пълни с хора гърбави ремаркета. Тези свръхтежки машини бяха призовани да заместят градските автобуси по хаванските булеварди. Съвсем между другото баща ми ги обвини в разбиването на цялата водопроводна и канализационна система в центъра на Хавана. „Ти знаеш ли че има места в центъра на Хавана, където ако искаш вода трябва с кофи да си я качваш. Тия улици не са направени по тях да минават такива танкове. Долу тръбите се пукат, разбива се всичко!”, възмущаваше се той.

Карахме си по пътя, като често се разминавахме с претъпкани с хора камиони. Оказа се, че това са частни камиони, които си изпълняват редовни междуградски курсове. Собствениците си плащали лиценз на държавата, за да изпълняват тази дейност. Това доста ме учуди, оказваше се, че има нещо като частен бизнес в сърцето на социализма.

Разминахме се с още един камион. Спомних си, че преди да дойда прочетох в някакъв сайт, че не можеш да кажеш, че си бил в Куба, ако не си се возил на такъв камион. Разбира се, повечето от тях притежават известни удобства, като брезентов покрив, или пейчици в ремаркето, но каквото и да си говорим — камионът си е камион. Дори когато е използван за такси. С течение на времето, тази гледка стана толкова обичайна, че престана да ни прави впечатление.

El camino

Пристигнахме по тъмно във въпросната станция, като преди да влезем, баща ми ни инструктира строго да не говорим против Фидел и изобщо за политика, докато сме вътре. Аз лично имах известно притеснение за това дали Елена има право да спи там. Вече започвахме да свикваме със сложната система от правила и забрани и поне на мен лично ми изглеждаше повече от логично на чужденци, особено пък граждани на държава членка на НАТО, да не им е позволено да спят на такова място.

Баща ми обаче ни успокои, че „няма никакви проблеми”. Кубинците обичат да казват това. Единствената неизвестна била дали с Елена щяхме да платим в долари или да минем тънко — с песо. Още преди идването знаехме, че туристите са новите дойни крави на социализма и че навсякъде в Куба има два вида цени, едни за кубинци и други за чужденците. Баща ми държеше, където е възможно, да минаваме за кубинци, за да ни спести излишни разходи. Соломоновски решихме аз да мина за кубинец, а за Елена да платим колкото поискат. Баща ми, както винаги, вървеше най-отпред. Походката му беше такава, че ако не го познаваш, ще речеш, че е израсъл тук. Мацката на рецепцията пък беше там, но се оправда с нещо, било късно вече, касовият апарат вече си бил легнал и не искала да го буди, така че оставихме формалностите за следващия ден и отидохме да вечеряме в ресторанта на станцията. „Дано да има месо”, каза Баби. И за наш късмет имаше: свинско с ориз конгри и фреш от портокали. Сметката беше в песо, но преведено на разбираем език беше нещо от сорта на три-четири долара с бакшиша. Комунизъм, си помислих.

/ / /

Неусетно беше станало време за лягане. На другия ден отново ни чакаше сгъстена програма, така че, разделени на две групички, отидохме да си спим по стаите. Нашата ни се стори доста мизерна за представите ни, но това ни най-малко не ни притесни. Имаше телевизор и климатик, който Елена не ми разреши да пусна, по-скоро поради страх от токов удар, отколкото от прословутата си зиморничавост.

Карлос мина да ни каже лека нощ и да ни попита дали имаме нужда от нещо. Казахме му, че не, че всичко е просто перфектно и че си лягаме веднага. И първото нещо, което се случи след като излезе беше, че се заключих в тоалетната. Натисках, напъвах, първо нежно, после със сила, но безуспешно. Наложи се Елена да търчи до стаята им и да го вика за помощ. Той дойде и почти веднага успя да ми отвори. С Елена решихме повече да не затваряме тази врата. Сгушихме се в леглото и пуснахме телевизора. Даваха някаква кримка с Холи Бери, която беше в премиера по софийските кина. Комунизъм, си помислих и след около три минути усетих как сънят ме изпълва и заспивам като заклано, но щастливо куче.