— Петък, 4 февруари 2005 г.

Към неизвестността

Когато хората си тръгнаха с пожеланията си, помогнах на Елена да затвори сака и клекнах пред куфара. Дали беше хванало лепилото? Поех дъх и внимателно щракнах закопчалката. Щтттрак. Нищо! Лепилото издържа! Вече никой не можеше да ни спре. Изнесох багажа в коридора и легнахме, за да опитаме да поспим един-два часа.

/ / /

Изобщо не мигнах. Часовникът звънна към четири и половина, а към пет и нещо дойде и Тони — един сравнително мълчалив Тони, без певци. Бързо се организирахме, свалихме багажа в тикото и тръгнахме по замръзналия и мрачен път към летището. Тони си пиеше кафето в колата и ни разправяше за новите си грандиозни начинания. Малко се беше посъбудил и лека-полека отново заприличваше на онзи, познатият ни Тони, от плакатите: чистеше с едната ръка предното стъкло, пиеше кафе с другата, ръкомахаше, обясняваше, междувременно караше и изобщо се държеше съвсем естествено. Почти не го чувах. Бях погълнат от движещия се под светлината на фаровете път.

Към шест и малко стигнахме до летището. Стана ясно, че няма никакво време и трябва веднага да си чекваме багажа и да минаваме през паспортния контрол. Сбогувахме се набързо с Тони и повлякохме куфарите си към неизвестността.

В самолета не бяхме до прозореца, закъснели сме били, нямало места вече. Реших да не правя сцени.

Мадрид

Кацнахме в Мадрид към десет часа сутринта. Полетът за Хавана беше чак към шест вечерта, което означаваше, че имаме около шест-седем свободни часа. Не ни се висеше на летището толкова време и решихме да излезем и да пообиколим града. Както може да се очаква, мадридското метро е свързано с летището, така че с картата и с табелите на всяка крачка, без да питаме почти никого, за нула време бяхме на спирка Пуерта дел Сол, в самия център на града. За първи път се возех в метро и много ми хареса. Нежен женски глас съобщаваше името на всяка спирка, а по стените имаше карти с маршрута на линията. Всичко ми се струваше суперподредено и естествено.

Madrid

Хубав град. Бих живял там. Улиците изглеждаха изпълнени с живот. Градският шум, сградите, баровете, витрините на магазинчетата, гласовете на хората — във всичко имаше настроение и свежест. Времето беше топло и слънчево, нищо общо със замръзналия мрачен и мъглив град, който бяхме напуснали преди три часа. В главата ми натрапчиво звучеше гласът на Серат. Запримижахме с недоспалите си очи и за момент се почудихме накъде да поемем. Имахме спешна нужда от бойна задача и решихме да хвърлим едно око на хостела, където щяхме да спим на връщане. Оказа се съвсем близо, там си беше и изглеждаше съвсем наред.

Върху картата изпъкваше правоъгълният контур на Пласа Майор. Запътихме се нататък и го открихме, сгушен между сградите, широк, тих и спокоен площад, от тези, в които гълъбите обичат да закусват и да бистрят политиката. Седнахме на една пейка да поемем някой друг слънчев лъч, да изпушим по цигара и да напишем обичайните SMS-и. На отсрещната пейка един клошар безгрижно си четеше сутрешния вестник.

Решихме да хапнем нещо и скоро издължените ни силуети отново започнаха да се отразяват в мадридските витрини. Оглеждахме се като пълни аматьори за “нашето” място. Чудехме се тук ли, там ли, докато накрая се набутахме в някакво хале със скромното име El Palacio del Jamón, Дворецът на Шунката. Седнахме на бара и поръчахме по един сандвич с прочутият им хамон, едно срязано на половина хлебче с тънко парче филе вътре. Сервитьорите си подвикваха с колкото глас имат: „Сандвич с хамон и кафееее!”. Вършеха всичко със замах и настроение. Хората, които си мразят работата не правят така, ми мина през ума. Ако в София имаше такова място — и ако закусвах, сигурно бих закусвал там. Иначе сандвича едвам го преглътнах, като не пропуснах да помрънкам на Елена, че можеха едно тънко резенче домат да сложат поне.

Навсякъде из търговската част на града висяха огромни надписи Rebajas, намаления. Обикаляхме, тършувахме по магазините, возихме се по асансьори, ескалатори, губехме и печелехме време. Аз както винаги гледах за себе си, а Елена за Исабел.

Музика за летища

Обикаляхме безцелно, докато неусетно стана време да се връщаме на летището и да приключим започнатото. От неспане, обикаляне и вълнение беше започнала лека-полека да ме боли главата, като болката се увеличаваше и стана нетърпима точно в момента, когато минахме паспортния контрол, в зоната, където вече няма аптеки. Разбира се, на тръгване предвидливо си бяхме взели прилично количество лекарства, включително Солпадеин, лекарството-което-ми-действа-когато-ме-боли-глава, но като истински пътешественици-аматьори го бяхме оставили в куфара, вместо в ръчния багаж.

Като капак полетът закъсня с около два часа, като през това време аз лежах на една от скамейките в чакалнята и се опитвах да намеря поза, в която да не ме боли чак толкова. Около мен италианци трошаха бутилки с Мартини, наконтени кубинки с гаджета французи си крещяха от единия на другия край на залата. Започнах да си спомням и за пътуването ми отпреди три години. Чувствах се ужасно.

Най-накрая металният женски глас изломоти нещо и всички се втурнаха към изходите. Качихме се на самолетчето и едва дочакал стюардесата да ми каже добре дошли, ѝ поисках нещо за главоболие. Тя каза, че още било заключено нещо си там, което веднага си представих като натъпкано догоре рафтче с лекарства, но забърка срамежливо по джобовете си в търсене на нещо колкото незабележимо, толкова и чудотворно. Накрая извади две хапчета парацетамол и ми ги връчи с усмивка. С треперещи ръце си взех едното, възпитано ѝ върнах другото, да си има и тя, и се отпуснах на мястото си до прозореца на първия ред. Загледах се в самолетите през люка и зачаках да почувствам някакъв ефект.

Около десет минути по-късно Елена ме изнуди да ѝ поискам и второто хапче, под предлог, че не знаела испански. Срам не срам оставих горката жена без никакъв парацетамол. С помощта на тези хапчета обаче ни минаха главите и въпреки студа от климатиците, успяхме да преживеем цялото пътуване и дори да поспим малко.

На едно екранче по време на полета се показваше местоположението на самолета, височината, скоростта, часа и други данни. След осем-девет часа глупави филми, списания, сокчета, закуски и борби с въздушните ями, видяхме как самолетчето навлиза точно над дясното предно краче на приличащия на гигантски заспал крокодил остров. Забързаният глас каза да затягаме коланите и изведнъж стана време за кацане.

Приземихме се без проблеми в десет и половина часа вечерта местно време. Температура 19 градуса. Въпреки, че бях до прозореца, не видях палмите както миналия път, а само светлини. Има ток, си казах.

Добре дошъл

Първото нещо, по което разбрахме, че сме в Куба, а не на някой друг остров беше, че още на опашката за паспорт контрола, където се предполага пушенето да е забранено, много хора извадиха и запалиха по цигара. Изчаках си реда и с треперещи колене се приближих до гишето. Служителят беше чернокож, гледа ме дълго и подозрително, като сравняваше снимката с лицето ми. Зачатка нещо на компютъра. Дотук всичко съвпадаше с предишното ми идване, следващата реплика беше решаваща.

Човекът свърши с въвеждането и погледна към мен: „Може ли да видя чуждестранния ви документ?”. Разбрах, че този път ще мина. Сякаш някой ми свали белезниците. Точно три секунди преди това разигравах със светкавична скорост всякакви възможни варианти на реакция, но изглеждаше, че този път наистина всичко беше наред. Попита ме кой от родителите ми е кубинец, от кога не съм идвал и още няколко неща, почти приятелски. Задаваше въпросите си тихичко, като на повечето се налагаше да казвам: „Моля? Не ви чух добре…”. Накрая се почувствах неудобно и се оправдах, че от 15 години не съм бил в Куба и че съм позабравил малко испанския. Той се усмихна и каза: „Защо така?”. Нямах никакво желание да обяснявам. „Не се притеснявай, добре дошъл”, извади ме от затруднението офицера и ми подаде документите.

/ / /

Видяхме се от другата страна с Елена и нетърпеливо се наредихме на гъсениците в очакване на багажа. Мина известно време преди красивият син куфар със здрава закопчалка да се появи, а след него и тантурестият син сак на Елена, като братче и сестриче, след дълго скитане. С неочакван прилив на сила ги дръпнах от лентата и решително се насочихме към изхода Нищо за деклариране.

Не можех да повярвам, че ей сега ще видя баща си. Времето като че ли изведнъж се забърза, взе минутите за секунди и ето, че бях там, без време за никакви психически нагласи.

Излязохме през вратата и, както вървях, започнах да оглеждам редиците от посрещачи. Изведнъж сред тълпата някой започна да подскача и да крещи: „Ето го, ето го, той е… Карлос Даниел, отивай, отивай да видиш брат си!!!”. От снимките я познах. Беше Барбарита, накратко Баби, жената на баща ми, а до нея видях и него, смален и сбръчкан, ухилен като ряпа.

В по-преден план някакви деца тичаха и нещо се забавляваха. Едно от тях, дете на около шест години, както си тичаше, изведнъж наби рязко спирачки, обърна се, и започна да тича в нашата посока. Оглеждаше се абсолютно дезориентирано, сякаш не беше сигурно към кого точно трябва да тича. Когато стигна до мен протегнах ръце и го вдигнах от земята, целунах го и му казах някаква глупост от рода на: „Ей, че си голям…”. Беше Карлос Даниел, брат ми от втория брак на баща ми.

Баща ми кара НЛО

И така — това беше второто ми, този път успешно пътуване до Куба. Пред мен стоеше Карлос Арнер-старши, възрастен 59-годишен мъж, с побеляла коса и сини очи, който караше своя втори живот. Женен за два пъти по-младата Барбарита и с дете на шест години, той беше направил решителна крачка назад в развитието си и категорично отказваше да стане дядо. Това беше и огромна стъпка напред в желанието за живот.

Срещата беше емоционална, с прегръдки и целувки, но нямаше сълзи и драма. По-късно обсъждахме това с него. И двамата бяхме очаквали най-малкото да се разплачем, но явно всички тези години в опити да установим връзка, ни бяха държали близо един до друг. Усещахме се. Беше сякаш се познавахме добре, а и вече се бяхме видели преди три години, макар и за кратко на летището — аз знаех колко е сбръчкан, а той знаеше, че ми пада косата.

/ / /

Забързахме навън към паркинга. Беше единадесет и нещо вечерта, нощта беше топла и спокойна. Стигнахме до колата, един, както се оказа впоследствие, героичен Citroën C15, производство 1985-а година, натоварихме се и поехме към къщи.

По пътя баща ми и Баби се опитваха през цялото време да си вземат думата един от друг, като и аз се включвах от време на време. Основният проблем беше, че аз не знаех нищо, а исках да знам всичко. Но това всичко беше потънало в една бездна широка 10 000 км и дълбока 15-20 години назад във времето. Накрая схванах основната идея: „Имаме много време, всичко ще разберете, просто трябва да го видиш, за да го разбереш”.

/ / /

Баби се смееше гръмогласно и не спираше да се шегува, като първата ни тема беше за онзи злощастен случай на летището във Варадеро, преди три години, когато не ме пуснаха да вляза в страната. Разказаха ми историята, както я бяха преживели те. Когато станало ясно, че няма да ме пуснат, се качили в колата и се прибрали в Хавана. На баща ми му били потънали гемиите отвсякъде. Мълчал цяла нощ. Не пиел вече от две-три години и Барбарита за първи път истински се уплашила, че може да не издържи и да започне отново. На другата сутрин обаче, Карлос станал и казал: „Бях ви обещал да обиколим Куба. Е, хайде, обличайте се, че тръгваме!”. И направили цялото пътуване, точно както го били замислили, и както щяхме да го направим, ако бях с тях.

Това беше техният преломен момент, докато моят беше малко по-късно, когато кацнах на летището в София на вечерта на следващия ден. Всички хора, всички, които бяха дошли на летището да ме изпратят преди три-четири дни: Биляна, Тони, Драга, колегите ми, се бяха събрали, за да ме посрещнат отново. Тогава разбрах, че ще го преживея, знаех, че ще събера пари, смелост и отпуска и пак ще отида.

И ето, че сега се чувствахме като победители. Бяхме победили съдбата. Въпреки всички неволи бяхме успели да се съберем. И онова неуспешно пътуване вече можеше да мине в историята под формата на малко материал за тъжни истории, както и за остроумни, весели шеги.

/ / /

Заваля дъжд. Чистачките не работеха и капките се смесваха с прахоляка върху предното стъкло, като образуваха сива, пъпчива и непрозрачна маса. Повече не можеше да се търпи и баща ми спря колата, извади една цигара, излезе и я лепна за предното стъкло, като започна да го чисти с нея. Това беше абсолютно неочаквано за мен. Цигарата се разпадна и цялото стъкло се покри с тютюн. Развиках се от мястото си, че имам кърпички, с горчивото съзнание, че вече е късно, че е съсипал цяла цигара за нищо и че можеше просто да ме попита преди това. Но той влезе и с почти неуловим жест показа, че го е направил нарочно.

Потеглихме отново. Баща ми си запали друга цигара и продължи оттам, откъдето беше спрял, докато аз с тих възторг наблюдавах как тютюневите лентички събират водата на вадички, които се стичаха кротко по стъклото, без да стават на капки. Всичко се виждаше чудесно. Баща ми кара НЛО, си помислих.

Отново вкъщи

Habana del Este, и по-точно Reparto Camilo Cienfuegos, където живее семейството ми, е нещо като софийското Дружба 2, сравнително нов квартал с блокове. Намира се от източната страна на тунела, който минава под хаванския залив. По пътя минахме през нещо като денонощно магазинче и баща ми слезе да купи безалкохолни и бисквити. Слязох с него, жаден да стъпвам по земята и го попитах какви хубави кубински цигари да си взема, по възможност с филтър и не убийствено силни. „Ето тези, H.Upmann”, каза докато оставяше бакшиш на продавачката и ми подхвърляше пакета в ръцете. С нетърпение запалих и поех дима с пълни дробове. Принципно се счита, че съм ги отказал, но някакси не можех да си представя, че ще отида в Куба и ще се стискам да не пуша. Дипломатично реших, че отказът ми от цигари важи само за територията на България и това, това бяха цигарите!

/ / /

Колкото повече наближавахме блока, толкова повече спомените ми се проясняваха. Едно по едно от ума ми започнаха да изскачат подробности: улиците, кръговото, а по-късно паркингът и самият блок.

Качихме се горе с багажа. Явно вдигахме шум, защото когато стигнахме до нашия етаж, бабата на Баби, Роса, която живееше при тях, ни чакаше на вратата, седнала в инвалидната си количка. Карлос вървеше най-отпред и ѝ подвикна, че отново не са ме пуснали. Разбрах, че миналия път, когато са си дошли от Варадеро без мен, тя дълго време не можела да повярва, че не се бъзикат с нея. Този път никой не настоя. Стиснах здраво дръжката на куфара, направих още няколко крачки и влязох в апартамент 403, моят бивш дом.

Apto 403

Апартаментът изглеждаше много по-добре, отколкото си спомнях и очаквах. Били приключили с боядисването два дни преди пристигането ни, в състезание с времето и трудностите. Баби се похвали, че тя го била боядисала почти целия — твърдение, което баща ми посрещна леко начумерено, почти без да отрича. Усещаше се присъствието на женска ръка — всичко чисто, подредено, вазички с изкуствени цветя, разни светещи украшения по стените.

Говорихме си до четири часа сутринта. Извадих от куфара снимките на Исабел, дъщеря ни, за да покажа колко много прилича на мен. Наблегнах особено на две снимки, едната моя от малък, а другата сегашна на Исабел, в която бяхме снимани под един и същи ъгъл и си приличахме като две капки… вода. Баща ми разгледа снимките набързо и за момент млъкна. Накрая отсече: „Абе не съм дядо още! Като я видя, тогава”.

/ / /

Запознахме се с плана за пътуването ни, който баща ми собственоръчно беше изготвил. Бяха няколко листа. Погледнах към тях бегло и това, което видях почти ме уплаши. Таблици с идеално прави линии се пресичаха, като в тях се четяха дните и часовете на престоя ни: 11 февруари, 7:30 ставане, закуска до 8:00, 8:10 тръгване за не знам си къде, 8:30 не знам си какво. Вече толкова ми се спеше, че започнах да си губя мисълта. Всички се запътихме към леглата, но когато легнах разбрах, че въпреки умората и часовата разлика трудно ще заспя.