— четвъртък, 3 февруари 2005

Последни приготовления

И двамата с Елена вече бяхме в отпуска и през деня свършихме някои останали за последния момент досадни неща. Накрая взехме да си подреждаме багажа. Най-проблемни бяха купищата подаръци, които бяхме купили и които се чудехме как по-добре да разпределим между двата багажа, така че да не ни отарашат на митницата. Баща ми ме беше предупредил, че на летището в Куба трябва да твърдим, че всичко, което носим, е за собствена употреба, а тези неща, които са прекалено очевидни — да ги сложим в багажа на Елена, не в моя. На нея нищо не можели да ѝ вземат, защото е чужденка.

И преди бях чувал подобни неща от познати кубинци. Ако те хванат, че носиш подаръци, примерно пет ризи, те карали да плащаш мито в размер кажи речи на стойността на самия подарък. Ако не платиш ти конфискуват ризите. Всичко това с презумпцията, че ги внасяш, за да ги продаваш на черно. Затова всичко, което носехме беше без етикети, смесено с нашите дрехи.

/ / /

Докато обикалях из хола и се чудех кои обувки да си взема, се спънах в пластмасовата закопчалка на куфара и тя се счупи. Ужасно се ядосах, защото както всички знаят, това е един много красив и скъп куфар, а и малко преди това вече се бях спънал веднъж във въпросната закопчалка и си бях казал: „Мамка му! Добре, че не се счупи!”. Но нямаше време да развивам жалното си виене, облякох се набързо и излязох да търся някакво лепило. Дотогава никога не я бях забелязвал, но се оказа, че точно до нас има железария. Влязох с трясък, погледнах продавачката право в очите и директно я попитах кое им е най-скъпото универсално лепило. Посочи ми някаква миниатюрна тубичка, която изглеждаше, сякаш точно ще стигне за закопчалката. Купих го без да се замислям. Оказа се чудно, издържа цялото пътуване.

Това като че ли беше последното препятствие, което трябваше да преодолеем, след гафа с билетите и тягостните ни притеснения за резервации, визи, казарма и затвор.

/ / /

Между другите неща, цял ден търсих и свалях парчета на един тип, Joan Manuel Serrat — испански певец, чиято музика бе белязала детството ми в Куба. Беше любимец на баща ми, а съответно и мой. Намерих един куп парчета с Kazaa, но скоростта беше такава, все едно се точеха от нелегален сибирски сървър, скрит в таен бункер насред тайгата. Няма и половин час и парчето се озоваваше в безопасност на хард дискчето и започваше да се върти до безкрайност заедно с другите. Спомнях си плочата, която имахме вкъщи. Казваше се Mediterraneo. Намерих в нета описа на албума и свалих всичките десет парчета. Записах и няколко касети с Бийтълс и Ролинг Стоунс за баща ми.

JMSerrat - Mediterráneo

Вечерта бяхме поканили няколко приятели вкъщи на нещо като импровизирано изпращане. Дойдоха Асен и Ира, Пати, Вера — заедно с три огромни сладкиша и Евгени, и последни — Сашо и Мая. Тони не дойде, но се обади по едно време, за да попита в колко заминаваме сутринта, с идеята да ни закара до летището и да ни направи подобаващо изпращане с Хора на певците под мостовете. Гарантирах му, че ако дойде в пет часа сутринта, вкъщи ще го чака чаша топло кафе.

Откарахме до към три часа в разговори и шеги. Много приятна и отпускаща вечер, която попадна точно в тясната зона на безтегловност между дните на напрежение преди заминаването и илюзиите ми. Слушахме Серат, смеехме се, а аз се чувствах щастлив и пред прага на едно от най-големите приключения в живота си.