— четвъртък, 10 февруари 2005

Ръководство по убийство на паяци

На сутринта Елена ме събуди, за да ми посочи един огромен паяк, който висеше на тавана над нас. Казах ѝ, че нищо не мога да направя по въпроса и че нека си виси там, нищо не ни пречи. Но Елена продължаваше да се страхува и да ме врънка да направя нещо, докато накрая Яннис дойде с една метла и го ликвидира.

Това ми напомни за една случка от времето, когато бях ученик в испанската гимназия в София, скоро след пристигането ни в България. На стената над чина ми мирно си вървеше един паяк. Аз, щом го видях, веднага го фраснах с една тетрадка, рефлекс, който е напълно нормален за всяко кубинско дете, израснало сред досада от гущери, паяци и комари. Иван обаче, един от популярните ми съученици, щом ме видя, веднага се нахвърли върху мен: „Ееййй! Защо уби паяка бе, ти знаеш ли, че това носи нещастие? Майка ти да пукне дано!”. Бях шокиран и наранен от това неочаквано и наглед с нищо непредизвикано избухване от страна на човек, когото уважавах. Какво толкова беше станало: бях свършил едно добро дело, бях спасил принцеса от косматите му краченца, а какво получавах в замяна? Във всеки случай не това, което обикновено разбираме под добро отношение. И чак в този ден, вече голям човек, успях да си го обясня. Вече не мога да убивам паяци.

Гльупости

Сутринта прекарахме в къщата. Качих се на горния етаж, за да видя как живее Яннис. Етажът не беше измазан, стените бяха на ниво груб строеж, на тухли и с дупки, през които спокойно можеше да избяга малко куче. „Не е довършено още, до тук стигнаха парите”, каза Яннис. Разведе ме из стаите, показа ми банята, после кухнята, където правеше сладки, в една според мен саморъчно направена електрическа пещ. Развела се с мъжа си, който заминал за Хавана. Сутрин работела като медицинска сестра, а следобед, след смяната, ходела по къщите да продава сладки. Мъжът ѝ пращал някакви пари, а и Майра помагаше, но това си беше нейната собствена тънка сламка на оцеляването.

/ / /

Слязохме долу. Момчето, което помагаше на леля ми в работата, се качи на кокосовата палма на двора и започна да сваля кокосови орехи. Режеше ги с един голям нож, а те падаха с ужасен трясък на земята. Когато приключи, Ам-Гъл ги насече с едно ръждясало мачете и напълни една голяма двулитрова кана с прясно кокосово мляко. В нея плуваха парченца от кората на кокосовите орехи, както и всякакви малки боклучета. Сипах си една чаша и отпих. Сетих се за брат ми, Даниел, с когото винаги се следяхме да не би някой да изпие повече. Елена дойде, погледна в каната и въпреки увещанията ми, отказа да го опита.

Леля ми ни разведе из двора, за да ни запознае с животните. Имаше кокошки, пуйки, патици, както и две-три прасета. Майра е бивша учителка, но сега гледаше прасета. Което май беше леко незаконно, защото не беше платила съответната такса на държавата, този своеобразен патент, който се изчисляваше строго индивидуално, според случая, времето, настроението и конкретната дейност, която извършваш.

За по-голяма яснота ще дам следния пример, както аз го разбирам: 76-годишен дядо има лимонено дърво на двора и за да изкара някой лев, слага пет лимона в една шапка пред къщата си и започва да ги продава за едно песо. Неправилно. Легалният начин да го направиш е първо да отидеш до съответните органи и да подадеш молба в около 48 копия, така че да стигнат и за другата леля на Фидел, тази която отговаря за лимоните в страната. После ти пращат екип от експерти, които оценяват по колко лимона ражда дървото на година и накрая ти определят таксата, примерно 200 долара на месец. Щом искаш да си капиталист!

Все пак аз подозирам, че тази такса се определя по едно много по-проста формула: пресмятат колко най-много би могъл да изкараш от продажбата на лимоните, от сумата се изважда екзистенц-минимума ти и voilà! Друг е въпросът, че десетте, или петнадесетте долара, които печелиш от която и да е държавна работа, са много, много по-малко от екзистенц-минимума и на практика не ти остава избор – или приемаш да даваш по-голямата част, от това, което изкарваш, или гладуваш.

/ / /

Всъщност кубинските закони те поставят в такова положение, че е безкрайно трудно, ако не и невъзможно, да не ги престъпваш. Оказа се, например, че Елена няма право да спи никъде другаде, освен в държавен хотел или в лицензиран частен дом, защото била влязла в страната с туристическа, а не с фамилна виза. На практика така се получи, че всяка една нощ в Куба тя спа нелегално. Разбира се, на нея нищо не можело да ѝ направят, защото в Куба туристите са със статут на богове, но на кубинците, които са я приютили, в случай че ги хванат, се полагаха солени глоби и наказания, стигащи до изземване на имуществото и изгонване от домовете.

Питайте ме как властите ще разберат, че чужденец е спал в къщата ви. В Куба във всеки блок, на всяка пресечка, има организация, която се казва Comité de Defensa de la Revolución, съкратено CDR, в превод: Комитет за защита на революцията. Тези квартални пунктове са аналог на бившите български ОФ организации и служат за организиране на ленински съботници, за оценяване на асоциалното поведение на някой съсед, за събиране на доноси и т.н. И всеки съсед, от злоба или криворазбран патриотизъм, може във всеки един момент да направи донос, че примерно в къщата на Майра Арнер спят нелегално чужденци, демек тя прави бизнес, без да си плаща на държавата или още по-зле: нещо май кроят срещу революцията. И веднага да цъфнат два камиона с войници. Затова в Куба е важно да си в добри отношения със съседите си, а на новите такива се гледа с недоверие и подозрение.

/ / /

Имах предварително бегла представа за всичко това, затова поставих въпроса в кубинското посолство в София няколко месеца преди заминаването ни. Исках да сме спокойни и абсолютно сигурни, че този път всичко ще бъде наред и че няма да има никакви гафове, като онзи от преди три години.

Ръкомахах разгорещено в кабинета на консулката и още недовършил експозето на всичките си притеснения, тя ме прекъсна с усмивка, която сякаш ми прощаваше за всички глупости, които ѝ бях изговорил. „Ела малко преди да заминеш. Само ела и веднага ще ти изкараме визата. Още същия ден. Не се притеснявай изобщо, няма проблеми, Н-И-А-М-А ПРОБЛЕМИ”, ми каза. Но когато наближи датата и отидох да взема визите се оказа друго. „Хмм… ааа… А вие всъщност женени ли сте?”, попита служителката в посолството. Отговорих ѝ, че не сме, но че сме като женени, че сме семейство, живеем заедно, имаме дете и т.н. „Но защо? Какво значение има??”, попитах, докато се опитвах да потисна надигащия се в мен гняв. Оказа се, че за да може да спи в дома на баща ми, Елена трябвало да си изкара някаква специална семейна виза, но тъй като не сме били женени, процедурата можело да се забави със шест месеца.

Стоях неподвижно и я гледах в очите, броях до 200 преди да реагирам. Жената се почувства виновна и започна да ме уверява, леко извън протокола, че разбира се, и с туристическата виза нямало да имам никакви проблеми, просто за всеки случай, за всееееки случай било хубаво на паспортния контрол Елена да покаже някаква резервация за хотел и готово, няма нннникакви проблеми.

Шест месеца. Не можехме да отлагаме пътуването с повече от една-две седмици, всичко беше планувано от месеци. Връщане назад нямаше. Не бе проблем да изкараме фалшива резервация, не беше това въпросът. Колкото и да не ми се искаше, отново щяхме да сме с едно наум. „За другия път ще се оженим”, казах на Елена със стиснати устни.

/ / /

Алаин няколко пъти натърти на тая тема и каза, че специално бил питал в общината преди да дойдем и че така си било, че трябвало да идем там и да си извадим някакво специално разрешително, струвало 40 долара. Както казах, той възнамеряваше да ни сложи да спим в къщата, която даваше под наем и беше проверил всичко. Баща ми, от своя страна, много му се дразнеше и всеки път щом Алаин подхващаше темата, го прекъсваше грубо, като му казваше да не говори глупости, че аз съм му син, а Елена ми е жена и че няма какво повече да говорим. Изглежда тази тема наистина го вадеше от кожата му. За втори път го чух да ми казва нещо на български: „Този Алаин гльупак! Не обръща внимание. Той говори гльупости! Ти мой син, как няма да спиш в моя къща!”.

За сушата и опасността от крави

Програмата за деня беше ходене до Нуевитас, градът, където живяхме като малки, преди да се преместим в Хавана през 1983-та. Там беше и познатият под името Фертилисантес завод за азотни торове, където навремето работеха майка ми и баща ми. Шеф на завода по онова време беше Маркос Портал, който по-късно стана Министър на Основната Промишленост и който, за да ползва услугите на баща ми ни изкара от дълбоката провинция и ни уреди в столицата.

Много исках да минем през някой от плажовете близо до Нуевитас, най-вече Лос Пинос, прекрасен плаж на остров Кайо Коко, който често посещавахме и за когото доста бях разказвал на Елена. Оказа се, че достъпът до там е ограничен и въпреки че не беше невъзможно да намерим връзките и начините да стигнем, сгъстената ни програма нямаше да ни го позволи. Като компромисен вариант бях навит да отидем и до по-близкия Санта Лусия, друг плаж в района, но след няколко груби сметки по събиране и изваждане на часове разбрахме, че и за това нямаше да ни стигне времето.

След обичайното мотаене най сетне успяхме да се натоварим и да тръгнем. Пътувахме по пътя, който толкова пъти бях изминавал като малък. Постепенно започна да ми се струва, че си спомням всяко нещо, което минава пред очите ми, дори малките мостчета и каменните колове с изписаните километри. Гледката към изсъхналите полета покрай шосето беше депресираща. Тук-там се виждаха по няколко кльощави говеда, които се опитваха да намерят нещо хранително в изгорелите от пожарите треви. Баща ми ни обясни, че в някои места на Куба, най-вече в централната част, не било валяло от 18 месеца и че такава суша не помнели от много отдавна.

— Есента минаха два урагана, един през Пинар дел Рио, а другия през Ориенте. Тоя от Пинар дел Рио унищожи всичко, но поне остави малко вода, докато другия мина толкова бързо, че и вода не можа да остави. Само ни обрули — обясняваше с философско примирение.

Спомних си, че преди години тези полета бяха пълни с добитък, а сега едва-едва се виждаше някое депресирано говедо. Баща ми подхвана темата и ми изнесе цяла лекция за това колко добитък е имало преди революцията и колко има сега на глава от населението. Очевидно всичко вървеше от зле към по-зле. Напълни ми главата със статистика и нищо, нищо от това, което чух не беше оптимистично.

— Ти знаеш ли, че в Куба, ако убиеш крава, те осъждат на 20 години затвор? Дори да си е твоя собствена. Нямаш право, забранено е. Представяш ли си? И ако ти я откраднат —плащаш глоба, и ако ти я откраднат пак — отиваш в затвора. Абе тук е някакъв абсурд бе. Не, то по едно време гладът беше такъв, че хората нападаха кравите. Спира колата, слизат двама мъже и храс, с мачетето, утрепват я и оп, в багажника. Хората бяха полудели от глада. Имаше един случай, как беше Баби, едни бяха убили един кон, но не могли да го отнесат целия и взели само крака, а коня го подпряли на едно дьрво, да не си личи отдалече, хахах… Ей това е грешката на социализма, че се набърка в дворовете на селяните, в магазинчетата, в аптеките. Че к’во ѝ разбира на държавата главата от това как да управляваш магазинче?! А?! Защо не оставиха хората сами да си гледат кравите? Абе… Можеше да стане нещо, идеята е хубава, но прекалено много грешки… Ама това с кравите… Хахах… То тука в Куба по-добре да убиеш човек, отколкото крава, по-малко ще лежиш.

Глупавият свят

Спряхме на една сергийка край пътя и Елена имаше удоволствието за пръв път в живота си да пие гуарапо, сок от прясно изцедена захарна тръстика. Срещу две песо всеки получи по една огромна халба от леденостудената тъмнокафява течност. А един от нас — индивид, надарен със завидни жажда и апетит, изпи цели две халби. Това бях аз.

Накрая стигнахме до Нуевитас и съм сигурен, че никой никога и по никакъв повод не би искал да отиде в Нуевитас. Освен баща ми и аз. За пореден път започнах да разпознавам местата. Навлязохме в нашия квартал и пред очите ми започнаха да изскачат спомените: блока на Рафаелито, откъдето крадяхме кактуси през нощта; магазина, където продаваха сладолед и йогурт; училището; пазарчето пред училището; бръснарницата и накрая нашият блок: номер 20.

Слязох от колата, за да направя снимки. Живеехме на четвъртия етаж, в апартамента от дясно. Там на балкона имаше други варели, много по-ръждясали, а по балконите нямаше решетки против крадци. Но като цяло… беше същото. Постояхме една-две минути и баща ми предложи да потърсим Раул Вердесия, негов стар приятел от завода. Със сина му Раулито и с дъщеря му Людмила бяхме приятели като деца. Заедно играехме на призраци, войници, пумпали, топчета и всякакви други игри. Спряхме пред един блок и баща ми се шмугна в него, без да има ясна идея къде точно живее Раул. Излизаше и пак влизаше от различните входове, докато накрая ни извика някъде отгоре да се качим.

Вердесия беше там, с жена си Мерседес, остарели с по 20 години и същевременно толкова непроменени. Раулито и Людмила бяха някъде извън града, нямаше да можем да се видим. Опитах да си представя как изглеждат на 30 години, за последно ги бях видял, когато бяхме на девет-десет.

/ / /

След като ни раздадоха обичайните чашки кафе, Мерседес изведнъж плесна с ръце и каза: „Леле, какво ще ви покажа сега!”. Отиде до другата стая, за да се върне след минута с една стара тетрадка в ръце. На корицата с големи кръгловати букви беше написано Голям Глупав Речник. Това беше моят глупав детски почерк.

Вътре имаше рисунки от една наша детска измислица: Ел Мундо Бобо, или Глупавият Свят. На първите две страници беше нарисувана голяма карта на нашия измислен свят, разделена на измислени морета, океани и острови. Социалистическите страни бяха оцветени в червено, а капиталистическите — в жълто. На следващите страници имаше рисунки на гербовете и знамената на всяка една държава, като в гербовете на капиталистическите страни имаше танкове, пистолети, изобщо доста кофти капиталистически работи, докато социалистическите бяха по детски наивни, с чешмички, скачащи риби и летящи високо в небето спътници.

Останах смаян. Бях забравил за тези рисунки, безвъзвратно забравил, абсолютно, необратимо и окончателно, но ето, че сега те ми се откриваха като най-велико тайнство, можех да ги докосна, да пипна с пръст релефа на контурите, нарисувани с молив. Ебаси дизайнера съм бил като малък, си помислих съвсем чистосърдечно.

Вила Мизерия

Раул беше по-скоро мълчалив, разпитваше за това онова, за майка ми, за брат ми, докато Мерседес мрънкаше с обичайната за кубинките самоирония. Разказа как миела пода с морска вода, как по едно време минавала веднъж седмично цистерната с вода и целия квартал се изсипвал с кофите. Нямало работа, стоки, ядене, нищо. Искали да се преместят някъде другаде да живеят и действали с връзки, но засега нямало пробив.

В Куба по принцип не е лесно да се преместиш да живееш в друга къща или апартамент, още повече — в друг град. Презумпцията е такава, че ако нямаш къде да живееш и държавата те е признала за нуждаещ се, то тя е длъжна да ти осигури жилище. Може да не е върхът и да не е точно където би желал да е, може да се наложи да почакаш десетина години за него, даже е почти задължително, но е жилище. Това са екстрите на комунизма.

Проблемът е, че дефицитът е огромен. Прирастът е голям, а много от жилищата са стари, неподдържани и не са никакъв проблем за мощните тропически урагани. Има хиляди семейства, които с години живеят в отчайващи условия, настанени във временни жилища, общежития и всякакви съборетини, в очакване да им дойде реда за някоя панелка насред полето.

Покупко-продажбата на жилища е забранена по закон и дори да имаш пари, не можеш просто да отидеш и да си купиш апартамент. Според баща ми можело да си построиш къща, ако ти дадат земя (също много сложно), но не и да си купиш наготово. Затова повечето хора, които искат да се преместят да живеят някъде другаде, са принудени да се възползват от единствената останала легална възможност — да „разменят” апартамента с друг. Т.е. ти ми даваш мансардата си в центъра на Хавана, а аз къщата си в покрайнините. Формално това не е свързано с доплащания и такива неща, но неофициално това е практика. Доплащаш на ръка примерно 3000 долара и се нанасяш. Е, не веднага, разбира се. Тази процедура, както почти всяко нещо на острова, е свързана с огромни бюрократични препятствя и в общия случай се чакало няколко години, докато приключи.

Мерседес се нагледа на уморените ни и мрачни физиономии, които отдавна бяха заменили старите ни опулени и невярващи физиономии и с въздишка се отпусна на люлеещия се стол. После изведнъж се засмя: „Абе тук си е направо Вила Мизерия!”, каза и погледна към нас с Елена: „Гледали ли сте го? Еми да, тука в Нуевитас си е направо Вила Мизерия!” Ставаше въпрос за някакъв популярен телевизионен сериал.

Счетоводителчето

Леко омърлушени се сбогувахме с Раул и се насочихме към Фертилисантес. Баща ми беше на особена почит там. След десет години работа в завода не можеше просто да мине без да се обади. Още преди да влезе го спряха няколко души и се здрависаха с него. После изчезна зад пропусквателния пункт, а ние останахме да чакаме в колата.

По едно време един мъж се приближи и ме попита дали аз съм синът на Карлос. Отвърнах му леко подозрително, че да, син съм на Карлос. Представи се и ме попита за майка ми, като след обичайните любезности ме помоли да ѝ предам много поздрави. Попитах го отново как се казва, защото трудно помня имена. Той повтори името си, но после добави: „Счетоводителчето бе, така й кажи, тя ще се сети. Айде, всичко хубаво!”. Замина си и ме остави да се чудя за пореден път как някакви хора помнят майка ми след повече от 20 години.

Баща ми се върна след половин час. Попитах го за човека, който ме беше заговорил, кой е, какъв е, но той само махна с ръка: „Абе мани го тоя. Един педераст. Връзкар. Племенник на Каменати. Мани го”. По-късно, когато се прибрах в България от любопитство попитах майка ми дали си го спомня. „Счетоводителчето бе, не си ли спомняш?? Така му викали”, повтарях настойчиво. Не можа да се сети.

Елфът

Тръгнахме да търсим къде да обядваме. Баща ми и Баби бяха много скептични, че ще намерим свястно място, но когато завъртяхме из центъра, видяхме една табела, за която съм готов да се закълна, че е същата, която си висеше там и през 83-та година.

Ресторантът беше доста просторен, а вътре освен нас имаше още една двойка, които пиеха нещо. Явно хората в града не си позволяваха много-много да обядват по ресторанти. Дойде и сервитьорът и ни донесе менюто. Имаше доста неща и баща ми и Баби се учудиха, защото цените бяха в монеда насионал, т.е. в песо. Поръчахме сума ти работи и зачакахме търпеливо. И понеже чакахме доста, може би час и половина-два, разговорът ни деградира и започнахме да обсъждаме момчето, което ни обслужваше. Спокойно и без никакви скрупули мога да заявя, че баща ми започна пръв.

Сервитьорчето беше слабо момче, средно на ръст, може би на 16-17 години, с все още пуберски мъх по лицето. Ходеше изпънато като струна, леко вдървено, като ръцете му се движеха покрай тялото с онова подозрително полюшване, което кара истинските мъже да гледат настрани от неудобство. „Този май е птиченце”, изръси баща ми съвсем невинно, докато отпиваше от чашата си с безалкохолно. „Стига бе, Карлос!”, скара му се Баби и го плесна по ръката. Но той едва сега започваше: „Карлос, Карлос, моля те, погледни му обувките!”.

Момчето беше облечено както подобава на сервитьор, с бяла риза и черни панталони, но обувките… обувките му бяха огромни, много по-големи, отколкото предполагаше ръста му. „Прилича на горски дух!”, отново изтърси баща ми и от този момент нататък вече не можехме повече да се сдържаме. Колкото и да се опитвахме да се скрием, лицата ни се изкривяваха всеки път, щом се чуеше познатото тъжно пошляпване. Изведнъж престоят ни на масата загуби всякакъв друг смисъл, освен очакването момчето да се появи отново и надеждата да успеем да издебнем подходящ момент, за да хвърлим един скрит поглед към обувките му. На всичкото отгоре то или беше усетило, че го гледаме, или вече имаше изградена своя теория за това как трябва да се държи един истински келнер, а именно: делово и с лек елемент на досада, което допълнително ни развеселяваше.

Продължихме да чакаме, в мъчителни опити да не се смеем чак толкова явно или поне да се преструваме, че се смеем на нещо друго. Опитахме да намерим друга тема, която да ни откъсне от тези обувки. Неуспешно. Баби на няколко пъти ни смъмри, стига бе, кой знае откъде ги има, горкото момче — но и тя не можеше да се стърпи и изпадаше във внезапни и много трудни за преодоляване спазми всеки път щом младежът се появяваше, с достолепната си походка и сериозната си, стигаща до мрачна, физиономия.

След около час и половина, след като няколко пъти идва до масата, за да ни се извини за забавянето и да ни увери, че ей сега ще дойдат нещата, нещата най-сетне дойдоха. Лангустата беше някакво жалка пресолена кафява маса, а пилето на Елена като че ли беше размразено по спешност от резерва от 1975-а година. Нищо чудно, че се забавиха толкова нещата, бях убеден, че сме първите клиенти за седмицата.

Накрая поискахме отново менюто, за да видим още веднъж обувките и да погледнем за някакъв десерт. Баща ми разгърна подвързаната с кожа папка и прелисти към края. Изведнъж погледът му спря да шари и той зачете на глас, като пръстът му следеше реда:

Сладолед (подобрен) ……………………………. 2 песо

Отново изпаднахме в смях. Думичката подобрен не беше дописана с молив, а си беше напечатана на машина, заедно с останалата част от текста. На испански „подобрен сладолед” е helado mejorado, което звучи направо поетично. Звучността на думите кара езика да опипва небцето в танцова стъпка предвкусваща топящата се наслада. Поръчахме няколко подобрени сладоледа и зачакахме да видим що за чудо е това. Не след дълго сервитьорчето донесе едни белезникави водни чашки, пълни с нещо като сладникава буца лед, с лек привкус на някакъв плод. Баща ми гореше от желание да попита сервитьора от какво точно е подобрен сладоледа, какъв е бил първоначалният продукт, дали не са били лайна случайно, но някакси с Баби успяхме да го удържим. Малко гузни, оставихме доста приличен бакшиш на момчето, като компенсация за всичките шеги, които отнесе и тръгнахме да потърсим Варадерито, малко плажче наблизо.

Варадерито

Преоткривателското в случая беше една прословута семейна история, а именно: как веднъж като малък едвам не се пребих по едни канари в близост до плажчето. С баща ми, брат ми и Алаин играехме на бандити, разделени на два отбора. Не помня добре целта на играта, но за да я постигнем беше нужно да се крием, да се изненадаме, да се дебнем и да се нападаме в гръб. С братовчед ми бяхме в един отбор, но решихме да се разделим, като той щеше да тръгне да ги търси от едната страна, а аз от другата.

Вървях известно време по брега, докато не стигнах до висока скална стена, която изглеждаше лесна за изкачване и някак съвсем логично реших да се изкатеря по нея. В началото всичко вървеше чудесно. Подбирах пътя си внимателно, стъпка по стъпка, като търсех по-удобните стъпки и хватки. От малък пазех в себе си приключенски дух и ми изглеждаше логично трудността и рискът на това предизвикателство да доведе до някаква решителна преднина за нашия отбор.

Напредвах, колкото неуверено, толкова и смело, докато в един момент, следвайки терена, се оказах доста встрани от мястото, където бях започнал изкачването, на десетина метра от земята и на два метра от върха, но с ясното съзнание, че не мога да направя крачка повече, нито надолу, нито нагоре. Под мен имаше скали, както и огромни купища изсушено от слънцето марабу, растение, с твърди и остри бодли с големина от 15-20 см.

Не знам колко време съм висял там, хванат за хилавите тревички, с треперещи крака, под които песъчливите камъни непрекъснато поддаваха и се свличаха драматично надолу. Чувах виковете на баща ми и другите, докато ме търсеха, но гласът ми се беше скрил от уплаха в гърдите ми и не бях способен да издам какъвто и да е звук. В един момент над мен, иззад ръба на стената се показа човешка фигура. Никога няма да забравя погледа на баща ми. „Дръж се здраво”, прошепна той и направи две крачки надолу, хвана ме за ръката и ме дръпна нагоре. За секунда гравитацията престана да действа. Понесох се в безтегловност нагоре за да свърша в прегръдките му. „Карлос Богдан”, успя да каже само той и ме целуна със стиснати устни. Аз пък тогава разбрах, че баща ми може да ходи по отвесни скали.

/ / /

Пътят се отклони от пристанището и пое покрай брега. Минахме през потресаващи места: гета, съборетини, боси деца и мъже в изпокъсани панталони висяха навън и ни гледаха като… хубаво де, като извънземни. Без да има защо, баща ми се почувства гузен и сякаш за да се оправдае за мизерията отбеляза, че дори на място като това всяка седмица минавали здравни инспектори, за да пръскат против денга.

Стигнахме до Варадерито, само за да установим, че плажчето е тотално запуснато. Това беше място, направено с труда и средствата на завода. Бяха се събирали колегите в свободното време след работа, в почивните си дни и се бяха постарали да си направят приятно и уютно местенце, където да отдъхват уикендите, да пият по бира, докато жените и децата им се къпят на плажа. Бяха си направили барче, бетонни чадъри, бяха насипали пясък… Преди 20 години тук хората идваха на плаж, бирата се лееше от заводската цистерна право в картонените чаши, а смехът на децата се удряше в скалите и гонеше надалеч лешоядите.

Сега бяха останали само чадърите, барът бе изгорял, а от пясъка нямаше помен. Опитахме се да разследваме случая и около 100 метра по-надолу открихме малка ивица пясък, върху която няколко лешояда разкъсваха някакво животно. Решихме, че теченията и вълните са отнесли пясъка нататък. И те, също както и целия свят, бяха обърнали гръб на Куба.

Варадерито беше умален модел на това, в което се бе превърнал Нуевитас. От едно от най-добре развиващите се индустриални градчета, една от перлите на социализма, където бях имал толкова щастливо детство, се беше превърнало в едно безнадеждно, прокълнато и мизерно малко градче.

Сушени мечешки лапи

Както всички вече вероятно сте научили, в Куба яденето и пиенето са основният начин, по който хората материализират измамното чувство за щастие. Прибрахме се привечер в Камагуей, за да разберем, че Алаин, в желанието си да ни впечатли, се беше се разтърсил и беше купил филе от карей, костенурка, чийто улов, както всеки сам може да се досети, е забранен.

Първоначално се зарадвах. Няма какво да го увъртам, падам си по такива извратени неща. Описанията на гощавките със сушени мечешки лапи от книгите на Карл Май, както и супата от костенурки от пиратските романи, все още живеят в мен. За съжаление, кареят се оказа абсолютен провал. Mесото се оказа нещо средно между риба и телешко. Мирисът и мекотата на рибешкото месо, съчетани с цвета на телешкото се оказа нещо неприемливо за моя вкус. Всъщност, никой не го хареса и тъй като така или иначе никой не беше ял карей преди това, решихме, че не може кареят да е толкова гаден и че са ни пробутали нещо друго.

/ / /

Едно от първите неща, които попитах баща ми, когато пристигнахме в Куба беше дали има авокадо. „Няма, не е сезона”, покруси ме той и след това добави: „Има портокали и ананас колкото искаш, но авокадо едва ли ще намерим”. Оказа се обаче, че дървото в двора на леля ми е от извънземен произход и ражда целогодишно. На масата ни чакаше огромна купа със салата от авокадо. Посочих я на Елена победоносно. Това беше едно от нещата, които държах Елена да опита. Оказа се достатъчно, за да заличи натрапчивия спомен за риботелешките пържоли.

Същата нощ намерих време да обясня на Елена правилата на бейзбола. Чертах ѝ упорито по един лист, драсках. Алаин си пиеше бирата на люлеещият се стол до нас, като през цялото време се тюхкаше, че то така за два дена нищо не можело да се види и да се каже. „Трябва повече време, повече време”, повтаряше упорито. По-късно и баща ми се присъедини към нас. Бяха се сбъднали най-мрачните му опасения: леля ми Майра нямаше да се откаже от идеята си да тръгне с нас на другата сутрин към Гуантанамо.

— сряда, 9 февруари 2005

Най-хубавите сандвичи на света

Станахме много рано сутринта, още по тъмно, и с баща ми взехме да сваляме багажа до колата. Държеше да ми покаже нещо: „Изхарчих 20 долара от парите (бях му дал някакви пари да има за общи харчове), но ще го приемем като инвестиция, не можем да тръгнем така”. Погледнах — чисто нов крик.

И тръгнахме. Разстоянието от Хавана до Камагуей е около 600 км., така че пред нас имаше доста време за гледане през прозореца, доста цигари и доста опити за разговори с баща ми, на предната седалка, надвиквайки шума на двигателя. Започна да се развиделява. Небето променяше цветовете си и постепенно топлината започна да се усеща. На места по полето имаше малки островчета мъгла. Над нас прелитаха ята. „Това са папагали”, каза баща ми. Отново бях щастлив.

Спряхме край магистралата да купим сандвичи и безалкохолно. Имаше нещо като малка опашка около една сергия. Бяха сандвичите, които се продаваха с монеда насионал. Хлебче с неидентифициран хранителен пълнеж, с вид на тридневен кренвирш: пет песо. Не можех да си представя да ям такъв сандвич и попитах баща ми дали няма други — по-хубави. Той каза, че има чудни, но са с долари.

Личеше си, че баща ми ужасно се срамува, че аз трябва да плащам всичко. Разбирах го и се опитвах да го успокоя, че съзнавам това, но че това е положението и че това е от общия фонд за пътуването за Преоткриване на Куба.

/ / /

При пристигането си не бях съвсем сигурен в политическата ориентация на баща ми. Като млад си беше чист комунист — вярваше в революцията, в комунизма, в социализма, в СССР, във Фидел и т.н. Опасявах се, че и сега донякъде оправдава революцията, оценявайки плюсовете и минусите, грешките, но и хубавите неща, както правят много от кубинците. И наистина, донякъде беше така, но не съвсем.

Просто нямаше как да ми говори за това по мейла, защото всички email акаунти се четат и проверяват и можеше да си навлече неприятности. Разполагаше с един цял живот, изживян в сърцето на държавната машина и беше разочарован. Беше уморен и му беше писнало да го мачкат и унижават. „В работата положението е колкото сложно, толкова и противоречиво, споделяше с мен. От една страна човек се нуждае от работата си, за да поддържа статута си, а от друга, това което ти дават да правиш е като да носиш кофа лайна на рамото си. Нито можеш да се спънеш (защото ще се омажеш), нито можеш да се откажеш, а през цялото време съзнаваш, че всеки път щом замирише ще бъдеш поставен под съмнение”.

Наистина, много му беше писнало. Направо беше бесен. За това, че цялата страна беше потънала в бедност. За това, че цял живот беше работил като луд, а сега се чувстваше като просяк. Че не можеше да вземе Баби и Карлос Даниел и да ми дойде на гости в България, за да видят снега. Че се беше наложило да изчака двадесет години аз да порасна, да започна да работя, да изкарам пари, да дойда веднъж, да ме върнат, пак да събера пари, и пак да дойда, та да се срещнем. И че аз трябваше да плащам всичко, разбира се.

/ / /

Купихме от сандвичите с долари. За тях нямаше опашка. Баща ми попита момчето, което продаваше дали са по-хубави от онези отвън, а то се засмя. В лицето му видях изражението на майстор-готвача, който трябва да обясни на любопитно дете разликата между кебапчето и тънката филия черен хляб намазана с масло и черен хайвер. МНОГО по-хубави, каза то.

Пътуване през пустошта

Скоро се отклонихме от La ochovía, мегаломанската бабунеста кубинска магистрала. Щяхме да пътуваме по по-интересни и неконвенционални пътища. В плана ни влизаше посещение на Лагуната на съкровището, туристическо селище, направено изцяло в индиански стил, което посещавахме като малки. По спомените ми въпросното селище представляваше множество колиби със сламени покриви и климатици, построени на островче по средата на едно езеро. Някои от колибите бяха над водата и се държаха върху колове, които изчезваха надолу в тъмните води, в които плуваха големи плоски риби, които плачеха за тиган. По храстите наоколо хвърчаха колибрита — птички, малко по-големи от пчела. А последният път в катерчето на отиване бяхме видели огромна плуваща във водата костенурка.

Слязохме от колата да се поразтъпчем. Наблизо имаше развъдник за крокодили и баща ми отиде да разузнае какво е положението. След около пет минути го видях да крачи бързо, ядосан. Чуваше се отдалече как обяснява на Баби: „Пет долара да видиш някви тъпи крокодили! Тия са полудели! Аз долари да гледам крокодили не давам!”. Погледнахме се с Елена, май и ние не държахме да гледаме крокодилите. Но баща ми като че ли не изглеждаше съвсем примирен: „Като се върнем в Хавана ще идем до зоологическата градина, там има крокодили колкото си искаш!”.

Решихме да минем през Плая Хирон, в Залива на прасетата, мястото на инвазията в Куба през 1961-ва година. Един селянин по пътя ни предупреди, че пътят е много лош, но ние се чувствахме авантюристи и никой не можеше да ни спре.

Първоначално не изглеждаше толкова зле. Движеше се покрай брега, като от време на време се виждаха малки каменисти плажчета със стълбички и парапети, откъдето кристалната синьо-зелена вода сякаш ни крещеше да спрем и да се потопим в нея. Предложих на баща ми, но той се измъкна с обичайното „по-нататък, там има още”. Ясно, нямаше го в графика.

/ / /

Постепенно навлязохме в блатиста местност. Пътят се провря между две непроходими стени от бодливи растения. Тогава разбрахме какво е имал предвид селянинът. В повечето случаи се движехме извън платното, защото по него имаше кратери като от бомби. Сякаш се бяхме откачили по някакъв необясним начин от времето и се бяхме пренесли в праисторическата епоха. Движехме се бавно, а вече от около час не бяхме виждали жива душа. Около нас летяха големи бели птици, а червени рачета пресичаха пътя в тайнствена подреденост.

Пътят беше толкова ужасен, че започнахме да се шегуваме, че явно Фидел не е идвал насам напоследък. По-точно от 61-ва година. После започнахме да залагаме и баща ми предложи една бира на първия, който види човек. Започнахме да разиграваме всякакви сценарии. Баби каза: „Тук, ако закъсаме дали някой ще ни намери в близките два месеца?” Такива неща. След няколко километра баща ми изведнъж извика: „Човешко същество!” и посочи някъде напред. Всички вперихме погледи в далечината. „Мне, не, съжалявам, привидя ми се”, добави бързо той и всички се засмяхме. Беше весело. В крайна сметка никой не спечели бирата. Там просто нямаше никой.

Цветът на нещата

Измъкнахме се от пустошта, като минахме през забравени от бога, дявола и Фидел места, селца с прашни улици, по които ходеха полубоси и окъсани хора, съборетини, изоставени училища. Минахме през Сиенфуегос, за да стигнем до хотел Пасакабайос, който на няколко пъти бяхме посещавали като малки. В този хотел веднъж си забравих подводната маска, а това е едно от онези неща, които децата никога не забравят. С тази маска си бях намерил едно песо на дъното на басейна.

Постояхме малко на брега, точно колкото да хванем пристигането на ферибота, който прекарваше хора от единия до другия край на залива. Баби се приближи до мен и ми каза: „Виждаш ли полицаите?”. Наистина имаше няколко полицая на ферито. „Това е, за да не откраднат ферибота”.

Продължихме по пътя, като лека-полека навлязохме в Сиера дел Ескамбрай, ниските обли и зелени планини в провинция Виля Клара. Пейзажът беше типично кубински, покрити с палми долини. Баща ми през 15 минути натискаше клаксона, за да провери дали има ток, тъй като имаше някакъв проблем с колата, от който спираше перката на вентилатора на мотора и двигателя се опитваше да прегрее. Когато клаксона откажеше да свирне спирахме колата и закрепвахме едни жици, докато перката отново се завърти. После продължавахме щастливо.

В краката ми, на пода на ситроена, зееше малка дупка, през която камъчетата на асфалта бягаха със бясна скорост. Използвах я, за да изтръсквам пепелта от цигарата. Слънцето блестеше ярко в очите ни и за миг се отрази в компакт диска, закачен като украшение на огледалцето за обратно виждане на една Волга, която се тътреше пред нас. Сетих се да предложа на баща ми да вземе слънчевите ми очила. „Обичам да виждам естественият цвят на нещата”, отказа той с пресилен според мен драматизъм. „Ок”, казах аз, с тона, с който баба ми казва ок, когато й кажа, че съм се натъпкал и че няма да мога да изям още три парчета баница. „Аз пък обичам да виждам неестественият цвят на нещата”, добавих, като сложих очилата обратно на лицето си и зареях поглед в ултравиолетовото небе. Баща ми не реагира на шегата, но аз се смеех вътрешно: „Хубаво го измислих, браво. Пънкар съм”, си мислех замечтано.

Пришълецът

Постепенно пътят излезе отново в близост до морето и Карлос Даниел започна да пищи за плаж. Минахме над една река, която се вливаше в малко заливче и решихме да слезем под моста и да се изкъпем за половин час. Мястото не можеше да се сравни по никакъв начин с нито едно от малките плажчета край Плая Хирон, но си затраях.

Пътят, който водеше към плажчето минаваше надолу покрай моста, но ми се стори прекалено скалист и стръмен. Посъветвах баща ми да оставим колата горе, но той не придаде важност на здравия разум и интуицията ми. „Не може, ще я откраднат”, се оправда. Солидаризирах се с Елена, която отказа да остане в колата и тръгнахме пеша надолу. Карлос, с тъпоумна упоритост се пусна с колата по камънаците и победоносно се приземи сред трясъци и прах, като разтвори гостоприемно вратите за бъркане по багажите и вадене на бански.

Влязохме в морето: Карлос Даниел, Елена и аз. Всъщност не беше точно море, а мястото, където реката се влива в океана, затова водата беше ту топла, ту студена, като цяло приятна, но не достатъчно, че да ти се прииска да стоиш цял ден. Затова с Елена скоро излязохме на брега, а във водата остана само Карлитос, за когото не важаха никакви правила.

Елена стоеше и пушеше, загърната във хавлията си, когато някакво голямо насекомо, подобно на търтей, взе да кръжи около нея. Опита се да го прогони с небрежно махване с ръка, но съществото сякаш беше сериозно в намеренията си. Беше я харесало и искаше да кръжи около нея поне още малко. Беше като проявлението на Руснака в света на насекомите.

Известно е, че Елена изпитва страх от хвърчащи гадини и логично виковете й за помощ не закъсняха: „Карлос, моля те, махни това животно. Карлос! Аааа…!”. Опитах се да прогоня проклетия търтей, тичах и го гонех с кърпата си, докато баща ми и Баби се смееха отстрани на представлението. След около пет-десет минути гонене, бръмбарът изчезна нанякъде. Точно щях да започна да се радвам и да вдигам победоносно ръце и да крещя кой сега е номер едно, когато изведнъж досадникът отново долетя и се залепи за Елена, този път решен на всичко само и само да бъде с нея и да докаже, че няма нищо неестествено във връзките между хора и насекоми.

Бедното момиче изпищя и взе да върви назад като безпомощно размахваше зелената си кърпа, за да го прогони: „Карлос, Карлос…!”. Крачеше назад, първо по-бавно, после по-бързо, докато в един момент почти се затича и пищейки навлезе във водата. Всичко стана адски бързо. Търтеят вече почти беше впил устни във врата ѝ, когато тя, в последен опит да го откъсне от себе си, залитна и се катурна по възможно най-зрелищния и комичен начин във водата. Успях да притичам и вдигнах нещастното същество, като загрижеността ми водеше неравна битка със спазмите на смеха. Тя почти хлипаше, докато повтаряше: „Нали знаеш, че мразя такива… насекоми…!”. Гадината никаква не се виждаше, беше изчезнала, точно като по филмите, за да остави отворен сюжета за евентуално продължение.

Като награда за това, че се бях опитал да ѝ помогна, Елена дръпна сухата кърпа от ръцете ми и ми връчи нейната, от която се стичаше вода. Отстрани баща ми и Баби се заливаха от смях, все едно гледаха подбрани сцени на Луи дьо Фюнес, изиграни от Бени Хил и Мистър Бийн. Тази случка остана като един от гвоздеите на пътуването ни. Месеци след това, вече в София, получих мейл от баща ми, който завършваше така: „Между другото, преди два дни мина онзи бръмбар. Питаше какво прави Елена, да му предам ли много поздрави?”.

Измъкването

Едвам успяхме да измъкнем Карлос Даниел от водата. Имаше обещания за сладолед и какво ли още не, но ако трябва да сме честни, момчето се оказа почти неподкупно и не искаше за нищо на света да излиза. Оставаше ни изкачването обратно до шосето. Баща ми се качи сам и подкара ситроена нагоре по стръмното, като форсираше и пилеше гуми в скалите, докато на едно място колата просто не спря.

Качих се горе да бутам. Положението беше такова, че ни напред ни назад. По-точно назад пропаст, а отпред висока скала. Реших да не давам изявления от рода на Аз-ти-казах. Ситуацията изглеждаше критична и застанах от едната страна на колата, за да я придържам да не се прекатури. През цялото това време горе на моста двама души разговаряха спокойно, седнали върху парапета и гледаха към неочакваното шоу, което скучният ден беше решил да им предложи. Скоро им стана ясно, че работата е сериозна и бързо се затичаха надолу да помогнат. Играеха го нещо като умното и тъпото копеле. Единият взе да дава акъл, докато другия ми помагаше да държим колата. Накрая го измислихме. Аз трябваше да бутам единия край на ситроена нагоре, така че гумата от другата страна, която в момента висеше безпомощно във въздуха, да успее да зацепи в земята. Непознатите пък трябваше да бутат отзад, за да може колата да издрапа нагоре по баира.

Дадохме старт на операцията. Баща ми натисна здраво газта и изпилените гуми отчаяно задрапаха по земята. Ситроенът се замята напред назад, като хванато в капан животно и една секунда преди да се откажа и да тръгна да бягам панически от страх да не се сгромоляса отгоре ми, колата подскочи един метър напред. Баща ми не можеше да си позволи да пропилее момента и даде още газ, подкарвайки горкия ситроен с трясъци и подскоци до по-равната част, в близост до шосето. Отървахме се само с уплаха. Баща ми призна грешката си с думите: „Просто не трябваше да спирам там, трябваше да дам още газ”. „Абе ти луд ли си?!”, му отвърнах и се натоварихме отново, защото пътуването ни беше кажи-речи още в самото си начало.

Гуми, мамей и полиция

Съвсем логично, едната гума не успя да издържи на екстремните изпитания, на които беше подложена и малко преди да стигнем до Тринидад, усетих като че ли колата дърпа малко встрани, а не след дълго се чу и характерния звук и работата беше ясна. Крикът влезе в действие, сложихме резервната, но баща ми, с манията си за това, че може пак да закъсаме, реши колкото се може по-бързо да намерим гумаджийница и да поправим спуканата гума.

Още в първото градче на пътя спряхме някакъв дядо и баща ми му викна през отворения прозорец: „Ей, приятел, кажи къде има гумаджийница тук наоколо?”. Онзи се почеса по главата за секунда и започна да се върти във всички посоки, да сочи и да обяснява адски бързо с ужасен акцент: „Абе има две, в коя да те пратя сега, айде в по-близката. Значи сега продължаваш оттука направо, после свиваш вляво и ще караш пак докато не стигнеш до болницата, там има едно кръгово, ама то не е кръгло, а е овално, втората отбивка по часовниковата стрелка, там има един мост, минаваш по моста и караш по другата улица, ама внимавай там да не минеш през третата, че тя е към гробищата…”. И т.н. в този стил. Абсолютно нищо не разбрах, но разчитах, че баща ми, като местен, и като не толкова смотан като мен, е успял да схване нещичко. Баща ми се усмихна любезно и махна с ръка на стареца: „Много ти благодаря, приятелю!”, и подкара колата. „Ела ми някой път в Хавана и ме питай нещо, да ти обясня”, го чух да казва на себе си съвсем тихо.

Някакси намерихме гумаджийницата, но се оказа, че гумата била спукана на седем места и не можела да се оправи. Карлос дойде при мен и с неудобство ми съобщи, че трябва да похарчим пари за нова гума. Инвестиция, му отвърнах, като и двамата едновременно се съгласихме, че с новата гума няма кой да ни спре. На всичкото отгоре се оказа около два пъти по-евтина, отколкото ако я бяхме купили от магазина. Очевидно е била дискретно изнесена от някой склад.

/ / /

Заради всичките ни спирания се оказа, че отново изоставаме от графика и че трябва да пропуснем разглеждането на Тринидад. Елена се намуси, защото Тринидад е а must-see във всичките туристически гайдове и наистина е грехота да минеш оттам и да не отделиш малко време да пообиколиш тесните колониални улички на малкото градче. Как щеше да обясни на приятелките си защо не сме спрели в Тринидад? Следващият път като дойдете ще останем за един-два дена тук, обеща баща ми дипломатично.

Все пак съдбата отреди краката ни да стъпят, макар и за съвсем кратко, в този град. Както си гледах през прозореца, изведнъж се развиках на баща ми да спре колата. Един селянин беше напълнил една строителна количка с мамей — един плод, който познайте от колко време не бях похапвал и който е а must-eat.

/ / /

Лека-полека взехме да наближаваме Камагуей, а съответно и къщата на леля ми Майра, която баща ми наричаше Макондо и в която майка ми не ме пускаше да спя като малък. Вече бях привикнал с различните видове власти по шосетата. Жълтите бяха тия дето искат да те спрат, за да ти качат някой. Зелените бяха от Соматон, а пътна полиция пък бяха в тъмно синьо и повечето от тях изглеждаха като излезли от клип на Джордж Майкъл, възседнали огромни лъскави мотори, с мустаци, тъмни очила и тесни панталони. В Куба ги наричат caballitos, кончета.

Вече беше тъмно, навлизахме в подстъпите на града, когато баща ми изведнъж настъпи рязко спирачките. Късно — един полицай ни сочеше да спрем. Оказа се, че имало нещо като КПП, полицейски пост, за който не бяхме видели никаква предупредителна сигнализация и въпреки че в никакъв случай не се движехме бързо, със сигурност бяхме превишили ограничението от 30 км/ч.

Баща ми излезе от колата и веднага се заобяснява с полицая. „Слушай, другарю полицай, как може такова нещо? Няма ни знак, ни табела, ни сигнализация, светлини, нищо. Аз откъде да знам, че има КПП тука?”. Полицаят обаче беше непреклонен и надлежно му обясни как имало знак еди къде си, между кои два клона точно, на кое дърво и под какъв ъгъл се виждат най-добре, дори в безлунни нощи. Баща ми светкавично анализира психологическия профил на младежа и смени плочата. Премина към версията, че просто не видял табелата, но че я запомнил добре и че вече ще внимава за нея. Накрая започна да се жалва, че нямал вече никакви точки останали и че ако му пишел глоба, това щяло да бъде равносилно на смърт за него. Не бих се учудил да разбера ако, като последен отчаян опит, е започнал да разказва на нещастното полицайче и малка част от сърцераздирателната история на нашите животи. Двете фигури се отдалечиха. Полицаят държеше купчината листчета и документи, докато баща ми ръкомахаше и обясняваше в тъмнината.

Може би половин час чакахме да приключат преговорите. Началникът беше в кабинката, а младият полицай стоеше долу, докато баща правеше тегели между двамата. Когато се върна ни разказа какво е станало. Младият изслушал всичките му молби и оправдания и накрая не издържал и го пратил горе при шефа си, за да се разберат. Казал му, че ако началникът го пусне, нямало да пише акта. Баща ми се качил в кабината, надминал себе си по красноречие, разказал съкратената, трогателна и адаптирана за полицаи версия на… знаете на какво. И го уговорил да го пусне. Но когато слязъл младият го посрещнал с изключително добрата новина, че вече бил написал акта. Тогава на баща ми му писнало и следните думи се отделили от него, за да се смесят с неочаквана лекота със свежия вечерен камагуейски ветрец:

— Ама чакай, чакай малко… Ти какво ми каза?! Каза ми, че ако той ме пусне няма да ми пишеш акт, нали!? Нали така ми каза?? Това не е честно! Ти ме излъга! Бяхме се разбрали нещо, като мъже, а ти… Вие, хора, нямате ли достойнство?! Нали ти обясних, ако ми пишеш акта край — взимат ми книжката и край, смърт! Аз не мога да живея без тая кола, разбираш ли?? Обясних ти като на човек…

Обидата и възмущението, които бяха изписани в цялата стойка на баща ми, в движенията и лицето му, облъчваха като радиовълни колите в радиус от два километра. По някакъв начин усещах какво казва, макар да не чувах конкретните думи. Но това не било всичко:

— Ок, кажи ми какво искаш? Искаш просто да ме унизиш ли? Това те прави щастлив?! Ок, айде, удари ми един шамар! Айде де, давай, удари ми един шамар! Удари ми един шамар – ама не ми взимай книжката, човече! Не ме загробвай така! Обясних ти положението ми, разбери ме, това означа смърт, край!

Накрая онези явно не могли да понесат повече излиянията му и му върнали документите. Глобата се размина на косъм, поне така си мислехме тогава. Както разбрах месеци след това, много след като се прибрахме в България, оказало се, че тези перверзни последователи на Джордж Майкъл си били написали акта. В един от мейлите си баща ми се оплака, че заради тях стоял 40 дни без кола и е имал огромни неприятности, главно заради факта, че продължил да си кара, без да знае, че книжката му всъщност е отнета.

Майра

Още не бяхме паркирали пред къщата, когато Карлос започна да удря по клаксона. От вътре се изсипа една тумба народ, предвождана от една ухилена до уши бабичка, леля ми Майра. „Спомняш ли си, когато хвана въшки тук вкъщи, и как ти намазахме главата със свинска мас?”, бяха първите ѝ думи, докато се прегръщахме. Спомнях си.

Леля ми Майра е истинска кубинка. Ако баща ми по някакъв начин се считаше за що-годе европейски възпитаник, то Майра цял живот не беше виждала нищо друго освен палми, тръстика, стари шевролети и къси ученически полички, ако счетем, че това е една достоверна кубинска провинциална картина. Притежаваше онова хапливо чувство за хумор, присъщо за хората, които са видели две и двеста и които приемаха с ирония целия свят, включително и себе си.

Разбира се, там бяха чичо ми Туни, съкратено от Фортунато; братовчедът ми Алаин, с жена си и сина им; Яннис, братовчедка ми, с дъщеря си Сандра; както и две много смешни старчета, на по около 80-90 години, които се оказаха братя на починалата наскоро майката на Туни, Елвира. След смъртта ѝ, леля ми Майра ги беше прибрала да живеят у тях.

Макондо

Баща ми на шега наричаше къщата на Майра Макондо. Спомените ми от малък са как в хола стои огромен разглобен двигател от Шевролет; как гоним кокошките из къщата; кучето Чари, една огромна немска овчарка, която живееше на втория недостроен етаж; малките жълти пиленца и патенца, които се издавиха след една буря и които Яннис след това сготви; покритите с мухи стени и вечните огромни мазни казани в кухнята. С малки изключения всичко си беше точно така, както го помнех.

Майра се оплакваше, че три дни се била скъсала да чисти и че такова чистене не му била удряла от пет години. Въпреки това къщата в никакъв случай не блестеше от чистота, за да не кажа, че беше пълна мизерия. На няколко пъти поглеждах изпитателно към Елена за да видя реакцията ѝ. Беше предупредена, но все пак, от такава чистница като нея можеше да се очаква и най-лошото, като например едно сподавено, изпълнено със съжаление, но непоклатимо: „Карлос, аз не мога да спя тук”.

Както обикновено всички се редяха да ме разпитват и да ме стискат по раменете. Туни мрънкаше, че сме се забавили и че печеното прасе било изстинало вече, докато баща ми се оправдаваше с полицаите и се опитваше да разкаже случката.

— Че не знаеш ли, че там има полицаи? — възмути се Туни. — Там стоят от години, цял живот стоят там!
— Мани, нещо се заблеях… — призна си баща ми.

/ / /

Носех подаръци и взех да ги вадя от сака. Специално за Туни бях взел една бутилка ракия, защото мислех, че обича такива неща, но се оказа, че и той е отказал алкохола. Какво ви става на вас бе, хора, си помислих. Въпреки това подаръка си беше класика.

Майра попита Елена дали ще се къпе. Елена разбра въпроса и закима утвърдително. Май не съм споменавал, че в Куба принципно няма топла вода и ако не си падаш по къпане със студена вода, се действа по познатия ни начин, с легените и кофите. Хвърлих едно око на огромния казан, който изпускаше пара на огъня. Във водата плуваха мазни петна, като от нефтен разлив. Погледнах към Елена умолително, споко, споко, спокойно. „Просто няма да си мия косата”, каза тя тихичко и се усмихна благодарно на ухилената ми до уши и горда с екстрите, които ни предлагаше леля.

/ / /

След като мина първоначалната патардия, вече изкъпани и преоблечени, седнахме да хапнем. Обстановката беше като в големите италиански семейства по филмите. Всички наредени на една голяма маса и всеки говори със всеки създавайки една перфектна какафония. Чичо ми Туни, едър мъжага с мустаци и бял потник, стоеше в единия край на масата и само нареждаше: „Дай насам ориза. Дайте на Богдан от прасето, хей, сипи си от това. Майра, подай ми яхнията…”. Баща ми не можа да се сдържи и изкоментира тихо, така че никой да не ни чуе: „Гледай го Туни, като някакъв атаман…”. Майра, от своя страна, като че ли се беше опитала да се издокара. Беше облякла една широка копринена риза на цветя, която й придаваше доста помпозен вид на фона на всеобщата разруха. „Мата Хари…”, прошепна отново в ухото ми Карлос.

Това като че ли беше обичайното затишие пред буря, след което отново настана обичайния хаос. С Алаин отидохме да купим бира, като той настоя да плати, въпреки жалките ми врънканици. По-късно разбрах, че Алаин е едва ли не най-преуспелия член на фамилията. Имаше къща, която даваше под наем на чужденци. Същевременно те с жена му и детето живееха в задната част на къщата, в една малка стаичка. Беше един от така наречените в Куба за-своя-сметчии (опит за буквален превод от cuentapropistas), т.е. частници — хора, които работят за своя сметка.

Не се учудих, като започна да се оплаква как държавата му взимала почти всичко. Искаше принципно да ни настани с Елена в къщата си, но в момента имал гости. Разговаряхме дълго, на люлеещите се столове в хола, като Алаин и Майра непрекъснато се опитваха да си вземат думата един от друг. По едно време се сетих за ракията и отидох да я потърся в кухнята, за да я пробват. Намерих я само за да установя с учудване, че са останали само три-четири пръста на дъното. Майра с обичайната си хитра усмивчица се приближи съучастнически до мен и ми прошепна: „Знаеш ли, знаеш ли кой я изпи? Ей ония двете старчета!”.

Двамата братя

Наистина, двамата братя бяха опукали почти цялото шише ракия. Единият твърдеше, че е сантеро, местен лечител. Ходеше с традиционна шапка от гуано, чиято сянка скриваше лицето му по такъв начин, че по-късно не излезе на нито една снимка. Още с пристигането ни, Майра ме придърпа и ми каза да питам Елена дали не иска да си махне някоя бенка от лицето. Попитах я, а Елена реагира като ухапана от малко злобно псе, как, какво, защо? Обясних на Елена, че пичът е сантеро и че ще ѝ бае, за да се махне бенката. „Как така ще я махне?!”. Майра кимаше отстрани: „Ще я махне бе, на мен ми махна една”.

Елена категорично отказа. Отправи риторично запитване относно здравината на разсъдъка ни и изчезна нанякъде. За щастие там беше Карлос Даниел, който имаше малка раничка на пръста и който нямаше нищо против старият жрец да му я махне. Седнаха един срещу друг на два стола. Старчето разпери ръката му, откривайки болното място, хвана ранения пръст и започна тихо да ломоти някакви заклинания, като същевременно правеше движения с другата ръка, сякаш го прекръстваше. Гледах доста време, но ми беше неудобно да снимам. Аз затова никога няма да стана фотограф. Изпитвам ужасно неудобство да навлизам така грубо в света на нещата.

Не успях да догледам баенето, защото отново ме придърпаха нанякъде. Малко след това обаче видях Карлос Даниел и го накарах да ми покаже пръста си. Раничката си стоеше там. „Ама каза, че няма да ме боли вече”, измърмори малкият, издърпа ръката си и пак се затича да си играе с братовчедите си.

/ / /

Другият брат с Елена го нарекохме Ам-Гъл. Той или се движеше или просто си стоеше като сянка. Майра ни разправяше как понякога се карали, примерно единия излизал, а другия му казвал: „Що не вземеш да си сложиш другите панталони, тези са мръсни?”, „Що, кво искаш, да изцапам и другите ли? Тия са си добре! Виж се ти с каква риза си”, и т.н. А сантерото пък понякога излизал и никой не знаел къде отива. Майра го подозираше, че си имал любовница. Попитала го веднъж къде отива, а той ѝ отвърнал: „И какво, нямам ли и аз право на малко личен живот?”.

/ / /

Но стига толкова за старчетата. Да се върнем към момента, когато донесох останалата част от ракията, за да дам на братовчед ми да я пробва. Алаин си сипа половин чаша и я изпи сякаш пиеше вода. Направи някаква физиономия, все едно се опитваше да долови дали билката в яденето е босилек или розмарин и отново си напълни чашата. Изпи и нея и като че ли стигна до някакво заключение: „Еми то т’ва е като водка бе!”, каза и остави чашата, очевидно доволен от себе си.

От този момент разбрах, че за кубинците има два вида алкохол: ром и водка. И което не беше ром, беше водка.

— вторник, 8 февруари 2005

Цигарите, които пуши баща ми

В този ден трябваше да тръгнем към Ориенте, но тъй като още не бяхме минали през Соматон, заминаването ни се отложи. Не че не съществуваше вариант да тръгнем без технически преглед, но щеше да е рисковано, защото, както разбрах по-късно, служителите на Соматон бяха на всеки километър. Това означаваше или да се покрият изискванията, или да се намерят подходящите връзки, за да се мине.

Още си пиехме кафето в хола, когато баща ми влезе с две празни торби, хвърли три пакета цигари на масата и се шмугна в кухнята. Беше ходил до кварталната бакалия, за да се опита да вземе продуктите, които се полагаха с купоните, но явно мисията му не се бе увенчала с успех. Погледнах цигарите. Бяха марка Титан или нещо подобно. Баща ми се оплакваше нещо на Баби в кухнята как имало само някакъв ориз, но бил отвратителен, червив и отказал да го вземе.

/ / /

Купонната система е въведена в Куба през 1961 и съществува досега. По тетрадката, или la libreta, както я наричат на галено в Куба, ти се полага някакво предполагаемо базово количество продукти на доста ниска цена. La libreta de racionamiento е изчислена така, че би трябвало да стигне на нормален човек да изкара месеца. Но реалността изобщо не е такава. Предлагам синтезиран списък на някои от одобрените продукти за 2005, който съставих след доста ровене из мрежата и проучване на различни източници. Дори и да има някакво разминаване в цифрите, (но не вярвам!) то е минимално:

Ориз: 2,7 кг/месец
Захар: 2,7 кг/месец
Боб: 0,5 кг/месец
Сол: 0,350 кг/месец
Кафе (смес): 0,150 кг/месец
Паста (макарони): 0,250 кг/месец
Хляб: 80 гр/ден
Зеленчуци: около 4 кг/месец
Мляко: 0,5 литра/ден (само за деца под 7 години)
Олио: 0,250 кг/месец
Яйца: 6 яйца/месец
Риба: 1 риба/месец
Соева кайма: 0,250 кг/месец
Салам (ужасен): 0,250 кг/на 2 месеца
Пиле: 0,450 кг/месец
Сапун за пране: 5-6 калъпа/година
Сапун за миене: 5-6 калъпа/година
Паста за зъби: 7 туби/година
Прах за пране (течен): 3 литра/година

и… туш: трррррр…

Цигари: 3-4 кутии на месец (но само за хора, родени преди 1959 година!)

Всичко това с условието, че понякога продуктите просто ги няма, нищо, че ти се полагат. Което налага да следиш кога са пристигнали, да внимаваш да не ги изпуснеш, да не свършат и т.н. Освен това повечето неща са с ужасно качество, такова качество, което много от нас не биха понесли, ужасно кафе, ужасен салам, ужасни сапун и пастата за зъби, червив ориз и т.н. „Ти какво си мислиш? Тук в Куба има хора, които от години не са опитвали говеждо”, каза Баби, в отговор на озадачените ни лица. Всички останали продукти се набавят от така наречения свободен пазар, кьдето цените за някои от тях са по-високи от тези в България. Всичко това, напомням, при заплати от 10-15 долара на месец.

/ / /

Въртях единия от пакетите Титан в ръката си, когато баща ми се появи в рамката на вратата, за да ни пита дали сме готови за тръгване. „Тате, това ли са цигарите, които пушиш?”, попитах. Той ме погледа за няколко секунди, без да продума. „Не, това са цигарите, които ме КАРАТ да пуша. Запали си да ги пробваш”, каза той и лицето му се изкриви в подканяща, хитра усмивка.

Соматон

Поради някаква причина трябваше отново да минем през офиса на Витрал. Елена и Баби останаха в колата, докато аз влязох, за да си стисна ръцете с двайсетина души. Жените ахкаха, а мъжете кимаха с глава и повтаряха: „Наистина?”, „Това е сина ми, големия, пуснаха го този път”, повтаряше баща ми наляво надясно. Имаше някакви неща да свърши и изчезна нанякъде, като през това време аз седнах да напиша мейл на брат ми. Някъде срещу мен имаше жена с очила, минипола и удивително космати бедра. Някакси успях да отлепя вниманието си от нея и начакатках светкавично „Бате, тука е голяма лудница”, след което пет минути гледах екрана и се чудех откъде да го подхвана.

За кой ли път се затъркаляхме към Гуанахай, където събрахме Луис и нещастното пиле и тръгнахме към Соматон. Когато пристигнахме, баща ми и Луис влязоха през портала и се изгубиха от погледите ни, като ни оставиха нас с Елена, Баби и Карлос Даниел да чакаме отвън.

Настанихме се под сянката на едно дърво и докато Карлитос гонеше гущерите, с намерение да им разпори коремите и да разбере дали са мъжки или женски, Баби използва момента, за да ми разкаже историята на целия кубински народ през последните 20 години, включително и нейната собствената. Отворих широко уши и започнах да поемам и не че съм лош слушател, и не че не исках да знам всичко, но тя като ме подхвана едва ми остави време да си поема дъх и да осмисля. Към края на разказа вече се чувствах като човек, когото са натупали толкова здраво, че вече му е безразлично колко още ще го бият, ако някой разбира за какво става въпрос.

За този час и половина научих повече за баща си и за годините, през които ме е нямало, отколкото съм научил за цялото време, откакто живеехме в България. Разказа ми как са се запознали с баща ми, докато стопирала на един ъгъл. Как го напуснала след първата година с детето, отново заради пиенето му. Как е заминала за другия край на Куба, в Олгин, натоварила на един камион всичко, което има. Как всеки ден получавала по едно писмо от него; как после пак са се събрали; колко е бил зле; как по едно време е бил толкова безпомощен, че баба ѝ го къпала и го хранила с лъжица в устата; как се е подложил на операция, за да спре пиенето и т.н. Гледах с посърнал поглед, без да мога да кажа каквото и да е. Когато все пак приключи с баща ми, подхвана темата за Специалния период в Куба.

Специалният период

Специалният период се появява като понятие след разпада на социалистическия блок. Според Баби Специалният период все още не е свършил, но официално става въпрос за периода 1990-2000-ната година. Просто една сутрин Куба осъмнала без пазари, без кредити и без съюзници пред прага на най-голямата икономическа криза в историята на Революцията.

За една нощ всички стоки изчезнали от магазините и заплатите на хората се превърнали в безполезни хартийки, с които не можеш и лулата си да натъпчеш. Черният пазар и далаверите започнали да процъфтяват и правителството се видяло принудено да легализира употребата на долара като разплащателно средство. Били създадени специални валутни магазини, подобни на нашите Корекоми по време на социализма, където цените са в долари. Попитах Баби как се разбира кой магазин е с валута и кой с монеда насионал, националната валута. „Много лесно, ако има нещо вътре, значи е с долари”. На практика всяко нещо, което ти е необходимо, за да преживееш, се купува с долари. Също и всяко нещо, което не ти е необходимо, за да преживееш, но много би искал да имаш.

Въвеждат се режими на електричеството, на водата, няма бензин, 75% от автомобилния парк замира, велосипедът се превръща в основна транспортна единица, каруци с коне навсякъде, а междуградския транспорт — камиони, трактори, кой каквото намери.

До голяма степен всички тези неща са реалност и до днес, макар и може би не в най-суровия и попадащ извън обсега на нашето въображение вид. Няма дрехи, обувки, сапун, прах за пране, шампоан, дезодорант, няма газ за готвене, няма цигари… Баби ми разказа как по едно време правителството дори се опитвало да организира хората да ходят и да си събират дърва, всеки за себе си, за да готвят с тях по апартаментите си.

Още истории: при починал член на семейството се полагали примерно три кутии цигари, в резултат на което всички съседи от околността се стичали на бдението, за да оплачат мъртвеца и съвсем между другото — да изпушат по една цигарка. „Кубинските мъртви са най оплакваните мъртви на света”, заключи Баби.

Но най-тежкото и до днес си остава гладът. Едно е да ходиш мръсен и миризлив, а друго е непрекъснато да ти се яде. А се опасявам, че това е болест, от която страдат повечето кубинци. Няма достатъчно храна на острова: няма месо, риба, мляко, олио, хляб, яйца, кафе, захар, няма и пари да си купиш от малкото, което има. Баби като че ли искаше да ме довърши и продължаваше да разказва: за пицата с кондоми — пица, в която вместо кашкавал, предприемчиви търговци слагали разтопени презервативи; за това как се прави кайма от варени обелки от зелени банани; за това как се прави пържола от месестата вътрешност на обелките на грейпфрута; как си правели ластици за гащи от автомобилни гуми; как си правели шампоани от разни треви и билки; как използвали пепел вместо белина; как си правели сами парфюми, сапун, шампоан, ром, бяло вино. Има още много истории, които не успях да запомня, но съм спокоен, че кубинците няма да забравят.

Ебаси хубавото нещо

Накрая Луис и баща ми се появиха през портата и ме спасиха от все по-бруталните и натуралистични разкази на Баби за Специалния период. По лицата им разбрах, че са минали. Оставихме Луис, който имаше някаква друга работа и се накачихме обратно в колата. По пътя баща ми ни разказа през смях малък детайл от обиколката им из лабиринтите на Соматон. Мотаели ги напред назад, от един на друг служител, от едно гише на друго, от едно гаражче на следващото, докато Луис, който е наистина един голям човек, свършил целият плувнал в пот от жегата. Баща ми се сетил за мокрите ни кърпички в жабката и предложил на Луис да се освежи. Той недоверчиво взел мократа кърпичка в големите си ръце, разгънал я и я прокарал по челото си. Лицето му изведнъж светнало. „Ах, Карлос, какво е това бе?? Ебаси хубавото нещо, леле, ебаси кефа, Карлос!”, казал омагьосаният Луис, който за първи път през живота си виждаше мокра кърпичка.

Няма да давате

На връщане някак успях да уговоря баща ми да ни оставят с Елена малко да се помотаем сами из Хавана. Разбрахме се да се видим в 9:30 вечерта, в парка срещу Испанското посолство.

С Елена тръгнахме като истински туристи, с фотоапаратите и всичко. Вървяхме и говорехме за това как Елена трябва да си намери работа в Куба, нещо по линия на ООН или някаква друга международна организация и да дойдем да си живеем щастливо, по кубински, но с европейски заплати.

Олющените сгради, наситеният с музика въздух, фигурите на играещите бейзбол момчета по полянките, глъчката по улиците превръщаха всяка секунда в откъс от филм, а всяка аматьорска снимка в произведение на изкуството. Обикаляхме, снимахме, гледахме, пихме мохито в един бар, всичко беше перфектно.

Точно минавахме срещу бившата сграда на империята Бакарди, когато ни спряха двама младежи, момче и момиче и ни поискаха огънче. Класика. Заговорихме се. Учудиха се, че съм половин кубинец и общо взето ни помолиха да им помогнем т.е. да им купим нещо, и по-точно сухо мляко, за детето им. Бяха мили, но нямаше как да избягам от вроденото ми недоверие: наистина нямаха вид на майка и баща. Изглежда усетиха терците и бемолите на съмнението, защото ни предложиха да отидем с тях до магазина и да купим заедно млякото, за да сме сигурни, че парите са точно за това. Беше ми трудно да откажа, особено в страна, в която самия факт да имаш 200 евро в джоба е грях, но за да спечеля време и кураж взех уж да превеждам на Елена какво искат. Всъщност това, което ѝ казах беше: „Ебаси, баща ми взима 15 долара на месец и аз сега кво, да им дам на тия пет долара да си купят сухо мляко? Плюс това, така като ги гледам със сигурност са партия с продавача в магазина и после си ги осребряват тия пари…”. От дума на дума събрах смелост и им обясних, че имам голямо семейство в Куба и че те също се нуждаят от помощта ми. Те се усмихнаха и като че ли ни простиха, казаха, че разбират и се сбогуваха с нас.

Вечерта разказах на баща ми и Баби случката и те като скочиха: „Ти даде ли им?”. „Неее! Не съм!”, отговорих аз. Последва лекция за това как тези били цяла мафия. Баби стана, за да събере мръсните чинии и съвсем сериозно повтори: „Ей, няма да давате!”.

— понеделник, 7 февруари 2005

Чекмеджето на спомените

Този ден започна малко по-нормално, станахме, пихме кафе, мляко, избръснах се. Баща ми беше излязъл, беше върнал крика и беше изчезнал пак нанякъде. Имах възможността да си поема малко дъх и излязох да погледна през терасата. Всичко се наместваше постепенно в мозайката, брегът, блоковете, шосето. Влязох отново вътре и погледът ми попадна върху една огромна картина на водопад, която беше осветена отзад със светлини по такъв начин, че имитираше падането на водата. Точно същите бях виждал по китайските ресторанти в София. Изобщо, това беше властващата дизайнерска тенденция навсякъде: позлатени гипсови ангелчета по стените, вази с изкуствени цветя, голям пластмасов часовник на стената. Казах на Елена: „Елено, тия хора, ако отидат на Илиенци, ще се посерат от шопинг”.

Докато Елена си пиеше кафето и похапваше ананас, използвах свободното време, за да се разровя в един стар шкаф, пълен с мои стари тетрадки с рисунки и драсканици, писма, малко снимки и най-различни документи. Баща ми знаеше, че ще искам да го разгледам и нарочно го беше извадил. „Ама и ти ли си вехтошар, като Карлос?”, попита Баби с ръце на кръста, но с усмивка, с която изглежда ми прощаваше за това.

За два часа пред очите ми мина цялото ми детство. Колко безвъзвратно забравени неща сега изскачаха от най-затънтените места на мозъка ми, за да се разположат удобно най-отгоре и да поканят всичките си приятели на гости. Кристално ясни подробности ме връхлитаха, сякаш се бяха запазили перфектно, благодарение на някаква специфика на климата. Разчувствах се много, чувствах се самотен и изгубен, щастлив и нещастен, стисках зъби и преглъщах, откъснат от целия свят.

Точно когато свърших последното листче, като по поръчка дойде баща ми и не изглеждаше особено щастлив. Разбрах, че е ходил до Соматон, кубинския КАТ. Колата беше с изтекъл годишен технически преглед и, разбира се, пак го бяха отрязали. Носеше списък от десетина точки, които трябваше да изпълни, за да мине: да се оправят чистачките и клаксона, да се закърпят дупките по пода на колата, да се регулират фаровете, да се оправи ръчната спирачка, да се изпише номера на колата отстрани на вратите (понеже колата била служебна) и още няколко по-дребни неща. Беше абсолютно ясно, че нямаше как да оправим всички неща до следващия ден, когато по план беше предвидено тръгването ни към Ориенте, източната, гъсто населена с роднини, част на Куба.

Отново тръгнахме към Гуанахай. Луис беше човек с връзки и можеше да помогне, а и трябваше да купим едно пиле от някакъв човек наоколо, да има бабата какво да яде по време на отсъствието ни.

Убиецът на пилета

Луис го нямаше. Няма телефони, няма GSM, трябваше да чакаме и да се надяваме, че ще се появи по-скоро. Оставихме жените при Маретси в къщата и отидохме с баща ми и Карлос Даниел да купим кокошката. Влязохме в една селска къща с малко дворче, цялото обградено с клетки, пълни с прекрасни снежнобели пилета. Клетките и въобще всяко нещо в двора беше като извадено от филма Воден свят: сюреалистични конструкции, невъзможни комбинации от щайги, тел, дъски, винкел и ламарина, всичко скалъпено с подръчни материали. Зад телените прегради пилетата изглеждаха, като ангелчета заключени в ада. Имаше и малко бетонно басейнче, пълно с водорасли и всякакви шарени рибки вътре, включително и от онези оранжевите, дето очите им са като телескопи. Карлос Даниел веднага започна да ги тормози.

Продавачът, един жилест гуахиро, както наричат в Куба селяните, отвори по някакъв магически начин едната клетка и хвана една нещастна птица за краката. Какво нещо, си помислих, толкова пилета, а точно това сега ще умре. Все си мисля такива глупости.

Да ви кажа ли какво му се случи на това пиле? Счупиха му врата, отрязаха му главата, и като че ли това му беше малко, го потопиха в една ужасно ръждясала кофа, пълна с мътна зеленикава вода, в която гуахирото предварително беше потопил оголените краищата на две жици, по които бе пуснал ток от едно малко шикозно цк-ключе. Единствено краката на нещастната птица стърчаха над водата, което е една доста неудобна поза за живите, но която мъртвите приемат без особени възражения. След около три минути, гуахирото-садист изключи тока, извади пилето и точно за 48 секунди изскуба всичките му пера, изкорми го и го наряза, като ние получихме едно съвсем приемливо и невинно изглеждащо найлоново пликче, пълно с пилешки гърди и бутчета. Двамата с баща ми гледахме като хипнотизирани. Кой знае колко пилета е убил, си мислех.

Кубинските жени

Взехме си торбичката, платихме си и се върнахме при Луис. Той се беше появил, но вече беше късно да се направи каквото да е, така че оставихме всичко за следващия ден. Хапнахме и взехме да се мотаем наоколо. От скука реших да се покатеря по една паднала от урагана палма и да откъсна някой и друг кокосов орех, което предизвика раздвижване и всеобщо веселие. После се разтърсих из дръвчетата гуаяба на двора, за да намеря узрял плод. Много исках Елена да го опита и след дълго опипване намерих една малка гуаябка, леко поизбързала по краткия си път към смъртта.

Откъснах я и отидох да я занеса, като ги заварих с Баби, седнали на едни столове на двора. Барбарита използваше спокойствието, за да я лакира. Мацаше смело с четките, после поправяше, бършеше с памук и пак мацаше толкова уверено, че на Елена и през ум не ѝ минаваше да протестира. От време на време Баби питаше: „Така добре ли е?”. На което Елена отговаряше неотменно с пресилено кимване и усмихнати „Си, си!”.

/ / /

Тук е мястото да изпреваря малко събитията и да отбележа нещо, което не спря да ме удивлява по време на цялото ни пътуване. Всички, абсолютно всички жени, които срещнахме, дори най-сбръчканите бабички от най-затънтените и забравени от Бога места, бяха с лакирани нокти на краката. Наистина, понякога лакът изглеждаше сякаш е поставен преди седмици или дори месеци, но беше там. Нищо чудно, че Баби си докарваше добри пари от занаята си. Още първата вечер забеляза, с проницателния си и професионално изкривен поглед, че Елена е пропуснала да се лакира и оттогава все ѝ се канеше. Майка ми често разказваше в България за кубинските жени: „Ами те са такива, отиват с ролки на работа, за да могат като се приберат да са хубави за мъжете си — тук е обратното…”.

Когато свърши с Елена, Баби се захвана с колата. Едно от изискванията на Соматон беше да се изпише регистрационния номер на колата върху вратите, а ние не разполагахме нито с маркер, нито с каквато и да било друга боя, освен лак за нокти. Така Баби клекна пред вратата и старателно изрисува необходимите букви и цифри. Баща ми през това време покри с импровизирани постелки дупките по пода пред предните седалки и подпря с малки камъчета фаровете на колата, за да светят в правилната посока. Накрая тръгнахме към Хавана — трябваше да се отзовем на отчаяния вик за помощ на шефа на баща ми, Каменати.

Карлос Арнер

Баща ми винаги е бил, в началото по желание, а после по-скоро по принуда — работохолик. Цял живот е работил, както се казва на испански — като кон. От пет часа сутринта до девет часа вечерта, събота, неделя. Благодарение на всеотдайността и способностите си успя бързо да си спечели име и да се издигне в инженерната йерархия.

Започна кариерата си в завода за изкуствени торове в Нуевитас, малко градче в провинция Камагуей, на около 600 км от Хавана. Скоро е назначен за началник на цеха за амоняк, един от най-важните в завода, където работи до 83-та година. И досега, почти 25 години след напускането си, в завода го знаят и уважават.

Помня, че често се прибираше вкъщи посред нощ, с онзи специфичен блясък в очите, който недвусмислено показваше, че отново се е почерпил за поредния оправен компресор или инсталирана турбина. Не знам как успяваше да съчетае пиенето с работата, но и в двете беше отличник. Неслучайно, когато шефът на завода за изкуствени торове в Нуевитас, Маркос Портал, се ожени за една от племенниците на Фидел и стана Министър на Основната промишленост, веднага го изтегли при себе си в MINBAS в Хавана, като шеф на отдел Безопасност на Труда. Годината е 1983.

Нещата не се сгромолясаха за един ден. Година след година, баща ми жонглираше между работата, алкохола и семейството. Скандалите вкъщи се превърнаха в ежедневие. Стигна се дотам, че аз и брат, все още ненавършили десет години, се опитвахме да го спрем и не го пускахме да излиза в събота и неделя, защото знаехме, че ще се напие. Заключвахме вратата и криехме ключовете, висяхме му по крачолите, но нито веднъж не успяхме да го спрем.

И е жестоко, и е непростимо, и е непоправимо, но точно така се случи: алкохолът го завладя и започна да разрушава неговият, иначе перфектно изглеждащ отстрани живот. Вече не можеше да жонглира и всичко тръгна надолу. Разведоха се с майка ми. Изгониха го от Партията, съответно и от министерството (макар че и досега твърди, че сам бил напуснал). И никога повече не му позволиха да изплува до високите нива на управление.

За щастие или нещастие се оказа прекалено способен, за да се лишат от него. И решиха да го държат някъде по средата и да го използват. Изпращаха го в закъсали предприятия, които за две години успяваше да направи рентабилни. И точно да се отпусне и да се успокои, че е вкарал нещата в релси, отново го пращаха на друго място, още по-закъсало. Отличил се също и като универсалният войник. Появяла ли се някоя нова област, в която все още няма специалисти, някое качествено ново производство или технология, като например проектът за кубинска ядрена централа, когато имало нужда някой да се хване и да разбере за какво иде реч, да отъпче снега, да разчисти джунглата — кого да пратим: „Е, как бе! Ще пратим Карлос Арнер.”

И т.н. до наши дни.

Инженер-химик по образование, баща ми в момента изпълняваше длъжността на Търговски директор във Витрал, завод за бои и лакове. Точно преди пристигането ни в Куба беше ходил в Мексико, за да сключва някакви договори и по думите му се бил справил суперуспешно, като едва ли не бил спасил предприятието от банкрут.

Каменати

Най-неприятното нещо в Каменати, шефът на баща ми, не беше това, че е некадърен партиен кадър, политически коректен, братовчед на не-знам-си-кой и много дебелокож и глупав, а най-вече, че някакси разчитал на баща ми за всичко и едва ли не, не можел и гащите да си вдигне сам. При единствената си среща с него избързах да го преценя като дебел възглупав добродушко с пура в уста. Истината се оказа малко по-различна. Каменати беше зъл, хитър, пресметлив и амбициозен тип.

Баби ми разказа как веднъж имало някакво събрание по някакви въпроси свързани с рентабилността в захарния сектор. Някакъв говорил за това колко зле било всичко и как държавата е пред фалит и поискал всеки, който има идея как да помогне да се изкаже. Всички мълчали и се ослушвали. Накрая баща ми станал и дръпнал една реч, в резултат на което всички едва ли не се плеснали по челата: Еми да! Точно така! Бурни овации. След като свършило събранието, Каменати привикал баща ми и му казал, че това никога повече не трябвало да се повтаря и никога повече да не се изказва, без предварително да го е съгласувал с него.

Баща ми му беше обяснил ясно, че е подготвил абсолютно всичко за скорошното посещение на мексиканците и че единственото, което трябвало да се направи, когато дойдат, е да ги настанят в хотел, да ги заведат на вечеря, да се уговорят кога да подпишат договора на другия ден и да го подпишат. Но изглежда беше изникнало нещо ново и изключително важно и вогонът за кой ли път прекосяваше целия град със служебната Лада и шофьора си, за да боботи за отчети, заявки, формуляри и бог знае какво още.

/ / /

По пътя съвсем небрежно минахме за половин час през някакъв майстор, за който баща ми твърдеше, че бил най-добрият в Хавана за Ситроен. И наистина беше: срещу една бутилка ром за нула време оправи чистачките и клаксона.

Когато стигнахме до офиса на Витрал, вече беше тъмно. Баща ми ме взе на срещата с Каменати, когото аз вече мразех. „Ето го, сина ми”, каза. Стиснахме си ръцете, а Каменати се опита да се усмихне. „Ето го сина ми, тъпанар нещастен!”, говореше лицето на баща ми. И още говореше: „Айде остави ме на мира, бе! Писна ми да ме занимаваш с глупостите си! Нищо ли не можеш да свършиш сам?!”.

Баща ми не го остави да говори. Онзи таман да си отвори устата и баща ми започна да го засипва с информация. Каменати кимаше и дърпаше от пурата си, като от време на време като че ли се опитваше да каже нещо, но се получаваха реплики от рода на: „Ама то…”, или: „А, те…?”. Плавно речта на баща ми премина от темата за боята и мексиканците към личните дела и завърши с кратко експозе за това как утре заминаваме за Ориенте, как имаме план за изпълняване, че всичко е разграфено по часове и минути, колко хора ни чакат от единия край на Куба до другия, как нищо не може да ни спре и т.н.

Каменати точно като някой вогон се тюхкаше и мърмореше, ама Карлос, трябва да предадеш рапорта за командировката, трябва това, трябва онова. На което баща ми неизменно му отговаряше, че няма проблеми бе, ще го напиша по пътя, но аз ти казвам, всичко мина перфектно, те в началото бяха малко недоверчиви, но когато говорих с еди кой си у му разправям еди какво си, и той, като скочи, да, така, така…

Забаламоса го здраво. По-късно, по време на пътуването ни няколко пъти питах баща ми дали е написал въпросните рапорти, след което баща ми неотменно изкривяваше лицето си в израз на отвращение и отговаряше на развален български: „Абе това са гльупости, разбираш ли, гльупости! Каменати гльупак!”. И по лицето му разбирах, че е прав.

Хаванските кучета

На връщане минахме през един приятел на баща ми, който живееше в една къща в центъра на Хавана. Явно имаха някакви тайни дела, тъй като ни оставиха и изчезнаха нанякъде. С Елена седнахме да ги изчакаме на откритата и потънала в зеленина веранда на втория етаж, с обичайните чашки кафе в ръка. Точно преди да изчезне, Карлос погледна към нас и каза: „Пийте, това кафе е от хубавото!”. Огледахме се наоколо. Къщата изглеждаше доста добре, от тези, за които все се чудиш защо другите имат, а ти нямаш. „Еленчо, нямам нищо против да имам такава къщичка тук, в Хавана”, казах замечтано. Очевидно собствениците имаха някакъв допълнителен източник на доходи, който ги поставяше по някакъв начин над социализма. След около 10-15 минути баща ми и приятелят му се появиха и след няколко кратки реплики се разделихме. „Тате, кой беше този?”, попитах баща ми в колата. „Този отговаря за транспорта в предприятието”, каза и после ми намигна: „Уредихме нафтата за пътуването”.

Събрахме Баби и Карлос Даниел и по наша идея (мисля, че на баща ми като че ли не му беше хрумвало, че това може да е нещо интересно) излязохме да обиколим центъра на Хавана. Това си беше чисто туристическа обиколка, хванати за ръце оглеждахме покривите. Хавана ми се стори много красива и учудващо безлюдна. Опитвах се да снимам сградите, катедралите, светлините, докато Карлос Даниел непрекъснато ме врънкаше да снимам разни кучета и котки. Накрая, само и само да се отърва от него, снимах едно куче, което почти избяга от кадър докато се наглася да снимам. Тогава последва нова вълна врънкане, този път за да му покажа кучето на дисплея на апарата. А то беше размазано и малко и едва се виждаше. На няколко пъти Карлитос хвърляше по едно око на мътното петънце и разочаровано ме подканяше да го снимам пак, въпреки, че вече сериозно изоставахме зад останалите. Днес се забавлявам да си представям как сме изглеждали от кафенето на площада — две бавно отдалечаващи се по улицата фигури, едната по-висока, а другата по-нисичка, детска — и горе-долу през една минута изнервеният глас на по-високата: „Е, нали точно преди малко ти го показах!!?”.

Когато се прибрахме късно през нощта, Баби попита баща ми: „Карлос, а къде е пилето?”. Попита го с онази особена интонация, която притежават кубинските жени и която сякаш върви ръка за ръка със сбърчените вежди, ръцете на кръста, високо вдигнатата брадичка, енергичното ръкомахане и цветистия скандал. Оказа се, че сме го забравили при Луис, в Гуанахай.

— неделя, 6 февруари 2005

Много благодаря

Не мога да кажа със сигурност в колко часа беше, но беше адски рано, още не беше съвсем светло, когато чух онова наше кодово потропване по вратата на стаята и гласа на баща ми, който ни подканяше да се приготвяме да ставаме, че след 20 минути по план трябвало да тръгваме към следващата ни цел, Пещерата на индианеца.

Едвам отлепихме с Елена. Още спяхме, когато се измъкнахме навън, за да разберем, че Карлос Даниел бави изпълнението на великия график. Излязохме на нещо като заден двор, с басейн и площадка за баскетбол и запалихме по цигара. Гледахме палмите и небето с подутите си очи и се чудехме защо бе необходимо чак толкова рано да ставаме и не можеше ли поне още мъничко да поспинкаме.

Закусвахме и се приготвихме за тръгване, като ни оставаше само да уредим въпроса с плащането. През това време шефът на станцията вече беше дошъл и баща ми ме взе със себе си, за да ме запознае с него. Влязохме в кабинета му и се ръкувахме. Баща ми му разказа ултрасъкратената версия на историята на нашите животи, която както се оказа, щях да чуя още много, много пъти по време на престоя си в Куба. После подхванаха разговор за някаква боя, която трябвала, за да се боядиса нещо си в станцията. Не знам дали споменах, че баща ми е търговски директор на най-големия производител на бои и лакове в Куба: Витрал. Благодарение на това беше в известен смисъл обект на ухажване и врънкания от страна на всякакви нуждаещи се.

Макар, че ми беше досадно да слушам оплакванията на типа, как нищо не му осигурявали, как всеки ден се развалял по един телевизор и така нататък, станах свидетел как баща ми с голям апломб обеща някакви количества боя на човека и че трябвало само да се пуснат някакви молби, да се попълнят някакви формуляри, да се одобри нещо от някой си, да се издадат някакви заповеди за не знам си какво и да се подпишат някакви документи. Нищо работа. Най-накрая станаха и баща ми спомена някакси съвсем между другото за спането на Елена (мислех, че главно за това сме дошли). От бюрократична гледна точка това си беше проблем, как да се оформим, по каква тарифа и т.н. Онзи за малко остана неподвижен, сякаш се опитваше да сметне наум колко прави пет по осем, но накрая махна с ръка и каза: „Абе карай, няма да я пишем и това е!”.

Баща ми това и чакаше. Каза едно бодро: „Много благодаря!”, стана, стисна ръката на своя бизнес партньор и излезе от стаичката, последван от добре облечен млад мъж, с гола глава и фотоапарат в ръка.

Преоткриването на Куба

Точка първа от плана: Пещерата на индианеца. Баща ми все повтаряше, че главната цел на пътуването ни из Куба беше преоткриването на всички онези места, на които бяхме ходили заедно като деца. Точно така и го наричаше: пътуване за преоткриване на Куба. Това беше нашето символично помиряване с миналото и затова обектите за посещение, които фигурираха в плана, не следваше задължително да съвпадат с must-see-тата на Lonely planet.

По пътя за Пещерата на индианеца минахме през долината Винялес, красива местност, покрита с така наречените моготес, живописни скални образувания, които стърчаха на около стотина метра от равната земя като гигантски брадавици. Между тях имаше засаден тютюн и както се изрази баща ми: „Тук расте най-добрия тютюн в света”. Нищо чудно, си помислих, да растеш сред такава красота.

Започнахме да засичаме и първите туристи, някои яздеха кон, други вървяха боси и щастливи с раниците си. Тук там покрай пътя имаше табели, които предлагаха квартира за странниците.

Стигнахме до пещерата. Около входа имаше нещо като малък комплекс, с барчета, изкуствени водопадчета, от този сорт неща. Искаха по пет песо за кубинец и по пет долара за чужденец, като забравих да отбележа, че кубинците, които живеят в чужбина, като мен, също се броят за чужденци.

Излишно е да казвам, че двамата с Елена от километри си личахме, че не сме кубинци. Баща ми обаче най-нахално реши поне на мен да ми спести петте долара и небрежно каза на продавачката на билети, че съм кубинец. Горката лелка учудено вдигна поглед и ме погледна, докато аз, с най-убедителния акцент, на който бях способен, подкрепен с широка усмивка, издекламирах високо и ясно: „Да, аз съм кубинец!”.

Извини се като измрънка изпод носа си, че много приличам на чужденец. Отговорих ѝ, че знам че приличам, но че съм си чист кубинец, от Камагуей. За секунда се погледнахме в очите и разбрах, че е свястна жена. Разбрах, че би направила всичко за да избегне взаимното чувство за срам, да поиска паспорта ми и да ме разобличи. Баща ми обаче бодро крачеше напред и явно си мислеше, че е голям хитрец.

Влязохме в пещерата, която си беше истинска пещера, с образувания с имена като Снежанка и седемте джуджета, Моби Дик и т.н. Имаше и река, по която се возихме с лодка. Почти през цялото време баща ми се опитваше да ме накара да си спомня как сме идвали като малки, без никакъв успех.

Луис

На излизане поисках да изпия един ром в барчето на пещерата, като баща ми направи такава физиономия, все едно ще изпуснем аудиенцията при папата, заради два чийзбургера в местния макдоналдс. Отказах се. Вместо това купихме сладоледи и се качихме в колата, за да поразгледахме някои останали локални забележителности, които трябваше много добре да помня: гигантски шарени рисунки на праисторически животни, които красяха скалите в района.

Лека-полека тръгнахме към Хавана, като към обяд, точно по график, стигнахме до Гуанахай, малко градче по пътя ни, където живееше друг много добър приятел на баща ми, Луис.

Къщата беше малко извън града и се издигаше като самотно кубче насред полето. Пример за типична кубинска архитектура, минималистичен дизайн, ако не е и никакъв. Посрещна ни жената на Луис, Маретси. Карлос Даниел веднага избяга на двора да тормози домашните животни. Гонеше кокошките, въпреки непрестанните викове на Баби, после се поуспокои малко и взе да изтезава едно малко кученце, като го навря в един найлонов плик и го закачи на една маса на двора. Кученцето изглеждаше абсолютно примирено със съдбата си.

Луис пристигна малко след нас. Беше едър мулат с голям кръгъл корем. Говореше с къси изречения и гледаше втренчено в очите. Погледът му в началото ме караше да се чувствам неловко, струваше ми се някак изпитателен, сякаш се опитваше да види нещо гнило вътре в мен. По-късно разбрах, че греша. Едно от първите неща, които ми каза беше: „Ти знаеш ли този човек от колко време само ми разказва за вас?”, сочеше към баща ми.

Скоро ми стана ужасно симпатичен. Разбрах, че си има собствен бизнес с камиони за превоз на хора и че печелел доста добре, за кубинските мащаби. Носехме бутилка ром и си сипахме по чашка. Седнахме в хола на люлеещите се столове, даваха бейзбол по телевизията. Почувствах се щастлив: първият ми бейзбол от 15 години.

/ / /

Направо се залепих за телевизора, докато разговаряхме. Термините, както и част от по-засуканите правила започнаха да изплуват от паметта ми, покрити с прах. Луис не обръщаше внимание на двубоя, а ме разпитваше как е това в България, как е онова, а аз му обяснявах, доколкото можех. Почти всяко нещо, което му разказвах за тази прекрасна страна предизвикваше невероятно учудване у него. И най-странното беше това, че постепенно взе да предизвиква учудване и в самия мен. Улових се, как докато му разказвах, пред очите ми България изведнъж започна да се превръща в една от най-прекрасните страни на света. Че какво? Тук има вода; плодородна земя; магазините са пълни с храна; можеш да правиш бизнес, колкото ти душа иска; да говориш каквото си искаш — истински рай.

Луис ми се оплака, че печели много пари, но нищо не виждал от тях, защото почти всичко, което изкарвал, му го прибирала държавата. Погледна ме отново втренчено и добави едно: „Ама какво да се прави, така е тук”. Първоначалното му любопитство като че ли бе попреминало и той се отпусна назад върху люлеещия се стол.

Всички останали нещо се занимаваха навън, жените готвеха, баща ми се опитваше да изчисти колата, Карлос Даниел мъчеше кучето, а Елена просто си седеше и пушеше, докато някакви хора периодично минаваха да ѝ предлагат я портокал, я гуаяба, я китайска слива, я някой друг непознат тропически плод.

Ром с кисел портокал

Бях забелязал в кухнята една пластмасова бутилка с портокалов сок и отидох да си сипя малко в рома. Опитах сока и ме учуди колко е кисел, по-кисел и от лимон направо, си помислих. Но не бях в настроение да разсъждавам дълго върху този факт и си го подпих, в крайна сметка не беше хич зле, все едно пиех ром с лимон. Не след дълго Маретси дойде и ме попита откъде съм си сипал сок в чашата. Казах ѝ, а тя като започна да се вайка… Че това бил сок от naranja agria, кисели портокали — някакъв сорт, който се използвал само за готвене, за мариноване на месо, че нормалният сок бил в хладилника и да съм си бил изхвърлил този и да съм си бил сипал от другия. Как така ще си изхвърля рома бе, жено, си казах на ум. Това просто не можеше да стане. Заинатих се, че така си ми е супер, като същевременно дипломатично заявих, че за втората чаша задължително ще си сипя от хубавия.

Една от характерните и почти неразбираеми национални черти на кубинците, е това, че кучите синове обичат всичко безбожно сладко. Слагат захар във всичко: в шейковете, във фрешовете, в портокаловия сок, дори на динята си поръсват отгоре, та да им е по-сладка. Налагаше се с Елена, като представители на по-развита цивилизация, непрекъснато да ги възпираме да ни сипват още и още захар. А те стояха и ни гледаха тъжно, с бурканите и големите си лъжици в ръка и ни питаха с надежда дали сме сигурни и няма ли да ни е много кисело така.

Така си обясних погледа на Маретси, когато настоях да си доизпия рома с кисел портокал. Просто всичките искаха да се чувстваме колкото се може по-добре.

Руснака

През къщата минаваха най-различни хора и по никакъв начин не се опитвах да разбера кой какъв е. По едно време Луис ме запозна с един, когото наричаше el Ruso, Руснака. Първоначално го представи като негов баща. Учудих се защото не си приличаха ни най-малко, онзи беше светъл, а Луис — мулат. По-късно разбрах, че това е шега и че това е негов приятел, който толкова много висял у тях, че все едно му бил баща. Преди години работил в Съветския Съюз и така му излязъл прякора. Баща ми, Баби и Маретси веднага започнаха да ми разказват комични истории с негово участие. Работел в Хавана, но майка му живеела наблизо. И така всеки петък вечерта идвал да се натряска, да се наяде и да се повесели хубавичката, до неделя. Иначе бил пословично грижовен син. На всяка вечеринка отмъквал я малко месо, я някакво друго хапване, за да занесе на майка си.

Маретси ми разказа как на някаква нова година опекли прасе. Сложили го в една тава в другата стая за по-късно и започнали да пият и да се веселят. По едно време влязла в стаята и гледа: на прасето му липсва единия крак, целият бут. Веднага се досетила, че е работа на Руснака. И така, Маретси, бойна, веднага при него и го пита къде е кракът на прасето, а той, пиян като куче, не може да говори въобще, нито отрича, нито признава. Започват всички в къщата да търсят бута и накрая го намират увит във вестници под леглото. Руснака преди да се натряска си го скрил на сигурно място, за да си го прибере по-късно и да го занесе на майка си.

/ / /

Седнахме, както си е традиционно в Куба, да хапнем. Имаше отново някакво месо, с ориз, бонято, юка и пържени банани. Точно привършвахме, когато Руснака изведнъж влетя в къщата откъм двора. От дневната затрещя музика. Изглежда така започваха купоните там, внезапно, като летните бури.

Не знам откъде Руснака си беше наумил, че трябва да танцува с Елена. Поведе я за ръка и докато разбере какво става, бедното момиче се оказа сама на дансинга с един от най-горещите мъже на Куба. За секунди от някъде изникнаха цял куп хора и започнаха да танцуват и да пляскат с ръце. Погледнах към баща ми. Той стоеше с ръка на челото, клатеше глава и повтаряше тихо: “Ay, mi madre!”.

Беше към един часа на обяд, а Руснака се беше отрязал като мотика. Чупеше страшни стойки около Елена, докато тя се поклащаше в свой собствен ритъм и хвърляше към мен погледи спаси-ме. Както всички знаем латино-танците не са първата природа на Елена, нито втората, така че и самият ѝ танц беше по-скоро един малко по-дълъг опит да се измъкне.

Накрая с общи усилия, аз и баща ми успяхме да измъкнем това подобно на огромен дългокрак скакалец същество и не след дълго потеглихме към Хавана, като някъде по пътя, когато вече наближавахме, баща ми за пореден път внесе малко импровизация с думите: „Айде да минем да видим сестра ми Идалис”.

Идалис

Идалис е сестра на баща ми от втория брак на баща му, дядо ми Карлос. Всъщност, не му казвам дядо, защото почина точно преди да се родя и не успяхме да се засечем. От същия брак баща ми има още няколко братя: Франк, Раул и Томасито, а братовчедите и роднините край нямат.

Понесохме се натам, през безкрайни шосета и квартали, докато най-сетне не стигнахме до някакви предградия. Баща ми спря колата и ни каза да изчакаме, влезе през нещо като проход между двете къщи и изчезна.

На отсрещния тротоар няколко мъже бяха изкарали маса и столове и играеха домино, един от националните спортове на Куба. Пак насред улицата, но в другия край, няколко момчета играеха бейзбол. След около пет-шест секунди чухме пронизителен вик: „Айййййй, ми мадрееее, диос мио!”. Бяхме ги изненадали.

Идалис се появи със сълзи на очи и започна да ме прегръща и целува. Говореше, или по-скоро викаше адски бързо. „Лелеее, каква изненада! Ама Карлос, защо не звънна!?”. В този момент настана олелия. С Карлос Даниел явно имаха някаква стара вражда, защото, докато тя се опитваше да го целуне, той я настъпи злобно. Лицето на Идалис се изкриви от болка. Изквича пронизително и почти моментално му отлепи такъв шамар, че Карлитос се разплака. Започна да го кълне. Баби се, като оса закрилница се впусна да спасява детето си. Същински хаос. Между виковете и шума влязохме в къщата и заварихме вътре, в пространството буквално под едно стълбище, събрани един куп народ, между които: една братовчедка, един братовчед, една приятелка от Венецуела, майката на Идалис и една съседка.

Явно празнуваха нещо, пиеха ром, а телевизорът добавяше капка здрав разум, Фидел изнасяше поредната си реч. Докато се ръкувах и целувах наред с хората, някакси ненадейно се появиха и малки чашки кафе. Оказа се, че съседката и братовчедът току що се били върнали от мача между Индустриалес (отборът на Хавана) и Пинар дел Рио.

Център на компанията беше въпросната съседка, около 50 годишна жена, която като силует изглеждаше като една по-малка топчица, кацнала върху една по-голяма топка, и всичкото това забучено с две клечки отдолу, плюс две енергично ръкомахащи ръце. Обясняваше как са викали на мача и че вече си имала ново гадже, треньорът на Индустриалес, колко бил готин, как направил еди какво си, тя какво му подвикнала. Баща ми деликатно се приближи до мен и тихичко ми прошепна в ухото: „Не се притеснявай, тук в Куба във всяка къща си имаме по един луд”.

Попитаха ни докога сме в Куба и ни поканиха на мач, като обясняваха, че не можем да си тръгнем от Куба, без да сме ходили на бейзболен мач. Аз разбира се много исках и предложих на баща ми да нагласим графика, така че да идем някой път. Той се съгласи лесно, сигурен знак, че няма да стане.

През това време лелката ни упъти къде точно седят, на кои места, за да ни е по-лесно да ги намерим, ако случайно минем. После изведнъж превключи рязко и започна да обяснява в каква депресия била изпаднала и че заради това ходела с кърпа на главата и как щяла да се изруси. В един момент, докато си поемаше дъх се обърна и в полезрението ѝ попадна Фидел, който махаше с ръка и с решителен тон нещо декларираше. Съседката спря за миг, хвана се за главата и с театрален жест завайка: „О, не, не, не мога повече, махнете това, не издържам!”.

Раул

Сигурно си мислите стига толкова приключения за един ден. Еми не, купонът си течеше, когато разбрахме, че отново има промяна в плана. Братът на Идалис и баща ми, чичо ми Раул, колел някакво агне и решението бе взето. От Идалис информацията, от нас колата. Качихме се в ситроена осем души: аз, баща ми, Баби, Карлос Даниел, Елена, Идалис, майка ѝ и венецуелката, и потеглихме нататък. Разбира се, след третото кръстовище спукахме гума и крикът на Еди се оказа нашият най-добър приятел.

Клатушкахме се около час, докато накрая стигнахме до някакво място, което един Господ знае къде е, но там живееше Раул. Хапнахме отново, макар че не бяхме имали време да огладнеем кой знае колко. Вече бях сигурен, че движението на хората в Куба се определя от това къде има храна.

/ / /

Посрещнаха ни сякаш винаги са знаели, че ще дойдем. Баща ми ме придърпа и ми разказа как Раул е имал същият проблем като неговия, бил е алкохолик, но го е преодолял и вече не пиел. Това потвърждаваше подозренията ми, породени от оскъдните, но еднозначни сведения за различни членове на фамилията — неконтролируемата страст към алкохола беше характерна семейна черта.

Раул беше висок, кльощав и с мустаци, типичен кубинец. Имаше малък двор, където гледаше животни. Отглеждаше и един странен плод, наречен нони. Показа ми една кофа с подобни на шишарки плодчета. За първи път чувах за подобно нещо. „Как бе, не си ли чувал за нони?”, учуди се Баби. Бил някакъв малайзийски лечебен плод, по който всички били полудели, страшен хит. Приписвали му какви ли не чудотворни свойства. „Защо не си вземеш едно нони, да си го засадите там, в България?”, предложи Раул. Умникът на семейството, баща ми, се намеси: „Не може бе, там е студено”. Раул закима разбиращо и се зае да ми обяснява разликата между юка, бонято и маланга, различни видове сладки картофи. „Е, как бе? Ето това е юка, а това бонято. Малангата е кръгла, виждаш ли?”. А аз чудесно виждах разликата, просто не можех да запомня кое кое е. Както на български никога няма да запомня кое точно беше тъща и кое свекърва.

Постояхме още известно време, докато всеки се увери, че наистина не може да погълне повече печено агне. Сбогувахме се и поехме по обратния път. Закарахме всички лели и приятелки по къщите и тръгнахме към Хавана дел Есте.

/ / /

По пътя минахме през Еди, нали му бяхме обещали да му оставим крика на следващия ден, но вече минаваше полунощ и къщата беше тъмна. Баща ми подвикна няколко пъти: „Еди, Еди…” и дори хвърли по прозореца няколко дребни камъчета, докато Баби на свой ред го караше да престане, че щял да събуди хората. Той пък на свой ред ѝ отвърна, че нали именно затова викал. Накрая се примири и каза, че всъщност нямало никакъв проблем, че щял да мине сутринта много рано и да му върне крика. Така се прибрахме.

Бабата на Баби ни посрещна с една бележка, на която пишеше: „Карлос, обади ми се спешно на служебния или на мобилния телефон”. Подписано беше от Каменати, шефът на баща ми.

— събота, 5 февруари 2005

Първи впечатления

Сякаш от дълбините на съзнанието ми долетяха призрачни гласове, запромъкваха се тайно, позастояха се и накрая нежно пробиха мрака и придобиха плътност. Започваше първият ни ден в Куба. Разпознах гласа на баща ми, който нареждаше: „На крак, другари революционери, ставайте, че ни чакат решителни битки, Куба ще възнагради вашият героизъм, остават 460 часа от престоя ви в Куба, имаме да прекосим 4000 километра, да прекосим 43 реки, да се срещнем с 84 роднини”. Отваряше врати, прозорци, гардероби, мяташе разни дрехи на леглото, направо върху заспалите ни тела. През отворената врата се чуваше смях и музика. Погледнах часовника, беше осем и половина.

/ / /

Станахме в добро настроение, въпреки че имах чувството, че изобщо не съм спал. Баща ми ми подари една самобръсначка, която беше купил по време на командировката си в Мексико и ме загледа очаквателно. Някакси ми се прищя да не го разочаровам още от първия ден и влязох в банята да се избръсна. Той стоеше опрян на касата на вратата и ме гледаше: „Хубава е, нали?”, ставаше въпрос за самобръсначката. „Смъртоносна е”, му отвърнах с препратка към една наша стара шега от детските години, докато я прокарвах мързеливо през лицето си.

„Не така, спри водата, че тая е от бидоните”, каза и ми напълни една купичка с вода. Нямаше как да знам, че скъпоценната течност трябвало да се пести, тъй като имали вода веднъж на два дни, и то само за около два часа. Бяха приспособили два огромни зелени 200 литрови бидона в мокрото помещение, които през тези два часа се пълнеха, свързани към водопровода чрез сложна система от кранчета и тръби, създавайки впоследствие измамната илюзия, че вода има. Баща ми продължи да ме гледа мълчаливо още известно време. Накрая, явно събрал достатъчно информация, отсече: „Абе ти не можеш да се бръснеш!” и изчезна в кухнята, докато аз учудено останах да гледам дупката на вратата. По-късно като че ли се опита да се извини: „Така е, като не е имало кой да те научи”.

Планът за деня беше заминаване към най-западната кубинска провинция — Пинар дел Рио. По пътя трябваше да минем през Панчо, стар приятел на баща ми, който ни познаваше още от малки с брат ми. Живееше от няколко години в Гуинес, малко градче в близост до Хавана.

Закусихме нещичко и излязохме с баща ми и Карлос Даниел да оправим нещо по колата. Едната гума беше спаднала и нищо чудно — когато погледнах джантите осъзнах, че това са най-кривите и очукани джанти, които бях виждал през целия си живот.

За няма и половин час баща ми обиколи съседите и намери някакъв крик, за да сменим гумата с резервната, също толкова очукана. За да тръгнем на път беше наложително да имаме надеждни гуми, затова се качихме в колата и отидохме до кварталната гумаджийница. С Карлитос оставихме баща ми да се занимава и решихме да направим малка обиколка из района. Обмених пари в една Кадека наблизо, а след това братчето ми ме поведе към училището си, „Мариана Грахалес” — същото, в което учих и аз преди около 20 години.

Финансово въведение

Тъй като занапред често ще става въпрос за пари, песо, долари и т.н. валути, а и току що бях приключил успешно първата си финансова операция, ще направя едно кратко изложение по въпроса.

След като наскоро забраниха американския долар в Куба, в обръщение останаха два вида валута:

– Кубинско песо,
– Конвертируемо песо.

Кубинското песо са нормалните кубински пари. Хората получават заплатите си в песо. С тях могат да се платят много ограничен брой неща: продуктите, които се полагат по купоните, режийните разноски, може да си купиш банани и юка от някой пазар, да си вземеш непретенциозен сандвич или пица на улицата, общо взето по-дребни неща. На банкнотите има нарисувани Хосе Марти, Камило Сиенфуегос, Че Гевара и други кубински герои.

Курсът е 25 песо за един американски долар. Ще ви дам пример: баща ми е търговски директор в един от най-големите заводи за бои и лакове в Куба (ако не и най-големия) и получава 380 песо на месец т.е. около 15 долара.

Курсът на конвертируемото песо (известно още като чавито или просто долар), се поддържа едно към едно с американския долар т.е. едно конвертируемо песо е един долар. С него можеш да пазаруваш навсякъде. На банкнотите са изобразени туристическите аналози на революционните икони т.е. вместо самия Че Гевара е монументът на Че Гевара, вместо Камило Сиенфуегос е неговата статуя и т.н.

За по-кратко ще наричам кубинското песо — песо, а конвертируемото — долар.

В Кадеката, както наричат местните държавни обменни бюра (от Casa De Cambio), обмених 100 евро и срещу тях получих около 130 конвертируеми песо, т.е. долара. После обърнах 30 от тези долари в песо, като за тях получих невероятната пачка от 750 песо, две месечни заплати на баща ми.

И както казват кубинците: има време, всичко ще разберете.

Училище Мариана Грахалес

С Карлос Даниел влязохме в училището и спомените ми отново започнаха да нахлуват. Посочих на брат ми, че ето там, в онази класна стая съм учил. Започнах да разпознавам местата — ето тук стояхме в междучасията, там играехме бейзбол, а точно там, до онези стълби за първи път хванах за задника едно момиче, Маги. Спомних си как ме подгони и ме удари зверски с един учебник по главата. Ослепях за секунда от удара, пред очите ми мина светкавица, от тези, които блесват и задържат малко, преди да преминат, така ме фрасна Маги. Но не съжалявах, бях щастлив.

Току насред най-сладките спомени изведнъж ме обхвана съмнение. Хм, май не беше тази стая, а онази… или пък онази отзад. Накрая се отказах и се примирих, че е било в една от всичките, за които имах съмнения и които изглеждаха по абсолютно еднакъв начин.

/ / /

Карлитос беше решил, че трябва да ме запознае с учителката си, въпреки че аз изобщо не настоявах. Опитах се да му обясня , че нямам никаква нужда от това и че просто искам да се насладя на спомените си, ей така, съвсем простичко и човешки, но както имах възможността да разбера по-късно, брат ми на моменти показваше удивителна за своята възраст непреклонност. Изкачи се по стълбичките и свойски влезе в една от класните стаи, за да попита за нея. Късмет! Въпреки, че беше събота имало някакво извънредно събиране на състава и учителката беше там.

От стаята излезе симпатично чернокожо момиче на около 20 години, облечена с тясна бяла тениска и къси панталонки. Поздравихме се. Изглеждаше свенлива, усмихваше се и гледаше надолу и встрани към Карлос Даниел: „Хей, Карлитос, написа ли си домашното по математика?”. Реших да взема инициативата и се захванах да ѝ разказвам как съм учил тук преди години, как съм заминал после за България и още някакви глупости, каквото успях да се сетя.

По-късно същият ден, Карлос Даниел разказа на Баби как ме е запознал с учителката си, а тя ми намигна и подхвърли: „Малко е грозничка, нали?”. Не бях сигурен какво точно има предвид, затова направих най-простото нещо, което можех — отрекох. Казах, че не е вярно и че напротив — много е готина. Баби само ми намигна и замина да готви в кухнята. Много тъпо парче съм, си помислих.

Фидел кара НЛО над кубинските училища

Ето няколко любопитни факта: В Куба никой не иска да бъде учител. Заплатата е много ниска, а работата такава, че не можеш нищо да откраднеш. Затова Фидел създава няколко образователни телевизионни канала, по които цяла сутрин текат уроци: математика, история, испански… Студентки и ученички от последните класове са преквалифицирани на временни учителки и изпратени по училищата да преподават, с помощта на научно-техническия прогрес.

Значи един час протича горе долу така: влиза мацката в класната стая, пуска телевизора и децата започват да слушат. След това, облечената в жълта униформена къса поличка и бяла ризка учителка обяснява още веднъж урока, разяснява, изпитва, решават задачки с децата, дава малко задачки за домашно и отива да се занимава с момчетата от квартала.

Още нещо: В Куба времето е с един час назад, в сравнение с обичайното за часовата зона. Причината: Фидел го променил, за да могат училищата да започват по светло и да се пести електроенергия. Фидел кара НЛО.

/ / /

Върнахме се с Карлитос от училището. Вървях с наведена глава и се чудех коя от всичките мисли, които нахлуват в главата ми да си мисля. Баща ми точно приключваше с гумите и се пазареше с единия работник. Накрая се обърна към нас и най-тържествено ни увери, че вече сме готови за път, тъй като имаме резервна гума трепач.

Качихме се в колата и се върнахме пред блока. Притеснявах се малко за комуникацията между Елена и Баби, докато ни е нямало, защото нито Елена отбираше испански, нито Баби английски. Оказа се, че някакси се бяха разбрали: „Искаш ли кафе? Кафе? Ъ? Ааa, си, си…”

Еди

Баща ми на няколко пъти се опитваше да ми разкаже за стария му крик, който му били откраднали преди време. Оказа се, че трябвало да върнем този на съседите, защото щял да им трябва. В онзи конкретен момент си помислих, че съседите просто не искат да го дадат. Та аз моя в София никога не го бях ползвал, а на тях точно този ден им трябвал! Но постепенно започнах да разбирам, че за кубинците крикът е нещо почти свещено. Основният въпрос беше откъде да намерим друг. Накрая баща ми се сети за един негов приятел, който ни беше на път и решихме да минем през тях. Накачулихме се всички, барабар с жените и потеглихме.

Приятелят на баща ми, Еди, се оказа пич и ни отпусна крика до другия ден, тъй като и на него му трябвал след това.

/ / /

Има няколко неща, които са интересни за Еди. Баща ми каза, че преди бил учител и за това имал право да има компютър и да ползва интернет. Освен това май жена му имала роднини в щатите, та фактът беше, че Еди имаше пари, живееше в хубава къща в Кохимар, малко извън Хавана, и по-важното — Еди беше човекът, който даваше пари назаем на баща ми, когато го закъса. Също разбрах, че почти всички кубинци го закъсват поне веднъж в месеца.

/ / /

За нас това е нещо абсолютно непонятно, но на простосмъртния кубинец му е забранено да притежава личен компютър. Което не е чак толкова страшно, тъй като кой ще тръгне да си купува компютър със заплатата си от 10-15 долара на месец. Но дори и да не е забранено, дори да имаш парите — спокойно, просто няма от къде да се купи. Няма магазини за компютри. Вносът се контролира от държавата и едва ли не машинките се зачисляват като автоматите в казармата — под клетва. Загубиш ли го — седем години затвор. Примерно.

Интернетът в Куба е силно орязан. Щастливците, които имат достъп, могат да се радват само на ограничен брой одобрени сайтове, повечето от тях държавни. Всеки потенциален опит за проникване на антиреволюционни настроения е ограничен до минимум. Всички служебни пощенски акаунти се проверяват и не е хубаво да се разпростираш прекалено извън темите за семейството, времето, колко сте добре и как се надявате скоро да се видите. Примерно.

За да ти позволят да имаш компютър, съответно и интернет, трябва да си сигурен, верен на революцията човек. Най-често, ако не и винаги, това става като ти го дадат от работата. Необходимо е и съгласието на местните CDR — Комитети за защита на революцията. Това са аналогичните на нашите квартални ОФ организации от времето на социализма. Трябва да имаш и благословията на Министъра на компютрите, лелята на Фидел, под формата на специално печатче с формата на маймунско @. Примерно.

/ / /

Именно Еди беше човекът, чрез който за първи път преди години започнах да поддържам що годе редовна комуникация с баща ми по email. Когато си стиснахме ръцете и баща ми ми каза, че това е онзи същият Еди, на мен моментално ми хрумна идеята да му дам да напише буквално два реда на брат ми в България, за да знае, че сме пристигнали и че изобщо всичко е ок.

На едно листче написах с печатни букви следното:

ZDRASTI DANI,
NIE SME DOBRE
S BASHTA MI SME V CUBA
SHTE PISHEM PAK DRUGATA SEDMICA
BOGDAN

И го дадох на Еди заедно с email-а на брат ми. Представям си го, горкия, как е цъкал клавиш по клавиш, докато напечата думите на този странен език.

Панчо

Продължихме с крика към Гуинес, градчето, където живее Панчо. Още бях под влияние на всичките стари нови неща, разговаряхме с баща ми, пушех си „аче упман”-а и гледах жадно през прозореца. В тези моменти всеки метър ми носеше нещо ново, или по-скоро старо, отдавна забравено. Не след дълго стигнахме до градчето и спряхме пред една обикновена кубинска къща, с два люлеещи се стола на тераската и олющен полски Фиат отпред.

Баща ми имаше толкова много приятели навсякъде, че и по-паметлив да бях едва ли можех да ги запомня всичките. Видът на Панчо обаче ми се стори толкова познат, че реших, че си го спомням. Попита ме за майка ми и за брат ми, как ми се струва Куба след толкова време, много по-бедно ли ми се струва, колко градуса е в София, такива неща. По-късно, с течение на пътуването ни, не спрях да се учудвам на това колко много хора си спомнят и питат за майка ми. Когато се върнах ѝ разказах за това, но тя се опита да го омаловажи: „А, те кубинците са такива, винаги те разпитват как си, как е майка ти, просто са такива, не че толкова ги интересува”. Но усетих как някаква стара жилка трепна в нея.

Излязохме на двора да разгледаме за някакви плодове. Имаше портокали и захарна тръстика, любимата храна на кубинските прасета. Всъщност, аз също я обожавам, докато Елена през живота си не бе вкусвала. Баща ми отряза с мачетето едно парче и го обели. Общо взето в такива моменти, когато Елена пробваше нещо за първи път, всички се събираха в кръг около нея, за да видят реакцията ѝ. Елена предпазливо отхапа едно парченце и под окуражителните ни възгласи одобрително захрупа.

В съседния двор имаше нещо като огромна машина за мелене, над която се трудеха няколко кубинци, разнасяха се кофи, легени, щайги: правеха доматено пюре. Това си бе чистa капиталистическа стопанска инициатива, а на всеки лист от бизнес плана с големи букви пишеше оцеляване. Заради беднотията и недостига кубинците са се научили всичко да си произвеждат сами и сигурно половината от оборотните продукти имат домашен произход.

В Куба общо взето, освен официалната държавна работа (почти няма безработица), всеки се занимава с нещо допълнително, кой прави доматено пюре, кой сладки, кой пече кафе, кой гледа прасета, кой пилета. Тези практики са стотици и почти задължително се оказват нелегални, заради сложната система от закони, параграфи, алинеи, заповеди, декрети и постановления, които правителството ежедневно издава. Но когато на карта е поставена вечерята на семейството, хората рискуват.

Оказа се, например, че не баща ми, великият комбинатор, а Баби издържала семейството, като прави маникюр и педикюр. Напуснала работата си като медицинска сестра преди години и започнала да работи нелегално, вкъщи. Напоследък обаче нещата се били постегнали, та вече ходела да лакира по хотели. В добрите дни си докарвала по пет-десет долара. Майка ѝ изпращала лаковете от Доминиканската Република. „Това е възможно най-хубавият бизнес, — ми каза — ако те хванат само ти взимат материалите и плащаш глоба. Има други начинания, дето ако те хванат направо те изхвьрлят от къщата ти”.

/ / /

Първото нещо, което те питат в една кубинска къща е дали искаш кафе. Още при пристигането ни, докато си разменяхме традиционните целувки, преди дори да сме влезли в къщата, жената на Панчо беше успяла да ни предложи по чашка. Сега кафето вече беше готово и седнахме на верандата, където баща ми веднага започна да врънка Панчо за доматено пюре. Панчо на свой ред му посочи полското си фиатче и му каза, че и на него му трябвала боя да си го боядиса. Обърна се към мен, за да му ходатайствам: „Кажи му бе, кажи му на тоя да даде малко боя! Глей ‘къв човек си бе!”. Елена и Баби се опитваха да комуникират. Баби се мъчеше да я научи основните думи и изрази в Куба: гладен съм, жаден съм, вкусно е и други такива. Извадих фотоапарата и направих първите си снимки.

Карлос Даниел

През това време започнах да опознавам свинския нрав на брат си, който още с пристигането ни изчезна на двора при животните и за отрицателно време се омаза от главата до петите в кокоши и кучи лайна, кал и вода. Беше с чисто новите си анцуг и пънкарска тениска, които му бях донесъл от България. Така се беше оклепал, че се наложи да го преоблекат. На всичкото отгоре се оказа, че от дивеенето се беше изпотил, в резултат на което блузата беше пуснала някакви власинки и когато го съблякоха, се оказа покрит с нещо подобно на тънка синя козинка.

Може би тук е мястото да призная, че си представях един по-различен Карлос Даниел. Такива сме, че когато се налага да измисляме живота, го измисляме по наш вкус и усмотрение, а той обикновено няма и представа за това кои сме и какво обичаме.

Да се върнем шест години назад във времето. Имах нужда от известно време за да осъзная фактите, след първоначалния шок, който предизвика в мен новината, че ще си имам братче. И още повече — братче с почти патологичното име Карлос Даниел, съставено от нашите две първи имена с брат ми – Карлос и Даниел. Когато за първи път го чух, си помислих, че този път баща ми тотално е откачил.

И може би първите ми мисли са били твърде първосигнални: Ей, баща ми няма да е вече баща само на нас, ще има още някой също толкова важен в живота му, може би дори по-важен. Но след час разумът се върна, а с него и решителността да го почувствам близък, да го приема като мой истински брат.

Очаквах да срещна едно внимателно и любознателно момче, какъвто бях аз като малък. Представях си как му обяснявам разни неща, как му разказвам интересни истории, как му давам съвети, как се шегуваме и общо взето — как му ставам любимец. Нищо подобно. Карлос Даниел беше усмихнато, живо и интелигентно дете, но едновременно с това беше див и неконтролируем, без чувство за мярка, капризен и лигав. Извън относително кратките моменти, в които изглеждаше послушен и мил, той крещеше и се тръшкаше по земята при най-малкия повод, а баща ми и Баби безуспешно се редуваха да играят доброто и лошото ченге. „Дете на старци, то си е казано”, оправдаваше се Баби пред нас, докато го гонеше и заплашваше с най-строги наказания.

Баща ми беше писал преди време, как малкият веднъж видял самолет в небето и се провикнал: „Тате, тате, виж! Карлос Богдан!”. Израсъл с разказите за своите летящи със самолети братя от другия край на света, Карлос Даниел на свой ред ни беше измислил във въображението си и сега, с присъщото детско нетърпение, очакваше срещата със своите герои. Но реалността, както вече казахме, обича да ни разочарова. Вместо по-големия си брат, с когото по цял ден да играят и да вършат лудории, от самолета беше слязъл един непознат чичко с обръсната глава.

Не говорете за Фидел

С баща ми отидохме до центъра да купим бира и ром, а после седнахме да хапнем в трапезарията. Яденето беше страхотно, може би най-вкусното, което ядохме по време на цялото ни пътуване в Куба, господ да благослови жената на Панчо: яхния от петел с традиционните за Куба черен боб и бял ориз*.
* Бележка под линия: Още я споменаваме с Елена тая яхния!

Стори ми се, че не всички седнаха на масата, но не отдадох голямо значение на този факт. Скоро след като приключихме, се сбогувахме с гостоприемните ни и усмихнати домакини и потеглихме отново към крайната ни дестинация: Пинар дел Рио. Това беше първият път, когато с Елена се почувствахме някак неловко, че едва ли не бяхме отишли някъде само да се наядем, за да можем после да си тръгнем, сити и доволни, оставяйки след нас опустошение от кокали и мръсни чинии.

/ / /

Щяхме да спим в нещо като станция на ККП, Кубинската комунистическа партия, която била много хубава според баща ми и Баби, които били прекарали там преди месец няколко дни с приятели.

Търкаляхме се по бабунестите кубински шосета. Навсякъде покрай пътя висяха хора и махаха на автостоп. „Ей така се запознахме с Баби”, подхвърли баща ми. „Стопираше на един ъгъл и като я видях една такава…”. 

Старчета със сламени шапки, майки с деца и младежи размахваха банкноти, за да ни накарат да спрем. Беше пълно с колоездачи, които за мое щастие понамаляха с падането на нощта, тъй като ме караха да подскачам всеки път щом изникнеха изневиделица в мрака. Баща ми, като някакьв коментатор, ми обясняваше всичко: че в Куба транспортът е много зле, че няма бензин и че хората се придвижват кой както може, като нерядко се случвало да пътуваш с дни, за да стигнеш до мястото, за където си тръгнал.

Именно проблемите с транспорта са причина за появата на една от хаванските забележителности, така наречените camellos, камили — големи колкото ТИР-ове камиони, които дърпат огромни, пълни с хора гърбави ремаркета. Тези свръхтежки машини бяха призовани да заместят градските автобуси по хаванските булеварди. Съвсем между другото баща ми ги обвини в разбиването на цялата водопроводна и канализационна система в центъра на Хавана. „Ти знаеш ли че има места в центъра на Хавана, където ако искаш вода трябва с кофи да си я качваш. Тия улици не са направени по тях да минават такива танкове. Долу тръбите се пукат, разбива се всичко!”, възмущаваше се той.

Карахме си по пътя, като често се разминавахме с претъпкани с хора камиони. Оказа се, че това са частни камиони, които си изпълняват редовни междуградски курсове. Собствениците си плащали лиценз на държавата, за да изпълняват тази дейност. Това доста ме учуди, оказваше се, че има нещо като частен бизнес в сърцето на социализма.

Разминахме се с още един камион. Спомних си, че преди да дойда прочетох в някакъв сайт, че не можеш да кажеш, че си бил в Куба, ако не си се возил на такъв камион. Разбира се, повечето от тях притежават известни удобства, като брезентов покрив, или пейчици в ремаркето, но каквото и да си говорим — камионът си е камион. Дори когато е използван за такси. С течение на времето, тази гледка стана толкова обичайна, че престана да ни прави впечатление.

Пристигнахме по тъмно във въпросната станция, като преди да влезем, баща ми ни инструктира строго да не говорим против Фидел и изобщо за политика, докато сме вътре. Аз лично имах известно притеснение за това дали Елена има право да спи там. Вече започвахме да свикваме със сложната система от правила и забрани и поне на мен лично ми изглеждаше повече от логично на чужденци, особено пък граждани на държава членка на НАТО, да не им е позволено да спят на такова място.

Баща ми обаче ни успокои, че „няма никакви проблеми”. Кубинците обичат да казват това. Единствената неизвестна била дали с Елена щяхме да платим в долари или да минем тънко — с песо. Още преди идването знаехме, че туристите са новите дойни крави на социализма и че навсякъде в Куба има два вида цени, едни за кубинци и други за чужденците. Баща ми държеше, където е възможно, да минаваме за кубинци, за да ни спести излишни разходи. Соломоновски решихме аз да мина за кубинец, а за Елена да платим колкото поискат. Баща ми, както винаги, вървеше най-отпред. Походката му беше такава, че ако не го познаваш, ще речеш, че е израсъл тук. Мацката на рецепцията пък беше там, но се оправда с нещо, било късно вече, касовият апарат вече си бил легнал и не искала да го буди, така че оставихме формалностите за следващия ден и отидохме да вечеряме в ресторанта на станцията. „Дано да има месо”, каза Баби. И за наш късмет имаше: свинско с ориз конгри и фреш от портокали. Сметката беше в песо, но преведено на разбираем език беше нещо от сорта на три-четири долара с бакшиша. Комунизъм, си помислих.

/ / /

Неусетно беше станало време за лягане. На другия ден отново ни чакаше сгъстена програма, така че, разделени на две групички, отидохме да си спим по стаите. Нашата ни се стори доста мизерна за представите ни, но това ни най-малко не ни притесни. Имаше телевизор и климатик, който Елена не ми разреши да пусна, по-скоро поради страх от токов удар, отколкото от прословутата си зиморничавост.

Карлос мина да ни каже лека нощ и да ни попита дали имаме нужда от нещо. Казахме му, че не, че всичко е просто перфектно и че си лягаме веднага. И първото нещо, което се случи след като излезе беше, че се заключих в тоалетната. Натисках, напъвах, първо нежно, после със сила, но безуспешно. Наложи се Елена да търчи до стаята им и да го вика за помощ. Той дойде и почти веднага успя да ми отвори. С Елена решихме повече да не затваряме тази врата. Сгушихме се в леглото и пуснахме телевизора. Даваха някаква кримка с Холи Бери, която беше в премиера по софийските кина. Комунизъм, си помислих и след около три минути усетих как сънят ме изпълва и заспивам като заклано, но щастливо куче.

— петък, 4 февруари 2005

Към неизвестността

Когато хората си тръгнаха с пожеланията си, помогнах на Елена да затвори сака и клекнах пред куфара. Дали беше хванало лепилото? Поех дъх и внимателно щракнах закопчалката. Щтттрак. Нищо! Лепилото издържа! Вече никой не можеше да ни спре. Изнесох багажа в коридора и легнахме, за да опитаме да поспим един-два часа.

/ / /

Изобщо не мигнах. Часовникът звънна към четири и половина, а към пет и нещо дойде и Тони — един сравнително мълчалив Тони, без певци. Бързо се организирахме, свалихме багажа в тикото и тръгнахме по замръзналия и мрачен път към летището. Тони си пиеше кафето в колата и ни разправяше за новите си грандиозни начинания. Малко се беше посъбудил и лека-полека отново заприличваше на онзи, познатият ни Тони, от плакатите: чистеше с едната ръка предното стъкло, пиеше кафе с другата, ръкомахаше, обясняваше, междувременно караше и изобщо се държеше съвсем естествено. Почти не го чувах. Бях погълнат от движещия се под светлината на фаровете път.

Към шест и малко стигнахме до летището. Стана ясно, че няма никакво време и трябва веднага да си чекваме багажа и да минаваме през паспортния контрол. Сбогувахме се набързо с Тони и повлякохме куфарите си към неизвестността.

В самолета не бяхме до прозореца, закъснели сме били, нямало места вече. Реших да не правя сцени.

Мадрид

Кацнахме в Мадрид към десет часа сутринта. Полетът за Хавана беше чак към шест вечерта, което означаваше, че имаме около шест-седем свободни часа. Не ни се висеше на летището толкова време и решихме да излезем и да пообиколим града. Както може да се очаква, мадридското метро е свързано с летището, така че с картата и с табелите на всяка крачка, без да питаме почти никого, за нула време бяхме на спирка Пуерта дел Сол, в самия център на града. За първи път се возех в метро и много ми хареса. Нежен женски глас съобщаваше името на всяка спирка, а по стените имаше карти с маршрута на линията. Всичко ми се струваше суперподредено и естествено.

/ / /

Хубав град. Бих живял там. Улиците изглеждаха изпълнени с живот. Градският шум, сградите, баровете, витрините на магазинчетата, гласовете на хората — във всичко имаше настроение и свежест. Времето беше топло и слънчево, нищо общо със замръзналия мрачен и мъглив град, който бяхме напуснали преди три часа. В главата ми натрапчиво звучеше гласът на Серат. Запримижахме с недоспалите си очи и за момент се почудихме накъде да поемем. Имахме спешна нужда от бойна задача и решихме да хвърлим едно око на хостела, където щяхме да спим на връщане. Оказа се съвсем близо, там си беше и изглеждаше съвсем наред.

Върху картата изпъкваше правоъгълният контур на Пласа Майор. Запътихме се нататък и го открихме, сгушен между сградите, широк, тих и спокоен площад, от тези, в които гълъбите обичат да закусват и да бистрят политиката. Седнахме на една пейка да поемем някой друг слънчев лъч, да изпушим по цигара и да напишем обичайните SMS-и. На отсрещната пейка един клошар безгрижно си четеше сутрешния вестник.

Решихме да хапнем нещо и скоро издължените ни силуети отново започнаха да се отразяват в мадридските витрини. Оглеждахме се като пълни аматьори за “нашето” място. Чудехме се тук ли, там ли, докато накрая се набутахме в някакво хале със скромното име El Palacio del Jamón, Дворецът на Шунката. Седнахме на бара и поръчахме по един сандвич с прочутият им хамон, едно срязано на половина хлебче с тънко парче филе вътре. Сервитьорите си подвикваха с колкото глас имат: „Сандвич с хамон и кафееее!”. Вършеха всичко със замах и настроение. Хората, които си мразят работата не правят така, ми мина през ума. Ако в София имаше такова място — и ако закусвах, сигурно бих закусвал там. Иначе сандвича едвам го преглътнах, като не пропуснах да помрънкам на Елена, че можеха едно тънко резенче домат да сложат поне.

Навсякъде из търговската част на града висяха огромни надписи Rebajas, намаления. Обикаляхме, тършувахме по магазините, возихме се по асансьори, ескалатори, губехме и печелехме време. Аз както винаги гледах за себе си, а Елена за Исабел.

Музика за летища

Обикаляхме безцелно, докато неусетно стана време да се връщаме на летището и да приключим започнатото. От неспане, обикаляне и вълнение беше започнала лека-полека да ме боли главата, като болката се увеличаваше и стана нетърпима точно в момента, когато минахме паспортния контрол, в зоната, където вече няма аптеки. Разбира се, на тръгване предвидливо си бяхме взели прилично количество лекарства, включително Солпадеин, лекарството-което-ми-действа-когато-ме-боли-глава, но като истински пътешественици-аматьори го бяхме оставили в куфара, вместо в ръчния багаж.

За капак полетът закъсня с около два часа, като през това време аз лежах на една от скамейките в чакалнята и се опитвах да намеря поза, в която да не ме боли чак толкова. Около мен италианци трошаха бутилки с Мартини, наконтени кубинки с гаджета французи си крещяха от единия на другия край на залата. Започнах да си спомням и за пътуването ми отпреди три години. Чувствах се ужасно.

Най-накрая металният женски глас изломоти нещо и всички се втурнаха към изходите. Качихме се на самолетчето и едва дочакал стюардесата да ми каже добре дошли, ѝ поисках нещо за главоболие. Тя каза, че още било заключено нещо си там, което веднага си представих като натъпкано догоре рафтче с лекарства, но забърка срамежливо по джобовете си в търсене на нещо колкото незабележимо, толкова и чудотворно. Накрая извади две хапчета парацетамол и ми ги връчи с усмивка. С треперещи ръце си взех едното, възпитано ѝ върнах другото, да си има и тя, и се отпуснах на мястото си до прозореца на първия ред. Загледах се в самолетите през люка и зачаках да почувствам някакъв ефект.

Около десет минути по-късно Елена ме изнуди да ѝ поискам и второто хапче, под предлог, че не знаела испански. Срам не срам оставих горката жена без никакъв парацетамол. С помощта на тези хапчета обаче ни минаха главите и въпреки студа от климатиците, успяхме да преживеем цялото пътуване и дори да поспим малко.

На едно екранче по време на полета се показваше местоположението на самолета, височината, скоростта, часа и други данни. След осем-девет часа глупави филми, списания, сокчета, закуски и борби с въздушните ями, видяхме как самолетчето навлиза точно над дясното предно краче на приличащия на гигантски заспал крокодил остров. Забързаният глас каза да затягаме коланите и изведнъж стана време за кацане.

Приземихме се без проблеми в десет и половина часа вечерта местно време. Температура 19 градуса. Въпреки, че бях до прозореца, не видях палмите както миналия път, а само светлини. Има ток, си казах.

Добре дошъл

Първото нещо, по което разбрахме, че сме в Куба, а не на някой друг остров беше, че още на опашката за паспорт контрола, където се предполага пушенето да е забранено, много хора извадиха и запалиха по цигара. Изчаках си реда и с треперещи колене се приближих до гишето. Служителят беше чернокож, гледа ме дълго и подозрително, като сравняваше снимката с лицето ми. Зачатка нещо на компютъра. Дотук всичко съвпадаше с предишното ми идване, следващата реплика беше решаваща.

Човекът свърши с въвеждането и погледна към мен: „Може ли да видя чуждестранния ви документ?”. Разбрах, че този път ще мина. Сякаш някой ми свали белезниците. Точно три секунди преди това разигравах със светкавична скорост всякакви възможни варианти на реакция, но изглеждаше, че този път наистина всичко беше наред. Попита ме кой от родителите ми е кубинец, от кога не съм идвал и още няколко неща, почти приятелски. Задаваше въпросите си тихичко, като на повечето се налагаше да казвам: „Моля? Не ви чух добре…”. Накрая се почувствах неудобно и се оправдах, че от 15 години не съм бил в Куба и че съм позабравил малко испанския. Той се усмихна и каза: „Защо така?”. Нямах никакво желание да обяснявам. „Не се притеснявай, добре дошъл”, извади ме от затруднението офицера и ми подаде документите.

/ / /

Видяхме се от другата страна с Елена и нетърпеливо се наредихме на гъсениците в очакване на багажа. Мина известно време преди красивият син куфар със здрава закопчалка да се появи, а след него и тантурестият син сак на Елена, като братче и сестриче, след дълго скитане. С неочакван прилив на сила ги дръпнах от лентата и решително се насочихме към изхода Нищо за деклариране.

Не можех да повярвам, че ей сега ще видя баща си. Времето като че ли изведнъж се забърза, взе минутите за секунди и ето, че бях там, без време за никакви психически нагласи.

Излязохме през вратата и, както вървях, започнах да оглеждам редиците от посрещачи. Изведнъж сред тълпата някой започна да подскача и да крещи: „Ето го, ето го, той е… Карлос Даниел, отивай, отивай да видиш брат си!!!”. От снимките я познах. Беше Барбарита, накратко Баби, жената на баща ми, а до нея видях и него, смален и сбръчкан, ухилен като ряпа.

В по-преден план някакви деца тичаха и нещо се забавляваха. Едно от тях, дете на около шест години, както си тичаше, изведнъж наби рязко спирачки, обърна се, и започна да тича в нашата посока. Оглеждаше се абсолютно дезориентирано, сякаш не беше сигурно към кого точно трябва да тича. Когато стигна до мен протегнах ръце и го вдигнах от земята, целунах го и му казах някаква глупост от рода на: „Ей, че си голям…”. Беше Карлос Даниел, брат ми от втория брак на баща ми.

Баща ми кара НЛО

И така — това беше второто ми, този път успешно пътуване до Куба. Пред мен стоеше Карлос Арнер-старши, възрастен 59-годишен мъж, с побеляла коса и сини очи, който караше своя втори живот. Женен за два пъти по-младата Барбарита и с дете на шест години, той беше направил решителна крачка назад в развитието си и категорично отказваше да стане дядо. Това беше и огромна стъпка напред в желанието за живот.

Срещата беше емоционална, с прегръдки и целувки, но нямаше сълзи и драма. По-късно обсъждахме това с него. И двамата бяхме очаквали най-малкото да се разплачем, но явно всички тези години в опити да установим връзка, ни бяха държали близо един до друг. Усещахме се. Беше сякаш се познавахме добре, а и вече се бяхме видели преди три години, макар и за кратко на летището — аз знаех колко е сбръчкан, а той знаеше, че ми пада косата.

/ / /

Забързахме навън към паркинга. Беше единадесет и нещо вечерта, нощта беше топла и спокойна. Стигнахме до колата, един, както се оказа впоследствие, героичен Citroën C15, производство 1985-а година, натоварихме се и поехме към къщи.

По пътя баща ми и Баби се опитваха през цялото време да си вземат думата един от друг, като и аз се включвах от време на време. Основният проблем беше, че аз не знаех нищо, а исках да знам всичко. Но това всичко беше потънало в една бездна широка 10 000 км и дълбока 15-20 години назад във времето. Накрая схванах основната идея: „Имаме много време, всичко ще разберете, просто трябва да го видиш, за да го разбереш”.

/ / /

Баби се смееше гръмогласно и не спираше да се шегува, като първата ни тема беше за онзи злощастен случай на летището във Варадеро, преди три години, когато не ме пуснаха да вляза в страната. Разказаха ми историята, както я бяха преживели те. Когато станало ясно, че няма да ме пуснат, се качили в колата и се прибрали в Хавана. На баща ми му били потънали гемиите отвсякъде. Мълчал цяла нощ. Не пиел вече от две-три години и Барбарита за първи път истински се уплашила, че може да не издържи и да започне отново. На другата сутрин обаче, Карлос станал и казал: „Бях ви обещал да обиколим Куба. Е, хайде, обличайте се, че тръгваме!”. И направили цялото пътуване, точно както го били замислили, и както щяхме да го направим, ако бях с тях.

Това беше техният преломен момент, докато моят беше малко по-късно, когато кацнах на летището в София на вечерта на следващия ден. Всички хора, всички, които бяха дошли на летището да ме изпратят преди три-четири дни: Биляна, Тони, Драга, колегите ми, се бяха събрали, за да ме посрещнат отново. Тогава разбрах, че ще го преживея, знаех, че ще събера пари, смелост и отпуска и пак ще отида.

И ето, че сега се чувствахме като победители. Бяхме победили съдбата. Въпреки всички неволи бяхме успели да се съберем. И онова неуспешно пътуване вече можеше да мине в историята под формата на малко материал за тъжни истории, както и за остроумни, весели шеги.

/ / /

Заваля дъжд. Чистачките не работеха и капките се смесваха с прахоляка върху предното стъкло, като образуваха сива, пъпчива и непрозрачна маса. Повече не можеше да се търпи и баща ми спря колата, извади една цигара, излезе и я лепна за предното стъкло, като започна да го чисти с нея. Това беше абсолютно неочаквано за мен. Цигарата се разпадна и цялото стъкло се покри с тютюн. Развиках се от мястото си, че имам кърпички, с горчивото съзнание, че вече е късно, че е съсипал цяла цигара за нищо и че можеше просто да ме попита преди това. Но той влезе и с почти неуловим жест показа, че го е направил нарочно.

Потеглихме отново. Баща ми си запали друга цигара и продължи оттам, откъдето беше спрял, докато аз с тих възторг наблюдавах как тютюневите лентички събират водата на вадички, които се стичаха кротко по стъклото, без да стават на капки. Всичко се виждаше чудесно. Баща ми кара НЛО, си помислих.

Отново вкъщи

Habana del Este, и по-точно Reparto Camilo Cienfuegos, където живее семейството ми, е нещо като софийското Дружба 2, сравнително нов квартал с блокове. Намира се от източната страна на тунела, който минава под хаванския залив. По пътя минахме през нещо като денонощно магазинче и баща ми слезе да купи безалкохолни и бисквити. Слязох с него, жаден да стъпвам по земята и го попитах какви хубави кубински цигари да си взема, по възможност с филтър и не убийствено силни. „Ето тези, H.Upmann”, каза докато оставяше бакшиш на продавачката и ми подхвърляше пакета в ръцете. С нетърпение запалих и поех дима с пълни дробове. Принципно се счита, че съм ги отказал, но някакси не можех да си представя, че ще отида в Куба и ще се стискам да не пуша. Дипломатично реших, че отказът ми от цигари важи само за територията на България и това, това бяха цигарите!

/ / /

Колкото повече наближавахме блока, толкова повече спомените ми се проясняваха. Едно по едно от ума ми започнаха да изскачат подробности: улиците, кръговото, а по-късно паркингът и самият блок.

Качихме се горе с багажа. Явно вдигахме шум, защото когато стигнахме до нашия етаж, бабата на Баби, Роса, която живееше при тях, ни чакаше на вратата, седнала в инвалидната си количка. Карлос вървеше най-отпред и ѝ подвикна, че отново не са ме пуснали. Разбрах, че миналия път, когато са си дошли от Варадеро без мен, тя дълго време не можела да повярва, че не се бъзикат с нея. Този път никой не настоя. Стиснах здраво дръжката на куфара, направих още няколко крачки и влязох в апартамент 403, моят бивш дом.

Апартаментът изглеждаше много по-добре, отколкото си спомнях и очаквах. Били приключили с боядисването два дни преди пристигането ни, в състезание с времето и трудностите. Баби се похвали, че тя го била боядисала почти целия — твърдение, което баща ми посрещна леко начумерено, почти без да отрича. Усещаше се присъствието на женска ръка — всичко чисто, подредено, вазички с изкуствени цветя, разни светещи украшения по стените.

Говорихме си до четири часа сутринта. Извадих от куфара снимките на Исабел, дъщеря ни, за да покажа колко много прилича на мен. Наблегнах особено на две снимки, едната моя от малък, а другата сегашна на Исабел, в която бяхме снимани под един и същи ъгъл и си приличахме като две капки… вода. Баща ми разгледа снимките набързо и за момент млъкна. Накрая отсече: „Абе не съм дядо още! Като я видя, тогава”.

Запознахме се с плана за пътуването ни, който баща ми собственоръчно беше изготвил. Бяха няколко листа. Погледнах към тях бегло и това, което видях почти ме уплаши. Таблици с идеално прави линии се пресичаха, като в тях се четяха дните и часовете на престоя ни: 11 февруари, 7:30 ставане, закуска до 8:00, 8:10 тръгване за не знам си къде, 8:30 не знам си какво. Вече толкова ми се спеше, че започнах да си губя мисълта. Всички се запътихме към леглата, но когато легнах разбрах, че въпреки умората и часовата разлика трудно ще заспя.

— четвъртък, 3 февруари 2005

Последни приготовления

И двамата с Елена вече бяхме в отпуска и през деня свършихме някои останали за последния момент досадни неща. Накрая взехме да си подреждаме багажа. Най-проблемни бяха купищата подаръци, които бяхме купили и които се чудехме как по-добре да разпределим между двата багажа, така че да не ни отарашат на митницата. Баща ми ме беше предупредил, че на летището в Куба трябва да твърдим, че всичко, което носим, е за собствена употреба, а тези неща, които са прекалено очевидни — да ги сложим в багажа на Елена, не в моя. На нея нищо не можели да ѝ вземат, защото е чужденка.

И преди бях чувал подобни неща от познати кубинци. Ако те хванат, че носиш подаръци, примерно пет ризи, те карали да плащаш мито в размер кажи речи на стойността на самия подарък. Ако не платиш ти конфискуват ризите. Всичко това с презумпцията, че ги внасяш, за да ги продаваш на черно. Затова всичко, което носехме беше без етикети, смесено с нашите дрехи.

/ / /

Докато обикалях из хола и се чудех кои обувки да си взема, се спънах в пластмасовата закопчалка на куфара и тя се счупи. Ужасно се ядосах, защото както всички знаят, това е един много красив и скъп куфар, а и малко преди това вече се бях спънал веднъж във въпросната закопчалка и си бях казал: „Мамка му! Добре, че не се счупи!”. Но нямаше време да развивам жалното си виене, облякох се набързо и излязох да търся някакво лепило. Дотогава никога не я бях забелязвал, но се оказа, че точно до нас има железария. Влязох с трясък, погледнах продавачката право в очите и директно я попитах кое им е най-скъпото универсално лепило. Посочи ми някаква миниатюрна тубичка, която изглеждаше, сякаш точно ще стигне за закопчалката. Купих го без да се замислям. Оказа се чудно, издържа цялото пътуване.

Това като че ли беше последното препятствие, което трябваше да преодолеем, след гафа с билетите и тягостните ни притеснения за резервации, визи, казарма и затвор.

/ / /

Между другите неща, цял ден търсих и свалях парчета на един тип, Joan Manuel Serrat — испански певец, чиято музика бе белязала детството ми в Куба. Беше любимец на баща ми, а съответно и мой. Намерих един куп парчета с Kazaa, но скоростта беше такава, все едно се точеха от нелегален сибирски сървър, скрит в таен бункер насред тайгата. Няма и половин час и парчето се озоваваше в безопасност на хард дискчето и започваше да се върти до безкрайност заедно с другите. Спомнях си плочата, която имахме вкъщи. Казваше се Mediterraneo. Намерих в нета описа на албума и свалих всичките десет парчета. Записах и няколко касети с Бийтълс и Ролинг Стоунс за баща ми.

Вечерта бяхме поканили няколко приятели вкъщи на нещо като импровизирано изпращане. Дойдоха Асен и Ира, Пати, Вера — заедно с три огромни сладкиша и Евгени, и последни — Сашо и Мая. Тони не дойде, но се обади по едно време, за да попита в колко заминаваме сутринта, с идеята да ни закара до летището и да ни направи подобаващо изпращане с Хора на певците под мостовете. Гарантирах му, че ако дойде в пет часа сутринта, вкъщи ще го чака чаша топло кафе.

Откарахме до към три часа в разговори и шеги. Много приятна и отпускаща вечер, която попадна точно в тясната зона на безтегловност между дните на напрежение преди заминаването и илюзиите ми. Слушахме Серат, смеехме се, а аз се чувствах щастлив и пред прага на едно от най-големите приключения в живота си.