— неделя, 20 февруари 2005

Самотният полицай

Този ден ходихме до плажа Santa María del Mar. Това е първият от така наречените Playas del Este, Източни плажове, които се простират на километри в посока изток от Хавана. Беше слънчево, но духаше силен вятър, пясъкът хвърчеше навсякъде и песъчинките се завираха къде ли не. Имаше и вълнение, което окончателно отнесе надалече мераците ни за къпане. Стигнахме дотам, че взехме да търсим топли дрехи, за да се наметнем. За щастие, дори когато ходя на плаж винаги си нося хавлията, така че с баща ми използвахме да се завием с нея, както многократно ни е съветвал Дъглас Адамс. Въпреки очевидните климатични несъответствия, с Елена не можехме да си позволим да откажем втория ни плажен ден и решихме да поостанем и да се насладим на романтиката. Баща ми, Карлос Даниел и Баби изчезнаха, като се разбрахме да минат да ни вземат след два часа.

Пред внезапно открилата се свобода сами да решим какво да правим, имахме само един възможен избор: да се разхождаме по брега. Взехме да шляпаме по посока една постройка на 200-300 метра, която отдалече изглеждаше като барче. В далечината една дребна човешка фигура постепенно взе да се уголемява, докато в един момент се превърна в идващ насреща ни полицай. Наоколо разни бразилци, италианци, датчанки и кубински боксьори-гларуси се разтягаха по бански, подхвърляха си разни топки или фризбита, докато той влачеше тъжно кубинките си, облечен в синята си униформа и подрънкваше с всякакви палки, белезници, фенерчета, пистолети и други дрънкулки. „Еленчо, този ще оцелее”, прошепнах на Елена, припомняйки си лафа на Балето.

Вече се разминавахме, когато полицаят ни направи знак, спря ни и ни попита къде ни е багажът. Обясних му, че нямаме багаж, че това ни е багажът, една малка раничка с документи и една бутилка ужасно подсладен сок от папая. Вече се бях успокоил за това, че полицията в Куба тероризира самите кубинци, но не и гадните капиталистически туристи, затова доста се учудих на подозрителността му. Попита ни къде сме отседнали. Тогава реших, че с две-три думи няма да минем и започнах отначало: казах му, че съм кубинец, но живея в България от 20 години, че съм дошъл да видя баща ми, че това е жена ми, че живеем в Хавана, но сме дошли тук на плаж, че баща ми ни е оставил за един-два часа и че имаме среща и ще дойде да ни вземе. Полицаят може би не заслужаваше това, но как можех да зная какво точно го интересува. „Просто ви попитах, защото ако си оставите багажа може някой да ви го открадне”, каза той веднага след изявлението ми и с официален жест докосна шапката си и ни пожела приятен ден. Всеки продължи по своя път, ние към барчето, а той към някаква си своя въображаема точка, далече в безкрайния хоризонт.

Спасяването на туристите

Както казах, сокът от папая беше по-сладък, отколкото можехме да понесем. Затова си взехме по бира и след като се помотахме още известно време, постепенно тръгнахме към мястото на срещата. На пътя имаше две таксита, а нашият полицай мързеливо разговаряше с шофьорите. Учтиво отказахме на таксиджиите и те, не особено разочаровани, се върнаха към нормалното си състояние на безметежно висене.

Оглеждахме се, чакахме сума ти време и накрая взехме да се притесняваме да не би да не сме се разбрали както трябва с баща ми. Върнахме се на плажа да видим дали случайно не са дошли от някъде другаде, пообиколихме малко и отново се върнахме на шосето. Пристигнахме там само за да разберем от полицая и шофьорите, че баща ми е минал и е заминал да ни търси по-надолу. Изглеждаха толкова съпричастни с разминаването ни, че имах чувството, че на полицая малко му оставаше да извади радиостанцията и да извика няколко специализирани екипа да се включат в мисията по свързването ни с блуждаещия ситроен.

Решихме да не увеличаваме хаоса и просто да почакаме. Вече си представях как ръководещият операцията драска върху една голяма дъска пред командосите две по-малки точки и една по голяма, как загражда обектите в кръг и дава нареждания: „Нашите хора са тук, а движещият се обект е някъде тук. Целта ни е да локализираме обекта и да ги съберем! Момчета, да се захващаме за работа!”. Накрая бащи ми се появи. Полицаят и шофьорите първи го видяха и веднага се размахаха: ето ги, ето ги! Бяхме спасени.

/ / /

Минахме през Гуанабо да си съберем нещата. Времето нямаше изгледи да се оправи, така че решихме да се приберем в Хавана. По пътя минахме през Кохимар, малко рибарско градче, известно с това, че Хемингуей е живял там. Именно там е живял доскоро и Грегорио Фуентес, прототипа на Сантяго от Старецът и морето, мир на праха му. Баща ми искаше да купим някаква риба от един местен рибар, но се оказа, че не е просто някаква риба, а котлети от emperador, или казано по друг начин — риба меч. Човекът завърза кучетата си и ни пусна да влезем в двора. Извади от фризера някакво огромно туловище и с един трион отряза няколко филии. Премери ги с някакво примитивно кантарче, сложи в една смачкана найлонова торбичка и след като платихме, поехме към къщи.

Ел каньонасо

Освен котлетите от емперадор, които бяха наистина чудесни, за вечерта баща ми беше приготвил още една „изненада”, щяхме да присъстваме на El Cañonazo в La Cabaña, една от старите испански крепости в Хавана.

По време на средновековието, когато Хавана е бил град, обграден с крепостни стени и ровове, затварянето на градските порти се оповестявало с топовен изстрел. Така всеки, който останел отвън, трябвало да чака до отварянето им на другия ден. Та по някое време властите решили да възродят традицията, като първоначално започнали да гърмят от флагманския кораб на пристанището, но от 1898-а година церемонията се преместила в Ла Кабаня. И оттогава насам, с абсолютна прецизност, всяка божа вечер точно в девет часа от крепостта се чува топовен гърмеж.

От 1986-а година, освен изстрела, за туристите и жителите на града е възродена и самата церемония. Войници облечени в кавалерийски униформи маршируват, бият барабани, повтарят някакви неразбираеми заповеди и изобщо туристите много се кефят. Разбира се, баща ми много държеше да отидем. Вечеряхме, облякохме се едва ли не официално и излязохме.

Пред крепостта имаше толкова много коли, че останах изумен, Ел Каньонасо наистина изглежда беше голям хит. Леко позакъснявахме, затова без да се бавим се наредихме на опашките на касите, за да си вземем входни билети. Имаше две каси: една за кубинци и друга за чужденци. За кубинци беше да речем пет песо, а за чужденци — по шест долара. Ако преди това баща ми беше казал, че долари за да гледа крокодили няма да даде, то сега изглеждаше абсолютно убеден, че това наистина си струва.

/ / /

Влязохме и се затуткахме към мястото на церемонията. Ла Кабаня е най-голямата крепост в Хавана. Била е построена след като англичаните са завзели Хавана през 1762-ра. Тогава се смятало, че Хавана е непревземаема по море, но англичаните изненадали испанците и превзели града по суша. По-късно, когато испанците си връщат Куба (като я заменят за Флорида), се погрижили това никога повече да не се случва, построявайки могъщата крепост, която да може да защити града не само откъм морето, но и откъм сушата.

Мотаехме се по уличките, докато не стигнахме до голямо открито пространство. Имаше адски много хора и осъзнахме, че за да си намериш добро място за гледане не е лошо да дойдеш малко преди това, а не в последния момент, като нас. Въпреки това намерихме сравнително хубаво местенце, като дори завладяхме една пейка, на която се качихме с Карлос Даниел и Елена, за да виждаме по-добре. Вече чакахме да се появят гвардейците, когато Елена изведнъж ме стисна за рамото и ми прошепна в ухото: „Карлос, трябва да отида до тоалетната!”. Погледнах я учудено. Шейкът от папая, ми мина през ума.

Тази смес от папая, захар и лед, която миксерът беше превърнала в симпатична оранжева течност и която цял ден разнасяхме с нас, очевидно не беше успяла да се споразумее с организма на Елена и сега прекъсваше едностранно всякакви дипломатически отношения. Попитах я не може ли да потърпи малко — самата церемония трае не повече от 15 минути, но погледът ѝ казваше всичко. Вдигнах рамене и пред недоумяващите погледи на баща ми и Баби изхвърчахме да търсим тоалетна.

Както казах преди малко, Ла Кабаня е голяма крепост. Тичахме до там, където си спомням, че бях видял тоалетна. По пътя се разминахме с гвардейците, които маршируваха със запалени факли под съпровода на барабан. Ние знаехме накъде отиват, но те слава богу не знаеха ние накъде тичаме. Стигнахме до тоалетната и Елена бързо се шмугна вътре. До вратата стоеше жена, която ме гледаше изпитателно — явно и тук тоалетната се заплащаше. Попитах я колко струва. „Колкото дадете”, отговори тя. „Верно бе”, си казах и бръкнах в джобовете си да проверя за дребни. Нямах. Изругах наум и взех да тъпча нервно по паважа и да се чудя какво да правя — да я помоля да ми развали? Да изтичам до баща ми да поискам дребни? Сто-двеста метра по-надолу всички гледаха представлението и си прекарваха чудесно, а ние висяхме с Елена в тоалетната и сега тази жена стоеше пред мен и очакваше да ѝ дам някакви стотинки за това, че присъства на резила ни. Нищо няма да платя, реших и това ме успокои.

Зачаках. Чувах биенето на барабаните, тропането на войнишките ботуши и виковете: „Силенсиоооо!”. След няколко години Елена излезе. Все още гледаше със страдащия поглед на пребито куче, но нямаше време за празни съжаления, хванах я за ръка и се затичахме обратно. Стигнахме до нашите хора точно за да хванем последните две минути от церемонията. Баща ми беше видимо разочарован. Гледаше ни мълчаливо с един а ла ваша-си-работа поглед и клатеше глава. Един от войниците рапортува на началника си, вдигна една от факлите и най-тържествено запали фитила на топа. След три секунди чудото гръмна и множеството избухна в ръкопляскания и отблясъци от светкавици.

— И какво? Дадохте по шест долара, за да отидете до тоалетната? — личеше си, че баща ми едва дочака края на шоуто. Хората се тръгваха, а Баби се заливаше от смях. Ние също. Наистина, каква прищявка на съдбата! По време на целия ни престой Елена непрекъснато се оплакваше, че не може да ходи нормално до тоалетната. Тежеше ѝ необичайната обстановка, климата, храната, цялата тази промяна. Организмът ѝ беше в постоянно състояние на стрес и точно в този момент се беше предал безусловно.

Поразходихме се из крепостта, поразгледахме няколко зали, които бяха превърнати в музеи със стари оръжия, помотахме се из уличките, коридорите, кулите, площадките, стените и накрая се прибрахме вкъщи при телевизора, бейзбола, цигарите и чувството за наближаващ край на приключението. Баща ми седеше на канапето и пушеше мълчаливо. Използвах да разпитвам Баби, за да изкрънкам разни рецепти, точно как се прави това, точно как се прави онова. Но баща ми явно още не можеше да преглътне случилото се. По едно време стана и тръгна за нещо към кухнята, но изведнъж се спря и каза: „Ебаси, това беше най-скъпото сране в кубинската история!”.

— събота, 19 февруари 2005

Варадеро

Гуанабо е сравнително близо до Хавана, на двайсетина километра. Пристигнахме по тъмно в малкото комплексче и се настанихме в един апартамент, който беше доста приличен. За пореден път Елена ме отряза с климатика. Спомням си като малък каква гъзария беше да имаш климатик. Дори миризмата на онези стари модели кубинско производство носеше за мен вкуса на лукса — вкус на хотел, на самолет и на директорски офис в министерството. Но тази зиморничава кучка изключи щепсела на всичките ми мераци. Въпреки това скоро заспахме, за да се събудим няколко часа по-късно от виковете на баща ми: „На крак, на крак, тези бъдещи инженери, на крак!”.

Отново не ни оставиха да се наспим. Закусвахме и се приготвихме за плаж. Започваше hard core туристическата част от нашето пътуване. В програмата ни вече не фигурираха роднини, лели, изключително добри приятели на баща ми и прочее. Целта оттук нататък беше една единствена: нашето собствено удоволствие, а следващата ни дестинация: Варадеро, най-известния плажен курорт в Куба.

/ / /

Пътят от Хавана за Варадеро се нарича Via Blanca и е построен през петдесетте години. Движи се почти изцяло покрай брега на морето. Минава през красиви хълмове, скалисти брегове, фабрика за ром, нефтени кладенци, френски ТЕЦ, руски ТЕЦ, шмугва се за малко във вътрешността на острова, после пак излиза на морето, за да стигне накрая до дългия 21 км и тънък като косъм полуостров Варадеро. Двадесет и един километра безупречно бяла плажна ивица, с кристална синьо-зелена вода — най-хубавия плаж на света, според повечето кубинци, които естествено не би следвало да знаят това със сигурност, тъй като много малко от тях са излизали някога от страната.

Технически погледнато Варадеро е остров, който е свързан с мост за сушата. Това е единствения път, по който можеш да влезеш без плуване. На моста има нещо като КПП с полиция, които гледат подозрително кой кога влиза и излиза. Затова преди да минем баща ми ни предупреди да махнем слънчеви очила, кърпи, шапки и прочее и да се опитаме колкото се може повече да изглеждаме като кубинци.

/ / /

По време на цялото пътуване баща ми драскаше върху специални пътни листи от къде до къде пътува, часовете на тръгване и пристигане, колко километра е разстоянието и други подробности. Това беше документ, който бе нужен, за да се отчита в работата си и който полицаите изискваха при проверка. Беше си разписал една командировка до Варадеро, за да оправдае присъствието на служебния автомобил на територията на рая на такситата и рент-а-карите. Не че според него някой можел да ни направи нещо, но очевидно не гореше от желание за среща с всемогъщите и вечно подозиращи те в злоупотреба със служебно положение власти. Но всичко мина чудесно. Пред бариерата сложих на лицето си онази физиономия, която сякаш казваше: “Que pasa, compadre?” и никой не се заинтересува от нас. Решихме първо да отидем до края на полуострова, та баща ми да ни покаже колко много нови хотели са настроили и как Варадеро вече не било онова място, което помнехме от едно време.

Хотелите бяха нарядко, разпръснати по цялата дължина на полуострова. Уж искаха да ми покажат колко са настроили, как се е разраснало, а всъщност това, което видях бяха самотни луксозни хотели, стърчащи като островчета бетон тук там. „Тате, тука като дойдат американците какво ще стане…”, се пошегувах.

Баби разказа, че кубинци нямали право да спят в тези хотели, дори да имали пари, просто не можело и това е. Забранено. Фидел беше направил всичко възможно, за да изключи смесването на местното население с туристите. И наистина, за какво да им причинява такъв стрес.

Спряхме някъде из уличките и излязохме на плажа, където, почти недочакали да си устроим базовия лагер, с Елена и Карлос Даниел се съблякохме и почти на бегом се втурнахме към кристалната синьо-зелена вода. Дочух зад гърба си как баща ми промърмори: „За първи път в живота си идвам на плаж през февруари!”.

Водата беше чудесна за нашите стандарти. Разбира се, Баби и баща ми трепереха от студ и твърдяха, че по-рано от април никога не били стъпвали на плаж. Изобщо, всичко беше чудесно, изкарахме целия ден на плажа без перипетии. Привечер поехме обратно към Гуанабо, въпреки, че ако зависеше от Елена щяхме да останем на това място до края на дните ни. Баща ми забеляза това и отново обеща: „Следващият път като дойдете ще прекараме една седмица на Варадеро”.

Разговорът

На връщане минахме през панорамата при високия 110 метра мост Bacunayagua, едно от седемте чудеса на кубинското гражданско строителство. Приближих се към парапета и погледнах надолу. Под нас, над покритата с палми долина прелитаха птици. Сетих се, че при последното ни идване с брат ми, през далечната 1990-а година, се бяхме снимали на същото място.

Вечерта в Гуанабо, когато всички си легнаха, с баща ми се опитахме да проведем разговора, който чаках, откакто влязох в пубертета. Часовете до края на престоя ни застрашително намаляваха, а все още не бяхме имали възможността да седнем насаме и просто да си поговорим. Оплаках му се, че не така си го бях представял. Мислех, че ще имаме много време за нас двамата. Представях си как му разказвам за мен, за моя живот, за жените, за терзанията, върховете, паденията, за всичко, което ми се беше случило през всички тези години. Имах толкова много за казване, но все не намирахме удобен случай, въпреки опитите ни, на предната седалка на ситроена, под шума на ревящия мотор.

Той също го усещаше и може би вече преразглеждаше в ума си програмата, която ни беше измислил. Времето ни изтичаше и тази нощ форсирахме нещата, с цената на много цигари, сок от папая и натежали клепачи. Страдах в старанието си да бъда кратък, да синтезирам, да обобщавам и да разказвам всичко по възможно най-добрия начин, на всичкото отгоре — на испански.

Разказах му за началото, после за после, после за по-после, за да се върна отново в началото и да допълня нещо, без което нищо не става ясно. Разказах за майка ми, за първия ѝ брак, за брат ми, Даниел, за това как от положение почти да се бием вкъщи, бяхме стигнали до там да работим заедно, бюро до бюро.

Разказах му за жените в живота ми, за казармата, за депресиите, за лудостта и пиянство. Усещах, че възприема „лошите” неща, през които бях минал с известно чувство за вина. Дори спомена, че когато получил първото ми писмо, в което споменавах, че съм започнал да ходя по купони, да пия и да пуша, нещо сякаш го боднало в сърцето.

Говорехме или поне се опитвахме да говорим, притиснати от малкото време и от физическата невъзможност да кажем всичко. Призна, че по някакъв абсурден и мазохистично-математичен начин се радвал, че не сме останали в Куба: „Ти не знаеш какво беше тук. Беше ужас, както и да ти го разкажа никога няма да го разбереш. За кризата с „лодкарите” знаеш ли? Ей така си лежах в леглото и чувах как почукват долу, докато си правят саловете нощем. Ако беше останал нямаше да издържиш. Просто те виждам как се качваш на една лодка към Флорида. Или щеше да умреш, или щяха да те изядат акулите, или щеше да стигнеш, но нямаше да останеш тук, сигурен съм. Затова по някакъв начин се радвам, да ти кажа честно, че така се получи”.

После рязко смени темата: „Разкажи ми, разкажи ми за Даниел? Какво прави другият ми син?”. В гласа му се усещаше болка. Сякаш му бяха натежали прекалено много всичките тези приказки и цялото бреме на миналото се беше стоварило върху него. Неизживените неща и пропуснатите мигове го притискаха и той отчаяно се опитваше да се вкопчи в настоящето.

— Ами казва, че не му пишеш. Бил ти пратил снимка, но ти не си му отговорил…
— Как така не съм му отговорил!? Писах му, ама той с тоя неговия email… как беше? Така и не можах да го запомня… Той не ми получава писмата! Ама ти не му ли четеш моите писма? Кажи му да си направи друг email, моля те, аз как да разбера, че не ми е получил писмото?? Кажи му направо да вземе да дойде тука да си поговорим…

И така нататък. Започнахме да се прозяваме през една минута и осъзнахме, че ще ни трябват поне още няколко нощи. Никак не бях доволен. Струваше ми се, че не ми стига мозък, време, език… Не беше както го исках, както си го представях! Това беше сериал с много серии и сезони, а аз исках да го изгледам наведнъж. Нямаше как да стане. Тази нощ осъзнах, че времето, в което не се бяхме виждали с баща ми щеше да остане несподелено. Никога нямаше да можем да наваксаме, да разберем как се е чувствал единия или другия, какво е преживял, какъв е бил, какво е правил. Баща ми никога нямаше да ме види с рошава коса, с бутилка вино в джоба, на фона на трамваите на Славейков, а аз никога нямаше да го видя в бялата лада, да омайва мулатките. Бяхме загубили по 20 години да бъдем един до друг и никога, никога нямаше да си върнем тези 20 години обратно.

— петък, 18 февруари 2005

Джон

Чак на този ден имахме сравнително прилична разходка из Хавана, като в ролята на екскурзовод влезе баща ми. Карлос Даниел трябваше да ходи до училището с Барбарита, да уреждат нещо си. И така тримата се оказахме във вихъра на горещия хавански ден, под палещите лъчи на тропическото февруарско слънце. Планът за деня беше обиколка из старата част на Хавана, а за вечерта имахме пътуване за Гуанабо, малък плажен курорт, в който баща ми беше резервирал един апартамент. Това щеше да ни бъде „морето”.

Баща ми беше решил да започнем разходката от парка на Джон Ленън. Спряхме на една сравнително спокойна улица, но въпреки това за пореден път от нищото изникна някакъв мъж и поиска пари за паркирането. Очевидно в Хавана не можеш просто така да си паркираш, където си искаш. Фидел се бореше с безработицата със зъби и нокти. Тарифата, както и тази за тоалетна, е колкото дадеш.

Не знам как Фидел изведнъж беше решил, че Джон е пич и му беше вдигнал паметник насред Хавана. Може би харесваше парчето Jealous guy, но със сигурност най-много харесваше това, че е мъртъв. А както всички знаят, никой не може да използва мъртвите така, както Фидел. Примерите са много: Хосе Марти, Камило Сиенфуегос, Че Гевара. „Какво очакваш? На Фидел му пука повече за мъртвите, отколкото за живите”, каза баща ми.

Хемингуей, Роли и Фауст

Отново акостирахме на познатия ни Парке сентрал, взехме си по чашка гранисадо и се оставихме на обясненията на баща ми. Въпросното питие представлява един елементарен продукт — плодов сироп в натрошен лед. За мен обаче то бе една от носещите колони в небостъргача на детските спомени. Вече не беше същото, бяха заменили старите хартиени фунийки с по-модерни — пластмасови чаши.

Предложих да послушаме малко хората в La esquina caliente, Горещият ъгъл. Това е място в парка, където по всяко време на денонощието можеш да отидеш и да поспориш с непознати за бейзбол. При всичките забрани на кубинците, бейзболът остава едно от малкото неща, които могат да се дискутират свободно. Имах късмета да съм гледал снощния мач и успях даже да се включа в коментарите, разбира се, на страната на Ориенталес, любимия ми отбор от малък.

Казват, че веднъж някакъв гостуващ в Хавана издател на Хемингуей се присъединил към групата спорещи мъже и внезапно им задал следния въпрос: „А някой от вас знае ли кой е рибарят Сантяго?”. За момент настъпила тишина, но след секунда всички присъстващи започнали да говорят за Старецът и морето.

Следващата ни цел беше едно от задължителните места в Хавана, бар El Floridita, един от любимите барове на Хемингуей. Поръчахме си по едно дайкири и мога спокойно да кажа, че това беше не само най-доброто дайкири, което съм пил някога, а най-хубавия коктейл, който съм пил някога. Добре, че беше по шест долара парчето, та с Елена се сдържахме да не ометем по няколко.

Барманът беше достопочтен беловлас господин, който имаше излъчване по-скоро на аристократ, отколко на барман. Обстановката разбуди някаква задрямала част от съзнанието на баща ми и той за пореден път подхвана темата за Годините на отчаянието.

— Преди години редовно идвах тук. Това беше отдавна, още преди да стане толкова модерно. Тук беше идеално за начало на вечерта. Обикновено идвах и си говорех с бармана. Ей този, същия, казва се Роли. Чакай да отида да го поздравя.

Баща ми отиде до бара и се заговори с бармана. Оставени насаме, с Елена започнахме да прехвалваме дайкирито, тя с неизменното си: „Карлос, трябва да се научиш да правиш такова дайкири!”. А аз с моето: „Айде де! Но как?”. Погледнах съставките в менюто: „Трябва да купим Мараскино! По дяволите! Какво е това мараскино? Ок, ще питаме баща ми. Елено, трябва да го купим! Трябва! Запиши му името да не го забравим!”.

Не след дълго баща ми се върна и пресъздаде разговорът си с бармана:

— Днес му е последният работен ден. Това е Роли, от 40 години работи тук. Днес се пенсионира.

Какво съвпадение, си помислих, моят първи път на Роли му е последен. Погледнах към него и с огромно стеснение се опитах да го снимам. Беше с ярко червена барманска униформа, а на сакото му имаше накачулени множество значки. Като медали са, си помислих, и наистина — Роли беше генералът на барманите. Казах на баща ми, че това е най-хубавото дайкири на света. Той отвърна: „Как няма да е най-хубавото! Ти представяш ли си 40 години да правиш дайкири?”.

После продължи:

— Питах го дали си спомня за мен. Разправям му: Преди около десетина години често минавах оттук. Не си ли спомняш? Един дето идваше и все разправяше за синовете си, които са в България? И че не ги е виждал от много години, не си ли спомняш? Каза, че се сеща… но едва ли… Колко хора са му минали пред очите… Както и да е, тук го раздавахме по-интелектуално, истинската пачанга я вдигахме след това във Фауст. Ах, майко този Фауст! — баща ми вече се държеше за челото — Там беше наистина страшно! И каква мизерия… в един вход, до едно стълбище, пиене до смърт… Спомням си по едно време нямаше вода и с едни въжета теглеха кофите нагоре… а те се разплискваха и всичко ставаше във вода и мизерия… Майко! Франк лежеше на пода…

Докато разказваше, баща ми кривеше лицето си и описваше кръгове с ръце, за да подсили драматизма. Започнах да си представям Фауст като фрагмент от картина на Бош, нещо като входа към Ада. И какво хубаво име наистина! Досега се чудя защо не казах на баща ми веднага да ни заведе там. Истината е, че дори не ми мина през ум. Всичко това беше като филм, а човек не може да влиза във филмите, нали?

Бодегита дел Медио

След Ел Флоридита баща ми ни остави на улица Obispo, една от главните търговски улици на Хавана, ориентира ни горе-долу кое в коя посока се намира и изчезна по задачи. Трябваше да се срещнем отново вечерта в Парке сентрал.

Отново влязохме в познатата ни роля на истински туристи. Обикаляхме, влизахме по магазини, разглеждахме малки пазарчета, снимахме наляво надясно. Старата Хавана не спираше да ни учудва със своята смесица от красота и опустошение. Повечето сгради изглеждаха толкова западнали, сякаш всеки момент щяха да рухнат над главите ни.

От време на време някакви хора ни спираха и ни предлагаха я пури, я ром, я някой чудесен апокрифен ресторант наблизо. Кочияши ни подвикваха от конските си карети, мъже по потници ни канеха на разходка с биситакси, велосипеди-таксита: “Hey, mister! Bicitaxi?”.

Интересното при тези малко по-оптимизирани разновидности на виетнамските рикши е, че има държавни биситаксита и частни биситаксита. Държавните са по-хубави — новички, с готина козирка, лого и реклама на фирмата отзад на кабинката. Докато от частните няма две еднакви, всичките са самоделки, заварявани по съседски дворове и сглобявани от най-различни чаркове. Първоначално с тази привидно безобидна дейност започнали да се изхранват подтикнати от нищетата предприемчиви кубинци. Но скоро потенциалът на идеята се проявил и биситакситата се превърнали в хит. Фидел осъзнал, че губи ужасно много пари, с които би могъл да построи хиляди болници и училища за народа и направил държавни биситаксита. Разбира се, за да подсигури безплатни медикаменти и учебници за въпросните институции забранил на частните да возят чужденци, само местни. Какво толкова? Те, разбира се, не престанали да ги возят, но за пореден път били принудени да го вършат нелегално.

Любезно отклонявахме всякакви предложенията, докато не след дълго неизбежното за всеки хавански турист се случи и попаднахме в Bodeguita del Medio, другото любимо място на Хемингуей. Както пишеше с оригиналния му почерк над бара: “My mojito in La Bodeguita, my daiquiri in El Floridita”.

Това е място, което всеки уважаващ себе си турист трябва да посети и това му е единственото лошо. Защото е пълно с онези същества със сандалите, бермудките и цифровите фотоапаратчета. Във всеки случай беше задължително да пием по едно мохито там. Имахме го в плана и за щастие всички се блъскаха за ресторантската част, а барът беше абсолютно свободен.

Поръчахме си по едно и започнахме да се озъртаме, за да разгледаме добре мястото. Всеки милиметър от стените беше изписан с безбройни надписчета, оставени от различни посетители. Прииска ми се да напиша и аз нещо, да оставя и аз някакво свидетелство, че съм бил на това необикновено място, но поради някаква своя си особеност се отказах. Винаги изпитвам огромна вътрешна съпротива, когато трябва да правя нещо, което много други хора също правят. А освен това ме беше и срам, така че набързо си избих тази мисъл от главата и се заех да снимам Елена.

Барманът редеше чашите върху барплота и смесваше тайните си съставки, като от време на време хвърляше по някой полед и към Елена. В очите му се четеше неприкрито отегчение, което ако си по-мнителен може да мине и за презрение. Необяснимо защо това ме успокояваше, отегчението никога не върви в комплект с досадната сервилност. Наблюдавах внимателно как точно прави коктейла, за да го повторя вкъщи, но за съжаление, след като го опитах, установих, че това в никакъв случай не беше най-хубавото мохито, което някога съм пил. Което не беше хич добре, защото според собствената ми класация излизаше, че най-хубавото мохито на света го правя самият аз! А може би дайкирито от Ел Флоридита просто беше вдигнало стандартите прекалено високо.

Едни чехли за жената

Продължихме да бродим по улиците и както си вървяхме, Елена изведнъж се спъна в едно паве и единия ѝ сандал изхвръкна нанякъде. Беше се скъсала презрамката. Милата започна да подскача на един крак като някакво бедно куцо пиле, а аз, след като се насмях хубаво, взех да се чудя точно как да ѝ помогна. Почти веднага някакъв човек притича и ни предложи да оправи чехъла. Но аз вече го бях разгледал много добре и знаех, че няма да стане толкова лесно. Човекът също го разбра и ни остави отново на произвола на съдбата.

Малко преди това бяхме минали през едно магазинче за сувенири, където бяхме харесали едни чехли от гуано, изсушени палмови листа. Решихме да се върнем и да купим едни чифт. Слава богу, беше съвсем близо. Елена зашляпа на бос крак по мръсната улица, а от една група кубинци, които киснеха на една ограда наблизо долетя едно: „Ееейй, братооо, купи едни обувки на жената бе!”, последвано от бурен смях.

Омара

Е, купих ѝ. Спасихме положението на първо време и така успяхме да се придвижим обратно до Парке сентрал. Отнякъде се чуваше симфонична музика. Тръгнахме след звуците и стигнахме до голяма група хора, които се бяха скупчили пред фоайето на хотел Inglaterra: един оркестър свиреше музиката от Междузвездни войни.

Загледах се в музикантите и намерих такива кадри сред тях, които квичаха като кубински прасета за някоя гениална снимка. За пореден път се убедих, че никога няма да стана свестен фотограф. Как да си завра камерата току пред носа на човека и да почна да се въртя и да се глася, за да го снимам от най-хубавия ъгъл? След Междузвездни войни оркестъра засвири други много известни мелодии, едно парче на Жан Мишел Жар и други. Беше неповторимо. „Ей това е Хавана, Елено, излизаш на улицата и един оркестър ти свири на уше Жан Мишел Жар”, казах на Елена. Послушахме още известно време и се запътихме за явката с баща ми.

Човекът отново закъсня с половин час, но не се показа гузен от това, пък и ние нямахме нищо против просто да си повисим сами в парка. Дойде с Баби и Карлос Даниел и безцеремонно ни забра към Хавана дел Есте. Но както си карахме изведнъж Баби се развика: „Карлос, Карлос, виж, това не е ли онази, певицата?”. Погледнах и наистина, пред нас на улицата стоеше Омара Портуондо. Бях разказвал на баща ми колко популярен е филмът Буена Виста Сошъл Клъб в България и макар че баща ми малко се дразнеше на внезапната им международна слава, без да се замисля наби спирачки, отвори врата и ми каза: „Ела, ела да се запознаем с нея!”.

Единственото, което успях да кажа преди да излезе беше: „Ей! Не! Неее! Недей! Няма да изляза, чу ли?”. Но баща ми вече беше излязъл и крачеше с тарикатската си походка. Отиде, спря горката жена и започна нещо да ѝ обяснява. Представям си какво, за децата си в България, кой к’вото си знае т’ва си бае. Стоях в колата и ги гледах. По едно време взе да ми маха: „Карлос, ела!”, прочетох по устните му. Омара също гледаше към мен и се усмихваше. Слава богу съвсем малко преди това бях успял да извадя фотоапарата и да ги щракна, главно като доказателство за пред приятелите си.

Знаех, че баща ми разказва на Омара за мен, затова когато погледнаха към нас и ме извика им махнах, ухилен до уши и с жестове им показах, че няма да изляза, че това е достатъчно за мен. Баби ме буташе отзад, но не можах да се пречупя, да изляза и да се изтъпанча пред нея само и само за да я пипна и да кажа едно конфузно „приятно ми е”. Срамувах се като дете.

Новата блондинка

Преди да се върнем вкъщи минахме през леля ми Идалис в Марианао. Баща ми искаше да вземем две-три видеокасети за Гуанабо, а там някъде имало някакви апокрифни типове, които давали под наем — нелегално, разбира се. В къщата отново светеше телевизора, а няколко жени гледаха с празен поглед екрана. Изглежда бяха хванали някакъв чужд, мексикански или американски канал, защото зад бурята от звездички прозираха реклами на разни майонези и други вкусотии. Всички гледаха като хипнотизирани.

Баща ми веднага възложи на братовчедка ми Джисел да отиде за филмите. Беше ми интересно и реших да отида с нея до въпросните съседи. Влязохме в къщата и в едната от спалните, по шкафове и кашони стояха видеокасетите, някои от тях с обложки, макар и доста поизтъркани. Избрахме с мъка два долнопробни екшъна, плюс една анимация за Карлос Даниел и тръгнахме към къщи. „Изпращат им касетите от Мексико. Ако ги хванат направо отиват в затвора”, ми обясни Джисел.

И познайте кого видяхме в къщата. Да, съседката от миналия път. Минаваше ей така, съвсем между другото и за малко, но когато разбра, че скоро си заминаваме започна да кърши пръсти. „Ай, колко бързо се е изнизало времето… Кога пак ще дойдете? Ей Карлос, ама не ги доведе да ми видят гаджето!? Какъв човек си значи…”. Забелязах, че е изпълнила заканата си и се беше изрусила. Попитах я на шега дали ѝ е минала депресията. „О, като нова съм”, каза тя като си приглаждаше косата назад, която блестеше като лятното слънце върху мургавото ѝ лице.

— четвъртък, 17 февруари 2005

Самолета

На другия ден сутринта Алайн ми показа колата си — един стар, боядисан в сиво Кадилак от средата на 50-те. Оказа се, че кубинците имат право да си купят кола, само ако е произведена преди 1960-а година. В останалите случаи се следва обичайната процедура: има списъци, чакаш 15-20 години и получаваш Москвич. Баща ми катастрофира, когато бях на 11 години и досега процедурата по рециклажа, при която си сдаваш колата и получаваш друга не е приключила. А беше славна кола, светлозелена Лада 1500, която наричахме „el perico”, вид кубински папагал.

След това братовчед ми ни разведе из центъра на Камагуей. Играеше го нещо като екскурзовод, обясняваше ни разни неща, кои сгради са най-старите, малко оттук и малко оттам за историята на града от създаването му насам. Съмнителни типове ни преследваха да ни предлагат пури, дори предлагаха на Алайн процент, като на наш гид, без да подозират, че ги чувам и разбирам перфектно.

Върнахме се в къщата на Майра. Беше време за тръгване и само обичайното женско мотаене ни задържаше. Отпред стоеше паркиран Шевролетът на Туни, който баща ми наричаше el avion, самолета. Според мен спокойно можеше да бъде наречен и „танка”, толкова огромен, брониран и неразрушим изглеждаше.

Туни също беше „частник” и правеше превози. Плащаше си данъка на държавата, но се оплакваше, че в Куба никога не ти позволяват да си напълно „легален”. „Ето, плащам си, но ако трябва да си купувам нафтата от бензиностанцията, за мен няма да остане абсолютно нищо. И затова трябва да си купувам на черно. И пак рискувам”, ми се оплакваше пред къщата.

Докато пътувахме към Ориенте забелязахме, че в Куба колкото по- на изток вървиш, толкова по-строга е хватката на режима, но парадоксално — толкова по-„революционни” стават хората. Колкото повече навлизахме в петия, шестия и т.н. светове — толкова повече плакати, агитационните надписи и бюстове на Хосе Марти виждахме по пътя. Полицаите също ставаха по-строги.

Баби ни разказа как в Ориенте полицаите могат винаги да те спрат и да ти поискат разписка за бензина в колата ти, за да видят дали не си го купил на черно. И ако се окажело, че нямаш касова бележка — оп, вадели едно специално маркуче, пъхали го в резервоара и на колата и с ангелски физиономии преточвали бензина в полицейската кола, в полза на държавата.

/ / /

Чичо ми беше направил някои „подобрения” на колата — допълнителни седалки и допълнително място за багаж на покрива, където лежеше огромна гума. Баща ми се шегуваше, че като тръгнел на дълъг път, примерно за Хавана, Туни задължително си взимал още две-три резервни гуми, за да е сигурен, че ще стигне. В момента „самолета” имаше вместимост от 12 души без да броим шофьора. Попитах баща ми дали двигателят е оригиналният, а той се засмя: „Как оригиналния бе, това е двигателя на онзи джип ARO, с който се возихме, когато дойдохте предишния път, през 90-а!”. Туни, както и синът му Алайн, е авто-механик по професия. Беше махнал стария двигател на шевролета и му беше монтирал друг, чистак нов — от румънски джип ARO, производство 1983-та година.

Две сбогувания

Багажът най-сетне беше събран и настъпи часът на раздялата. Всички сакове, чанти, най-различни найлонови пликчета, торбичката с авокадо от леля ми, преспали в камерата замръзнали шишета с вода, чувалчето с кафе от Ориенте, както и хвърчащите ни връхни дрехи, очила, ключове и портфейли бяха най-сетне натоварени на ситроена. Снимахме се с фамилията пред къщата и се сбогувахме. Яннис отсъстваше, беше на смяна в болницата, Алайн повтаряше своето „трябва повече време”, а леля ми подсмърчаше тъжно. Баща ми запали колата и бавно потеглихме.

Хоан Мануел Серрат пее, че няма нищо по-красиво от това да си тръгнеш, без да се сбогуваш. Това тук беше точно обратното. Махахме за сбогом, докато не свихме зад ъгъла. Спряхме само за да снимам болницата, в която съм роден и поехме по дългия път към къщи.

И всичко щеше да е просто перфектно, ако след около 80 км Баби не бе попитала изведнъж: „Карлос, ти взе ли ми чантата?”. Баща ми я погледна злобно. Бяхме забравили дамската ѝ чанта „върху масата в кухнята”.

Баби не се посвени да го обвини, че той бил виновен, защото си мислела, че той ще я вземе. „Ама защо аз? Ето, моята чанта е тук! Портфейла ми е тук… Ето ми тефтерчето с пътните листове, ето ми парите… Аз съм си взел моите неща, защо аз да трябва да взимам твоята чанта!?”, упорстваше баща ми, но скоро се отказа, защото беше живял достатъчно, за да знае, че жените винаги са прави за тези неща.

За около час изминахме обратния път. Спряхме пред къщата и баща ми с припрян жест удари клаксона. Майра излезе почти веднага с чантата в ръка. „Хехе, знаех си. Така е, като бързате толкова!”, каза със злорадата си усмивчица. Съдбата не беше харесала първата ни раздяла и ни даваше шанс да се поправим. И така се случи, че второто сбогуване беше весело. Тя пак ни махаше, но вече не плачеше, а се смееше на глас, а ние чувахме звучния ѝ смях дълго след като завихме зад ъгъла.

Обратно вкъщи

Затъркаляхме се отново по пътищата, като този път целта беше да се приберем колкото се може по-бързо, никакви обиколки, крокодили, паркове с динозаври и екзотични пътища. Минахме особено бавно през полицейския пункт, където ни спряха на идване и едва ли не им помахахме дружески — вече никой не можеше да ни върне на село.

Прибрахме се без много перипетии в Хавана. По пътя купихме някакъв домашно направен кашкавал, от едни момчета на магистралата. Уж нямаше никой, а изведнъж изскочиха иззад храстите край пътя, с парчетата в една чиния. Баща ми обясни, че се криели от полицията и че имало случаи полицаи да гонят продавачи през полето. Бяха две парчета: едното не беше зле според мен, докато другото не беше толкова сполучливо и киселееше, но онези смъкнаха много цената и баща ми го взе.

Не минахме, разбира се, и без полицейска сценка. Чакахме на една бензиностанция, когато баща ми дойде и по изражението и забързаната му походка познах, че отново някой го е ядосал. Попитах го какво има, но той само ми поиска документите и отиде при един човек. Оказа се, че случайно се бяхме засекли с някакви цивилно облечени спец агенти, които, като ни видели с Елена, решили да ни проверят. Сигурно са си помислили нещо такова: „Ей, така и така си седим тук, в тази чудесна бензиностанция, дай да свършим и малко работа”. Чух гласът на баща ми, по-висок от обикновено: „Ето! Какво пише тука? Карлос Арнер. А тука? Карлос Арнер. Виждаш ли? Син ми е, няма да те лъжа бе, човек!”.

/ / /

Преди да се приберем в Хавана дел Есте минахме през La mexicana, малко частно ресторантче, подобно на Мимас-ите в София, само че продаваха спагети и пици. Баща ми много го харесваше и ми каза, че винаги като се видели с малко пари идвали тук да хапнат. Разбрах, че едно от условията, на които трябвало да отговаря едно заведение, за да може да получи лиценз и да работи легално, беше да не разполага със седящи места. Затова „мексиканците” се бяха изхитрили да сложат един дълъг бар, на който можеше да си ядеш спокойно на крак. Неволно се сетих за тайната на Хемингуей за това как да погълнеш повече алкохол, а именно — да пиеш на крак.

Взехме си спагети за вкъщи и се прибрахме, уморени и по-мълчаливи от обикновено. По телевизията даваха бейзбол — Ориенталес, нашият отбор, срещу Виля Клара. Победихме. Вълнуващ мач, с драматично развитие и хоумрън в последния ининг, специална награда за блуждаещите мисли.

— сряда, 16 февруари 2005

Изгубените деца

С повечето хора се сбогувах още когато си тръгваха от купона, а на сутринта се сбогувахме и с останалите — с баба ми Емилия, с Орландо и Карлитос. Баба ми плачеше и не беше трудно човек да отгатне мислите ѝ: мислеше, че ме вижда за последен път. Натоварихме се отново в ситроена и поехме по обратния път към Камагуей. Имах усещането, че ако досега часовникът отброяваше дните и часовете от пристигането ни, сега започваше да отброява тези, които остават до заминаването ни.

Останахме верни на принципа никога да не минаваме два пъти по един и същи път, затова връщането ни не беше през Сантяго, а през Олгин. Щяхме да гостуваме на едни роднини на Баби, които по нейни думи ѝ били като родни майка и баща. За пореден път с Елена си изкрънкахме малко разходка и баща ни остави в центъра на града, като ми даде адреса и ни упъти да търсим Табакито.

Поразходихме се, исках да купя някаква музика, но имаше толкова много дискове, че за пореден път се изгубих в прекалено големия избор и излязох отчаян от магазина без да взема нищо. Тръгнахме да търсим къщата. Не тази, не другата, а следващата, така накрая стигнахме до правилната улица и намерихме номера, който висеше до една овехтяла, боядисана в зелено врата. Един старец седеше на стълбите пред къщата. Попитах го къде живее Табакито и той веднага ни упъти: „Табакито? Горе горе, по стълбите и вляво”.

Отвори ни добродушен пълен чичка, облечен с бял потник, с очила много голям дьоптер и пура в устата. Табакито е умалително от табако, пура. Та Пуричката неслучайно носеше това име, както можах да констатирам по време на двучасовия ни престой там.

Обядвахме вкусно и с чашки кафе в ръка останахме малко да отпочинем. Седях на люлеещият се стол, когато неочаквано Карлос ми връчи телефонната слушалка. Поех я изненадано, като от другата страна мъжки глас започна нещо да ми обяснява. В началото не можах да зацепя какво точно иска, но постепенно взех да разбирам. Беше някакъв кубинец, който живял в България преди доста години и който преди време е бил женен за българка. Имал две деца в България, за които нямал вести, примерно, от десет години. За съжаление знаеше единствено името й, и че живеела в Смолян, нито адрес, нито телефон, нищо. Искаше да разбере нещо за тях, дали са живи и ме помоли ако мога да ги намеря. Обещах, че ще се опитам да я издиря и затворих.

Известно време гледах тъпо. Човекът беше някакъв познат на Табакито, който щом разбрал, че у тях ще идват „българи”, поискал да се свърже с нас, за да ни помоли за помощ. Погледнах към баща ми:

— Защо не ме предупреди, мамка му?

Бях малко ядосан. Раздялата между семействата беше чувствителна тема за мен и съвсем справедливо смятах, че заслужавах някакво въведение в темата, а не да ми друснат телефона в ръката и да ми кажат: „На, говори с един човек”.

— А той, как така може десет години да не се свърже с тях?! Какъв баща си, ако десет години не си се интересувал какво става с децата ти?! — отвърна ядосано той. Явно и за баща ми това беше чувствителна тема.

Борецът против комарите

Скоро отново тръгнахме на път и може би тук идва ред да разкажа за една друга национална черта на кубинците, а именно, че са ужасни мърлячи. По време на целия ни път се скъсах да правя забележки на баща ми, а и не само на него, да не си изхвърля боклуците и фасовете където и както му падне. Но най-много ме дразнеше, когато изхвърляше разни неща направо през прозореца на колата.

Изобщо, в Куба хората нямат абсолютно никакво екологично съзнание. Колите и камионите бълват дим като комини, комините бълват дим колкото три комина, всеки си изхвърля боклуците където му падне и изглежда на никого не му прави впечатление. В колко къщи с Елена искахме пепелник, за да могат любезните ни домакини да ни затапят с по едно: „Пепелник? За какво? Абе тръскайте на земята бе!”. Или пък, когато трябваше някой от нас да си изхвърли фаса и ги питахме къде да го изхвърлим: „Фаса? Ей там, на земята, тук сме на село момче, не се притеснявай”. Същото беше и с огризките от портокали, с корите от банани, с всичко. Странното беше, че въпреки това подовете на къщите, както и дворовете, винаги бяха сравнително чисти. Така че, очевидно обичаха да си правят боклук колкото им е кеф, а после да си го чистят. Другата ни теория беше, че в Куба боклуците някакси изчезват тайно през нощта.

Колкото и да се опитвах да накарам баща ми да се почувства гузен; колкото и да го питах няма ли да му е приятно, ако просто ей така, за разнообразие, вземе да си хвърля боклуците, където им е мястото (в кофата); колкото и да се опитвах да му опиша колко хубаво би било да живеем в един прекрасен свят без боклуци; колкото и да му обяснявах, че имат прекрасна природа и че някой ден ще съжаляват за това колко безотговорно са я съсипали; колкото и да апелирах към уж европейското му възпитание; колкото и да мрънках и да ругаех — той неизменно и като че ли нарочно продължаваше да си хвърля фасовете през прозореца. Все пак, лека-полека бях установил българския ни навик да носим найлонова торбичка за боклуците в колата и дори против волята им се опитвах да въвеждам ред.

По едно време баща ми, както си караше спокойно, за пореден път направи любимия си номер: изпи си Тропи-колата, смачка алуминиевата кутийка в ръката си и я изхвърли през прозореца. Вече бях сигурен, че го прави нарочно, за да ме дразни. Развиках му се ядосано: „Добре де, защо, мамка му??? Ето, имам торба за боклука, защо я изхвърли на пътя ебаси!!??”. Минаха няколко секунди. Баща ми караше и гледаше напред. Изглежда се изискваше някакво технологично време, за да може смисъла на протеста ми да стигне до съзнанието му. После се обърна към мен и невинно каза: „Боря се срещу комарите”. Изненадата накара агресията ми да отстъпи няколко крачки, като освободи едно мъничко, но напълно достатъчно местенце на любопитството.

— Как така срещу комарите? — попитах.
— Еми така, сега, след като изхвърлих кутийката на шосето другите коли ще минат върху нея и ще я смачкат и така няма да може да влезе вода и няма да могат да се завъдят комари. Еми ако я бях изхвърлил там отстрани, в тревата? Ще падне малко дъжд, ще влезе вътре и айде, ето ти малария, ето ти денга…

Логиката му ме съкруши. Баща ми караше НЛО, оставяйки след себе си диря от пъстроцветни боклуци.

/ / /

Почти през целия път Майра забавляваше Карлос Даниел с приказки, играхме и на една игра, в която трябваше да си намислим нещо от колата, или извън нея и другите да отгатват какво е по цвета му. Привечер пристигнахме в Камагуей. Алайн ни предостави къщата си за гости и за първи (а както се оказа и последен) път в Куба се изкъпахме с течаща топла вода. Това беше невероятен лукс, който приехме радостно с Елена, тъй като именно нощите в къщата на Майра в Камагуей бяха номер едно в класацията за най-силно въртене в леглото, главоболие, схващане и безсъние. Никой не казва, че трябва да е лесно, но съдбата ни предостави този шанс и ние го сграбчихме здраво. Тази нощ спахме като къпани под душ.

— вторник, 15 февруари 2005

Домът на Лейсмер

Това беше денят определен за големия купон в наша чест. И макар че първият купон съвсем не беше малък, то някакси не се броеше, защото беше импровизиран и най-важното — нямаше печено прасе.

Реанимирахме на сутринта в къщата на баба ми, до старата дъскорезница, когато Марианне, жената на братовчед ми Лейсмер, ни покани с Елена да я придружим до тях, докато свърши някаква дребна задача. Тук трябва да кажа, че Лейсмер и Карлитос, двамата ми братовчеди, са едни от хората, които перфектно помня, понеже са горе долу на моята възраст — Карлитос е мой набор, а Лейсмер е една година по-голям. Баща ми и Баби, както обикновено, ме бяха подготвили с малко предварителна информация за всеки от тях, като очевидно Лейсмер им беше нещо като любимец. Имаше две деца и жена и правел невъзможното, за да осигури храната на семейството си.

— Ах, Лейсмер е такъв сладур, много ми е мъчно за него; — говореше Баби — трепе се, само и само да изкара нещо допълнително, да сложи някакво месо за вечеря. Непрекъснато се чуди какво да измисли.

/ / /

Едно от чудесата на Куба е глаголът inventar, измислям. Върви ръка за ръка с една купчина други глаголи, като conseguir, resolver и прочее. С течение на времето тези думи се отделиха от смисъла, който фигурира в Речника на Испанската Кралска Академия и се озоваха на фронтовата линия на разбирането и обяснението на философията на кубинския начин на живот, ако в него изобщо има някаква философия.

Може да се каже в Куба благата не се произвеждат, а се измислят. Както казах преди това, в Куба няма достатъчно храна. Нито достатъчно дрехи, нито кафе, нито сапун. Няма и пари. Но човекът е така устроен, че иска да живее и малко му трябва, за да започне да иска да живее по-добре. И единствения начин това да стане в Куба е да се измисля.

Кубинецът измисля всеки ден, всяка вечер. Върти безброй дребни далаверки, импровизира, натъкмява, намира, отмъква, поправя, ремонтира, препродава, използва всяка възникнала ситуация, всеки шанс, колкото и малък да е той, инвестира, сприятелява се, върши и иска услуги, като се лови дори и за най-тънката сламка, в стремежа си да си осигури буквално всяко нещо. Дори бих казал, че повечето неща, с които се захващат кубинците са тънки сламки.

И най-смешното е, че колкото това се отнася за човека, толкова се отнася и за държавата като цяло. Повече от 45 години ембарго от страна на САЩ, господарите на света, ги бе научило да намират съюзници сред недоволните и приятели сред низвергнатите. За всеки проблем се измисля алинейка, параграфче, указ, постановление, подшушване, стратегия, конференция, призив, декларация, нов враг и т.н. Баща ми цял живот беше ръководил предприятия и ми беше разказвал за това какво се случва, когато се счупи някоя част или възникне някой друг проблем. Горе долу като във вица за Киркор и Гарабед: „Паре нема, действайте!”. „Ние измисляме невъзможното”, ми каза.

И така, докато Лейсмер се занимаваше с измисляне на невъзможното, Карлитос играеше ролята на самотния вълк, последният романтик в семейството, който все още се луташе в живота, без да намери призвание и семеен уют, и който продължаваше да държи отворена вратата на бъдещето си. По-късно вечерта ми призна, че искал деца, и жена, и всичко, което по тези места се възприема като нормален живот, но че беднотията не му позволявала. „Никой не иска да е с теб, когато нямаш нищо. Тук вече няма любов, всичко е по сметка. Айде да се съберем, че да ни е малко по-леко, да си спестим малко разходи, да се крепим един другиго… и т.н. Никой не се жени по любов вече”, ми обясняваше. Отказах да му повярвам.

/ / /

Но да се върнем на Марианне. Тръгнахме към дома им, като по пътя тя на няколко пъти се опита да ни предупреди, че къщата не е нищо особено и даже е много бедна, така че да не се стряскаме. Разговора ни се въртеше главно около това колко е трудно всичко.

Не след дълго стигнахме и колкото и да бяхме предупредени, това, което видяхме ме удари в диафрагмата и ме остави без дъх. Не знам с какво да сравня това място. Беше малка дървена барака, по-скоро пристройка към друга по-голяма къща. Вътре нямаше почти нищо освен три легла. През тъмните, почти черни дъски се виждаше навън и всичко изглеждаше като че ли всеки момент ще рухне. Съзнанието ми отказваше да повярва, че мои роднини могат да живеят в такава мизерия. Марианне ни обясни, че това било уж временно, че живеели от три години там, в очакване да им дадат ново жилище, че били в не знам си какви списъци и т.н. Задушавах се и излязохме отвън. Един човек переше на мивката, която беше навън, на открито. „А, това е нашият съсед, много добър приятел, запознайте се — каза Марианне. — Хей, Алфредито, виж, това са моите братовчеди от България”, извика. „Добър ден”, казах, и изпаднах в едно от онези мълчаливи състояния, в които на човек му се ще да захвърли работа и благосъстояние, и сигурност, и всичко — да захвърли съдбата си и да тръгне да броди сам по света.

И покажи снимката някой ден

Следобед баба ми Емилия седна с нас на изтърбушения диван, току под снимките на Фидел Кастро и Камило Сиенфуегос и извади кутията със спомени. Започна да вади невъобразими боклуци, като за всяко нещо ме питаше дали си го спомням. „Това помниш ли го?”. Държеше в сбръчканите си ръце медна чиния, на която беше гравиран старинен град, най-вероятно Търново. Познах я, това нещо трябва да е стояло години наред на стената в хола ни, закачено от майка ми. Такива неща можеш да не забелязваш с години, но не се и забравят. „А това?”, този път показваше бродирана покривка за маса. „Това са от нещата, които българката остави, след като замина”. Българката, така наричаше майка ми. „Аз лично минах през Хавана тогава с два куфара и събрах всичко, каквото можах, платове, дрехи. Виж, не е ли красиво?”. Беше парче бреза с издялкано еленче в него. И него си спомнях. „Яд ме е, че не взех пердетата, после оная кучка ги отнесе”, продължи тя, като смени умилението със гневно-заплашителен тон. Говореше за една от жените на баща ми, чиято история и досега е забулена в мистерия за мен.

Да се говори за тази жена, Маргарита, беше нещо като табу в семейството. При предишното ми посещение, в далечната 1990-а година, Майра веднъж отнесе голям скандал от страна на баща ми, когато я хвана да ми разказва за нея. Леля ми точно започваше с: „Ама как, не знаеш ли, че баща ти се ожени? Тя беше доста по-млада от него…”, когато отнякъде изникна баща ми и се развика: „Знаех си, аз си знаех, че ще започнеш да говориш глупости. Просто като се усетих, че ми липсвате двамката и се сетих, че си го хванала за слушател. Не можеш да се сдържиш да не разкажеш, нали?! Като някоя кокошка си… дай ѝ да кудкудяка само… и клюки!”.

Тогава не успях да разбера нищо повече. Нямаше да разбера и този път. Баща ми мина покрай нас и не даде на баба ми да се разгърне. Каза: „Тръгваме!”, качи ни в колата и ни закара до града да ни поразходи. Обясни ми, че Гуантанамо бил най-американският град в Куба. Бил построен изцяло по американски план, с прави, успоредни улици, с номера вместо имена и т.н. В миналото това е бил градът с най-много барове, публични домове и казина в Куба след Хавана. Заради американската база.

/ / /

Реших, че искам да се подстрижа и не след дълго намерихме бръснарница, издържана в класически петдесетарски стил. Вътре имаше поне петнадесет стола за бръснене. Интересен факт е, че кубинците са маниаци на тема да са подстригани и избръснати. Предполагам, че и правителството напълно подкрепя тези навици, за да отпуска такива помещения. Вече не просто исках да се подстрижа, исках да се подстрижа точно на това място.

Услугата струваше две песо. Първо се минава през касиерката. Тя извади едно малко листче, написа на него с разкривен почерк „8”, подписа се, удари му един печат и ми каза на кой стол да отида. Насочих се към стол номер осем. На масичката отпред имаше картонче, на което пишеше: „Работим за народа, с качество в нашите услуги”. Седнах на стола, а бръснарят с театрални жестове ми нахлузи онзи бял чаршаф на врата. „Нула номер, нали?”, попита със спокоен глас. Докато кимах, усетих някъде отстрани блясъка на светкавицата. Погледнах и видях Елена с фотоапарата, ухилена до уши, докато баща ми коментираше нещо на ухото ѝ. Бръснарят не направи знак това да му е направило каквото и да е впечатление. Беше черен, както по-голямата част от жителите на Гуантанамо и изглеждаше толкова съсредоточен върху работата си, с такова старание хващаше малко от тук, малко оттам, с такава нежност и прецизност нагласяше главата ми в дадено положение, че сякаш всичко бе изчислил предварително с помощта на суперсложни тригонометрични функции.

Отдели ми толкова много време, че бях готов да се обзаложа, че имат норматив, нещо като Кубински Държавен Стандарт, под който в никакъв случай не трябва да слизат, ако искат да обслужат качествено народа. Започнах да се чувствам неудобно. Не смятах, че главата ми заслужава чак такова внимание. Вкъщи за няколко минути сам си бръснех цялата глава с машинката. Както и да е. Накрая като че ли взе да привършва. Започна да ме маже с различни лосиони и да ми разтрива главата, после ме изчисти с четката и докато ме разкопчаваше зад врата тихо каза: „И мини някой ден да покажеш снимката”. С рязко движение махна чаршафа и като някакъв тореадор го изтръска между столовете.

Една истинска кубинска фиеста

Следобеда започнаха приготовленията за празненството. Купихме една каса бира. Чичо ми Орландо изнамери някакъв ром, в пластмасови шишета по литър и половина. Имал някакви връзки в една военна столова наблизо и го взел на много добра цена.

Прасето трябваше да бъде пожертвано, това беше ясно. Особеното в случая беше, че Карлитос и Лейсмер настояваха аз да го заколя. Така трябвало. Но аз съм хитро куче и веднага прехвърлих топката на Елена. Казах им, че тя е завършила медицина, че е лекарка и че може да го заколи много по-професионално от мен, ей така, както си закопчава шнолата. Те се зарадваха като деца и започнаха да я преследват, за да ѝ напъхат в ръката един грамаден ръждясал, многократно ремонтиран нож.

Елена ги гонеше на чист български: „Абе вие луди ли сте, какво прасе!?! Карлооос!!!”. Постепенно стана ясно, че няма да могат да я убедят и стигнахме до компромисно решение, само да гледаме как го колят. Карлитос беше особено усърден в обяснението защо искат това от нас. Твърдеше, че те искат да направят една типично кубинска празнична вечер. Да ни покажат как се веселят кубинците, a lo cubano и т.н. И коленето било важна част от самия купон. Елена каза, че чудесно разбира това, но че изобщо не я грее и категорично отказа да гледа, докато аз не можех да рискувам мъжествеността си и каза, че ок, ще гледам.

Горкото прасе. Теглиха му ножа. Не бих казал, че танцуваха сатанински около трупа му, но си личеше, че не затъват в мрачни мисли за преходността на живота. Орландо държеше пред отворената рана една голяма очукана метална кана, в която трябваше да събират кръвта за кървавицата, но то се мяташе неистово и много неблагородно не позволяваше това да стане гладко и професионално.

Последва чистене, поливане с вряла вода, докато не се стигна и до най-интересното: забучването на прасето на шиш. Който не го е правил, да знае, че не е лесно. С голямо бутане и нагласяне Карлитос и Лейсмер успяха най-накрая да прокарат кола през тялото му, след което се заеха да го разпънат на кръст, като му захванаха краченцата с парчета тел за една закована напряко летвичка. Не искам да звучи богохулно, но ако сред прасетата имаше религия, то това нещастно създание със сигурност щеше да един от мъчениците им. Орландо се зае да го приготви на огъня, който сам запали.

Хората лека-полека започнаха да се събират, трите чашки влязоха в обръщение и двора взе да се изпълва със смях. Измежду поканените имаше един арогантен индивид, който беше донесъл ром собствено производство. Настояваше всеки да го опита и крещеше наред: „Bimba! Hueso de Tigre! Пробвай! Хавана Клуб!”. Същият, доколкото разбрахме се издържаше от роднини в Щатите и се занимаваше именно с това, правеше ром нелегално. Бойният му вик Бимба! постепенно набра популярност и стана съвсем лесно човек да проследи кога и в кой край на двора малка доза алкохол се влива в нечие гърло.

Къщата продължи да се пълни. Отвсякъде прииждаха нови и нови хора и в един момент слънцето залезе и за пореден път се оказах във вихъра на развилнели се по-близки и по-далечни роднини, които ме дърпаха да си говорим. Чичо ми Енрике отново подхвана неговата си тема, за това защо не съм останел в Куба, че там имало също чуждестранни фирми, които плащали в долари. Синът му, братовчед ми Енрикито, крещеше наляво надясно: „Бимба!”, обръщаше чашки и пускаше хапливи забележки към всеки, който му се изпречи.

Прасето скоро бе готово и всеки започна да граби от тавата каквото докопа. Аз загризах един свински крак, спокойно мога да кажа — най-вкусното свинско краче в живота ми. С едната ръка го държах, докато с другата се опитвах да снимам. Децата тичаха насам натам и щом ме видеха с фотоапарата, веднага ме обграждаха и започваха да крещят: „Дай да видя! Дай да видя!”. Скупчваха се около LCD дисплея и замръзваха за секунда, неподвижни и мълчаливи, докато софтуерът зацепи, че съм натиснал копчето, с което се показва последната направена снимка. В мига, щом снимката се покажеше върху малкото екранче нещо ставаше с тях — сякаш се освобождаваха от магията, която не им позволяваше да мърдат, разпръсваха се в безпорядък и отново започваха да се държат естествено, да крещят, да тичат и да бесуват.

Братовчедите ми Карлитос и Лейсмер, вече подпийнали, решиха, че могат да говорят английски. Хванаха Елена и започнаха да ѝ обясняват нещо, как сме трябвало да дойдем в Гуантанамо някой път, но без „старците”. Да си прекараме сами ние младите в някакво ранчо, при един техен приятел, да ядем хутия, да се возим с лодки и не знам какво още. Минавах от време на време и заварвах Карлитос да обяснява на Елена със силен кубински акцент: “It’s a town, a small town. Not a city!”. Подкрепяше думите с жестове — когато казваше “a small town” очертаваше малко пространство с ръце, а когато идваше частта: “Not a city!”, разширяваше кръга. Елена се превиваше от смях. След като се върнахме я чух да разказва на приятелките си: „Те кубинците, като се напият и започват да говорят на английски и стават много смешни”.

На двора музиката трещеше с всичка сила и жените взеха да ме бутат натам. Искаха да танцувам, а аз нямаше как да им обясня, че не мога да танцувам на тази чалга, че съм пънкар и т.н. Сигурен съм, че никой на купона не знаеше какво е това пънк, а обяснението ми едва ли щеше да ги убеди.

Баща ми също беше обект на изнудване. Той по принцип не танцува, но само и само да се отърве от досадниците се завъртя три-четири пъти, с което предизвика бурни овации. Следващият, разбира се, бях аз. Пробвах да отбия номера, но беше ясно, че няма как да мина само с това. Пък и реших да им покажа, че не съм някакъв супер-смотаняк, така че си навих ръкавите и се впуснах в псевдомръснишки движения, които също предизвикаха всеобщ фурор.

Някой ми взе фотоапарата и взе да снима наоколо. Жените ме питаха ако си снимат коремчетата дали ще могат да си намерят гаджета от България. Леля ми Майра настояваше да видя по какъв първобитен начин се прави кафе в къщата. Енрикито крещеше: „Бимба!” и вилнееше. Всичко беше прекрасно.

Орландо

В един момент на вечерта забелязах, че Елена пуши сама пред къщата и отидох при нея. Орландо и Алюска, братовчедка ми от втория брак на Орландо, се присъединиха към нас. Орландо беше много сладък. Вече се беше омаял и с натъртване започна да ми обяснява обичайните неща:

— Ти… ти трябва да знаеш, че това е твоята къща. /пауза/ Когато… когато и да дойдеш винаги тук ще имаш тази къща, тя е твой дом… /пауза и движение с пръст, очертаващ кръг около къщата/ И ние сме твоето семейство. Трябва да знаеш, че винаги, винаги тук ще имаш своето семейство. /пауза/ Каквото и да се случи…

И т.н. в тоя стил, с обичайния драматизъм и стискане за рамото. По едно време се обърна към Елена, която стоеше отстрани, усмихваше се и очевидно нищо не разбираше. Орландо почувства, че и тя трябва да знае това, което току-що ми беше казал и проговори и той на английски.

— This… — пръста му сочеше надолу към земята — This is your house… He… He… — Орландо сочеше към мен, но познанията му по английски, или по-скоро липсата на такива, не му позволиха да продължи в тая насока, затова започна наново — We… we are family… — изведнъж забеляза Алюска, която стоеше и се хилеше отстрани на баща си. Прегърна я и започна да я сочи с пръст — She… She… She is my sister!

Почти едновременно аз, Елена и Алюска започнахме да се превиваме от смях. Братовчедка ми се смееше и буташе баща си: „Татко, ти знаеш ли какво каза току що беее… че съм ти сестра, хахахах…”. Орландо ни гледаше с глупава усмивка на лицето и направи още един опит да завърши речта си. Обърна се към мен и каза: „Да знаеш! Преведи ѝ после какво съм казал!”, посочи Елена и ме прегърна, като започна да се смее.

Баща ми се присъедини към нас. Разказах му за новата сестра на чичо ми и той реши, че е време да го откараме до тях. Орландо живееше сравнително близо и Елена дойде с нас, за разнообразие. И може би заради нея, на връщане баща ми изведнъж намали на едно място и бавно спря колата. „Помириши”, я подкани той. През прозорците на колата започна да влиза вълшебен аромат. „Виждаш ли онзи храст. Това е жасмин. И мирише само през нощта. Ако минем оттук утре, ще видиш, че няма да мирише така”, каза баща ми. Обожавам, когато природата измисля такива интересни неща. „И защо е така? Защо само през нощта? Как така през нощта мирише, а през деня не?”, попитах в пристъп на внезапно малоумно детско любопитство. Исках само да науча цялата интересна история, може би мита, който стоеше зад нея и ако имаше някой, който да можеше да ми го разкаже, то това беше баща ми. „Откъде да знам, просто тогава си мирише”, каза баща и запали колата, за да се върнем в къщата на баба ми.

Калдоса

Партито започвана да достига точката, когато емоцията завладява състава и кара всеки да се чувства непосредствен, искрен, директен и всемогъщ. „Старците” един по един напускаха купона и на полесражението останаха само най-силните и жизнени. Лейсмер ме попита дали в България пият както в Куба. Отвърнах му, че и тук се порка доста. „А какво пиете там?”, попита невинно. „Ракия, водка, уиски, джин…”, започнах да изброявам. „Аха… Аз веднъж пих джин. Беше го донесъл един приятел… като водка такова”.

През това време Енрикито и останалите вече ме бяха наобиколили и започнаха да ме разпитват за жени, за това какви били българките, дали били горещи, с колко жени съм спал и тем подобни. Опитвах се да заобикалям хитро по-неудобните въпроси, когато Енрикито ме хвана пак под ръка и директно не ми зададе въпроса, който го мъчеше. „Добре де, вие там, във, как беше… България, какво пиете за мъжка сила?! А? Ако искаш да го вдигнеш, ама здраво!”. Около мен всички се заливаха от смях. Като че ли ме взимаха на подбив, все едно те бяха някакви експерти, а аз новопристигнал от гимназията отличник с очила с дебели рамки.

Разбрах, че Енрикито има нещо предвид и услужливо го попитах какво пият тук, за мъжка сила. „Ние пием калдоса!”. Всички отново избухнаха в смях. „Ако някой път имаш среща, и си уморен, и си скапан, а искаш да се надървиш здраво, ама здраво, тогава трябва да пийнеш една калдоса, за сила! И ще видиш тогава… какво става!”, каза Енрикито, като откровено се държеше за панталоните си. Знаех, че думата caldo в испанския взик означава бульон. Значи caldosa трябваше да е нещо подобно. И все пак, сигурно имаше някаква тайна съставка, която да действа като афродизиак. „Ама каква е тая калдоса, какво има в нея?”, попитах глупаво. „Не знаеш ли какво е калдоса? Това е супа бе, бульон. Взимаш едно пиле и го сваряваш, сипваш му малко сол и това е. За мъжка сила! Можеш да сложиш вътре и още нещо, каквото се сетиш. Чакай бе! Ей сега ще ти направим една калдоса, да видиш…”. Тълпата започна да скандира: „Калдоса, калдоса…”. Енрикито с решителна крачка тръгна към кошарата, измъкна едно пиле и го помъкна към къщата.

Отново настъпи хаос. Всички крещяха едновременно, говореха едновременно и едновременно ме дърпаха нанякъде. Музиката гърмеше на двора, докато някой като че ли се опитваше да разубеди Енрикито да не жертва горкото пиле. Баби ехидно ми обясняваше: „Те тия ходят гладни по цял ден и като пият един бульон и как няма да не им дойде силата…”. Почти не помня какво точно се случи, само си спомням, че влязох в къщата по едно време и видях по земята следи от кръв. Уплаших се да не е станало нещо и намерих наблизо Елена, която ми разказа всичко: „Ами този, Енрикито, започна да блъска главата на пилето в земята. В началото помислих, че е някаква плюшена играчка… и чак после осъзнах, че е пилето”. Погледнах към печката и видях една тенджера, която вреше спокойно на огъня. Скоро щях да пия калдоса.

Съзаклятниците

Карлитос беше решил, че трябва да ми подари нещо, но май единственото, с което разполагаше бяха няколко книги, откраднати от библиотеката. Първо ми подари една антология на кубинската поезия от последните двеста години. Аз от своя страна му дадох швейцарското си ножче. Първоначално отказа да го приеме, подозирам, че му беше неудобно да приеме нещо толкова „материално”, но аз държах да му оставя някакъв предмет, който да ползва често и който да му напомня за мен. Карлитос, дали от въодушевление, дали защото почувства, сякаш дава по-малко при размяната, изчезна в стаята си и се появи минутка след това с още две книги, едната за процеса над Фидел и сподвижниците му след нападението на казармата Монкада, а другата — със записките на Че Гевара по време на революцията. Не исках да ги приема, но се наложи да отстъпя пред настойчивостта му. Убедих го, обаче, да не ми дава повече, под претекст, че няма да мога да ги събера всичките в багажа. Както се беше засилил като нищо щеше да ми подари цялата си библиотека.

/ / /

Лека-полека хората започнаха да си тръгват и последни останахме аз, Карлитос и един съсед да лочим една бутилка Гуаябита дел пинар, която отново някой заблуден беше донесъл и която отново беше останала последна. В тон със снишаването на общия шумов фон и разговорът ни стана по-тих. Заговорихме за политика — за Куба, за Щатите, за България, за социализма, капитализма и куп други глупости. Хората си бяха тръгнали и вече нямаше кой да ни прекъсва. Можехме да дискутираме спокойно, надълго и нашироко.

Всеки гореше от желание да се изкаже, като все по-малко се учудвах на нещата, които чувах. Тези хора се бяха научили да живеят в един неразбираем свят, с абсурдни закони и правила, със забрани и ограничения за всяко нещо, без планове, без надежда и без мечти. Изглеждаше, сякаш за тях всичко беше временно, яж и се весели сега, че утре може и да няма. Искаха промяна, но не знаеха каква. Оплакваха се от това колко са зле, а същевременно радостта и усмивките им бяха заразително истински. Противоречаха си на всеки две изречения. Страхуваха се от непознатото, от това, което ще дойде след Фидел. Искаха „да дойдат американците”, а едновременно с това се страхуваха, че всичко ще изкупят на безценица, че отново ще трябва да робуват, този път на друг, чужд господар, че ще им отнемат и малкото, което имат. А това, което оставаше за отнемане беше, по ирония на съдбата, единственото, което им даваше Фидел — измамно усещане за независимост, за собствена позиция, за национална гордост, че Куба устоява на натиска на целия свят, че сама търси и проправя своя собствен път.

В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Накрая взех думата, за да разказа за това как са минали промените в България. Предполагах, че щеше да им бъде интересно, можеше да потърсим паралели между тяхната и нашата ситуации. Разказах им как е било в България преди, какво е положението сега, през какво сме минали. Но основното, в което се заинатих да ги убедя беше едно: че нямам идея кое е по-добро или по-лошо, но че просто не можех да си представя по-зле от това. Имах предвид по-зле от това да нямаш какво да ядеш и на всичкото отгоре да ти е забранено да се размрънкаш здраво против това.

Тази нощ за мен нямаше алтернатива — нещо трябваше да се промени и то нямаше как да стане, докато Фидел е на власт, с други думи — жив. Опитах се да им обясня удоволствието да можеш да казваш каквото си искаш без страх или без да ти пука, че някой ще те чуе. Нещо толкова дребно, че разбираш колко е хубаво само когато си го имал и ти го отнемат. Говорех с голям патос в този дух, когато по едно време Карлитос сложи пръст на устата си и каза: „Шшшт, тихо, че бабата май идва”. Всички млъкнахме и наострихме уши. „Тя е комунистка…”, отново прошепна тихо и тримата избухнахме в смях.

/ / /

Днес се замислям за думите си в онази нощ. Опитвам се да обясня и оправдая позицията си. Наистина, може ли да бъде по-зле от това? Какво може да загуби човек, който няма нищо? Може би тези хора имаха нещо: способността да се наслаждават на момента. Това бяха най-щастливите, щедри и приветливи хора, които бях срещал. Как щеше да им се отрази, ако им разрешат да си правят планове, да мечтаят? Дали и как биха понесли такова бреме?

Повечето хора познават Куба от изрезки в печата, от документалните филми по Discovery Channel, от филми като Buena Vista Social Club. И знам, че много от тези хора мечтаят да отидат и да се потопят в музиката, слънцето, страстта и енергичността на този застинал във времето остров. Клише е, но Куба наистина е цвят и музика, и наистина е застинала във времето. Казват, че най-големите клишета са и най-сигурните истини.

В България често чувам израза: „хайде да отидем, преди да се е променило”, един вид — преди да се е прецакало, преди да е станало като навсякъде. Да, сигурен съм, че няма човек, който да стъпи в Куба, и който поне веднъж да не си зададе въпроса до кога ще просъществува всичко това. Сигурен съм, че няма и един луничав германец със сандали и бермуди, който да не му е минало през ума, било то и само веднъж, било то и под формата на едва доловим горчив полъх откъм морето, че този свят, такъв какъвто е, рано или късно е обречен да изчезне.

А за мен нещата бяха още по-сложни, защото ми се беше отдала невероятната възможност да се върна назад във времето и да се разходя в собственото си минало. Едва ли не единственото нещо, което не ми бе позволено да правя, бе да преправям историята. Можех ли да искам всичко това да изчезне? Да изчезне светът, в който прекарах най-щастливите си години като дете, да унищожа машината на времето…

Оказа се, че мога. Бях прекалено пиян, безпомощен и ядосан на мизерията около себе си. Да приемем, че за да съществува всяко нещо на света си има цена, която трябва да бъде платена. Е, ако за кабриолетите от петдесетте години по улиците; надписите „Родина или Смърт, Ще победим!” и „Винаги 26 Юли” по стените; чувството за национално достойнство и всички блага и постижения на Революцията тряваше да се плати с разруха, глад и страх то не, не бях съгласен.

Пред очите ми бяха домът на Лейсмер и връзката зелени банани в ръцете на Карлитос. Ако зависеше от мен, в онази нощ бих жертвал цялата магия на Куба, само и само роднините ми да не бъдат принудени да живеят по този начин. Когато към четири-пет сутринта тръгнахме да си лягаме и си застискахме ръцете, малко преди да се разделим, прегърнах двете момчета и грях ми на душата, тихо им прошепнах: „Айде пичове, лека нощ, и ега пукне тоя Фидел по-скоро, че да приключваме вече с тая история”.

— понеделник, 14 февруари 2005

Човекът от друга планета

Отново спахме в най-хубавото легло в къщата, а дали не и единственото. С Елена цяла нощ си дърпахме едно опърпано одеялце и на сутринта се събудихме кисели и зъзнещи от планинския студ. Мигел, жена му и трите му деца спаха на едни големи дунапрени на земята в дневната. Такива абсолютно същите дунапрени имахме в казармата, си спомних.

Ястието за деня беше най-безумното от началото на пътешествието ни, но баща ни беше непреклонен: трябваше да отидем до никеловите мини на Никеро и да се видим с Маркос Портал, низвергнатият от Фидел бивш Министър на Основната Промишленост, смятан на времето от много хора, за третия по сила човек на острова, след двамата братя. Опитах се да обясня на баща ми, че нямам никакво желание да се срещам с бившето величие и дясна ръка на Фидел, но той на свой ред се опита да ми обясни, че това е наистина важно за него. Така че се приготвихме и не след дълго се сбогувахме с любезните ни домакини и се натоварихме в героичния ситроен.

/ / /

Вече започвахме да се чувстваме разбити от толкова път. Аз, разбира се, си бях ок, досега не е установено научно колко път трябва да измина, че да не искам още, но се притеснявах за Елена. Изкачвахме баир след баир, нагоре надолу по разбитите пътища, а Елена изглеждаше все по-мрачна и по-мрачна и все по-рядко сдържаше мрънкането си. Често ни караше да спираме за почивка, молеше баща ми да намали, да кара по-внимателно, да затворя прозореца, че ѝ духало.

Вече бяхме близо до мястото. Оставаше ни кажи речи един баир, но за всеки случай спряхме да попитаме за пътя един самотен работник, който висеше край пътя. Той започна да ни обяснява, но смени тактиката в движение, като съвсем между другото спомена, че и той бил за там, та така и така, дали не можело да го хвърлим, тамън щял да ни покаже по-точно как се стига. Нямаше как да му откажем. Изкарахме Карлос Даниел от багажника и качихме чернокожия, който доволно се настани върху резервната гума.

Никеро се намира в областта Pinares de Mayarí, същата от песента Chan chan от Buena Vista Social Club. Пътят минаваше покрай борови гори, между които имаше засадено кафе. Идея на Фидел сигурно. Баща ми и Антонио не спряха да се дивят на това, като разпитваха работника добре ли расте кафето между тези борове и в тази червена песъчлива почва. „Хубаво е бе! Доколкото знам…”, твърдеше работника, а Антонио отговаряше с замислени хъмкания и тихи: „Ей, какво нещо, не знаех, че кафето може да расте между борове…”. „Знаеш ли, примерно, — обърна се баща ми към мен — че вече изсичат боровите гори от плажовете? Нещо прецакват пясъка, не знам какво е точно…”. Един от любимите ми плажове от детството ми беше именно Los Pinos, където боровете стигаха буквално до самия плаж.

Минахме покрай малка кабинка край пътя, поредният пункт, където униформени служители ни оглеждаха подозрително. „Заради кафето е. — каза работникът — Следят някой да не изнася”.

/ / /

Прекосихме най-голямото препятствие, един висок баир: La loma de la bandera, накратко — разбихме се от път, за да стигнем накрая до една сравнително малка едноетажна постройка, оградена с телена ограда, на върха на най-големия баир в околността. Кубинското и канадското знаме се вееха тъжно над два паркирали джипа. Наоколо не се виждаше никой. Това беше командният център на мините.

Слязохме от колата и баща ми влезе в сградата, за да провери там ли е Маркос, докато ние се заехме да обикаляме наоколо и да подритваме малки бели камъчета. Историята на заточението му според баща ми била, че Маркос се противопоставил на Фидел, в някоя от онези изключително важни дискусии, които водят важните мъже и които решават съдбите на милиони. И така Фидел го махнал от поста министър, под претекст, че не можел да се справи с енергийната криза в Куба и го заточил в Никеро, в това забравено от Бога място.

/ / /

Маркос го нямаше. Бил някъде по мините. Ако не мрънкахме, то мълчанието ни беше достатъчно обвинение за баща ми, който излизаше, че ни е докарал дотук за нищо. За да потуши недоволството ни, той беше принуден да заяви, че ако до половин-един час Маркос не дойде си тръгваме. Каза го по начин, който плачеше за нашето гузно: „Не бе, не… Айде сега, дотук сме дошли… Ще го изчакаме, кво да правим сега, ти не си виновен…”. Но никой не пожела да го каже.

През това време няколко секретарки загряваха телефонните линии, в опити да локализират Маркос. Накрая някой каза, че идвал, че бил тръгнал от някъде си и че всеки момент ще дойде. И наистина, след половин час Маркос дойде. Един сребърен джип наби спирачки пред нас и сред облак от червеникав прахоляк от него слезе дребно човече с вид на извънземно. Беше доста светъл за кубинец, с много зачервени светлосини очи и припрени движения. Ръкува се с всички наред и набързо ни попита как сме, докато ни тикаше към кабинета си. Тамън да си отворя устата и любезно да отговоря нещо, когато разбрах, че няма смисъл — Маркос вече беше подхванал друга тема, а ние едва съществувахме някъде из невидимите покрайнини на реалността му.

В кабинета му имаше бюро с компютър, няколко стола и една дъска, на която висеше разпечатана голяма схема с нещо като напречен разрез на вагончета, които се дърпат по един баир. Още с влизането ни започна да обяснява нещо за мините; за технологията, която сега внедрявали; за добива (в тонове); за линиите; доставките и т.н. Подкрепяше обясненията си като от време на време сочеше към схемата. За първи път от много години насам се почувствах отново като студент.

Мислех, че ще бъде поредната стандартна среща, по време на която някой установява колко съм пораснал и как съм станал истински мъж, припомня ми една или друга случка от детството ми, къде сме ходили заедно, какво съм бил направил аз и т.н. Но вместо това срещу нас стоеше кубинският Наполеон Бонапарт.

/ / /

Да, Маркос беше напълно луд. Слушах го и осъзнавах, че за него хората не бяха Ники, Гогата и Комби, а просто някакви цифри върху черната дъска. Пращаше тонове руда от единия край на дъската към другия, откриваше хиляди нови работни места, прехвърляше и разпределяше с бързината, безпогрешността и безцеремонността на великите умове.

Баща ми от своя страна, го слушаше в захлас, като от време на време успяваше да го прекъсне с някоя уместна забележка или дребно въпросче, от тези, които недвусмислено показват, че си много в час с нещата. Погледнах към Елена с един поглед, в който вложих много молба. Трябваше просто да изтраем лекцията, да издържим, да оцелеем. Но се оказа, че това не е всичко. След 10-15 минути теория Маркос изведнъж погледна часовника си и каза: „Абе какво ви обяснявам, дайте да отидем да ви го покажа направо!”. Баща ми веднага скочи.

Зачудих се как да преведа това на Елена. Чувствах се все едно трябва да ѝ кажа, че друга жена е бременна от мен. „Елено, той иска да ни води в мините…”, казах с половин глас. „А не! Аз никъде няма да ходя!”, отсече тя и разбрах, че този път наистина няма да мръдне. „Вие ходете”, добави после малко по-меко.

И така, тръгнахме без нея, като я оставихме да ни чака на стола в кабинета на Маркос под претекст, че ѝ е лошо. Мъчно ми беше за нея и се опитах да я разведря малко преди да излезем: „Можеш да гледаш схемата“, казах и затворих меко вратата.

/ / /

Мислех, че ще отидем с джипа, да не кажа, че се надявах, но за мое учудване Маркос свойски се качи в ситроена и го подкара лудо надолу по склона. Започна да ни показва откъде започва линията, докъде отива, колко километра са надолу и т.н. Баща ми отпред изглеждаше все едно са го съживили чрез електрошок: ръкомахаше, опитваше да се надвика с Маркос, коментираше, доказваше, съгласяваше се, горещеше се, а отзад Баби ме побутна: „Виж го, погледни го! Сега вече Карлос е щастлив!”.

След около 15-20 минути стигнахме до място, идентично с всичките места, през които минахме по пътя. Маркос изведнъж спря колата и каза: „Еми то нататък е същото, продължава си така до долу”. Изглеждаше сякаш изведнъж му бяха свършили батериите. Не можех да повярвам. Наистина ли всичко това имаше край? Наистина ли Маркос не държеше да ни покаже всеки един метър от мините си?

Върнахме се в базовия лагер да си приберем Елена. Баща ми сякаш се сети за нещо, отвори багажника, извади от там два ананаса, които бяхме купили преди това и ги подари на извънземния. Помислих си, че съвсем е превъртял, чак и ананаси да му подарява, да беше бутилка ром да, ама ананаси…

Накрая се сбогувахме и тръгнахме надолу. За щастие Маркос беше зает човек и времето на аудиенцията приключи също така внезапно, както и започна. „Тате, Маркос е луд, не разбираш ли?”, ми се искаше да кажа на баща ми. Но замечтаният му в далечината поглед не ми позволи. Единственото, което успях да кажа беше: „За какво, по дяволите, му даде ананасите? Той дори не осъзна, че му даваш ананаси! Сигурно е помислил, че са свещенните камъни от храма на обречените!”. Не че ми се свидеше, но някакси не можех да повярвам, че Маркос яде ананаси. Бях сигурен, че яде чиста руда. „Ще купим други!”, отсече баща ми и после в продължение на един час ми обясни колко бил задължен на Маркос и колко много бил направил за него, как всъщност той бил успял да уреди пътуването ни до Куба през 1990-та година благодарение на него и т.н. Но нямаше нужда. Дълбоко вътре в себе си разбирах, че отношенията между мъжете са сложно нещо и понякога в живота се налага да правиш неща, заради комфорта да се чувстваш в мир със себе си, да изгониш призрачните сенки на миналото.

Всъщност, в една друга паралелна вселена разговорът между двамата мъже вероятно би звучал горе долу по следния начин:

— Хей, Маркос, спомняш ли си? Бяхме номер едно, но се пропих, пропаднах, загубих всичко, минах през ада, но ето ме пак. Изправих се. Пак съм си на краката…
— Карлос, знаех си, че няма да ме разочароваш!
— Човече, стар съм, но се държа. Ей го малкия ми син. Ей го и другия, дойде да ме види от България. Същият, дето го спряха на летището…
— Ама защо не ми се обади тогава, Карлос? Щяхме да го уредим, по дяволите!
— Нищо, това е минало вече, нали сега е тук. Идвам само да ти кажа, че аз не съм те забравил — сега, когато всички те забравиха…
— Абе заеби! Тия мини са страшна работа, никога не съм подозирал, че може да е толкова интересно. Ела да ти покажа…

Испанските обувки на Антонио

Задачата ни за връщането беше да купим едно прасенце. От някакъв човек някъде. Беше ми втръснало от прасенца, но братовчедите в Гуантанамо бяха непреклонни. Искаха да ни направят една истинска „кубинска вечер”, а както всички вече много добре разбирате, в една такава вечер задължително трябвало да има печено прасе.

И така, забихме се пак в джунглите, пътувахме надлъж и нашир, дълго и упорито, докато накрая стигнахме до една изтъркана табела, на която пишеше: „Ранчо Ла Кончита: 30 години социализъм и успешно планово стопанство”. Баща ми спря и каза, че сме дотук: „Нататък не може с кола, но са само три километра”. С Елена категорично отказахме да ходим в знак на протест срещу скапания ден и така, двамата с нея, плюс Антонио, решихме да останем и да ги изчакаме при колата да докарат прасенцето.

/ / /

Още докато пътувахме към Ориенте, Карлос и Баби ни разказаха една смешна история с участието на Антонио. Идвали до тук веднъж, преди около година, в същото ранчо, за да прекарат два дни на село. И първия ден всичко било чудесно: Карлос Даниел се чувствал в стихията си, с толкова много различни видове животни за тормозене; Баби, от своя страна, се забавлявала да си мечтае как го зарязва в планината и го оставя да си живее сам и щастлив, като диво животно; докато баща ми за пореден път разпитвал Антонио за някой отдавна забравен прачичо.

На следващия ден обаче се появил дъжда. Започнал невинно в ранния следобяд, плавно набрал скорост и в продължение на няколко часа хубавичко напоил баирите. Привечер спрял, също така невинно, оставяйки цялата планина потънала в кал.

Нашите хора трябвало вече да си ходят и нямали друг избор, освен да нагазят в размекнатата земя. Закрачили, кой както може, по хлъзгавите баири. Антонио, който според изчисленията ми трябва да е най-малко на 85 години, страдал най-много. Първо стар човек, то е ясно; второ ужасно се пързалял по стръмните склонове — толкова много, че собственикът на ранчото докарал един от воловете си, за да го издърпа нагоре по баира; и трето: бил с чисто новите си кожени испански обувки, изпратени му от някакъв далечен братовчед от Испания.

И така, чичо Антонио, чисто мокър и потънал в кал до ушите, без повече да се церемони, се хванал с две ръце за опашката на бика и оставил послушното животно да го изтегли до горе, като през цялото време не спрял да мрънка за това как жена му щяла да го убие, щом се прибере и види на какво приличат чисто новите му испански обувки.

Седмият пътник

Чакахме доста време. Не разглеждахме местността, не се оглеждахме наоколо, просто седяхме на тревата и разговаряхме вяло. Елена не беше в най-прекрасното си настроение. На няколко пъти се опита да се закани, че ще тръгне пеша и да сме я настигнели — настояваше, че иска да се поразходи. На първо време се оказа достатъчно да я успокоявам, че всеки момент ще дойдат, но не след дълго започнах да вярвам, че заканата ѝ е съвсем реална.

Времето минаваше, а надолу по баирите нито се виждаше, нито се чуваше нещо. В един момент Елена стана и каза, че тръгва. Опитах се да я разубедя за пореден път, да ѝ обясня, че е опасно; че може да се загуби; да ѝ напомня, че не знае три думи на испански; че кой знае какви хора може да има наоколо и т.н. Но този път знаех, че няма да стане. И така, в шест часа и 48 минути, една висока и слаба руса жена, въоръжена с швейцарско ножче, от малките, стана и с бавна крачка се изгуби между дърветата в неизвестна посока. Успокоявах се единствено с това, че който и да я срещне би бил прекалено изумен, за да ѝ направи нещо.

/ / /

Надявах се нашите хора да дойдат по-бързо, преди да се е отдалечила прекалено много, но от тях нямаше и диря и нетърпението ми започна да се превръща в нервност. Гледахме надолу и викахме с Антонио, но отговор отникъде не долиташе. Слънцето се приготви да залязва и чичото, израсъл по тези места, каза, че след половин час ще е вече тъмно. Един час, след като Елена тръгна, окончателно реших, че отивам да я търся. Кой знае докъде беше стигнала, един час са поне четири километра, си казах, затова реших да взема ситроена. Антонио изглеждаше истински притеснен, защото пътя беше екстремен на места. Успокоих го, че имам книжка и че карам супер и запалих.

Дадох газ и се закандилках здраво по бабунестия черен път, но автомобила се оказа много предвидим и лесен за каране. По едно време се разминах с две момчета на велосипеди. Почудих се секунда дали да не ги попитам дали са виждали една висока руса жена да броди по тези места, но тъй като пътят беше един, реших, че няма накъде другаде да е тръгнала и продължих без да спирам. Бая покарах, докато стигнах до края на черния път, на мястото, където се срещаше с шосето. И там, на земята, с един стрък цветенца в ръка седеше Елена. Извиках ѝ да идва бързо, защото ме беше страх да не вземе случайно да мине полицейска кола по шосето и да ме сгащят. Представям си какъв удар би бил за тях да хванат пребиваващ в чужбина кубинец, направо казано — агент на ЦРУ да кара служебна кола без документи, какъв заговор срещу революцията.

/ / /

Тръгнахме обратно. Чувствах се като спасител. Питах Елена дали е срещнала някакви хора и тя каза, че срещнала двама-трима души, които поздравила с „буенас” и които на свой ред ѝ отвърнали с по едно озадачено „буенас”. Стигнахме до табелата, за да разберем, че все още никой не е дошъл. Вече беше почти тъмно, когато видяхме срещу нас да се задават двете момчета с колелетата, които бях срещнал малко преди това. Не минаваха просто, а си идваха право към нас. Почудих се какво ли може да искат.

Поздравихме се и единият по-скоро любезно ни попита дали имаме някакъв проблем. Отговорих му с известна доза недоверие, че всичко е ок, че нашите хора са отишли до ранчото и че чакаме да се върнат всеки момент. Другото момче попита дали случайно не сме загубили нещо, като взе да сочи някаква торба закачена за колелото.

Дори не погледнах торбата. Бях изнервен и убеден, че ще искат нещо, а имах изричната забрана от страна на Баби и баща ми да давам каквото и да било на когото и да е. Затова в първия момент съзнанието ми отказа да чуе смисъла на думите им. Бяха нужни няколко реплики, за да могат в един момент звуците, които издаваха, да се превърнат в думи и след това да доловя значението им. С учудване погледнах надолу. Зеленото на найлоновата торба проби тъмнината и приятелски ми намигна. Бенетон? Това беше нашата торба Бенетон! В нея носехме всичките ни снимки от България, един пуловер, както и сума ти други по-дребни неща.

Както отричах, изведнъж ахнах — ама да, това е нашата торба! Оказа се, че съм я изръсил по дупките със ситроена, докато гоних Елена. Изхвърчала е през полуотворената врата на багажника, а те са я намерили и идваха специално, за да ни я върнат. Не можех да повярвам. Не че имаше нещо кой знае колко ценно в торбата, но някакси не можех да повярвам първо на късмета ни и после на това, че не са я прибрали.

Първоначалното ми недоверие внезапно избухна в пристъп на драматична благодарност. Опитах първо с думи, после ми се прищя да им стисна ръцете, след това взех да се чудя дали да не им подаря нещо или да им дам някакви пари. Започнах да чувам какво ми говорят едва когато след няколко минути вълнението ми попремина. Разказаха, че били християни от не знам си каква църква наблизо. Единият даже започна да ми обяснява къде точно живее, в случай че не дойдели нашите хора, че можело да спим у тях и че сме били добре дошли. Беше много трогателно.

/ / /

По време на пачангата откъм ранчото се зададе един човек на кон, същински каубой, с каубойска шапка и мустаци. Антонио го позна, беше собственикът на ранчото. Направо си беше за Холивуд — този огромен мъжага, с ужасно странен, изчистен и звучен акцент ни разказа защо се били забавили толкова: първо снощи някакво диво куче, или дива котка, или невестулка, или не знам какво му било убило няколко агнета. После прасето, което трябвало да хванат избягало и го гонили сума ти време. Не разбрах добре каква беше връзката между убитите агнета и забавянето на прасето, но ми беше все тая. Задоволих се да предположа, че по тези места тези неща бавят.

Момчетата още бяха при нас и аз, все още под влияние на емоцията, разказах на каубоя това, което ми беше на сърцето, а именно — историята с бенетонската торба. Той го прие като нещо съвсем нормално, закима сякаш му бях казал, че реката е много красива и той се съгласяваше с моето твърдение. След това се зае да обяснява нещо на Антонио, докато аз се сбогувах с момчетата и се заех да проследя с поглед как се изгубват в мрака.

Каубоят, освен че здраво помрънка за овцете, взе да ни кани да останем в ранчото, че какво ще се прибираме сега, в тая тъмница, че утре сме щели да пояздим коне, да ловим раци в реката и други такива. Аз все още мислех за християнската постъпка на момчетата с колелата и много-много не можех да го слушам. Информацията, че баща ми, Баби и Карлос Даниел вече идват, ми беше напълно достатъчна. Скоро от тъмнината изникна една волска каруца, водена от младо момче, най-вероятно синът на каубоя.

Баща ми не че опита да се оправдае, по-скоро изпитваше желание да разкаже своята версия на гонитбата на прасето. Карлос Даниел също изглеждаше въодушевен. Аз от своя страна настоявах да им разкажа за момчетата. Получи се един от тези моменти, в които всеки иска да разкаже нещото, което го вълнува, но на никого не му се слуша историята на другия. Баща ми реагира горе долу по същия начин като каубоя: „А, така ли? Ок”. „Тук на село хората са така. Това в Хавана знаеш ли кога щеше да се случи?”, допълни Баби. Качихме се в колата и потеглихме към Гуантанамо. Освен нас, абсолютно неподвижен, завързан здраво в един чувал, отзад в багажника пътуваше и нашият седми пътник — едно малко и уплашено прасе.

— неделя, 13 февруари 2005

Седмият свят

Програмата за деня включваше пътуване до Calabaza, селото, в което е роден баща ми. От малък пазех спомени за ходене по реки, лов на скариди, яздене на кон, катерене с джип през почти отвесни пътища, газене в реки и кал, все неща, които и днес ме привличат.

На сутринта най-добре осъзнах какво означава Oriente. Карлос ме беше предупредил, че източната част на Куба е най-бедната: „Тук в Хавана има живот, тук се живее”, ми беше казал. „Ще видиш какво е в Ориенте, там хората наистина гладуват. Животът в Куба свършва в Камагуей. Ако в Хавана е третия свят, оттам нататъка започва четвъртия, петия и всички останали светове”. И наистина, колкото повече пътувахме на изток, толкова повече боси, мръсни и парцаливи хора виждахме по улиците.

Да, Гуантанамо беше шестият свят. Когато станахме разбрахме, че няма абсолютно нищо за ядене в цялата къща. Излъгах. Имаше един клон зелени банани, които братовчед ми Карлитос отнякъде домъкна. Дойде и един чичо на баща ми, Антонио, брат на неговия баща. Той щеше да ни придружи до Калабаса.

Излязохме да потърсим нещо за хапване. От една бензиностанция купихме хляб, бисквити, един буркан овкусена майонеза и едно кондензирано мляко, прибрахме се вкъщи и седнахме да закусваме. Чичо Антонио и баща ми разговаряха помежду си, докато мажеха филиите си с майонеза. Беше един от онези разговори, в които няма как да се включиш, с препратки към непознати хора, случки и места. Слушах ги все пак, от любопитство и преглъщах с мъка сухите бисквити. „Карлучо, какво е това бе? Никога не съм ял такова нещо. Много е вкусно!”, чух Антонио да казва между другото. Имаше предвид майонезата.

Свършихме и се заех да поразтребя малко. Отворих мрачния и мизерен хладилник, за да прибера каквото оставаше от буркана и така си и останах. За секунда вечността се разви пред очите ми и в този миг сякаш разбрах целия свят, всичко всичко всичко. Хладилникът беше абсолютно празен. Нямаше ни едно нещо вътре. Добре де, имаше две пластмасови бутилки от литър и половина вода.

Бурканът, който държах в ръцете си беше толкова шарен и красив, че огряваше вътрешността на хладилника като Девата от Ел Кобре. Аз бях Анди Уорхол пред поредната си гениална инсталация. Бях убеден, че по-красиво нещо никога не бе влизало в този хладилник. Да паркираш чисто ново Ферари пред панелен блок в пернишки работнически квартал звучи нагласено и изкуствено, а това тук беше самата реалност, непосредствена и скромна.

/ / /

Тръгнахме към Калабаса, като Майра остана в Гуантанамо, отстъпвайки мястото си в колата на Антонио. Той смени антикастристките шеги на леля ми с разкази за старо време, за кафеени плантации и отдавна умрели роднини със странни имена, Поликарпио, Емператрис… Акцентът и самият му говор бяха такива, че рядко успявах да разбера цяло изречение.

Постепенно навлязохме в планините между провинциите Сантяго и Олгин, някъде из седмия свят. Колата подскачаше по разбитите пътища, безропотно изкачвайки баир след баир. Точно излязохме от картата на света и пред нас изникна скромна табела, на която пишеше „Калабаса”. Баща ми спря и всички слязохме от колата. Покрай нас премина един препълнен с хора джип, който явно изпълняваше функцията на междуселски автобус. „Карлос Богдан, гледай, това е джип Уили, от 40-та година”, каза баща ми съвсем между другото и ни поведе по една пътека.

/ / /

Селото беше малко и тихо. Карлос оглеждаше наоколо и почти през цялото време се вайкаше горчиво. Че там, там и там имало кафеени плантации, а сега било пусто; как ей там онзи баир бил на баща му, другия на дядо му, третия на чичо му и т.н. Показа ни къщата, където е бил роден, първото си училище.

Продължихме, докато не стигнахме до къщата на Армандо, последният останал жив брат на Антонио и Карлос, моят дядо. Живееше в полусрутена дървена къща, чиито дъски бяха изрисувани на цветчета, наподобявайки някакъв странен поставангарден тапет. Посрещнаха ни, почерпиха ни портокали и заговориха, както обикновено, за това как всичко отива по дяволите, със забежки към семейната история и старите времена. Просто стоях и слушах.

В къщата всичко беше в такова състояние на разруха, каквото е трудно човек да си представи, ако не го види със собствените си очи. Започнах да вярвам, че предметите в Куба имат някакво странно свойство да стареят до една определена степен, след което замръзват във времето и остават завинаги в това състояние.

Положението е много зле, оплакваха се, както си му е редът. Животът в селото бил много изолиран, връзките с града били много нередовни и скъпи за тях. Не можело да се разчита вече и на стопанството, тъй като страшно много се крадяло. Толкова, че хората събирали реколтата още зелена, преди някой друг да я е окрал. На двора висяха простори от бодлива тел. Баби улови погледа ми и побърза да ми обясни: „Понеже няма щипки и за да не им отлетят дрехите…”. За сметка на това имаха цветен телевизор и телефон. От друга страна, баща ми живееше от повече от 20 години в Хавана, а още не му беше дошъл реда да се сдобие с телефон. Социализъм.

Годините на отчаянието

Отидохме в къщата на Мигел, където се предвиждаше да спим. Така и не разбрах какъв ми се пада Мигел, но там ни чакаше един от по-малките братя на баща ми от втория брак на баща му — Франк. Беше още ранен следобед, а Франк вече изглеждаше очевидно почерпен. Баща ми започна още от вратата да му се кара: „Франк, мамка му, не можа ли да се въздържиш поне днес, когато знаеш, че ще идваме?”. Побая му още малко, но постепенно смекчи тона и започна да го увещава да се подложи на лечение. „Франк, това си е болест, братленце. И аз бях болен, но ето ме, сега оздравях и животът ми се промени”. Франк гледаше безпомощно и почти не намираше сили да му отговори. Отваряше уста уж да каже нещо, после пак я затваряше, сякаш вече нищо няма смисъл в тоя свят. Накрая ми поиска една цигара и запуши смирено, седнал на земята.

В Куба националното ястие е печено прасе. Наистина печеното прасе е гвоздеят на един наистина добре прекаран празник. И разбира се, в Калабаса имаше едно малко прасенце, което чакаше да бъде пожертвано в наша чест. То си хрупаше спокойно в ламаринения си дом, без да подозира какво му готви злата съдба, в лицето на Мигел с един голям нож. Елена и аз не държахме да присъстваме на убийството и излязохме на дворчето пред къщата. Протегнах ръка и откъснах няколко листа от близкото лимонено дърво, разтрих ги между пръстите си и ги подадох на Елена, за да ги помирише. Отсреща вместо ограда имаше жив плет от цъфтящи кактуси. За миг спокойствието като че ли ни обгърна и двамата се прегърнахме. Рядко оставахме сами. И точно тогава ужасните крясъци на животното ни настигнаха и разбиха на парчета цялата романтика. Баща ми се появи на вратата и сбърчи лицето си в състрадателна физиономия: „Яденето пищи”, каза и започна да бърка из джобовете си в търсене на запалката си.

/ / /

И като казвам запалка, нека отбележа един от онези специфични дребни факти, които правят впечатление на нас, пришълците. Обикновено в България запалката е, в буквалния смисъл на думата, нещо много преходно, в смисъл, че много лесно преминава от един собственик на друг. Това е така не защото хората са толкова крадливи, а защото просто стойността на една запалка е пренебрежимо малка, много по-малка, отколкото стойността на вниманието, което трябва да ѝ отделяме, за да я задържим в наше владение. В Куба обаче, запалката е нещо много лично, важно и дефицитно. И ако трябва да перифразирам Дъглас Адамс, всеки уважаващ себе си кубинец знае къде му е запалката. Това разбира се важи за тези, които имат запалки.

Накрая се престрашихме да отидем на двора. Франк чистеше прасето, поливаше го с вряла вода и бръснеше космите с ножа. Правеше всичко много бавно и съсредоточено, като човек свикнал да бъде в това състояние. Баща ми, от своя страна, използва случая да ни поразкаже за някои свои приключения от Годините на отчаянието, както самият той наричаше времето от заминаването ни до срещата си с Баби. Франк слушаше отстрани и от време на време се включваше: „Точно така, оставяше си три пръста и на никого не даваше да му пие от бутилката, за да има за сутринта”. Разбрах, че е живял при баща ми в Хавана известно време.

Старият, 59-годишен зеленоок кубинец, който случайно ми беше баща, хвана Елена под ръка, намери ѝ удобно място на земята и започна да ѝ разказва за някои от любовните си похождения. Аз превеждах, а Франк го прекъсваше в някои ключови моменти:

— Карах по едно време една бяла Лада…
— Ей, да, бялата лада, много хубава кола беше…
— Да бе,с тая лада колко жени свалих!
— Аз му ги записвах на едно листче, ей Карлос, спомняш ли си? Пазиш ли някъде листчето? Бяха над 50…

А баща ми продължаваше:

— Бях си изградил стратегия. Веднъж си карам и докато минавам през автогарата гледам: две жени стопират, черни, майка и дъщеря. Качвам ги и ей, дъщерята беше много устата. Но нали ти казвам, аз си имах тактика. Първо трябва да ги впечатлиш с нещо, няма как. Казах им, че имам съвсем малко работа в министерството, само за десет минутки. И оп, паркирам до министерството, излизам от колата и ги оставям малко да почакат. А там имаше един бар наблизо, влизам вътре и бам бам, ударих две на крак. После се върнах и ги закарах до тях, а негретката докато излиза и оп, хващам я за ръката и й казвам с тъжен глас: „Имам едно пиле вкъщи, но не знам как да го сготвя”. И тя: „О, така ли, аз ще ти го сготвя!”.

Слушах отстрани и от време на време ме напушваше смях. Чувствах се странно и неудобно да слушам този възрастен човек така безсрамно да се хвали. А той изглежда едва започваше. Почти без пауза прескочи на историята как веднъж му се наложило да спи с три различни жени в един и същи ден — описателен разказ за изнурително преживяване, породено от комбинацията от подли прищевки на съдбата, неутолим сексуален апетит на всички участващи, както и неспособността на баща ми да отказва.

После мина на историята за някакво 19-годишно момиче. Закарал я вкъщи, само за да установи, че в пиянството си е загубил ключовете. Било обаче късно вече и се отказал да разбива вратата заради съседите. Но в такива моменти мъжете стават решителни. Някакси успял да се изкатери по стената и да влезе през един доста тесен отвор, едно малко прозорче, което води към мокрото помещение в апартамента. Проврял се, паднал от другата страна, порязал си ръката, охлузил се, пребил се. „Въпреки това не ѝ простих”, завърши разказа си той. Франк през цялото време кимаше и потвърждаваше, да не би да си помислим, че това са измислици. Усмихваше се като дете. От него струеше безнадеждност и тъга. Тези славни за него времена никога нямаше да се върнат.

Река на края на света

В програмата ни имаше запланувано посещение на една скрита в джунглата река, до която като деца бяхме ходили с коне да ловим раци. Този път нямаше коне, транспортът ни щеше да бъде един КАМАЗ, огромен руски военен камион, за тези, които не знаят. Мигел беше военен и изглежда КАМАЗ-ът беше поверен на грижите му, което явно не пречеше да го ползва от време на време и като личен автомобил.

Накачулихме се всички, сума ти маймуни във величествената машина, като ние с Елена, гостите, имахме изключителната привилегия да се возим отпред в купето. Българката, обаче, не бе на това мнение. Двадесет минути я убеждавах да се качи в камиона. Но страхът от високо, натрупаната от пътя умора, както и не дотам приключенската природа на Елена си казваха думата. Накрая обаче разбра, че няма да може да се отърве от нас и с мрънкане се изкатери върху огромната червена кожена седалка.

Пътувахме около 40 минути през черни пътища и пресечен терен. Имаше няколко места, където сериозно се уплаших, че можем да се обърнем, но за пред Елена безгрижно се усмихвах и пусках остроумни забележки, докато бедното момиче само гледаше сърдито, пребледняла и безмълвна. Когато стигнахме и всички наскачахме долу, първото нещо, което ми каза беше: „Аз повече на тоя камион не се качвам, не ме интересува, аз се връщам пеша!”.

Жените насядаха по камъните и се заеха да мият червата на прасето, докато мъжете се захванаха да мият камиона. Това трябва да е била легалната страна на мисията ни. Децата се плацикаха наоколо, а ние с Елена, баща ми и Карлитос се отдадохме на изследване на околността. Реката беше издълбала малък скален пролом, през който се редуваха водопадчета и вирове. Позабравената ми изследователска страст реши временно да се завърне: прескачах от камък на камък, завирах се по всевъзможни дупки в търсене на забравени съкровища, гледах реката в очакване да видя непознато на науката водно същество. „Сигурно сме първите чужденци, които са идвали изобщо до тази река”, подхвърлих на баща си. Тогава Франк се обади: „Абе не, една германка водихме веднъж. Мигел, спомняш ли си я? Да, една немкиня доведохме”.

През ума ми, като светкавица премина бърз сценарий, от тези глупави, безсмислени и трагични сценарии, които често ми хрумват: Поради някаква жестока причина Куба е престанала да съществува и в едно малко швейцарско алпийско хотелче се провежда среща на хората, които сме идвали до тая река. В програмата има показване на снимки и диапозитиви, разказване на спомени и впечатления. И тогава, в специално наетата зала се появяваме само ние с Елена и въпросната немкиня. Ще се запознаем топло, като единствени оцелели, ще почакаме още известно време, за да видим няма ли да дойде още някой и накрая, примирени, ще напуснем залата, ще зарежем диапозитивите и снимките и ще отидем в бара на хотела, ще си поръчаме по един Йегермайстер и кой както може, с мимики и жестове, всеки един от нас ще разкаже своята история за тази река на края на света.

Една история на български

На връщане реших да се возя отзад, върху ремаркето и ако знаех колко е готино щях и на идване там да пътувам. Всъщност отзад изобщо не изглеждаше така опасно, както отпред. Камионът подскачаше по камънаците и се катереше нагоре надолу по баирите, като пред нас се редяха фантастични пейзажи. Използвах възможността, за да наснимам двете момичета, дъщерите на Мигел, които се возеха с нас. От друсането всички снимки станаха мътни. Минавахме край къщите на седмия свят, дървени, със сламен покрив, с отворени врати, през които прозираше искрящото петно на включения телевизор.

Вече се стъмваше, когато се прибрахме в къщата. Бяхме дали прасето да се пече в селската фурна, откъдето го бяха върнали с чудесна коричка, но леко сурово отвътре, та се наложи да го нарежем на парчета, за да се допържи. Скоро стана годно за консумация и седнахме да вечеряме, както е обичайно, най-напред ние, гостите. Отнякъде се появи каса камагуейска бира Тинима и животът продължи да си тече по същия начин, както преди, само дето в ръката на всеки се появи по едно малко кафяво стъклено шише.

Седнахме пред къщата. Явно този път баща ми бе решил, че е дошъл и неговия ред лично да разкаже на Елена дългата и невероятно тъжна история на живота си. И съвсем нехронологично, след следобедните Години на отчаянието, дойде историята на запознанството им с майка ми, за това как са станали гаджета, как са се оженили и как са заминали за Куба. Обясняваше всичко на мъчителна смесица от развален български и руски. На няколко пъти го подканих да говори на испански, щях да превеждам, но упоритостта му изглеждаше несъкрушима. Сричаше и заекваше, еее-каше, търсеше думите из паметта си. Мина през всичко, първо през хубавите моменти, после през лошите, алкохола, развода, заминаването ни, Годините на отчаянието, Новото начало, Баби, Карлос Даниел. Накрая настъпи пауза. Всички мълчахме и гледахме в мрака навън. Баща ми си пое дъх и завърши разказа: „И все пак, аз никога, никога няма да обича една жена както обичал Валентина”. Каза го малко по-тихо, да не би някой да го чуе и тогава разбрах защо не искаше да говори на испански.

Антонио, който висеше с нас на терасата и сумтеше нещо под носа си, явно долови по интонацията, че разговора ни приключва и подхвърли нещо на баща ми. Докато се усетим двамата мъже отново подхванаха темата за старото време, за бащи, чичовци, лели, баби, дядовци, земи и кафеени плантации. С Елена слушахме с интерес, аз ѝ превеждах, доколкото успявах, а като страничен ефект от странната бира, пред очите ми образите започнаха да преминават в черно-бяло.

— събота, 12 февруари 2005

Градът на моторите-таксита

Сантяго де Куба е град със специфична атмосфера, плод на смесицата на испанската, френската и африканската култури. Това е старата столица на Куба, градът с най-много чернокожи, градът на мотоциклетите-таксита, градът на рома и музиката и не на последно място — люлката на революцията.

Първата точка от сутрешната ни програма беше посещение на Ел Морро, стара испанска крепост, която е пазела пристанището на Сантяго от пирати, англичани, извънземни и всякакви морски нашественици. Вход: пет долара. Проявихме се като истински туристи. Разхождахме се, снимахме, гледахме, четохме за последната битка от Испано-американската война от края на XIX век, когато американците унищожават остарелия испански флот и победоносно влизат в Куба, обявявайки се за освободители на острова.

От върха на крепостта станахме свидетели как един огромен кораб излезе от пристанището, воден от друго малко корабче. Баща ми ни обясни, че това било едно от най-тесните и добре защитени пристанища в Куба. На отсрещния бряг се виждаха къщи с необичайна архитектура. „Френски са”, обясни баща ми отново. В края на XVIII век в Хаити е имало голямо робско въстание, което принудило много от бившите „господари” да емигрират в източната част на Куба.

На излизане уговорихме баща ми да ни остави да се помотаем сами за час-два из центъра на града. И ние, също като хайтянските роби, имахме нужда от свобода, но не за да основаваме свободна и справедлива държава, а за да я използваме за безцелно мотаене. Разбрахме се след известно време да се чакаме в Парке Сеспедес, един от централните площади в града, пред катедралата.

Тръгнахме по най-оживената улица, като спирахме тук там да разглеждаме магазините. Лесно се различаваха тези с долари, от тези с монеда насионал. Както ми беше обяснила Баби преди това — в едните имаше разни работи, а в другите нямаше нищо. Спряхме да погледаме едно улично представление, ядохме сандвич с печено прасе, гледахме, снимахме, купихме няколко сувенира. Държахме се както подобава за едни истински юма.

Навсякъде по улиците беше пълно с мотори. Минаваха нагоре-надолу, като шофьорите често возеха по двама-трима души отзад. „Сантяго е градът на моторите-таксита”, обясни Карлос преди това. „Това са нелегални таксита, понеже в града улиците са много тесни и стръмни и е трудно и неудобно да се придвижваш с кола”.

Истинските юма

Неусетно времето, което ни беше отпуснато изтече и седнахме да чакаме баща ми на една пейка в Парке Сеспедес. Срещу нас четири старчета свиреха и припяваха с китари, маракаси и цигулка, облечени с шапки от гуано и традиционни ризи гуаяберас. Изпълняваха кубинския аналог на нашите стари градски песни, същата музика, която обиколи света чрез Буена Виста Сошъл Клъб, като общо взето, видеха ли юма, бавничко се приближаваха към него с подрънкващите си маракаси, за да припечелят по някой долар.

Разбира се, щом се появихме, старчетата веднага се насочиха към нас, нали и ние си бяхме чисти юма. Дадох им няколко песо с нормалното неудобство, което изпитвам винаги, когато срещам много бедни хора. Отблизо виждах колко стари и захабени са дрехите, които носят. Не исках да ни свирят, неудобно ми беше, затова им казах мерси и им разкрих, че съм кубинец. Старчетата се учудиха и спряха за момент. Единият извади цигара от измачкан пакет Популар и запали. Говорихме няколко минути. Обичайните неща: какво правя тук, колко хубаво, че съм дошъл да видя роднините си и подобни неща, когато изведнъж отнякъде се появи малка групичка светлокожи с бермудки и сандали и единия прошепна: „Ей, айде, айде…”

Старчетата моментално се прегрупираха. Вдигнаха отново китарите и се насочиха към чужденците, подемайки някаква протяжна и сантиментална мелодия. Онези с луничките срамежливо спряха и се заслушаха, усмихнати до уши, завладени от екзотичната магия на автентичните звуци. Мина известно време, преди да се сетят, че могат да се снимат с тях за спомен. Старчетата с радост се събраха, за да влязат в кадър, докато юмите ги прегръщаха през рамото, усмихваха се срещу слънцето, а моторчетата на автоматичните обективчета издаваха своите тихи звуци: бжжт бжжт. Лицата им грееха от щастие — те това е Куба, слънце, музика и усмихнати хора по улиците! Накрая не се стърпяха и поискаха да им стиснат ръцете. Сбогуваха се горещо, с пожелания пак да се видят скоро и да си ходят по-често на гости, да се чуват редовно и да си пращат картички за празниците — и си тръгнаха, към следващата си цел, номер 25 в книжката на 100-те национални туристически обекта на Куба. Не им дадоха и едно пробито или прегазено от влак песо.

Старчетата вървяха и подрънкваха известно време след тях, а онези спираха за миг, обръщаха се и им махаха за чао, с ведри, свежи усмивки. „Айде беее, пусни нещо беее…”, чух да се провиква старчето с цигулката. Усетих как в мен се надигна справедлив, свещен и разрушителен гняв и за съжаление, на Елена бе писано да го изтърпи: „Ебаси скръндзите!!! Елено, как може тия хора да са такива коне с капаци!? Ебаси гнусните, нагли, тлъсти, дебелокожи хипопотами!!! Прегръщат ги през рамо, снимат се, после си тръгват, все едно нищо. Не мога да разбера, на ударени ли се правят? Не могат ли да видят, че те правят това за пари!? Ебати малоумните стиснати албиноси! Да не си мислят случайно, че това е организирано от общината?!? Те това са юма, Елено! Това са истинските юма!!!”.

Кубинската лимузина

В уречения час баща ми се появи, заедно с останалата част от компанията. Багажът беше събран, а Майра отново грееше от задната седалка, с неуморните си вицове и весели истории. Бяхме готови за тръгване. Баща ми реши, че ще е страхотно ако минем за малко през гробището Санта Ифихения, за да видим гроба на Хосе Марти.

Когато стигнахме, оставихме колата и се запътихме към входа на гробището, като Баби, Елена и Майра се въздържаха и останаха да клюкарстват под сянката на едно дърво. Баща ми вървеше най-отпред с бодра крачка и изглежда не видя, или по-скоро се направи, че не вижда лелката, която се опита да го пресрещне на входа. Ние с Карлос Даниел обаче не бяхме толкова ловки и не успяхме да избегнем засадата. Викнах на баща ми да спре и той се върна. Оказа се, че ако си влизаме в гробищата просто ей така, е безплатно, но ако отиваме на гроба на Хосе Марти трябвало да платим някаква сума.

Вече се досещах какво ще последва, когато горката лелка с равномерния тон на дългогодишен функционер кротко взе да налива масло в огъня на патриотичното чувство на баща ми. Той изслуша жената с напрегнато внимание, почти навел главата си, за да чува по-добре всяка нейна дума. Настръхнал, търпеливо изчака да завърши и подхвана такава тирада, на която би завидял и Фидел Кастро. Че Марти, ако разберял, че искат пари на хората, за да отидат на гроба му, щял да направи нова революция; че как можело да се искат пари, за да отидеш на гроба на Апостола на революцията, бащата на всички кубинци; и че докъде била стигнала тази държава, какво падение, каква липса на достойнство и т.н. в тоя дух. „Това е пълен произвол! Между впрочем, Фидел знае ли за това?”, каза малко преди да ѝ обърнем гръб.

Стана ми смешно. Никога не ми е било любимо занимание да ходя по гробове, било то и на този на Хосе Марти (въпреки че, приятели, аз наистина ужасно много харесвам Марти), така че не ме беше яд, че няма да го видя отблизо. Излязохме възмутени, водени от баща ми, с високо вдигнати глави, само за да разберем, че отвън има чудесна гледка към паметника, да не кажа по-добра от тази отвътре. На всичкото отгоре, за наш невероятен късмет церемонията за смяната на караула точно започваше. Неслучайно цял рейс с туристи спря до нас и стовари две роти германци с фотоапарати, които щракаха ли щракаха ли, без да дадат и един прохапан от куче долар за представлението. „Тия немци са адски точни”, каза баща ми с нотка на възхищение в гласа.

Церемонията скоро свърши, но за мен по-интересни бяха няколкото спрели наблизо Лади. Чувствах, че нещо не е им е наред, но в първия миг не можах да разбера точно какво. В следващия момент вдигнах победоносно ръце във въздуха: Ладите имаха по три реда врати! Изглеждаха сякаш от две Лади са направили една. „Хаха, това е Кубинска лимузина, не си ли виждал?”, обясни Баби през смях.

Светците от Ел Кобре

С новото ни весело настроение тръгнахме към Ел Кобре. Следващата ни туристическа цел беше църквата на Милосърдната Дева от Ел Кобре или казано с други думи La santisima Virgen de la Caridad del Cobre, светицата-покровителка на Куба, най-святото място на острова.

Ел Кобре е малко градче, да не кажа село, разположено в планините около Сантяго. Носи името си благодарение на медните мини наоколо. Още щом влязохме, бяхме посрещнати от банда побеснели продавачи на цветя и икони на девата. Баща ми някакси успя да не сгази никой от тях, като леля ми обаче не можа да не приеме някакво парче медна руда, което един много бърз продавач успя да провре през тясната цепнатина на прозореца. Наложи се да спрем и баща ми да използва целия си такт и дипломатичност, за да върне парчето и да не купим нищо.

Паркирахме пред църквата. Не изглеждаше нищо особено на пръв поглед. Сравнително малка, почти невзрачна, църквата се издигаше самотно на едно възвишение в края на селото. Леля ми купи няколко свещи и се запътихме към входа, като решихме най-напред да видим иконата на девата, която беше на горния етаж. Трябва да призная, че не съм религиозен и отношението ми към църквите е почтително единствено заради хората, които вярват, а не заради самата институция. Затова не изпаднах в обичайния дълбок размисъл и молитви, а се задоволих да постоя малко и да направя няколко снимки, скришом. Фигурата на девата стоеше зад стъклена витрина, осветена с ярка жълта светлина. Легендата разказва как един ден трима рибари излезли в морето, когато внезапно над тях се разразила страшна буря. Плиний Старши твърди, че в такива случаи разголено женско тяло можело да омилостиви бурята, но на нашите хора не били чували за него, а и били мъже. Рибарите щели да се удавят в стихията, когато изведнъж над тях изникнала тази ярка жълта светлина и от някъде изникнала девата и ги спасила.

Слязохме на долния етаж, който за мен се оказа доста по-интересен. Навсякъде по стените висяха закачени най-различни предмети. Старо кубинско знаме, саксофон, писма, пагони от различни войни, медали и ордени, снимки на Исус и дори един препариран папагал, кацнал върху метален обръч. Имаше и специални витрини, пълни с най-различни неща: боксьорски ръкавици, бейзболни топки, екипи на известни спортисти и други. Баща ми обясни, че много от спортистите се молели на девата преди и по време на състезанията и ѝ обещавали разни неща. После минавали през църквата и оставяли дарове: топката, която излязла в хоумрън и т.н. На няколко места имаше и снимки от посещението на папа Йоан Павел II през 1999-а година, който използвал случая да признае официално девата за светица.

На връщане от църквата спряхме в селото, за да хапнем нещо. Взехме си по един сандвич с печено прасе от една сергия и се наредихме от другата страна на улицата, на друга малка опашка. Предприемчив гуахиро беше изкарал една маса пред къщата си, върху нея беше монтирал плот и мивка, и с един шейкър, една кофа мамей и една кофа лед правеше някаква магия от семейството на шейковете. За секунди обелваше мамея и го слагаше в шейкъра, сипваше вода и лед, натискаше копчето и разливаше на жадните хора тази божествена течност, за по едно песо чашата.

За съжаление, сръчността му с нищо не компенсираше факта, че разполагаше с не повече от седем-осем стъклени чаши и хората, които се редяха на опашката, се виждаха принудени да чакат някой от пиещите да си върне чашата, та човека, с професионално-небрежни движения да му я изплакне пред очите и да му сипе вътре от вълшебния елексир.

Шейкът толкова ми хареса, че веднага след като го изпих, се наредих за още една чаша. Взех си втората доза и застанах отстрани, за да си я изпия в мир със себе си и света, докато оглеждах с присъщото си любопитство хората наоколо. Времето течеше с обичайния си ритъм, светът беше приятно и слънчево място за живеене. Чашите за пореден път бяха свършили и един наглед съвсем обикновен кубинец, със захабени риза и панталон, държеше едно смачкано песо в ръката си и търпеливо чакаше своя ред да изпие една чашка батидо де мамей.

В това време Баби се приближи към масата, за да върне своята чаша. Забеляза ме и направи гримаса, сякаш цялото ѝ същество е прободено от хиляди леденостудени ножове. „Хей, това е ле-де-но!”, каза и остави наполовина изпитата си чаша на плота.

Тук времето направи едно от онези странни, наглед с нищо непредизвикани и неочаквани номера: хвърли се на земята и започна да се влачи по корем. Продавачът стоеше с кана в ръка — погледна към чашата, а после бавно вдигна очи към чакащия на опашката човек. Погледите им се срещнаха. Наблюдавах отстрани и не знам защо, но си помислих, че се познават. Всъщност, всички кубинци изглеждат все едно се познават.

Времето се изправи и отново тръгна бавничко и несигурно напред. Чашата стоеше на масата и чакаше някой да направи нещо. „Искаш ли да ти я допълня?”, попита гуахирото. Каната висеше от ръката му като напълнена с олово. Баби си бършеше ръцете отстрани с някаква салфетка, но чу репликата, спря за миг и учудено вдигна очи. За секунда ми мина през ума, че това е селският луд, който виси по цял ден там и допива чашите на хората.

Двамата мъже се гледаха в очите. Времето се смили и отпусна още една-две секунди от своето безценно съдържание. Човекът на опашката хвърли едно око на чашата, вдигна глава и улови слисания поглед на Баби. После се обърна към продавача и съвсем спокойно му каза: „Виж, не се съмнявам, че госпожата е много чиста, но не мислиш ли, че и аз заслужавам малко уважение?”. Всичко се случи за секунди. Не беше възмутен. Не се караше. По-скоро звучеше сякаш се опитва да обясни по-добре какво точно има предвид.

Малко ми оставаше да захвърля сандвича на метри от себе си и да започна да махам с юмрук и да викам: Йес, йессс!!! Бях станал свидетел на филмова сцена в реалността.

Паркът на праисторията

Следващата ни спирка беше Паркът на праисторията, обширно място сред хълмовете, окичено с бетонни фигури на праисторически животни. Отново минахме като кубинци, без да платим обичайната такса в долари, като на входа дори не слязохме от колата, баща ми свърши всичко с вродения си чар и многословие.

Не си спомнях някога да съм стъпвал на това място. То представляваше интерес повече за Карлос Даниел, който побърза да се изгуби сред динозаврите, първобитните хора и мамутите. Наложи се бая да се поизпотим, докато го догоним из хълмовете. Накрая и баща ми си призна, че бил построен след като си заминахме, но винаги бил мислел, че адски много ще ни хареса. За него все още бях дете.

Шестият свят

Вече нищо не можеше да ни спре по пътя към Гуантанамо, където живее баба ми Емилия, чичовците ми Орландо и Енрике и братовчедите ми Карлитос, Лейсмер и Енрикито. Едни полицаи се пробваха, скрити зад един прелез, но бяха съкрушени за пореден път от неопровержимата сила на справедливостта в устата на баща ми. Пристигнахме по тъмно. Спряхме колата пред къщата и повторихме обичайния сценарий — баща ми изсвири с клаксона и един билюк хора се изсипа отвътре, за да се нахвърли върху нас с викове и разперени ръце.

Баба ми Емилия изглеждаше точно каквато я бях оставил преди 20 години. Дребна, съсухрена бабичка, с побеляла, къдрава като на чернокож коса и кристално ясни лешникови очи, а също и — разбира се — с лакирани нокти на краката. Прегръщаше ме с насълзени очи и повтаряше: „Ай, ай, ай ми мадре…”. Сигурно не е вярвала, че ще доживее да ме види отново.

Като млада участвала в съпротивата срещу режима на Батиста, разпространявала позиви, в дома ѝ се крили революционери, които складирали оръжия, провеждали събрания и т.н. Една от семейните легенди, които баща ми разказваше беше, че в тоалетната на двора имало заровена бомба. Един ден се разбрало, че войници от гвардията на Батиста претърсвали къщите наоколо и баба ми — къде, къде да я скрия и оп — пуснала бомбата в ямата. Та според баща ми тази бомба, или боен снаряд, или каквото е там, все още кротко си спял там, понасяйки с мълчаливо разбиране неблагодарната си съдба.

Чичо ми Орландо също не се беше променил особено. Наистина, беше прибавил годинки, бръчки и някой друг килограм, но като силует си беше същият. Единствения, когото не можах да позная беше Енрикито, най-малкият ми братовчед. Когато заминахме беше на около пет годинки, а сега го виждах голям, гръмогласен зевзек, който говореше ужасно бързо и изглежда беше от тези хора, които бяха предопределени да бъдат душата на всеки купон.

За нула време се събраха ужасно много хора — чичовци, лели, братовчеди, братовчедки и всякакви хора, които твърдяха, че сме играли заедно като малък. Това беше първият ми по-близък контакт с хора на моята възраст и ми беше безкрайно интересно да разбера какво правят, как живеят и какво мислят. За съжаление, те бяха много повече, а и далеч по-настоятелни и повечето време се налагаше аз да обяснявам какво правя, с какво се занимавам и как живея. Беше лесно, колкото е лесно да обясниш на човек, който никога не е бил в казармата какво правят хората вътре по цял ден. Всички ме дърпаха да си говорят с мен, да ме разпитват, да ми покажат нещо, като през това време се опитвах да обръщам внимание и на Елена и да ѝ превеждам доколкото мога, за да не остава изолирана. Изобщо настана пълна и неподдаваща се на контрол и описание лудница, от която баща ми успя да ме измъкне само за около 20 минути, когато отидохме да купим три бутилки ром от бензиностанцията.

Как се забавляват кубинците

Един от стандартните въпроси беше какво точно работим. Доста хора биха се задоволили с обичайното „с компютри”, „компютърджия съм”, но не и моите роднини. Те искаха да знаят всичко с подробности, питаха и разпитваха за всяко нещо, а докато редях адаптираните си за кубинци нескопосани обяснения, слушаха внимателно, гледаха разбиращо и кимаха, потънали в мълчание. Енрикито единствен изглеждаше малко нервен. Усещах някакво нетърпение в жестовете му, като че ли не му беше съвсем интересна точно тая тема и като че ли чакаше удобния момент да се включи. По едно време не издържа, прекъсна ме и директно попита: „Добре де, зарежи работата, я кажи сега, вие там, какво правите, как се забавлявате? Примерно, като се съберете, с приятели…”

За пореден път бях поставен на изпитание: наистина какво правим тук, в България, как се забавляваме? Който ме познава, знае, че на такъв въпрос бих отвърнал с шега, бих опитал да се измъкна, да избегна досадната природа на фактите, но отговорните центрове в мозъка ми решиха, че ситуацията не позволява шеги и хумор. Бях обграден от десетина наострили уши кубинци, които ме гледаха в устата и чакаха всяка моя дума, за да разберат от първа инстанция какъв е животът на Земята и това някак ме накара да се почувствам задлъжен към тях.

— Еми какво правим… — взех да вадя думите по мъчителен начин от мозъка си — Излизаме… срещаме се, ходим по кръчми, по барове, по разни клубове, дискотеки, танцуваме, купонясваме, понякога излизаме извън града, с колите, ходим по някакви места, шляем се, разхождаме се, мотаем се, ходим на кино… От време на време си ходим на гости, събираме се по къщите, пием, говорим си, слушаме музика, готвим си нещо, ядем, гледаме филми…

Когато свърших всички кимаха разбиращо. Настъпи неловко мълчание. Винаги ужасно съм се страхувал от тези моменти. Нерядко съм изричал уникални глупости точно в този миг, само и само да прекъсна тази заплашителна тишина. Реших и този път да кажа нещо: „А вие? Вие как се забавлявате?”, беше гениалната ми реплика.

— Еми… ние поркаме! — каза Енрикито с резкия си и бърз говор и всички избухнаха в смях. Беше облечен в бели дрехи на санитар, с гумени ботуши. Работеше като готвач в градската болница и очевидно беше дошъл направо след смяна. Видът му беше абсолютно сюреалистичен.

Отдавна вече се бяхме преместили на двора. Човекът, който беше отишъл за музиката, явно се бе появил, защото изведнъж зазвуча Дон Омар, с парчето, което вече знаех наизуст: Pobre diabla. Всички се разтанцуваха, като Енрикито извъртя фамозен кючек с леля ми Майра. Чичо ми Орландо също се включи подобаващо и направо ни разби с изпълненията си, граничещи с допустимото за годините си. Разбира се, всички се опитваха да ме избутат да танцувам, но аз се измъкнах като припомних, че има три недокоснати бутилки ром оттатък.

Пияните духове

В Куба отварянето на бутилката е съпроводено с малък ритуал. Твърди се, че първата глътка e винаги за светците и се излива малко на земята, преди да започне същинското къркане. За тази отговорна задача единодушно бе избрана Елена.

Ако аз бях мостът между световете, то това беше поканата към нея да тръгне по него и Елена нямаше как да откаже такава чест. Всички я наобиколиха и се завзираха напрегнато в нея. Тя започна да накланя бавно бутилката, пред погледа на двайсетина чифта очи, които следяха внимателно траекторията на ръката ѝ. Наклонът вече изглеждаше достатъчен рома да потече, но дозаторът задържаше течността вътре. Тъмнината, от своя страна, не позволяваше на никого да вижда ясно какво се случва и без да искаме се получи един от онези моменти, в които задържаш дъха си в очакване на внезапната развръзка. Светците вече чакаха с широко отворени усти, на границата на недоволство, когато Лейсмер не издържа на напрежението и се провикна: „Ей, ама малко! Че ще се напият!” Всички избухнахме в смях, а Елена с трепереща ръка отсипа малко на земята, сред ръкопляскания и възторжени възгласи.

За чашите и чиниите в Куба

Тук трябва да отбележа някои характерни особености на кубинската действителност. Чашите и чиниите са кът във всяка къща и когато се съберат повечко хора общо взето е нормално да се яде на смени. Няколко пъти по време на престоя ни се случи следната картинка: сервират ни храната, докато домакините, или поне част от тях, примерно жените и децата, продължават да се мотаят наоколо, като уж шетат нещо. И така, към нормалното ни неудобство от мисълта за това колко са бедни всички и как изяждаме яденето на хората, които сякаш дават всичко, което имат само и само да сме сити и доволни, се прибави и това, че заради нас вече нямаха и в какво да ядат. Баща ми често се бъзикаше с нас, че сме били много слабички и че трябвало да ни „угоят” малко — нещо, което изглеждаше парадоксално, като имаш предвид, че почти през цялата останала част от времето ставаше въпрос за това как хората нямали какво да ядат. „Ей, верно бе, как ще обясните в България, че тук хората гладуват, като се върнете такива едни закръглени?”, шегуваше се баща ми.

Както и да е. В случая нямаше обичайния банкет, а единственият проблем беше, че в цялата къща май имаше около три чаши и половина. И когато някоя от чашите останеше някъде забравена, веднага започваше едно разпитване и търсене на чашата: къде е чашата, май Майра пиеше от нея и т.н. Така че хората най-често пиеха директно от бутилката.

Най-могъщият човек в семейството

По едно време чичо ми Енрике ме приклещи при масата и започна да ме разпитва за майка ми. Да, този попрегърбен мургав кубинец, който в България би минал за чистокръвен циганин, беше мой чичо. Изпитваше странна слабост към майка ми, която баба ми наричаше la bulgara, българката. „Добре, кажи ми сега майка ти как е, какво прави?”. Опитах се да му разкажа накратко, колкото може да се разкаже при такъв въпрос. „Тя… няма ли да идва?”, продължи Енрике. А аз пак, не е толкова лесно, много е скъпо и т.н. „Абе виж какво, трябва да я доведеш! Чу ли? Да я доведеш!”. Беше си пийнал вече и ме хвана за раменете: „Хей, искам като се върнеш там, да ѝ кажеш, че аз я обичам, чу ли? Кажи ѝ: Енрике те обича, точно така ѝ кажи, чу ли?”. Обещах да ѝ кажа. Очевидно за Енрике аз бях най-могъщият човек в семейството, можех да местя хора и емоции през континентите.

Уж не бяхме чак толкова много хора, а изчислих, че една бутилка свършва за около 15 минути. Буквално отваряхме една бутилка, отпивахме, сипвахме в чашата и докато обърна внимание на някоя леля или чичо бутилката вече беше празна. Налагаше се да купим още алкохол, като този път Енрикито се зае, излезе нанякъде и след малко се върна с две бутилки Guayabita del Pinar, някаква кубинска ракия с вкус — нещо средно между ракия, ром и коняк. На дъното на шишето плуваха няколко такива гуаябитас, малките плодчета, от които идваше името и аромата на питието. Не можах много да я оценя, предпочитах обикновения бял ром от захарна тръстика, пред изчанчената гуаябита, но проявих тактичност и казах, че е супер. На което те отговориха, че въобще не я понасят. Много смешно. Разбира се, на сутринта не беше останала никаква гуаябита, изпихме всичко.

— петък, 11 февруари 2005

Пътуване към Петия свят

Двете нощи в Камагуей направо ни пийнаха соса с Елена. Уж ни дадоха да спим в най-хубавата стая, в брачното легло на леля ми Майра и чичо ми Туни, а и двете нощи не можахме да спим добре. Задухът, леглото, комарите, паяците, всичко се бе съюзило срещу нас в тези две изпълнени с безкрайно въртене в чаршафите нощи.

Затова с известна доза облекчение се натоварихме на сутринта в колата и потеглихме към Сантяго. Майра идваше с нас, което означаваше, че отзад ставаше доста пренаселено. Немирната природа на Карлос Даниел, както и отвратителния му навик да се катери по главите на хората, и то с обувките, беше постоянна заплаха за всяка бяла дреха на Елена. Бях започнал да усещам известна нервност у нея и се стараех да я разведрявам и да ѝ превеждам колкото се може повече, за да не се чувства изолирана. След безброй забележки Карлос Даниел се премести да се вози отзад, в багажника, където смачка и направи на пихтия няколкото останали плода мамей, които купихме в Тринидад.

/ / /

По шосетата висеше целият кубински народ. На едно място един младеж ни подвикна размахвайки някакви банкноти: „Хей, брато, айде да ме хвърлиш до Лас Тунас, хей, хеейй…” Студено го подминахме и когато се обърнах, видях как продължава нещо да ни вика с разтворени ръце. Представих си, че е нещо от рода на: „Аре бе браточка, в багажника ме вземи, 50 километра са. Цял ден чакам”. Взех да си представям какво ли щеше да бъде, ако трябваше аз да вися на някое кръстовище с 15 песо в ръка.

На всеки разклон имаше нещо като импровизирани пунктове, където облечени в жълто служители, с огромни тетрадки в ръце, ни караха да намаляваме и ни оглеждаха внимателно. Това бяха така наречените жълти, специални служители, които имат право да спират всяка служебна кола и да качат някой от хората в списъците, ако видят, че има място. Фидел отново караше НЛО високо в небето, беше успял да устреля две дребни кученца с един куршум. Хем решава транспортния проблем в Куба, хем намалява безработицата. Спомних си един американски плакат от Втората световна война с подобна тематика: някакъв тип си кара колата сам, а на съседната седалка, само с контури, едва ли не с пунктирана линия, е нарисуван Хитлер, а текста отгоре гласи: „Когато пътуваш САМ, пътуваш с ХИТЛЕР!”.

Обикновено баща ми им правеше знак отдалече, че сме пълни и те ни пропускаха без проблеми, но имаше и някои по-късогледи, които ни спираха и оглеждаха строго. В такива случаи баща ми караше Карлос Даниел да им маха от багажника и те веднага махваха разбиращо. За нас с Елена беше много смешна мисълта, как някакви допреди две седмици безработни чички и лелки разполагаха с властта да спрат и най-мастития директор в служебната му ладичка и да му набутат вътре всякакви отчаяни хора. Баби използва момента, за да ни разкаже за някакъв кубински филм, в който се разказвало как някакъв старец умира в единия край на Куба, примерно в Хавана, но споменава в завещанието си, че иска да го погребат в другия, да речем — в Сантяго. И във филма се разказва как роднините на мъртвеца го закарват на стоп в ковчега през целия остров.

По пътя купихме две връзки огромни мандарини от едни момчета край пътя. На друго място видяхме да се продава сурово кафе и баща ми спря, за да купи една торба. Това беше още един „бизнес”, с който се занимаваха, за да изкарат нещо допълнително. Купуваха сурово кафе, печаха го с малко захар за цвят, смилаха го, смесваха го с нахут за повече количество и го продаваха пакетирано в малки торбички на съседи и познати. От това изкарвали около 20 долара месечно. Пренасянето на кафе в сурово състояние, особено в такива количества, също беше забранено, защото се смята, че щом носиш толкова кафе, то е за да го продаваш нелегално.

Най-бедната страна в света

Стигнахме в Сантяго и баща ми се насочи към местния офис на Витрал, откъдето трябваше да вземе ключовете за апартамента, в който беше уредил да спим. Всъщност, оказа се, че имаме избор: апартамент в центъра или нещо като станция или мотел, което се падаше някъде около пристанището, далеч от всякаква цивилизация. С Елена и Баби искахме апартамента — иска ли питане: апартамент в центъра на Сантяго де Куба, кажи речи в центъра на света — но баща ми, поради някаква негова си причина, искаше да спим в станцията и не мисля, че този въпрос въобще се дискутира.

Седнахме отвън на тротоара да чакаме баща ми да уреди формалностите в офиса и се загледахме в отдавна изоставените стари трамвайни релси, които минаваха по улицата. Не знаех, че в Куба е имало трамваи, но Майра потвърди, че някога в Сантяго е имало истински редовни трамвайни линии. Гледай какво нещо, взех да се чудя. Като малък си мислех, че само в най-развитите страни има от тези космически машини. Именно такива неща, както и разбира се асансьорите, ябълките и снега караха детето в мен да иска да дойдем да живеем в България. А то какво: имало ги в Куба много, много преди да се родя.

/ / /

Майра използва момента ми на изумление, за да ме хване под ръка и да ми отдели един скъпоценен час, за да ми разкаже дългата, тъжна и изумително богата на поуки история на своя живот. Или поне последните 20 години от нея, което пак си беше прилично много. Акцентът, разбира се, беше върху това колко шибано е станало положението в Куба. И тя беше напуснала партията, разочарована от всичко. Най-вече се страхуваше да не я хванат заради „бизнеса” ѝ с прасетата. Започна да ми обяснява как, ако я хванат какво, най-много да я вкарат в затвора, но вече не ѝ пукало: „Аз какво? Да легна и да умра ли? То само това ми остана!”. После започна да ми разказва за това как гледала по телевизията някакъв научнопопулярен филм за Хаити:

— И к’во, Хаити, нали това я водят за най-бедната страна в света? Ама к’во бедна, верно, живеят в съборетини, в бараки, ама… дават ги и аз гледам, имат кофи — пластмасови кофи! Аз нямам пластмасова кофа! Айде дайте ми и на мене една пластмасова кофа! Е, к’во са бедни, ние сме по-бедни и от най-бедните!

Бар Нептун

Баща ми на практика е израснал в Сантяго де Куба. Тук са учили с Майра, като постоянно се местели от една леля в друга. Така че не беше като да нямаме роднини. Минахме през едната леля, за да оставим Майра, която щеше да остане да спи при тях. Бяха поредните, които не помнех и поредните, които правеха сладки, за да изкарат нещо допълнително.

Излязохме да се разходим из града. Завъртяхме се около Нуестра Сеньора де ла Асунсион, Катедралата на Сантяго, като ние с Елена се загубихме и се наложи да обикаляме проклетата катедрала няколко пъти, докато намерим останалите. По улиците кипеше живот. На няколко пъти непознати ни спираха, за да ни предложат някой изключително добър ресторант, съвсем наблизо. Това бяха така наречените хинетерос — кубинци, които предлагат услугите си на заблудените чужденци, за да ги упътят към скритите съкровища на Куба: ресторанти, хотели, пури, момичета, каквото поиска клиентът. Въпросните ресторанти, които с такава лека ръка отказвахме, пък бяха така наречените паладарес, малки частни ресторантчета, първоначално легализирани, но впоследствие отново забранени от режима и заклеймени като люпило на капиталистически и печалбарски страсти.

Междувременно се стъмни. Качихме се в колата и след поредната доза разпитване и обикаляне намерихме станцията, където щяхме да спим. Намираше се в един сравнително пуст район в покрайнините на града. С Елена взехме ключа от стаята ни и минахме да си оставим багажа, както и да проверим дали случайно няма топла вода, в един внезапен, с нищо непредизвикан пристъп на наивност.

Ахнах още щом влязох. Стаята изглеждаше така, както винаги съм си представял, че изглежда стая в долнопробен тайландски бардак. Всичките стени бяха покрити със завеси на червени рози. Помислих си, че Ник Кейв спокойно би могъл да снима клип в тази стая, в компанията на две полуголи мулатки. Настанихме се, т.е. хвърлихме си раниците върху леглата и ей така, просто за разнообразие, Елена провери въпроса с водата. Нямаше, разбира се. Нахлузихме по една връхна дреха и излязохме да търсим къде да хапнем.

Някъде по пътя бях чул музика и наистина — имаше наблизо някакво заведение. Казваше се Нептун, Рай или нещо подобно. Не мога да кажа точно какво беше, но нещо в него будеше подозрение и баща ми слезе, за да провери как стоят нещата.

Не след дълго се върна с новината, че имало куверт, който включвал предястие и напитка и че евентуално можели да ни сервират и някакъв ориз. „Как така? Какъв ориз? Ама има ли нещо за ядене въобще?”, попитах аз. Както вероятно сте разбрали, баща ми нямаше навика да обсъжда с нас дребните въпроси, които касаеха пътуването ни, като къде ще спим, къде ще ядем и други подобни. Повечето пъти, когато спирахме за безалкохолно, купуваше на всеки по свое усмотрение, без никога да пита кой какво иска. По някакъв начин му имах доверие и донякъде се радвах, че ме освобождава от напрежението да участвам в избора на тези наистина незначителни неща. Но понякога жилката на майчиния ми род се обаждаше и аз започвах да изисквам от него повече и по-конкретна информация. Отговори ми неясно, по начина, по който отговаряше, когато усети, че ставам агресивен и се опитвам да пробия предначертания му безценен план в полза на някакви дребнобуржоазни интереси. Отказах се. „Ок, ама как е? Става ли вътре?”, попитах. „Не знам, нормално е”, вдигна рамене той и въпреки че изобщо не изглеждаше убеден, се наредихме в индианска нишка и влязохме.

Заведението беше на открито, с гледка към пристанището. Един голям навес покриваше наредените в редици големи дървени маси, които свършваха в единия край, давайки място на голямо празно пространство, най-вероятно дансинг. Гърмеше оглушителна музика и беше пълно с чернокожи, които си подвикваха на жаргон и се поклащаха сладострастно в ритъм. Оказа се, че сме попаднали в дискотека, а не в кръчма.

Колебливо се насочихме към една от многото свободни маси и седнахме. Зад нас две мулатки бяха приклещили някакъв чужденец, може би канадец или американец и най-безсрамно му се натискаха. Мъжът ги снимаше с едно малко цифрово фотоапаратче и мацките умираха от кеф. Всяко щракване на светкавицата, всяка дума, всяко междуметие предизвикваше бурен кикот от тяхна страна. Едната беше красива, висока мулатка, от тези жени, които ти се иска да погледаш пет минути, за да се опиташ да разбереш защо точно тази комбинация от глезени, устни и рокля е толкова различна от другите подобни. Но ужасното ѝ кикотене успяваше още в зародиш да разбие на парчета всяка моя крехка фантазия. Мацката беше стопроцентова мъжеядка. „Виж ги наште, как са награбили тая юма”, отбеляза Баби язвително.

Използвах случая да попитам какво значи юма. Бях чувал няколко пъти тази странна дума и по смисъл вече подразбирах смисъла ѝ, но все още никой не ми я беше обяснил официално. Юма наричат в Куба всички чужденци. La Yuma също така означава чужбина. Ако си дошъл в Куба от друга държава и свят, с пари, с хубави дрехи, с тъмни очила, с фотоапарат, с маратонки, с травъл гайд, със светлата си кожа и приятна миризма, със сапуните си и трите различни видове кърпи, със звучния си или гъгнещ тембър, значи си юма. „Еми ето, примерно, ти си юма”, обади се Карлос Даниел изведнъж, явно опитвайки се да намери по-ясен начин да ми обясни смисъла на думата. Баща ми и Баби го изгледаха неодобрително.

Поръчахме си бири и зачакахме да видим какво ще ни донесат за ядене. Видях, че сервитьорките носят някакви окичени чинии и заподозрях, че е това. Не можех да разбера точно какво е, но в никакъв случай не ми вдъхваше доверие. Още от вратата разбрах, че бяхме сбъркали и че това не беше „нашето” място. Беше от онези случаи, в които още щом седнеш някъде и вече ти се ще да си ходиш. Регетонът гърмеше в ушите ни и не ни позволяваше да разменим дума. Стояхме и пиехме мълчаливо, а на всичкото отгоре от към пристанището задуха хладен вятър. Предложих с половин уста да се махаме и да намерим друго място, но баща ми като че ли се колебаеше. Замънка, че наблизо нямало друг ресторант, а предполагам, че го беше яд и заради платения вече куверт.

Странните чинии се бавеха и баща ми стана да провери какъв е проблемът. Тогава Баби ме издебна: „Не разбираш ли, че другите ресторанти са с долари, а баща ти не иска да си харчите доларите!”. Вече бях започнал да подозирам това и ме хвана яд, задето не се бях показал по-настоятелен. Направо станах и посрещайки баща ми, който точно се връщаше, му казах, че се махаме. Той се ядоса. „Ок, махаме се!”, каза рязко и с бърза крачка се насочи към изхода. Оставихме бирите наполовина и недочакали екзотичните ордьоври, се разкарахме оттам.

Ядохме в един ресторант някъде по пътя. Баща ми беше мрачен, държеше го още от странния ни диско експириънс. Използвах, че отскочи до колата да вземе шишето на Карлос Даниел и го придружих, уж за да взема жилетката на Елена. Прегърнах го и се опитах да го успокоя. Обичам те, тате, му казах.