Labyrinth dice

Room pr03

— четвъртък, 3 февруари 2005

Последни приготовления

И двамата с Елена вече бяхме в отпуска и през деня свършихме някои останали за последния момент досадни неща. Накрая взехме да си подреждаме багажа. Най-проблемни бяха купищата подаръци, които бяхме купили и които се чудехме как по-добре да разпределим между двата багажа, така че да не ни отарашат на митницата. Баща ми ме беше предупредил, че на летището в Куба трябва да твърдим, че всичко, което носим, е за собствена употреба, а тези неща, които са прекалено очевидни — да ги сложим в багажа на Елена, не в моя. На нея нищо не можели да ѝ вземат, защото е чужденка.

И преди бях чувал подобни неща от познати кубинци. Ако те хванат, че носиш подаръци, примерно пет ризи, те карали да плащаш мито в размер кажи речи на стойността на самия подарък. Ако не платиш ти конфискуват ризите. Всичко това с презумпцията, че ги внасяш, за да ги продаваш на черно. Затова всичко, което носехме беше без етикети, смесено с нашите дрехи.

/ / /

Докато обикалях из хола и се чудех кои обувки да си взема, се спънах в пластмасовата закопчалка на куфара и тя се счупи. Ужасно се ядосах, защото както всички знаят, това е един много красив и скъп куфар, а и малко преди това вече се бях спънал веднъж във въпросната закопчалка и си бях казал: „Мамка му! Добре, че не се счупи!”. Но нямаше време да развивам жалното си виене, облякох се набързо и излязох да търся някакво лепило. Дотогава никога не я бях забелязвал, но се оказа, че точно до нас има железария. Влязох с трясък, погледнах продавачката право в очите и директно я попитах кое им е най-скъпото универсално лепило. Посочи ми някаква миниатюрна тубичка, която изглеждаше, сякаш точно ще стигне за закопчалката. Купих го без да се замислям. Оказа се чудно, издържа цялото пътуване.

Това като че ли беше последното препятствие, което трябваше да преодолеем, след гафа с билетите и тягостните ни притеснения за резервации, визи, казарма и затвор.

/ / /

Между другите неща, цял ден търсих и свалях парчета на един тип, Joan Manuel Serrat — испански певец, чиято музика бе белязала детството ми в Куба. Беше любимец на баща ми, а съответно и мой. Намерих един куп парчета с Kazaa, но скоростта беше такава, все едно се точеха от нелегален сибирски сървър, скрит в таен бункер насред тайгата. Няма и половин час и парчето се озоваваше в безопасност на хард дискчето и започваше да се върти до безкрайност заедно с другите. Спомнях си плочата, която имахме вкъщи. Казваше се Mediterraneo. Намерих в нета описа на албума и свалих всичките десет парчета. Записах и няколко касети с Бийтълс и Ролинг Стоунс за баща ми.

JMSerrat - Mediterráneo

Вечерта бяхме поканили няколко приятели вкъщи на нещо като импровизирано изпращане. Дойдоха Асен и Ира, Пати, Вера — заедно с три огромни сладкиша и Евгени, и последни — Сашо и Мая. Тони не дойде, но се обади по едно време, за да попита в колко заминаваме сутринта, с идеята да ни закара до летището и да ни направи подобаващо изпращане с Хора на певците под мостовете. Гарантирах му, че ако дойде в пет часа сутринта, вкъщи ще го чака чаша топло кафе.

Откарахме до към три часа в разговори и шеги. Много приятна и отпускаща вечер, която попадна точно в тясната зона на безтегловност между дните на напрежение преди заминаването и илюзиите ми. Слушахме Серат, смеехме се, а аз се чувствах щастлив и пред прага на едно от най-големите приключения в живота си.


Labyrinth dice

Room prin

(Без)полезна информация

За по-доброто разбиране на тази книга е необходимо да се знаят следните факти:

I.

Казвам се Карлос Богдан Арнер Байчев и съм роден в един мразовит декемврийски ден в град Камагуей, Куба. Трябва да е било към 16 градуса. Според майка ми съм се родил в два часа след обяд, а според баща ми в два през нощта. Той изтъква за доказателство това, че си спомнял как висели с баба ми пред болницата по нощите с едно одеяло. За съжаление баща ми не е човек, на когото може да се вярва за такива неща. Годината е 1973-та.

Carlos Bogdan
Carlos Manuel Arner Columbie

II.

Някъде към края на шейсетте, баща ми, Карлос Мануел Арнер Колумбие, заминава да учи химия в Москва. В Куба има недостиг на специалисти и много студенти се възползват от възможността да се изучат в Съветския Съюз.

III.

Майка ми, Валентина Делчева Байчева, чистокръвна българка, също заминава да учи химия в Москва, по-скоро бягайки от баща си, дядо ми Делчо. А той като млад искал да бъде учител, но станал партизанин, а след това партията го изпратила във военното училище и станал генерал. Със служебна Волга. Та вкъщи било малко като в казарма: равнис, мирно, физзарядка голи до кръста… И майка ми измислила да избяга по-далечко, в Московския химико-технологичен институт „Менделеев”.

Valentina Baycheva
Carlos & Valentina

IV.

Първата регистрирана среща между майка ми и баща ми се състояла в стола на института през далечната вече 1967. Баща ми видял майка ми, докато минавала покрай него с табла в ръка. Посочил я на един негов приятел и му казал: „Виждаш ли я тази, с белега? Аз ще се оженя за нея”.

Така и станало. Завършили и се оженили, въпреки недоволството и мрачните предупреждения на дядо ми. И заминали за Куба, тази далечна слънчева страна.

V.

През 1984-та година родителите ми се разведоха. Причината на всички причини беше пристрастяването на баща ми към алкохола. Година след това, през 1985-а, майка ми събра в три куфара всичко, което можа да събере и с двете си деца под ръка, се прибра обратно в България. Дядо ми използва случая следващите няколко години да поупражнява пред майка ми израза: „Ние те предупредихме, защо не ни послуша?”.
Когато пристигнахме, с брат ми Даниел едва знаехме български.

VI.

През 1990-а година баща ми с някакви връзки успя да уреди самолетни билети за нас с брат ми. Пътувахме сами и прекарахме един месец при него. Това е последната визита на острова за брат ми. А аз отидох отново през 2002-ра, най-абсурдното пътуване в живота ми. Не ме пуснаха да вляза в страната и ме върнаха обратно в същия самолет, с който пристигнах. След отчаяни молби от двете страни, разрешиха на баща ми да влезе в ничията зона на летището и така успяхме да се видим за около 15-20 минути. Причината да не ме пуснат беше, грубо казано, нередовни документи с любезното съдействие на кубинското посолство в София.

VII.

Пътуването през 2005-а беше внимателно планирано, за да се избегнат всякакви възможности за провал. С Елена, моята вярна спътница в живота, имахме резервация няколко месеца преди полета.

За нещастие, две-три седмици преди датата се оказа, че туристическата ни агенция не е потвърдила навреме резервациите и целият перфектно изграден план е пред срив. Кошмарни седмици в списъкa на чакащите за няколко полета.

Една седмица преди планираната дата, която от месеци бях съобщил на баща ми и около която се въртяха всички резервации, отпуски и други чудовища на нашето време случайно срещнах Петър Папазов, бивш съученик от Испанската гимназия. Той ми даде телефона на Петя, някаква приятелка на сестра си. Каза ми: „Ако тя не може да ти намери билети, значи просто няма билети”.

Няколко дни след това Петя ни намери билети. Точно четири дни преди датата на полета отидох до бюрото с издут от банкноти джоб. Върнах се вкъщи олекнал, опипвайки през целия път безценните листчета във вътрешния джоб на палтото си.


Labyrinth dice

Room prmn

Меню за деня

Room prcu

Преоткриването на Куба

Room prpr

Предговор

Room prmn

Меню за деня

Room prin

Въведение

Room pr03

четвъртък

Room pr04

петък

Room pr05

събота

Room pr06

неделя

Room pr07

понеделник

Room pr08

вторник

Room pr09

сряда

Room pr10

четвъртък

Room pr11

петък

Room pr12

събота

Room pr13

неделя

Room pr14

понеделник

Room pr15

вторник

Room pr16

сряда

Room pr17

четвъртък

Room pr18

петък

Room pr19

събота

Room pr20

неделя

Room pr21

понеделник

Room pr22

вторник

Room pr23

сряда

Room pr24

четвъртък

Room prbo


Labyrinth dice

Room prpr

Предговор

Посвещавам тази книга на Исабел, моята дъщеря. Това дори не е книга, а документално четиво със сантиментални отклонения. Разказва се за едно пътуване до Куба през февруари 2005-а година. Първоначално мислех, че го пиша, за да ми помогне да не забравям детайлите, но постепенно взех да се отплесвам, докато нещата не стигнаха до тук.

Когато се върнах, много хора ме питаха какво е там. На приятелите чистосърдечно признавах, че не мога да го опиша, че главата ми се рее в космоса и че няма да се върне скоро. Но на останалите се налагаше да разказвам по нещичко, защото не обичам да изглеждам груб. Почти винаги ми задаваха и по някой въпрос, на който не знаех отговора. Например: „Тоя Фидел, няма ли да умира вече?”; „С колко пари на ден може да се изкара?”; „Има ли акули в морето?”. А след това не се чувствах добре, защото за Фидел нямам представа, за парите е относително, а акула никога не съм виждал.

Оказа се, че не мога толкова лесно да обясня какво е там. Впечатленията ми бяха какофония от ярки детски спомени, примесени с емоцията от дългогодишното завръщане и присъщото за големите търсене на обяснение за всяко нещо. Затова реших да напиша всичко така, както го видях и както го почувствах, без да се старая да отделям истината от собствената си митология. Да разкажа не какво е там, а какво се случи, докато бях там. Така ми е по-лесно и по-честно.

Цялата история е много лична, почти сълзлива. Описаните събития касаят единствено мен и хора много близо около мен. Това е и нещо като обяснение в любов. От край време страдам от страстта да обяснявам на хората писмено колко са важни за мен и колко ги обичам и ценя. Сигурно е така, защото не им го казвам достатъчно често.

Много бих искал, когато някой прочете това, да изпита онова странно желание — да бъде по-добър човек. Като Боб Марли, Хосе Марти или като Здравко. Ще съм много доволен, ако син реши, че трябва да бъде по-добър син, а баща — по-добър баща. Или приятел — по-добър приятел. Даниел Петков веднъж ме попита от Сан Франциско още ли го има онова капанче, срещу трета сменна, където малкото било 100 грама, а голямото 200. Нямам представа, това капанче някакси съм го пропуснал. Но едно нещо е ясно — понякога в живота и малкото е голямо. Така че ще се радвам и на всякакви дребни неща.

— Неделя, 3 април 2005 г.


Labyrinth dice

Room dewm

dz
Trash Notes.
⦿

⨸ Feb 11, 2004

Известни са случаите на лошотия при децата — някое убило котка, друго изяло врабче, трето забило кол в спиците на колелото на другарчето си, четвърто отхапало ухото на учителка… Понякога ги виждам да се мотаят наоколо на групички и си мисля какви ли ще станат като пораснат. И също така си мисля: защо майките и бащите на тия деца не им пускат повече Боб Марли!? Според мен, когато човек слуша Боб Марли той става по-добър.


Labyrinth dice

Room dzhp

detskazakuska

В живота има много случаи, в които сякаш всичко отива по дяволите и няма никаква оправия, но в този сайт не става въпрос за това.