Labyrinth dice

Room pr05

— събота, 5 февруари 2005

Първи впечатления

Сякаш от дълбините на съзнанието ми долетяха призрачни гласове, запромъкваха се тайно, позастояха се и накрая нежно пробиха мрака и придобиха плътност. Започваше първият ни ден в Куба. Разпознах гласа на баща ми, който нареждаше: „На крак, другари революционери, ставайте, че ни чакат решителни битки, Куба ще възнагради вашият героизъм, остават 460 часа от престоя ви в Куба, имаме да прекосим 4000 километра, да прекосим 43 реки, да се срещнем с 84 роднини”. Отваряше врати, прозорци, гардероби, мяташе разни дрехи на леглото, направо върху заспалите ни тела. През отворената врата се чуваше смях и музика. Погледнах часовника, беше осем и половина.

/ / /

Станахме в добро настроение, въпреки че имах чувството, че изобщо не съм спал. Баща ми ми подари една самобръсначка, която беше купил по време на командировката си в Мексико и ме загледа очаквателно. Някакси ми се прищя да не го разочаровам още от първия ден и влязох в банята да се избръсна. Той стоеше опрян на касата на вратата и ме гледаше: „Хубава е, нали?”, ставаше въпрос за самобръсначката. „Смъртоносна е”, му отвърнах с препратка към една наша стара шега от детските години, докато я прокарвах мързеливо през лицето си.

„Не така, спри водата, че тая е от бидоните”, каза и ми напълни една купичка с вода. Нямаше как да знам, че скъпоценната течност трябвало да се пести, тъй като имали вода веднъж на два дни, и то само за около два часа. Бяха приспособили два огромни зелени 200 литрови бидона в мокрото помещение, които през тези два часа се пълнеха, свързани към водопровода чрез сложна система от кранчета и тръби, създавайки впоследствие измамната илюзия, че вода има. Баща ми продължи да ме гледа мълчаливо още известно време. Накрая, явно събрал достатъчно информация, отсече: „Абе ти не можеш да се бръснеш!” и изчезна в кухнята, докато аз учудено останах да гледам дупката на вратата. По-късно като че ли се опита да се извини: „Така е, като не е имало кой да те научи”.

Habana del Este

Планът за деня беше заминаване към най-западната кубинска провинция — Пинар дел Рио. По пътя трябваше да минем през Панчо, стар приятел на баща ми, който ни познаваше още от малки с брат ми. Живееше от няколко години в Гуинес, малко градче в близост до Хавана.

Закусихме нещичко и излязохме с баща ми и Карлос Даниел да оправим нещо по колата. Едната гума беше спаднала и нищо чудно — когато погледнах джантите осъзнах, че това са най-кривите и очукани джанти, които бях виждал през целия си живот.

За няма и половин час баща ми обиколи съседите и намери някакъв крик, за да сменим гумата с резервната, също толкова очукана. За да тръгнем на път беше наложително да имаме надеждни гуми, затова се качихме в колата и отидохме до кварталната гумаджийница. С Карлитос оставихме баща ми да се занимава и решихме да направим малка обиколка из района. Обмених пари в една Кадека наблизо, а след това братчето ми ме поведе към училището си, „Мариана Грахалес” — същото, в което учих и аз преди около 20 години.

Финансово въведение

Тъй като занапред често ще става въпрос за пари, песо, долари и т.н. валути, а и току що бях приключил успешно първата си финансова операция, ще направя едно кратко изложение по въпроса.

След като наскоро забраниха американския долар в Куба, в обръщение останаха два вида валута:

– Кубинско песо,
– Конвертируемо песо.

Кубинското песо са нормалните кубински пари. Хората получават заплатите си в песо. С тях могат да се платят много ограничен брой неща: продуктите, които се полагат по купоните, режийните разноски, може да си купиш банани и юка от някой пазар, да си вземеш непретенциозен сандвич или пица на улицата, общо взето по-дребни неща. На банкнотите има нарисувани Хосе Марти, Камило Сиенфуегос, Че Гевара и други кубински герои.

1983-1988 issue 3 pesos

Курсът е 25 песо за един американски долар. Ще ви дам пример: баща ми е търговски директор в един от най-големите заводи за бои и лакове в Куба (ако не и най-големия) и получава 380 песо на месец т.е. около 15 долара.

Курсът на конвертируемото песо (известно още като чавито или просто долар), се поддържа едно към едно с американския долар т.е. едно конвертируемо песо е един долар. С него можеш да пазаруваш навсякъде. На банкнотите са изобразени туристическите аналози на революционните икони т.е. вместо самия Че Гевара е монументът на Че Гевара, вместо Камило Сиенфуегос е неговата статуя и т.н.

За по-кратко ще наричам кубинското песо — песо, а конвертируемото — долар.

В Кадеката, както наричат местните държавни обменни бюра (от Casa De Cambio), обмених 100 евро и срещу тях получих около 130 конвертируеми песо, т.е. долара. После обърнах 30 от тези долари в песо, като за тях получих невероятната пачка от 750 песо, две месечни заплати на баща ми.

И както казват кубинците: има време, всичко ще разберете.

Училище Мариана Грахалес

С Карлос Даниел влязохме в училището и спомените ми отново започнаха да нахлуват. Посочих на брат ми, че ето там, в онази класна стая съм учил. Започнах да разпознавам местата — ето тук стояхме в междучасията, там играехме бейзбол, а точно там, до онези стълби за първи път хванах за задника едно момиче, Маги. Спомних си как ме подгони и ме удари зверски с един учебник по главата. Ослепях за секунда от удара, пред очите ми мина светкавица, от тези, които блесват и задържат малко, преди да преминат, така ме фрасна Маги. Но не съжалявах, бях щастлив.

Току насред най-сладките спомени изведнъж ме обхвана съмнение. Хм, май не беше тази стая, а онази… или пък онази отзад. Накрая се отказах и се примирих, че е било в една от всичките, за които имах съмнения и които изглеждаха по абсолютно еднакъв начин.

/ / /

Карлитос беше решил, че трябва да ме запознае с учителката си, въпреки че аз изобщо не настоявах. Опитах се да му обясня , че нямам никаква нужда от това и че просто искам да се насладя на спомените си, ей така, съвсем простичко и човешки, но както имах възможността да разбера по-късно, брат ми на моменти показваше удивителна за своята възраст непреклонност. Изкачи се по стълбичките и свойски влезе в една от класните стаи, за да попита за нея. Късмет! Въпреки, че беше събота имало някакво извънредно събиране на състава и учителката беше там.

От стаята излезе симпатично чернокожо момиче на около 20 години, облечена с тясна бяла тениска и къси панталонки. Поздравихме се. Изглеждаше свенлива, усмихваше се и гледаше надолу и встрани към Карлос Даниел: „Хей, Карлитос, написа ли си домашното по математика?”. Реших да взема инициативата и се захванах да ѝ разказвам как съм учил тук преди години, как съм заминал после за България и още някакви глупости, каквото успях да се сетя.

По-късно същият ден, Карлос Даниел разказа на Баби как ме е запознал с учителката си, а тя ми намигна и подхвърли: „Малко е грозничка, нали?”. Не бях сигурен какво точно има предвид, затова направих най-простото нещо, което можех — отрекох. Казах, че не е вярно и че напротив — много е готина. Баби само ми намигна и замина да готви в кухнята. Много тъпо парче съм, си помислих.

Фидел кара НЛО над кубинските училища

Ето няколко любопитни факта: В Куба никой не иска да бъде учител. Заплатата е много ниска, а работата такава, че не можеш нищо да откраднеш. Затова Фидел създава няколко образователни телевизионни канала, по които цяла сутрин текат уроци: математика, история, испански… Студентки и ученички от последните класове са преквалифицирани на временни учителки и изпратени по училищата да преподават, с помощта на научно-техническия прогрес.

Значи един час протича горе долу така: влиза мацката в класната стая, пуска телевизора и децата започват да слушат. След това, облечената в жълта униформена къса поличка и бяла ризка учителка обяснява още веднъж урока, разяснява, изпитва, решават задачки с децата, дава малко задачки за домашно и отива да се занимава с момчетата от квартала.

Още нещо: В Куба времето е с един час назад, в сравнение с обичайното за часовата зона. Причината: Фидел го променил, за да могат училищата да започват по светло и да се пести електроенергия. Фидел кара НЛО.

/ / /

Върнахме се с Карлитос от училището. Вървях с наведена глава и се чудех коя от всичките мисли, които нахлуват в главата ми да си мисля. Баща ми точно приключваше с гумите и се пазареше с единия работник. Накрая се обърна към нас и най-тържествено ни увери, че вече сме готови за път, тъй като имаме резервна гума трепач.

Качихме се в колата и се върнахме пред блока. Притеснявах се малко за комуникацията между Елена и Баби, докато ни е нямало, защото нито Елена отбираше испански, нито Баби английски. Оказа се, че някакси се бяха разбрали: „Искаш ли кафе? Кафе? Ъ? Ааa, си, си…”

Еди

Баща ми на няколко пъти се опитваше да ми разкаже за стария му крик, който му били откраднали преди време. Оказа се, че трябвало да върнем този на съседите, защото щял да им трябва. В онзи конкретен момент си помислих, че съседите просто не искат да го дадат. Та аз моя в София никога не го бях ползвал, а на тях точно този ден им трябвал! Но постепенно започнах да разбирам, че за кубинците крикът е нещо почти свещено. Основният въпрос беше откъде да намерим друг. Накрая баща ми се сети за един негов приятел, който ни беше на път и решихме да минем през тях. Накачулихме се всички, барабар с жените и потеглихме.

Приятелят на баща ми, Еди, се оказа пич и ни отпусна крика до другия ден, тъй като и на него му трябвал след това.

/ / /

Има няколко неща, които са интересни за Еди. Баща ми каза, че преди бил учител и за това имал право да има компютър и да ползва интернет. Освен това май жена му имала роднини в щатите, та фактът беше, че Еди имаше пари, живееше в хубава къща в Кохимар, малко извън Хавана, и по-важното — Еди беше човекът, който даваше пари назаем на баща ми, когато го закъса. Също разбрах, че почти всички кубинци го закъсват поне веднъж в месеца.

/ / /

За нас това е нещо абсолютно непонятно, но на простосмъртния кубинец му е забранено да притежава личен компютър. Което не е чак толкова страшно, тъй като кой ще тръгне да си купува компютър със заплатата си от 10-15 долара на месец. Но дори и да не е забранено, дори да имаш парите — спокойно, просто няма от къде да се купи. Няма магазини за компютри. Вносът се контролира от държавата и едва ли не машинките се зачисляват като автоматите в казармата — под клетва. Загубиш ли го — седем години затвор. Примерно.

Интернетът в Куба е силно орязан. Щастливците, които имат достъп, могат да се радват само на ограничен брой одобрени сайтове, повечето от тях държавни. Всеки потенциален опит за проникване на антиреволюционни настроения е ограничен до минимум. Всички служебни пощенски акаунти се проверяват и не е хубаво да се разпростираш прекалено извън темите за семейството, времето, колко сте добре и как се надявате скоро да се видите. Примерно.

За да ти позволят да имаш компютър, съответно и интернет, трябва да си сигурен, верен на революцията човек. Най-често, ако не и винаги, това става като ти го дадат от работата. Необходимо е и съгласието на местните CDR — Комитети за защита на революцията. Това са аналогичните на нашите квартални ОФ организации от времето на социализма. Трябва да имаш и благословията на Министъра на компютрите, лелята на Фидел, под формата на специално печатче с формата на маймунско @. Примерно.

/ / /

Именно Еди беше човекът, чрез който за първи път преди години започнах да поддържам що годе редовна комуникация с баща ми по email. Когато си стиснахме ръцете и баща ми ми каза, че това е онзи същият Еди, на мен моментално ми хрумна идеята да му дам да напише буквално два реда на брат ми в България, за да знае, че сме пристигнали и че изобщо всичко е ок.

На едно листче написах с печатни букви следното:

ZDRASTI DANI,
NIE SME DOBRE
S BASHTA MI SME V CUBA
SHTE PISHEM PAK DRUGATA SEDMICA
BOGDAN

И го дадох на Еди заедно с email-а на брат ми. Представям си го, горкия, как е цъкал клавиш по клавиш, докато напечата думите на този странен език.

Панчо

Продължихме с крика към Гуинес, градчето, където живее Панчо. Още бях под влияние на всичките стари нови неща, разговаряхме с баща ми, пушех си „аче упман”-а и гледах жадно през прозореца. В тези моменти всеки метър ми носеше нещо ново, или по-скоро старо, отдавна забравено. Не след дълго стигнахме до градчето и спряхме пред една обикновена кубинска къща, с два люлеещи се стола на тераската и олющен полски Фиат отпред.

Pancho

Баща ми имаше толкова много приятели навсякъде, че и по-паметлив да бях едва ли можех да ги запомня всичките. Видът на Панчо обаче ми се стори толкова познат, че реших, че си го спомням. Попита ме за майка ми и за брат ми, как ми се струва Куба след толкова време, много по-бедно ли ми се струва, колко градуса е в София, такива неща. По-късно, с течение на пътуването ни, не спрях да се учудвам на това колко много хора си спомнят и питат за майка ми. Когато се върнах ѝ разказах за това, но тя се опита да го омаловажи: „А, те кубинците са такива, винаги те разпитват как си, как е майка ти, просто са такива, не че толкова ги интересува”. Но усетих как някаква стара жилка трепна в нея.

Излязохме на двора да разгледаме за някакви плодове. Имаше портокали и захарна тръстика, любимата храна на кубинските прасета. Всъщност, аз също я обожавам, докато Елена през живота си не бе вкусвала. Баща ми отряза с мачетето едно парче и го обели. Общо взето в такива моменти, когато Елена пробваше нещо за първи път, всички се събираха в кръг около нея, за да видят реакцията ѝ. Елена предпазливо отхапа едно парченце и под окуражителните ни възгласи одобрително захрупа.

Caña de azucar

В съседния двор имаше нещо като огромна машина за мелене, над която се трудеха няколко кубинци, разнасяха се кофи, легени, щайги: правеха доматено пюре. Това си бе чистa капиталистическа стопанска инициатива, а на всеки лист от бизнес плана с големи букви пишеше оцеляване. Заради беднотията и недостига кубинците са се научили всичко да си произвеждат сами и сигурно половината от оборотните продукти имат домашен произход.

В Куба общо взето, освен официалната държавна работа (почти няма безработица), всеки се занимава с нещо допълнително, кой прави доматено пюре, кой сладки, кой пече кафе, кой гледа прасета, кой пилета. Тези практики са стотици и почти задължително се оказват нелегални, заради сложната система от закони, параграфи, алинеи, заповеди, декрети и постановления, които правителството ежедневно издава. Но когато на карта е поставена вечерята на семейството, хората рискуват.

Оказа се, например, че не баща ми, великият комбинатор, а Баби издържала семейството, като прави маникюр и педикюр. Напуснала работата си като медицинска сестра преди години и започнала да работи нелегално, вкъщи. Напоследък обаче нещата се били постегнали, та вече ходела да лакира по хотели. В добрите дни си докарвала по пет-десет долара. Майка ѝ изпращала лаковете от Доминиканската Република. „Това е възможно най-хубавият бизнес, — ми каза — ако те хванат само ти взимат материалите и плащаш глоба. Има други начинания, дето ако те хванат направо те изхвьрлят от къщата ти”.

/ / /

Първото нещо, което те питат в една кубинска къща е дали искаш кафе. Още при пристигането ни, докато си разменяхме традиционните целувки, преди дори да сме влезли в къщата, жената на Панчо беше успяла да ни предложи по чашка. Сега кафето вече беше готово и седнахме на верандата, където баща ми веднага започна да врънка Панчо за доматено пюре. Панчо на свой ред му посочи полското си фиатче и му каза, че и на него му трябвала боя да си го боядиса. Обърна се към мен, за да му ходатайствам: „Кажи му бе, кажи му на тоя да даде малко боя! Глей ‘къв човек си бе!”. Елена и Баби се опитваха да комуникират. Баби се мъчеше да я научи основните думи и изрази в Куба: гладен съм, жаден съм, вкусно е и други такива. Извадих фотоапарата и направих първите си снимки.

Карлос Даниел

През това време започнах да опознавам свинския нрав на брат си, който още с пристигането ни изчезна на двора при животните и за отрицателно време се омаза от главата до петите в кокоши и кучи лайна, кал и вода. Беше с чисто новите си анцуг и пънкарска тениска, които му бях донесъл от България. Така се беше оклепал, че се наложи да го преоблекат. На всичкото отгоре се оказа, че от дивеенето се беше изпотил, в резултат на което блузата беше пуснала някакви власинки и когато го съблякоха, се оказа покрит с нещо подобно на тънка синя козинка.

Pancho

Може би тук е мястото да призная, че си представях един по-различен Карлос Даниел. Такива сме, че когато се налага да измисляме живота, го измисляме по наш вкус и усмотрение, а той обикновено няма и представа за това кои сме и какво обичаме.

Да се върнем шест години назад във времето. Имах нужда от известно време за да осъзная фактите, след първоначалния шок, който предизвика в мен новината, че ще си имам братче. И още повече — братче с почти патологичното име Карлос Даниел, съставено от нашите две първи имена с брат ми – Карлос и Даниел. Когато за първи път го чух, си помислих, че този път баща ми тотално е откачил.

И може би първите ми мисли са били твърде първосигнални: Ей, баща ми няма да е вече баща само на нас, ще има още някой също толкова важен в живота му, може би дори по-важен. Но след час разумът се върна, а с него и решителността да го почувствам близък, да го приема като мой истински брат.

Очаквах да срещна едно внимателно и любознателно момче, какъвто бях аз като малък. Представях си как му обяснявам разни неща, как му разказвам интересни истории, как му давам съвети, как се шегуваме и общо взето — как му ставам любимец. Нищо подобно. Карлос Даниел беше усмихнато, живо и интелигентно дете, но едновременно с това беше див и неконтролируем, без чувство за мярка, капризен и лигав. Извън относително кратките моменти, в които изглеждаше послушен и мил, той крещеше и се тръшкаше по земята при най-малкия повод, а баща ми и Баби безуспешно се редуваха да играят доброто и лошото ченге. „Дете на старци, то си е казано”, оправдаваше се Баби пред нас, докато го гонеше и заплашваше с най-строги наказания.

Баща ми беше писал преди време, как малкият веднъж видял самолет в небето и се провикнал: „Тате, тате, виж! Карлос Богдан!”. Израсъл с разказите за своите летящи със самолети братя от другия край на света, Карлос Даниел на свой ред ни беше измислил във въображението си и сега, с присъщото детско нетърпение, очакваше срещата със своите герои. Но реалността, както вече казахме, обича да ни разочарова. Вместо по-големия си брат, с когото по цял ден да играят и да вършат лудории, от самолета беше слязъл един непознат чичко с обръсната глава.

Не говорете за Фидел

С баща ми отидохме до центъра да купим бира и ром, а после седнахме да хапнем в трапезарията. Яденето беше страхотно, може би най-вкусното, което ядохме по време на цялото ни пътуване в Куба, господ да благослови жената на Панчо: яхния от петел с традиционните за Куба черен боб и бял ориз*.
* Бележка под линия: Още я споменаваме с Елена тая яхния!

Стори ми се, че не всички седнаха на масата, но не отдадох голямо значение на този факт. Скоро след като приключихме, се сбогувахме с гостоприемните ни и усмихнати домакини и потеглихме отново към крайната ни дестинация: Пинар дел Рио. Това беше първият път, когато с Елена се почувствахме някак неловко, че едва ли не бяхме отишли някъде само да се наядем, за да можем после да си тръгнем, сити и доволни, оставяйки след нас опустошение от кокали и мръсни чинии.

/ / /

Щяхме да спим в нещо като станция на ККП, Кубинската комунистическа партия, която била много хубава според баща ми и Баби, които били прекарали там преди месец няколко дни с приятели.

Търкаляхме се по бабунестите кубински шосета. Навсякъде покрай пътя висяха хора и махаха на автостоп. „Ей така се запознахме с Баби”, подхвърли баща ми. „Стопираше на един ъгъл и като я видях една такава…”. 

Pinar del Rio

Старчета със сламени шапки, майки с деца и младежи размахваха банкноти, за да ни накарат да спрем. Беше пълно с колоездачи, които за мое щастие понамаляха с падането на нощта, тъй като ме караха да подскачам всеки път щом изникнеха изневиделица в мрака. Баща ми, като някакьв коментатор, ми обясняваше всичко: че в Куба транспортът е много зле, че няма бензин и че хората се придвижват кой както може, като нерядко се случвало да пътуваш с дни, за да стигнеш до мястото, за където си тръгнал.

Именно проблемите с транспорта са причина за появата на една от хаванските забележителности, така наречените camellos, камили — големи колкото ТИР-ове камиони, които дърпат огромни, пълни с хора гърбави ремаркета. Тези свръхтежки машини бяха призовани да заместят градските автобуси по хаванските булеварди. Съвсем между другото баща ми ги обвини в разбиването на цялата водопроводна и канализационна система в центъра на Хавана. „Ти знаеш ли че има места в центъра на Хавана, където ако искаш вода трябва с кофи да си я качваш. Тия улици не са направени по тях да минават такива танкове. Долу тръбите се пукат, разбива се всичко!”, възмущаваше се той.

Карахме си по пътя, като често се разминавахме с претъпкани с хора камиони. Оказа се, че това са частни камиони, които си изпълняват редовни междуградски курсове. Собствениците си плащали лиценз на държавата, за да изпълняват тази дейност. Това доста ме учуди, оказваше се, че има нещо като частен бизнес в сърцето на социализма.

Разминахме се с още един камион. Спомних си, че преди да дойда прочетох в някакъв сайт, че не можеш да кажеш, че си бил в Куба, ако не си се возил на такъв камион. Разбира се, повечето от тях притежават известни удобства, като брезентов покрив, или пейчици в ремаркето, но каквото и да си говорим — камионът си е камион. Дори когато е използван за такси. С течение на времето, тази гледка стана толкова обичайна, че престана да ни прави впечатление.

El camino

Пристигнахме по тъмно във въпросната станция, като преди да влезем, баща ми ни инструктира строго да не говорим против Фидел и изобщо за политика, докато сме вътре. Аз лично имах известно притеснение за това дали Елена има право да спи там. Вече започвахме да свикваме със сложната система от правила и забрани и поне на мен лично ми изглеждаше повече от логично на чужденци, особено пък граждани на държава членка на НАТО, да не им е позволено да спят на такова място.

Баща ми обаче ни успокои, че „няма никакви проблеми”. Кубинците обичат да казват това. Единствената неизвестна била дали с Елена щяхме да платим в долари или да минем тънко — с песо. Още преди идването знаехме, че туристите са новите дойни крави на социализма и че навсякъде в Куба има два вида цени, едни за кубинци и други за чужденците. Баща ми държеше, където е възможно, да минаваме за кубинци, за да ни спести излишни разходи. Соломоновски решихме аз да мина за кубинец, а за Елена да платим колкото поискат. Баща ми, както винаги, вървеше най-отпред. Походката му беше такава, че ако не го познаваш, ще речеш, че е израсъл тук. Мацката на рецепцията пък беше там, но се оправда с нещо, било късно вече, касовият апарат вече си бил легнал и не искала да го буди, така че оставихме формалностите за следващия ден и отидохме да вечеряме в ресторанта на станцията. „Дано да има месо”, каза Баби. И за наш късмет имаше: свинско с ориз конгри и фреш от портокали. Сметката беше в песо, но преведено на разбираем език беше нещо от сорта на три-четири долара с бакшиша. Комунизъм, си помислих.

/ / /

Неусетно беше станало време за лягане. На другия ден отново ни чакаше сгъстена програма, така че, разделени на две групички, отидохме да си спим по стаите. Нашата ни се стори доста мизерна за представите ни, но това ни най-малко не ни притесни. Имаше телевизор и климатик, който Елена не ми разреши да пусна, по-скоро поради страх от токов удар, отколкото от прословутата си зиморничавост.

Карлос мина да ни каже лека нощ и да ни попита дали имаме нужда от нещо. Казахме му, че не, че всичко е просто перфектно и че си лягаме веднага. И първото нещо, което се случи след като излезе беше, че се заключих в тоалетната. Натисках, напъвах, първо нежно, после със сила, но безуспешно. Наложи се Елена да търчи до стаята им и да го вика за помощ. Той дойде и почти веднага успя да ми отвори. С Елена решихме повече да не затваряме тази врата. Сгушихме се в леглото и пуснахме телевизора. Даваха някаква кримка с Холи Бери, която беше в премиера по софийските кина. Комунизъм, си помислих и след около три минути усетих как сънят ме изпълва и заспивам като заклано, но щастливо куче.


Labyrinth dice

Room pr04

— петък, 4 февруари 2005

Към неизвестността

Когато хората си тръгнаха с пожеланията си, помогнах на Елена да затвори сака и клекнах пред куфара. Дали беше хванало лепилото? Поех дъх и внимателно щракнах закопчалката. Щтттрак. Нищо! Лепилото издържа! Вече никой не можеше да ни спре. Изнесох багажа в коридора и легнахме, за да опитаме да поспим един-два часа.

/ / /

Изобщо не мигнах. Часовникът звънна към четири и половина, а към пет и нещо дойде и Тони — един сравнително мълчалив Тони, без певци. Бързо се организирахме, свалихме багажа в тикото и тръгнахме по замръзналия и мрачен път към летището. Тони си пиеше кафето в колата и ни разправяше за новите си грандиозни начинания. Малко се беше посъбудил и лека-полека отново заприличваше на онзи, познатият ни Тони, от плакатите: чистеше с едната ръка предното стъкло, пиеше кафе с другата, ръкомахаше, обясняваше, междувременно караше и изобщо се държеше съвсем естествено. Почти не го чувах. Бях погълнат от движещия се под светлината на фаровете път.

Към шест и малко стигнахме до летището. Стана ясно, че няма никакво време и трябва веднага да си чекваме багажа и да минаваме през паспортния контрол. Сбогувахме се набързо с Тони и повлякохме куфарите си към неизвестността.

В самолета не бяхме до прозореца, закъснели сме били, нямало места вече. Реших да не правя сцени.

Мадрид

Кацнахме в Мадрид към десет часа сутринта. Полетът за Хавана беше чак към шест вечерта, което означаваше, че имаме около шест-седем свободни часа. Не ни се висеше на летището толкова време и решихме да излезем и да пообиколим града. Както може да се очаква, мадридското метро е свързано с летището, така че с картата и с табелите на всяка крачка, без да питаме почти никого, за нула време бяхме на спирка Пуерта дел Сол, в самия център на града. За първи път се возех в метро и много ми хареса. Нежен женски глас съобщаваше името на всяка спирка, а по стените имаше карти с маршрута на линията. Всичко ми се струваше суперподредено и естествено.

/ / /

Хубав град. Бих живял там. Улиците изглеждаха изпълнени с живот. Градският шум, сградите, баровете, витрините на магазинчетата, гласовете на хората — във всичко имаше настроение и свежест. Времето беше топло и слънчево, нищо общо със замръзналия мрачен и мъглив град, който бяхме напуснали преди три часа. В главата ми натрапчиво звучеше гласът на Серат. Запримижахме с недоспалите си очи и за момент се почудихме накъде да поемем. Имахме спешна нужда от бойна задача и решихме да хвърлим едно око на хостела, където щяхме да спим на връщане. Оказа се съвсем близо, там си беше и изглеждаше съвсем наред.

Plaza Mayor – Madrid

Върху картата изпъкваше правоъгълният контур на Пласа Майор. Запътихме се нататък и го открихме, сгушен между сградите, широк, тих и спокоен площад, от тези, в които гълъбите обичат да закусват и да бистрят политиката. Седнахме на една пейка да поемем някой друг слънчев лъч, да изпушим по цигара и да напишем обичайните SMS-и. На отсрещната пейка един клошар безгрижно си четеше сутрешния вестник.

Решихме да хапнем нещо и скоро издължените ни силуети отново започнаха да се отразяват в мадридските витрини. Оглеждахме се като пълни аматьори за “нашето” място. Чудехме се тук ли, там ли, докато накрая се набутахме в някакво хале със скромното име El Palacio del Jamón, Дворецът на Шунката. Седнахме на бара и поръчахме по един сандвич с прочутият им хамон, едно срязано на половина хлебче с тънко парче филе вътре. Сервитьорите си подвикваха с колкото глас имат: „Сандвич с хамон и кафееее!”. Вършеха всичко със замах и настроение. Хората, които си мразят работата не правят така, ми мина през ума. Ако в София имаше такова място — и ако закусвах, сигурно бих закусвал там. Иначе сандвича едвам го преглътнах, като не пропуснах да помрънкам на Елена, че можеха едно тънко резенче домат да сложат поне.

Навсякъде из търговската част на града висяха огромни надписи Rebajas, намаления. Обикаляхме, тършувахме по магазините, возихме се по асансьори, ескалатори, губехме и печелехме време. Аз както винаги гледах за себе си, а Елена за Исабел.

Музика за летища

Обикаляхме безцелно, докато неусетно стана време да се връщаме на летището и да приключим започнатото. От неспане, обикаляне и вълнение беше започнала лека-полека да ме боли главата, като болката се увеличаваше и стана нетърпима точно в момента, когато минахме паспортния контрол, в зоната, където вече няма аптеки. Разбира се, на тръгване предвидливо си бяхме взели прилично количество лекарства, включително Солпадеин, лекарството-което-ми-действа-когато-ме-боли-глава, но като истински пътешественици-аматьори го бяхме оставили в куфара, вместо в ръчния багаж.

За капак полетът закъсня с около два часа, като през това време аз лежах на една от скамейките в чакалнята и се опитвах да намеря поза, в която да не ме боли чак толкова. Около мен италианци трошаха бутилки с Мартини, наконтени кубинки с гаджета французи си крещяха от единия на другия край на залата. Започнах да си спомням и за пътуването ми отпреди три години. Чувствах се ужасно.

Най-накрая металният женски глас изломоти нещо и всички се втурнаха към изходите. Качихме се на самолетчето и едва дочакал стюардесата да ми каже добре дошли, ѝ поисках нещо за главоболие. Тя каза, че още било заключено нещо си там, което веднага си представих като натъпкано догоре рафтче с лекарства, но забърка срамежливо по джобовете си в търсене на нещо колкото незабележимо, толкова и чудотворно. Накрая извади две хапчета парацетамол и ми ги връчи с усмивка. С треперещи ръце си взех едното, възпитано ѝ върнах другото, да си има и тя, и се отпуснах на мястото си до прозореца на първия ред. Загледах се в самолетите през люка и зачаках да почувствам някакъв ефект.

Около десет минути по-късно Елена ме изнуди да ѝ поискам и второто хапче, под предлог, че не знаела испански. Срам не срам оставих горката жена без никакъв парацетамол. С помощта на тези хапчета обаче ни минаха главите и въпреки студа от климатиците, успяхме да преживеем цялото пътуване и дори да поспим малко.

На едно екранче по време на полета се показваше местоположението на самолета, височината, скоростта, часа и други данни. След осем-девет часа глупави филми, списания, сокчета, закуски и борби с въздушните ями, видяхме как самолетчето навлиза точно над дясното предно краче на приличащия на гигантски заспал крокодил остров. Забързаният глас каза да затягаме коланите и изведнъж стана време за кацане.

Приземихме се без проблеми в десет и половина часа вечерта местно време. Температура 19 градуса. Въпреки, че бях до прозореца, не видях палмите както миналия път, а само светлини. Има ток, си казах.

Добре дошъл

Първото нещо, по което разбрахме, че сме в Куба, а не на някой друг остров беше, че още на опашката за паспорт контрола, където се предполага пушенето да е забранено, много хора извадиха и запалиха по цигара. Изчаках си реда и с треперещи колене се приближих до гишето. Служителят беше чернокож, гледа ме дълго и подозрително, като сравняваше снимката с лицето ми. Зачатка нещо на компютъра. Дотук всичко съвпадаше с предишното ми идване, следващата реплика беше решаваща.

Човекът свърши с въвеждането и погледна към мен: „Може ли да видя чуждестранния ви документ?”. Разбрах, че този път ще мина. Сякаш някой ми свали белезниците. Точно три секунди преди това разигравах със светкавична скорост всякакви възможни варианти на реакция, но изглеждаше, че този път наистина всичко беше наред. Попита ме кой от родителите ми е кубинец, от кога не съм идвал и още няколко неща, почти приятелски. Задаваше въпросите си тихичко, като на повечето се налагаше да казвам: „Моля? Не ви чух добре…”. Накрая се почувствах неудобно и се оправдах, че от 15 години не съм бил в Куба и че съм позабравил малко испанския. Той се усмихна и каза: „Защо така?”. Нямах никакво желание да обяснявам. „Не се притеснявай, добре дошъл”, извади ме от затруднението офицера и ми подаде документите.

/ / /

Видяхме се от другата страна с Елена и нетърпеливо се наредихме на гъсениците в очакване на багажа. Мина известно време преди красивият син куфар със здрава закопчалка да се появи, а след него и тантурестият син сак на Елена, като братче и сестриче, след дълго скитане. С неочакван прилив на сила ги дръпнах от лентата и решително се насочихме към изхода Нищо за деклариране.

Не можех да повярвам, че ей сега ще видя баща си. Времето като че ли изведнъж се забърза, взе минутите за секунди и ето, че бях там, без време за никакви психически нагласи.

Излязохме през вратата и, както вървях, започнах да оглеждам редиците от посрещачи. Изведнъж сред тълпата някой започна да подскача и да крещи: „Ето го, ето го, той е… Карлос Даниел, отивай, отивай да видиш брат си!!!”. От снимките я познах. Беше Барбарита, накратко Баби, жената на баща ми, а до нея видях и него, смален и сбръчкан, ухилен като ряпа.

В по-преден план някакви деца тичаха и нещо се забавляваха. Едно от тях, дете на около шест години, както си тичаше, изведнъж наби рязко спирачки, обърна се, и започна да тича в нашата посока. Оглеждаше се абсолютно дезориентирано, сякаш не беше сигурно към кого точно трябва да тича. Когато стигна до мен протегнах ръце и го вдигнах от земята, целунах го и му казах някаква глупост от рода на: „Ей, че си голям…”. Беше Карлос Даниел, брат ми от втория брак на баща ми.

Баща ми кара НЛО

И така — това беше второто ми, този път успешно пътуване до Куба. Пред мен стоеше Карлос Арнер-старши, възрастен 59-годишен мъж, с побеляла коса и сини очи, който караше своя втори живот. Женен за два пъти по-младата Барбарита и с дете на шест години, той беше направил решителна крачка назад в развитието си и категорично отказваше да стане дядо. Това беше и огромна стъпка напред в желанието за живот.

Срещата беше емоционална, с прегръдки и целувки, но нямаше сълзи и драма. По-късно обсъждахме това с него. И двамата бяхме очаквали най-малкото да се разплачем, но явно всички тези години в опити да установим връзка, ни бяха държали близо един до друг. Усещахме се. Беше сякаш се познавахме добре, а и вече се бяхме видели преди три години, макар и за кратко на летището — аз знаех колко е сбръчкан, а той знаеше, че ми пада косата.

/ / /

Забързахме навън към паркинга. Беше единадесет и нещо вечерта, нощта беше топла и спокойна. Стигнахме до колата, един, както се оказа впоследствие, героичен Citroën C15, производство 1985-а година, натоварихме се и поехме към къщи.

По пътя баща ми и Баби се опитваха през цялото време да си вземат думата един от друг, като и аз се включвах от време на време. Основният проблем беше, че аз не знаех нищо, а исках да знам всичко. Но това всичко беше потънало в една бездна широка 10 000 км и дълбока 15-20 години назад във времето. Накрая схванах основната идея: „Имаме много време, всичко ще разберете, просто трябва да го видиш, за да го разбереш”.

/ / /

Баби се смееше гръмогласно и не спираше да се шегува, като първата ни тема беше за онзи злощастен случай на летището във Варадеро, преди три години, когато не ме пуснаха да вляза в страната. Разказаха ми историята, както я бяха преживели те. Когато станало ясно, че няма да ме пуснат, се качили в колата и се прибрали в Хавана. На баща ми му били потънали гемиите отвсякъде. Мълчал цяла нощ. Не пиел вече от две-три години и Барбарита за първи път истински се уплашила, че може да не издържи и да започне отново. На другата сутрин обаче, Карлос станал и казал: „Бях ви обещал да обиколим Куба. Е, хайде, обличайте се, че тръгваме!”. И направили цялото пътуване, точно както го били замислили, и както щяхме да го направим, ако бях с тях.

Това беше техният преломен момент, докато моят беше малко по-късно, когато кацнах на летището в София на вечерта на следващия ден. Всички хора, всички, които бяха дошли на летището да ме изпратят преди три-четири дни: Биляна, Тони, Драга, колегите ми, се бяха събрали, за да ме посрещнат отново. Тогава разбрах, че ще го преживея, знаех, че ще събера пари, смелост и отпуска и пак ще отида.

И ето, че сега се чувствахме като победители. Бяхме победили съдбата. Въпреки всички неволи бяхме успели да се съберем. И онова неуспешно пътуване вече можеше да мине в историята под формата на малко материал за тъжни истории, както и за остроумни, весели шеги.

/ / /

Заваля дъжд. Чистачките не работеха и капките се смесваха с прахоляка върху предното стъкло, като образуваха сива, пъпчива и непрозрачна маса. Повече не можеше да се търпи и баща ми спря колата, извади една цигара, излезе и я лепна за предното стъкло, като започна да го чисти с нея. Това беше абсолютно неочаквано за мен. Цигарата се разпадна и цялото стъкло се покри с тютюн. Развиках се от мястото си, че имам кърпички, с горчивото съзнание, че вече е късно, че е съсипал цяла цигара за нищо и че можеше просто да ме попита преди това. Но той влезе и с почти неуловим жест показа, че го е направил нарочно.

Потеглихме отново. Баща ми си запали друга цигара и продължи оттам, откъдето беше спрял, докато аз с тих възторг наблюдавах как тютюневите лентички събират водата на вадички, които се стичаха кротко по стъклото, без да стават на капки. Всичко се виждаше чудесно. Баща ми кара НЛО, си помислих.

Отново вкъщи

Habana del Este, и по-точно Reparto Camilo Cienfuegos, където живее семейството ми, е нещо като софийското Дружба 2, сравнително нов квартал с блокове. Намира се от източната страна на тунела, който минава под хаванския залив. По пътя минахме през нещо като денонощно магазинче и баща ми слезе да купи безалкохолни и бисквити. Слязох с него, жаден да стъпвам по земята и го попитах какви хубави кубински цигари да си взема, по възможност с филтър и не убийствено силни. „Ето тези, H.Upmann”, каза докато оставяше бакшиш на продавачката и ми подхвърляше пакета в ръцете. С нетърпение запалих и поех дима с пълни дробове. Принципно се счита, че съм ги отказал, но някакси не можех да си представя, че ще отида в Куба и ще се стискам да не пуша. Дипломатично реших, че отказът ми от цигари важи само за територията на България и това, това бяха цигарите!

/ / /

Колкото повече наближавахме блока, толкова повече спомените ми се проясняваха. Едно по едно от ума ми започнаха да изскачат подробности: улиците, кръговото, а по-късно паркингът и самият блок.

Качихме се горе с багажа. Явно вдигахме шум, защото когато стигнахме до нашия етаж, бабата на Баби, Роса, която живееше при тях, ни чакаше на вратата, седнала в инвалидната си количка. Карлос вървеше най-отпред и ѝ подвикна, че отново не са ме пуснали. Разбрах, че миналия път, когато са си дошли от Варадеро без мен, тя дълго време не можела да повярва, че не се бъзикат с нея. Този път никой не настоя. Стиснах здраво дръжката на куфара, направих още няколко крачки и влязох в апартамент 403, моят бивш дом.

Apto 403

Апартаментът изглеждаше много по-добре, отколкото си спомнях и очаквах. Били приключили с боядисването два дни преди пристигането ни, в състезание с времето и трудностите. Баби се похвали, че тя го била боядисала почти целия — твърдение, което баща ми посрещна леко начумерено, почти без да отрича. Усещаше се присъствието на женска ръка — всичко чисто, подредено, вазички с изкуствени цветя, разни светещи украшения по стените.

Говорихме си до четири часа сутринта. Извадих от куфара снимките на Исабел, дъщеря ни, за да покажа колко много прилича на мен. Наблегнах особено на две снимки, едната моя от малък, а другата сегашна на Исабел, в която бяхме снимани под един и същи ъгъл и си приличахме като две капки… вода. Баща ми разгледа снимките набързо и за момент млъкна. Накрая отсече: „Абе не съм дядо още! Като я видя, тогава”.

Apto 403

Запознахме се с плана за пътуването ни, който баща ми собственоръчно беше изготвил. Бяха няколко листа. Погледнах към тях бегло и това, което видях почти ме уплаши. Таблици с идеално прави линии се пресичаха, като в тях се четяха дните и часовете на престоя ни: 11 февруари, 7:30 ставане, закуска до 8:00, 8:10 тръгване за не знам си къде, 8:30 не знам си какво. Вече толкова ми се спеше, че започнах да си губя мисълта. Всички се запътихме към леглата, но когато легнах разбрах, че въпреки умората и часовата разлика трудно ще заспя.


Labyrinth dice

Room pr03

— четвъртък, 3 февруари 2005

Последни приготовления

И двамата с Елена вече бяхме в отпуска и през деня свършихме някои останали за последния момент досадни неща. Накрая взехме да си подреждаме багажа. Най-проблемни бяха купищата подаръци, които бяхме купили и които се чудехме как по-добре да разпределим между двата багажа, така че да не ни отарашат на митницата. Баща ми ме беше предупредил, че на летището в Куба трябва да твърдим, че всичко, което носим, е за собствена употреба, а тези неща, които са прекалено очевидни — да ги сложим в багажа на Елена, не в моя. На нея нищо не можели да ѝ вземат, защото е чужденка.

И преди бях чувал подобни неща от познати кубинци. Ако те хванат, че носиш подаръци, примерно пет ризи, те карали да плащаш мито в размер кажи речи на стойността на самия подарък. Ако не платиш ти конфискуват ризите. Всичко това с презумпцията, че ги внасяш, за да ги продаваш на черно. Затова всичко, което носехме беше без етикети, смесено с нашите дрехи.

/ / /

Докато обикалях из хола и се чудех кои обувки да си взема, се спънах в пластмасовата закопчалка на куфара и тя се счупи. Ужасно се ядосах, защото както всички знаят, това е един много красив и скъп куфар, а и малко преди това вече се бях спънал веднъж във въпросната закопчалка и си бях казал: „Мамка му! Добре, че не се счупи!”. Но нямаше време да развивам жалното си виене, облякох се набързо и излязох да търся някакво лепило. Дотогава никога не я бях забелязвал, но се оказа, че точно до нас има железария. Влязох с трясък, погледнах продавачката право в очите и директно я попитах кое им е най-скъпото универсално лепило. Посочи ми някаква миниатюрна тубичка, която изглеждаше, сякаш точно ще стигне за закопчалката. Купих го без да се замислям. Оказа се чудно, издържа цялото пътуване.

Това като че ли беше последното препятствие, което трябваше да преодолеем, след гафа с билетите и тягостните ни притеснения за резервации, визи, казарма и затвор.

/ / /

Между другите неща, цял ден търсих и свалях парчета на един тип, Joan Manuel Serrat — испански певец, чиято музика бе белязала детството ми в Куба. Беше любимец на баща ми, а съответно и мой. Намерих един куп парчета с Kazaa, но скоростта беше такава, все едно се точеха от нелегален сибирски сървър, скрит в таен бункер насред тайгата. Няма и половин час и парчето се озоваваше в безопасност на хард дискчето и започваше да се върти до безкрайност заедно с другите. Спомнях си плочата, която имахме вкъщи. Казваше се Mediterraneo. Намерих в нета описа на албума и свалих всичките десет парчета. Записах и няколко касети с Бийтълс и Ролинг Стоунс за баща ми.

JMSerrat - Mediterráneo

Вечерта бяхме поканили няколко приятели вкъщи на нещо като импровизирано изпращане. Дойдоха Асен и Ира, Пати, Вера — заедно с три огромни сладкиша и Евгени, и последни — Сашо и Мая. Тони не дойде, но се обади по едно време, за да попита в колко заминаваме сутринта, с идеята да ни закара до летището и да ни направи подобаващо изпращане с Хора на певците под мостовете. Гарантирах му, че ако дойде в пет часа сутринта, вкъщи ще го чака чаша топло кафе.

Откарахме до към три часа в разговори и шеги. Много приятна и отпускаща вечер, която попадна точно в тясната зона на безтегловност между дните на напрежение преди заминаването и илюзиите ми. Слушахме Серат, смеехме се, а аз се чувствах щастлив и пред прага на едно от най-големите приключения в живота си.


Labyrinth dice

Room prin

(Без)полезна информация

За по-доброто разбиране на тази книга е необходимо да се знаят следните факти:

I.

Казвам се Карлос Богдан Арнер Байчев и съм роден в един мразовит декемврийски ден в град Камагуей, Куба. Трябва да е било към 16 градуса. Според майка ми съм се родил в два часа след обяд, а според баща ми в два през нощта. Той изтъква за доказателство това, че си спомнял как висели с баба ми пред болницата по нощите с едно одеяло. За съжаление баща ми не е човек, на когото може да се вярва за такива неща. Годината е 1973-та.

Carlos Bogdan
Carlos Manuel Arner Columbie

II.

Някъде към края на шейсетте, баща ми, Карлос Мануел Арнер Колумбие, заминава да учи химия в Москва. В Куба има недостиг на специалисти и много студенти се възползват от възможността да се изучат в Съветския Съюз.

III.

Майка ми, Валентина Делчева Байчева, чистокръвна българка, също заминава да учи химия в Москва, по-скоро бягайки от баща си, дядо ми Делчо. А той като млад искал да бъде учител, но станал партизанин, а след това партията го изпратила във военното училище и станал генерал. Със служебна Волга. Та вкъщи било малко като в казарма: равнис, мирно, физзарядка голи до кръста… И майка ми измислила да избяга по-далечко, в Московския химико-технологичен институт „Менделеев”.

Valentina Baycheva
Carlos & Valentina

IV.

Първата регистрирана среща между майка ми и баща ми се състояла в стола на института през далечната вече 1967. Баща ми видял майка ми, докато минавала покрай него с табла в ръка. Посочил я на един негов приятел и му казал: „Виждаш ли я тази, с белега? Аз ще се оженя за нея”.

Така и станало. Завършили и се оженили, въпреки недоволството и мрачните предупреждения на дядо ми. И заминали за Куба, тази далечна слънчева страна.

V.

През 1984-та година родителите ми се разведоха. Причината на всички причини беше пристрастяването на баща ми към алкохола. Година след това, през 1985-а, майка ми събра в три куфара всичко, което можа да събере и с двете си деца под ръка, се прибра обратно в България. Дядо ми използва случая следващите няколко години да поупражнява пред майка ми израза: „Ние те предупредихме, защо не ни послуша?”.
Когато пристигнахме, с брат ми Даниел едва знаехме български.

VI.

През 1990-а година баща ми с някакви връзки успя да уреди самолетни билети за нас с брат ми. Пътувахме сами и прекарахме един месец при него. Това е последната визита на острова за брат ми. А аз отидох отново през 2002-ра, най-абсурдното пътуване в живота ми. Не ме пуснаха да вляза в страната и ме върнаха обратно в същия самолет, с който пристигнах. След отчаяни молби от двете страни, разрешиха на баща ми да влезе в ничията зона на летището и така успяхме да се видим за около 15-20 минути. Причината да не ме пуснат беше, грубо казано, нередовни документи с любезното съдействие на кубинското посолство в София.

VII.

Пътуването през 2005-а беше внимателно планирано, за да се избегнат всякакви възможности за провал. С Елена, моята вярна спътница в живота, имахме резервация няколко месеца преди полета.

За нещастие, две-три седмици преди датата се оказа, че туристическата ни агенция не е потвърдила навреме резервациите и целият перфектно изграден план е пред срив. Кошмарни седмици в списъкa на чакащите за няколко полета.

Една седмица преди планираната дата, която от месеци бях съобщил на баща ми и около която се въртяха всички резервации, отпуски и други чудовища на нашето време случайно срещнах Петър Папазов, бивш съученик от Испанската гимназия. Той ми даде телефона на Петя, някаква приятелка на сестра си. Каза ми: „Ако тя не може да ти намери билети, значи просто няма билети”.

Няколко дни след това Петя ни намери билети. Точно четири дни преди датата на полета отидох до бюрото с издут от банкноти джоб. Върнах се вкъщи олекнал, опипвайки през целия път безценните листчета във вътрешния джоб на палтото си.


Labyrinth dice

Room prmn

Меню за деня

Room prcu

Преоткриването на Куба

Room prpr

Предговор

Room prmn

Меню за деня

Room prin

Въведение

Room pr03

четвъртък

Room pr04

петък

Room pr05

събота

Room pr06

неделя

Room pr07

понеделник

Room pr08

вторник

Room pr09

сряда

Room pr10

четвъртък

Room pr11

петък

Room pr12

събота

Room pr13

неделя

Room pr14

понеделник

Room pr15

вторник

Room pr16

сряда

Room pr17

четвъртък

Room pr18

петък

Room pr19

събота

Room pr20

неделя

Room pr21

понеделник

Room pr22

вторник

Room pr23

сряда

Room pr24

четвъртък

Room prbo


Labyrinth dice

Room prpr

Предговор

Посвещавам тази книга на Исабел, моята дъщеря. Това дори не е книга, а документално четиво със сантиментални отклонения. Разказва се за едно пътуване до Куба през февруари 2005-а година. Първоначално мислех, че го пиша, за да ми помогне да не забравям детайлите, но постепенно взех да се отплесвам, докато нещата не стигнаха до тук.

Когато се върнах, много хора ме питаха какво е там. На приятелите чистосърдечно признавах, че не мога да го опиша, че главата ми се рее в космоса и че няма да се върне скоро. Но на останалите се налагаше да разказвам по нещичко, защото не обичам да изглеждам груб. Почти винаги ми задаваха и по някой въпрос, на който не знаех отговора. Например: „Тоя Фидел, няма ли да умира вече?”; „С колко пари на ден може да се изкара?”; „Има ли акули в морето?”. А след това не се чувствах добре, защото за Фидел нямам представа, за парите е относително, а акула никога не съм виждал.

Оказа се, че не мога толкова лесно да обясня какво е там. Впечатленията ми бяха какофония от ярки детски спомени, примесени с емоцията от дългогодишното завръщане и присъщото за големите търсене на обяснение за всяко нещо. Затова реших да напиша всичко така, както го видях и както го почувствах, без да се старая да отделям истината от собствената си митология. Да разкажа не какво е там, а какво се случи, докато бях там. Така ми е по-лесно и по-честно.

Цялата история е много лична, почти сълзлива. Описаните събития касаят единствено мен и хора много близо около мен. Това е и нещо като обяснение в любов. От край време страдам от страстта да обяснявам на хората писмено колко са важни за мен и колко ги обичам и ценя. Сигурно е така, защото не им го казвам достатъчно често.

Много бих искал, когато някой прочете това, да изпита онова странно желание — да бъде по-добър човек. Като Боб Марли, Хосе Марти или като Здравко. Ще съм много доволен, ако син реши, че трябва да бъде по-добър син, а баща — по-добър баща. Или приятел — по-добър приятел. Даниел Петков веднъж ме попита от Сан Франциско още ли го има онова капанче, срещу трета сменна, където малкото било 100 грама, а голямото 200. Нямам представа, това капанче някакси съм го пропуснал. Но едно нещо е ясно — понякога в живота и малкото е голямо. Така че ще се радвам и на всякакви дребни неща.

— Неделя, 3 април 2005 г.