— вторник, 15 февруари 2005

Домът на Лейсмер

Това беше денят определен за големия купон в наша чест. И макар че първият купон съвсем не беше малък, то някакси не се броеше, защото беше импровизиран и най-важното — нямаше печено прасе.

Реанимирахме на сутринта в къщата на баба ми, до старата дъскорезница, когато Марианне, жената на братовчед ми Лейсмер, ни покани с Елена да я придружим до тях, докато свърши някаква дребна задача. Тук трябва да кажа, че Лейсмер и Карлитос, двамата ми братовчеди, са едни от хората, които перфектно помня, понеже са горе долу на моята възраст — Карлитос е мой набор, а Лейсмер е една година по-голям. Баща ми и Баби, както обикновено, ме бяха подготвили с малко предварителна информация за всеки от тях, като очевидно Лейсмер им беше нещо като любимец. Имаше две деца и жена и правел невъзможното, за да осигури храната на семейството си.

— Ах, Лейсмер е такъв сладур, много ми е мъчно за него; — говореше Баби — трепе се, само и само да изкара нещо допълнително, да сложи някакво месо за вечеря. Непрекъснато се чуди какво да измисли.

/ / /

Едно от чудесата на Куба е глаголът inventar, измислям. Върви ръка за ръка с една купчина други глаголи, като conseguir, resolver и прочее. С течение на времето тези думи се отделиха от смисъла, който фигурира в Речника на Испанската Кралска Академия и се озоваха на фронтовата линия на разбирането и обяснението на философията на кубинския начин на живот, ако в него изобщо има някаква философия.

Може да се каже в Куба благата не се произвеждат, а се измислят. Както казах преди това, в Куба няма достатъчно храна. Нито достатъчно дрехи, нито кафе, нито сапун. Няма и пари. Но човекът е така устроен, че иска да живее и малко му трябва, за да започне да иска да живее по-добре. И единствения начин това да стане в Куба е да се измисля.

Кубинецът измисля всеки ден, всяка вечер. Върти безброй дребни далаверки, импровизира, натъкмява, намира, отмъква, поправя, ремонтира, препродава, използва всяка възникнала ситуация, всеки шанс, колкото и малък да е той, инвестира, сприятелява се, върши и иска услуги, като се лови дори и за най-тънката сламка, в стремежа си да си осигури буквално всяко нещо. Дори бих казал, че повечето неща, с които се захващат кубинците са тънки сламки.

И най-смешното е, че колкото това се отнася за човека, толкова се отнася и за държавата като цяло. Повече от 45 години ембарго от страна на САЩ, господарите на света, ги бе научило да намират съюзници сред недоволните и приятели сред низвергнатите. За всеки проблем се измисля алинейка, параграфче, указ, постановление, подшушване, стратегия, конференция, призив, декларация, нов враг и т.н. Баща ми цял живот беше ръководил предприятия и ми беше разказвал за това какво се случва, когато се счупи някоя част или възникне някой друг проблем. Горе долу като във вица за Киркор и Гарабед: „Паре нема, действайте!”. „Ние измисляме невъзможното”, ми каза.

И така, докато Лейсмер се занимаваше с измисляне на невъзможното, Карлитос играеше ролята на самотния вълк, последният романтик в семейството, който все още се луташе в живота, без да намери призвание и семеен уют, и който продължаваше да държи отворена вратата на бъдещето си. По-късно вечерта ми призна, че искал деца, и жена, и всичко, което по тези места се възприема като нормален живот, но че беднотията не му позволявала. „Никой не иска да е с теб, когато нямаш нищо. Тук вече няма любов, всичко е по сметка. Айде да се съберем, че да ни е малко по-леко, да си спестим малко разходи, да се крепим един другиго… и т.н. Никой не се жени по любов вече”, ми обясняваше. Отказах да му повярвам.

/ / /

Но да се върнем на Марианне. Тръгнахме към дома им, като по пътя тя на няколко пъти се опита да ни предупреди, че къщата не е нищо особено и даже е много бедна, така че да не се стряскаме. Разговора ни се въртеше главно около това колко е трудно всичко.

Не след дълго стигнахме и колкото и да бяхме предупредени, това, което видяхме ме удари в диафрагмата и ме остави без дъх. Не знам с какво да сравня това място. Беше малка дървена барака, по-скоро пристройка към друга по-голяма къща. Вътре нямаше почти нищо освен три легла. През тъмните, почти черни дъски се виждаше навън и всичко изглеждаше като че ли всеки момент ще рухне. Съзнанието ми отказваше да повярва, че мои роднини могат да живеят в такава мизерия. Марианне ни обясни, че това било уж временно, че живеели от три години там, в очакване да им дадат ново жилище, че били в не знам си какви списъци и т.н. Задушавах се и излязохме отвън. Един човек переше на мивката, която беше навън, на открито. „А, това е нашият съсед, много добър приятел, запознайте се — каза Марианне. — Хей, Алфредито, виж, това са моите братовчеди от България”, извика. „Добър ден”, казах, и изпаднах в едно от онези мълчаливи състояния, в които на човек му се ще да захвърли работа и благосъстояние, и сигурност, и всичко — да захвърли съдбата си и да тръгне да броди сам по света.

И покажи снимката някой ден

Следобед баба ми Емилия седна с нас на изтърбушения диван, току под снимките на Фидел Кастро и Камило Сиенфуегос и извади кутията със спомени. Започна да вади невъобразими боклуци, като за всяко нещо ме питаше дали си го спомням. „Това помниш ли го?”. Държеше в сбръчканите си ръце медна чиния, на която беше гравиран старинен град, най-вероятно Търново. Познах я, това нещо трябва да е стояло години наред на стената в хола ни, закачено от майка ми. Такива неща можеш да не забелязваш с години, но не се и забравят. „А това?”, този път показваше бродирана покривка за маса. „Това са от нещата, които българката остави, след като замина”. Българката, така наричаше майка ми. „Аз лично минах през Хавана тогава с два куфара и събрах всичко, каквото можах, платове, дрехи. Виж, не е ли красиво?”. Беше парче бреза с издялкано еленче в него. И него си спомнях. „Яд ме е, че не взех пердетата, после оная кучка ги отнесе”, продължи тя, като смени умилението със гневно-заплашителен тон. Говореше за една от жените на баща ми, чиято история и досега е забулена в мистерия за мен.

Да се говори за тази жена, Маргарита, беше нещо като табу в семейството. При предишното ми посещение, в далечната 1990-а година, Майра веднъж отнесе голям скандал от страна на баща ми, когато я хвана да ми разказва за нея. Леля ми точно започваше с: „Ама как, не знаеш ли, че баща ти се ожени? Тя беше доста по-млада от него…”, когато отнякъде изникна баща ми и се развика: „Знаех си, аз си знаех, че ще започнеш да говориш глупости. Просто като се усетих, че ми липсвате двамката и се сетих, че си го хванала за слушател. Не можеш да се сдържиш да не разкажеш, нали?! Като някоя кокошка си… дай ѝ да кудкудяка само… и клюки!”.

Тогава не успях да разбера нищо повече. Нямаше да разбера и този път. Баща ми мина покрай нас и не даде на баба ми да се разгърне. Каза: „Тръгваме!”, качи ни в колата и ни закара до града да ни поразходи. Обясни ми, че Гуантанамо бил най-американският град в Куба. Бил построен изцяло по американски план, с прави, успоредни улици, с номера вместо имена и т.н. В миналото това е бил градът с най-много барове, публични домове и казина в Куба след Хавана. Заради американската база.

/ / /

Реших, че искам да се подстрижа и не след дълго намерихме бръснарница, издържана в класически петдесетарски стил. Вътре имаше поне петнадесет стола за бръснене. Интересен факт е, че кубинците са маниаци на тема да са подстригани и избръснати. Предполагам, че и правителството напълно подкрепя тези навици, за да отпуска такива помещения. Вече не просто исках да се подстрижа, исках да се подстрижа точно на това място.

Услугата струваше две песо. Първо се минава през касиерката. Тя извади едно малко листче, написа на него с разкривен почерк „8”, подписа се, удари му един печат и ми каза на кой стол да отида. Насочих се към стол номер осем. На масичката отпред имаше картонче, на което пишеше: „Работим за народа, с качество в нашите услуги”. Седнах на стола, а бръснарят с театрални жестове ми нахлузи онзи бял чаршаф на врата. „Нула номер, нали?”, попита със спокоен глас. Докато кимах, усетих някъде отстрани блясъка на светкавицата. Погледнах и видях Елена с фотоапарата, ухилена до уши, докато баща ми коментираше нещо на ухото ѝ. Бръснарят не направи знак това да му е направило каквото и да е впечатление. Беше черен, както по-голямата част от жителите на Гуантанамо и изглеждаше толкова съсредоточен върху работата си, с такова старание хващаше малко от тук, малко оттам, с такава нежност и прецизност нагласяше главата ми в дадено положение, че сякаш всичко бе изчислил предварително с помощта на суперсложни тригонометрични функции.

Отдели ми толкова много време, че бях готов да се обзаложа, че имат норматив, нещо като Кубински Държавен Стандарт, под който в никакъв случай не трябва да слизат, ако искат да обслужат качествено народа. Започнах да се чувствам неудобно. Не смятах, че главата ми заслужава чак такова внимание. Вкъщи за няколко минути сам си бръснех цялата глава с машинката. Както и да е. Накрая като че ли взе да привършва. Започна да ме маже с различни лосиони и да ми разтрива главата, после ме изчисти с четката и докато ме разкопчаваше зад врата тихо каза: „И мини някой ден да покажеш снимката”. С рязко движение махна чаршафа и като някакъв тореадор го изтръска между столовете.

Една истинска кубинска фиеста

Следобеда започнаха приготовленията за празненството. Купихме една каса бира. Чичо ми Орландо изнамери някакъв ром, в пластмасови шишета по литър и половина. Имал някакви връзки в една военна столова наблизо и го взел на много добра цена.

Прасето трябваше да бъде пожертвано, това беше ясно. Особеното в случая беше, че Карлитос и Лейсмер настояваха аз да го заколя. Така трябвало. Но аз съм хитро куче и веднага прехвърлих топката на Елена. Казах им, че тя е завършила медицина, че е лекарка и че може да го заколи много по-професионално от мен, ей така, както си закопчава шнолата. Те се зарадваха като деца и започнаха да я преследват, за да ѝ напъхат в ръката един грамаден ръждясал, многократно ремонтиран нож.

Елена ги гонеше на чист български: „Абе вие луди ли сте, какво прасе!?! Карлооос!!!”. Постепенно стана ясно, че няма да могат да я убедят и стигнахме до компромисно решение, само да гледаме как го колят. Карлитос беше особено усърден в обяснението защо искат това от нас. Твърдеше, че те искат да направят една типично кубинска празнична вечер. Да ни покажат как се веселят кубинците, a lo cubano и т.н. И коленето било важна част от самия купон. Елена каза, че чудесно разбира това, но че изобщо не я грее и категорично отказа да гледа, докато аз не можех да рискувам мъжествеността си и каза, че ок, ще гледам.

Горкото прасе. Теглиха му ножа. Не бих казал, че танцуваха сатанински около трупа му, но си личеше, че не затъват в мрачни мисли за преходността на живота. Орландо държеше пред отворената рана една голяма очукана метална кана, в която трябваше да събират кръвта за кървавицата, но то се мяташе неистово и много неблагородно не позволяваше това да стане гладко и професионално.

Последва чистене, поливане с вряла вода, докато не се стигна и до най-интересното: забучването на прасето на шиш. Който не го е правил, да знае, че не е лесно. С голямо бутане и нагласяне Карлитос и Лейсмер успяха най-накрая да прокарат кола през тялото му, след което се заеха да го разпънат на кръст, като му захванаха краченцата с парчета тел за една закована напряко летвичка. Не искам да звучи богохулно, но ако сред прасетата имаше религия, то това нещастно създание със сигурност щеше да един от мъчениците им. Орландо се зае да го приготви на огъня, който сам запали.

Хората лека-полека започнаха да се събират, трите чашки влязоха в обръщение и двора взе да се изпълва със смях. Измежду поканените имаше един арогантен индивид, който беше донесъл ром собствено производство. Настояваше всеки да го опита и крещеше наред: „Bimba! Hueso de Tigre! Пробвай! Хавана Клуб!”. Същият, доколкото разбрахме се издържаше от роднини в Щатите и се занимаваше именно с това, правеше ром нелегално. Бойният му вик Бимба! постепенно набра популярност и стана съвсем лесно човек да проследи кога и в кой край на двора малка доза алкохол се влива в нечие гърло.

Къщата продължи да се пълни. Отвсякъде прииждаха нови и нови хора и в един момент слънцето залезе и за пореден път се оказах във вихъра на развилнели се по-близки и по-далечни роднини, които ме дърпаха да си говорим. Чичо ми Енрике отново подхвана неговата си тема, за това защо не съм останел в Куба, че там имало също чуждестранни фирми, които плащали в долари. Синът му, братовчед ми Енрикито, крещеше наляво надясно: „Бимба!”, обръщаше чашки и пускаше хапливи забележки към всеки, който му се изпречи.

Прасето скоро бе готово и всеки започна да граби от тавата каквото докопа. Аз загризах един свински крак, спокойно мога да кажа — най-вкусното свинско краче в живота ми. С едната ръка го държах, докато с другата се опитвах да снимам. Децата тичаха насам натам и щом ме видеха с фотоапарата, веднага ме обграждаха и започваха да крещят: „Дай да видя! Дай да видя!”. Скупчваха се около LCD дисплея и замръзваха за секунда, неподвижни и мълчаливи, докато софтуерът зацепи, че съм натиснал копчето, с което се показва последната направена снимка. В мига, щом снимката се покажеше върху малкото екранче нещо ставаше с тях — сякаш се освобождаваха от магията, която не им позволяваше да мърдат, разпръсваха се в безпорядък и отново започваха да се държат естествено, да крещят, да тичат и да бесуват.

Братовчедите ми Карлитос и Лейсмер, вече подпийнали, решиха, че могат да говорят английски. Хванаха Елена и започнаха да ѝ обясняват нещо, как сме трябвало да дойдем в Гуантанамо някой път, но без „старците”. Да си прекараме сами ние младите в някакво ранчо, при един техен приятел, да ядем хутия, да се возим с лодки и не знам какво още. Минавах от време на време и заварвах Карлитос да обяснява на Елена със силен кубински акцент: “It’s a town, a small town. Not a city!”. Подкрепяше думите с жестове — когато казваше “a small town” очертаваше малко пространство с ръце, а когато идваше частта: “Not a city!”, разширяваше кръга. Елена се превиваше от смях. След като се върнахме я чух да разказва на приятелките си: „Те кубинците, като се напият и започват да говорят на английски и стават много смешни”.

На двора музиката трещеше с всичка сила и жените взеха да ме бутат натам. Искаха да танцувам, а аз нямаше как да им обясня, че не мога да танцувам на тази чалга, че съм пънкар и т.н. Сигурен съм, че никой на купона не знаеше какво е това пънк, а обяснението ми едва ли щеше да ги убеди.

Баща ми също беше обект на изнудване. Той по принцип не танцува, но само и само да се отърве от досадниците се завъртя три-четири пъти, с което предизвика бурни овации. Следващият, разбира се, бях аз. Пробвах да отбия номера, но беше ясно, че няма как да мина само с това. Пък и реших да им покажа, че не съм някакъв супер-смотаняк, така че си навих ръкавите и се впуснах в псевдомръснишки движения, които също предизвикаха всеобщ фурор.

Някой ми взе фотоапарата и взе да снима наоколо. Жените ме питаха ако си снимат коремчетата дали ще могат да си намерят гаджета от България. Леля ми Майра настояваше да видя по какъв първобитен начин се прави кафе в къщата. Енрикито крещеше: „Бимба!” и вилнееше. Всичко беше прекрасно.

Орландо

В един момент на вечерта забелязах, че Елена пуши сама пред къщата и отидох при нея. Орландо и Алюска, братовчедка ми от втория брак на Орландо, се присъединиха към нас. Орландо беше много сладък. Вече се беше омаял и с натъртване започна да ми обяснява обичайните неща:

— Ти… ти трябва да знаеш, че това е твоята къща. /пауза/ Когато… когато и да дойдеш винаги тук ще имаш тази къща, тя е твой дом… /пауза и движение с пръст, очертаващ кръг около къщата/ И ние сме твоето семейство. Трябва да знаеш, че винаги, винаги тук ще имаш своето семейство. /пауза/ Каквото и да се случи…

И т.н. в тоя стил, с обичайния драматизъм и стискане за рамото. По едно време се обърна към Елена, която стоеше отстрани, усмихваше се и очевидно нищо не разбираше. Орландо почувства, че и тя трябва да знае това, което току-що ми беше казал и проговори и той на английски.

— This… — пръста му сочеше надолу към земята — This is your house… He… He… — Орландо сочеше към мен, но познанията му по английски, или по-скоро липсата на такива, не му позволиха да продължи в тая насока, затова започна наново — We… we are family… — изведнъж забеляза Алюска, която стоеше и се хилеше отстрани на баща си. Прегърна я и започна да я сочи с пръст — She… She… She is my sister!

Почти едновременно аз, Елена и Алюска започнахме да се превиваме от смях. Братовчедка ми се смееше и буташе баща си: „Татко, ти знаеш ли какво каза току що беее… че съм ти сестра, хахахах…”. Орландо ни гледаше с глупава усмивка на лицето и направи още един опит да завърши речта си. Обърна се към мен и каза: „Да знаеш! Преведи ѝ после какво съм казал!”, посочи Елена и ме прегърна, като започна да се смее.

Баща ми се присъедини към нас. Разказах му за новата сестра на чичо ми и той реши, че е време да го откараме до тях. Орландо живееше сравнително близо и Елена дойде с нас, за разнообразие. И може би заради нея, на връщане баща ми изведнъж намали на едно място и бавно спря колата. „Помириши”, я подкани той. През прозорците на колата започна да влиза вълшебен аромат. „Виждаш ли онзи храст. Това е жасмин. И мирише само през нощта. Ако минем оттук утре, ще видиш, че няма да мирише така”, каза баща ми. Обожавам, когато природата измисля такива интересни неща. „И защо е така? Защо само през нощта? Как така през нощта мирише, а през деня не?”, попитах в пристъп на внезапно малоумно детско любопитство. Исках само да науча цялата интересна история, може би мита, който стоеше зад нея и ако имаше някой, който да можеше да ми го разкаже, то това беше баща ми. „Откъде да знам, просто тогава си мирише”, каза баща и запали колата, за да се върнем в къщата на баба ми.

Калдоса

Партито започвана да достига точката, когато емоцията завладява състава и кара всеки да се чувства непосредствен, искрен, директен и всемогъщ. „Старците” един по един напускаха купона и на полесражението останаха само най-силните и жизнени. Лейсмер ме попита дали в България пият както в Куба. Отвърнах му, че и тук се порка доста. „А какво пиете там?”, попита невинно. „Ракия, водка, уиски, джин…”, започнах да изброявам. „Аха… Аз веднъж пих джин. Беше го донесъл един приятел… като водка такова”.

През това време Енрикито и останалите вече ме бяха наобиколили и започнаха да ме разпитват за жени, за това какви били българките, дали били горещи, с колко жени съм спал и тем подобни. Опитвах се да заобикалям хитро по-неудобните въпроси, когато Енрикито ме хвана пак под ръка и директно не ми зададе въпроса, който го мъчеше. „Добре де, вие там, във, как беше… България, какво пиете за мъжка сила?! А? Ако искаш да го вдигнеш, ама здраво!”. Около мен всички се заливаха от смях. Като че ли ме взимаха на подбив, все едно те бяха някакви експерти, а аз новопристигнал от гимназията отличник с очила с дебели рамки.

Разбрах, че Енрикито има нещо предвид и услужливо го попитах какво пият тук, за мъжка сила. „Ние пием калдоса!”. Всички отново избухнаха в смях. „Ако някой път имаш среща, и си уморен, и си скапан, а искаш да се надървиш здраво, ама здраво, тогава трябва да пийнеш една калдоса, за сила! И ще видиш тогава… какво става!”, каза Енрикито, като откровено се държеше за панталоните си. Знаех, че думата caldo в испанския взик означава бульон. Значи caldosa трябваше да е нещо подобно. И все пак, сигурно имаше някаква тайна съставка, която да действа като афродизиак. „Ама каква е тая калдоса, какво има в нея?”, попитах глупаво. „Не знаеш ли какво е калдоса? Това е супа бе, бульон. Взимаш едно пиле и го сваряваш, сипваш му малко сол и това е. За мъжка сила! Можеш да сложиш вътре и още нещо, каквото се сетиш. Чакай бе! Ей сега ще ти направим една калдоса, да видиш…”. Тълпата започна да скандира: „Калдоса, калдоса…”. Енрикито с решителна крачка тръгна към кошарата, измъкна едно пиле и го помъкна към къщата.

Отново настъпи хаос. Всички крещяха едновременно, говореха едновременно и едновременно ме дърпаха нанякъде. Музиката гърмеше на двора, докато някой като че ли се опитваше да разубеди Енрикито да не жертва горкото пиле. Баби ехидно ми обясняваше: „Те тия ходят гладни по цял ден и като пият един бульон и как няма да не им дойде силата…”. Почти не помня какво точно се случи, само си спомням, че влязох в къщата по едно време и видях по земята следи от кръв. Уплаших се да не е станало нещо и намерих наблизо Елена, която ми разказа всичко: „Ами този, Енрикито, започна да блъска главата на пилето в земята. В началото помислих, че е някаква плюшена играчка… и чак после осъзнах, че е пилето”. Погледнах към печката и видях една тенджера, която вреше спокойно на огъня. Скоро щях да пия калдоса.

Съзаклятниците

Карлитос беше решил, че трябва да ми подари нещо, но май единственото, с което разполагаше бяха няколко книги, откраднати от библиотеката. Първо ми подари една антология на кубинската поезия от последните двеста години. Аз от своя страна му дадох швейцарското си ножче. Първоначално отказа да го приеме, подозирам, че му беше неудобно да приеме нещо толкова „материално”, но аз държах да му оставя някакъв предмет, който да ползва често и който да му напомня за мен. Карлитос, дали от въодушевление, дали защото почувства, сякаш дава по-малко при размяната, изчезна в стаята си и се появи минутка след това с още две книги, едната за процеса над Фидел и сподвижниците му след нападението на казармата Монкада, а другата — със записките на Че Гевара по време на революцията. Не исках да ги приема, но се наложи да отстъпя пред настойчивостта му. Убедих го, обаче, да не ми дава повече, под претекст, че няма да мога да ги събера всичките в багажа. Както се беше засилил като нищо щеше да ми подари цялата си библиотека.

/ / /

Лека-полека хората започнаха да си тръгват и последни останахме аз, Карлитос и един съсед да лочим една бутилка Гуаябита дел пинар, която отново някой заблуден беше донесъл и която отново беше останала последна. В тон със снишаването на общия шумов фон и разговорът ни стана по-тих. Заговорихме за политика — за Куба, за Щатите, за България, за социализма, капитализма и куп други глупости. Хората си бяха тръгнали и вече нямаше кой да ни прекъсва. Можехме да дискутираме спокойно, надълго и нашироко.

Всеки гореше от желание да се изкаже, като все по-малко се учудвах на нещата, които чувах. Тези хора се бяха научили да живеят в един неразбираем свят, с абсурдни закони и правила, със забрани и ограничения за всяко нещо, без планове, без надежда и без мечти. Изглеждаше, сякаш за тях всичко беше временно, яж и се весели сега, че утре може и да няма. Искаха промяна, но не знаеха каква. Оплакваха се от това колко са зле, а същевременно радостта и усмивките им бяха заразително истински. Противоречаха си на всеки две изречения. Страхуваха се от непознатото, от това, което ще дойде след Фидел. Искаха „да дойдат американците”, а едновременно с това се страхуваха, че всичко ще изкупят на безценица, че отново ще трябва да робуват, този път на друг, чужд господар, че ще им отнемат и малкото, което имат. А това, което оставаше за отнемане беше, по ирония на съдбата, единственото, което им даваше Фидел — измамно усещане за независимост, за собствена позиция, за национална гордост, че Куба устоява на натиска на целия свят, че сама търси и проправя своя собствен път.

В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Накрая взех думата, за да разказа за това как са минали промените в България. Предполагах, че щеше да им бъде интересно, можеше да потърсим паралели между тяхната и нашата ситуации. Разказах им как е било в България преди, какво е положението сега, през какво сме минали. Но основното, в което се заинатих да ги убедя беше едно: че нямам идея кое е по-добро или по-лошо, но че просто не можех да си представя по-зле от това. Имах предвид по-зле от това да нямаш какво да ядеш и на всичкото отгоре да ти е забранено да се размрънкаш здраво против това.

Тази нощ за мен нямаше алтернатива — нещо трябваше да се промени и то нямаше как да стане, докато Фидел е на власт, с други думи — жив. Опитах се да им обясня удоволствието да можеш да казваш каквото си искаш без страх или без да ти пука, че някой ще те чуе. Нещо толкова дребно, че разбираш колко е хубаво само когато си го имал и ти го отнемат. Говорех с голям патос в този дух, когато по едно време Карлитос сложи пръст на устата си и каза: „Шшшт, тихо, че бабата май идва”. Всички млъкнахме и наострихме уши. „Тя е комунистка…”, отново прошепна тихо и тримата избухнахме в смях.

/ / /

Днес се замислям за думите си в онази нощ. Опитвам се да обясня и оправдая позицията си. Наистина, може ли да бъде по-зле от това? Какво може да загуби човек, който няма нищо? Може би тези хора имаха нещо: способността да се наслаждават на момента. Това бяха най-щастливите, щедри и приветливи хора, които бях срещал. Как щеше да им се отрази, ако им разрешат да си правят планове, да мечтаят? Дали и как биха понесли такова бреме?

Повечето хора познават Куба от изрезки в печата, от документалните филми по Discovery Channel, от филми като Buena Vista Social Club. И знам, че много от тези хора мечтаят да отидат и да се потопят в музиката, слънцето, страстта и енергичността на този застинал във времето остров. Клише е, но Куба наистина е цвят и музика, и наистина е застинала във времето. Казват, че най-големите клишета са и най-сигурните истини.

В България често чувам израза: „хайде да отидем, преди да се е променило”, един вид — преди да се е прецакало, преди да е станало като навсякъде. Да, сигурен съм, че няма човек, който да стъпи в Куба, и който поне веднъж да не си зададе въпроса до кога ще просъществува всичко това. Сигурен съм, че няма и един луничав германец със сандали и бермуди, който да не му е минало през ума, било то и само веднъж, било то и под формата на едва доловим горчив полъх откъм морето, че този свят, такъв какъвто е, рано или късно е обречен да изчезне.

А за мен нещата бяха още по-сложни, защото ми се беше отдала невероятната възможност да се върна назад във времето и да се разходя в собственото си минало. Едва ли не единственото нещо, което не ми бе позволено да правя, бе да преправям историята. Можех ли да искам всичко това да изчезне? Да изчезне светът, в който прекарах най-щастливите си години като дете, да унищожа машината на времето…

Оказа се, че мога. Бях прекалено пиян, безпомощен и ядосан на мизерията около себе си. Да приемем, че за да съществува всяко нещо на света си има цена, която трябва да бъде платена. Е, ако за кабриолетите от петдесетте години по улиците; надписите „Родина или Смърт, Ще победим!” и „Винаги 26 Юли” по стените; чувството за национално достойнство и всички блага и постижения на Революцията тряваше да се плати с разруха, глад и страх то не, не бях съгласен.

Пред очите ми бяха домът на Лейсмер и връзката зелени банани в ръцете на Карлитос. Ако зависеше от мен, в онази нощ бих жертвал цялата магия на Куба, само и само роднините ми да не бъдат принудени да живеят по този начин. Когато към четири-пет сутринта тръгнахме да си лягаме и си застискахме ръцете, малко преди да се разделим, прегърнах двете момчета и грях ми на душата, тихо им прошепнах: „Айде пичове, лека нощ, и ега пукне тоя Фидел по-скоро, че да приключваме вече с тая история”.

— понеделник, 14 февруари 2005

Човекът от друга планета

Отново спахме в най-хубавото легло в къщата, а дали не и единственото. С Елена цяла нощ си дърпахме едно опърпано одеялце и на сутринта се събудихме кисели и зъзнещи от планинския студ. Мигел, жена му и трите му деца спаха на едни големи дунапрени на земята в дневната. Такива абсолютно същите дунапрени имахме в казармата, си спомних.

Ястието за деня беше най-безумното от началото на пътешествието ни, но баща ни беше непреклонен: трябваше да отидем до никеловите мини на Никеро и да се видим с Маркос Портал, низвергнатият от Фидел бивш Министър на Основната Промишленост, смятан на времето от много хора, за третия по сила човек на острова, след двамата братя. Опитах се да обясня на баща ми, че нямам никакво желание да се срещам с бившето величие и дясна ръка на Фидел, но той на свой ред се опита да ми обясни, че това е наистина важно за него. Така че се приготвихме и не след дълго се сбогувахме с любезните ни домакини и се натоварихме в героичния ситроен.

/ / /

Вече започвахме да се чувстваме разбити от толкова път. Аз, разбира се, си бях ок, досега не е установено научно колко път трябва да измина, че да не искам още, но се притеснявах за Елена. Изкачвахме баир след баир, нагоре надолу по разбитите пътища, а Елена изглеждаше все по-мрачна и по-мрачна и все по-рядко сдържаше мрънкането си. Често ни караше да спираме за почивка, молеше баща ми да намали, да кара по-внимателно, да затворя прозореца, че ѝ духало.

Вече бяхме близо до мястото. Оставаше ни кажи речи един баир, но за всеки случай спряхме да попитаме за пътя един самотен работник, който висеше край пътя. Той започна да ни обяснява, но смени тактиката в движение, като съвсем между другото спомена, че и той бил за там, та така и така, дали не можело да го хвърлим, тамън щял да ни покаже по-точно как се стига. Нямаше как да му откажем. Изкарахме Карлос Даниел от багажника и качихме чернокожия, който доволно се настани върху резервната гума.

Никеро се намира в областта Pinares de Mayarí, същата от песента Chan chan от Buena Vista Social Club. Пътят минаваше покрай борови гори, между които имаше засадено кафе. Идея на Фидел сигурно. Баща ми и Антонио не спряха да се дивят на това, като разпитваха работника добре ли расте кафето между тези борове и в тази червена песъчлива почва. „Хубаво е бе! Доколкото знам…”, твърдеше работника, а Антонио отговаряше с замислени хъмкания и тихи: „Ей, какво нещо, не знаех, че кафето може да расте между борове…”. „Знаеш ли, примерно, — обърна се баща ми към мен — че вече изсичат боровите гори от плажовете? Нещо прецакват пясъка, не знам какво е точно…”. Един от любимите ми плажове от детството ми беше именно Los Pinos, където боровете стигаха буквално до самия плаж.

Минахме покрай малка кабинка край пътя, поредният пункт, където униформени служители ни оглеждаха подозрително. „Заради кафето е. — каза работникът — Следят някой да не изнася”.

/ / /

Прекосихме най-голямото препятствие, един висок баир: La loma de la bandera, накратко — разбихме се от път, за да стигнем накрая до една сравнително малка едноетажна постройка, оградена с телена ограда, на върха на най-големия баир в околността. Кубинското и канадското знаме се вееха тъжно над два паркирали джипа. Наоколо не се виждаше никой. Това беше командният център на мините.

Слязохме от колата и баща ми влезе в сградата, за да провери там ли е Маркос, докато ние се заехме да обикаляме наоколо и да подритваме малки бели камъчета. Историята на заточението му според баща ми била, че Маркос се противопоставил на Фидел, в някоя от онези изключително важни дискусии, които водят важните мъже и които решават съдбите на милиони. И така Фидел го махнал от поста министър, под претекст, че не можел да се справи с енергийната криза в Куба и го заточил в Никеро, в това забравено от Бога място.

/ / /

Маркос го нямаше. Бил някъде по мините. Ако не мрънкахме, то мълчанието ни беше достатъчно обвинение за баща ми, който излизаше, че ни е докарал дотук за нищо. За да потуши недоволството ни, той беше принуден да заяви, че ако до половин-един час Маркос не дойде си тръгваме. Каза го по начин, който плачеше за нашето гузно: „Не бе, не… Айде сега, дотук сме дошли… Ще го изчакаме, кво да правим сега, ти не си виновен…”. Но никой не пожела да го каже.

През това време няколко секретарки загряваха телефонните линии, в опити да локализират Маркос. Накрая някой каза, че идвал, че бил тръгнал от някъде си и че всеки момент ще дойде. И наистина, след половин час Маркос дойде. Един сребърен джип наби спирачки пред нас и сред облак от червеникав прахоляк от него слезе дребно човече с вид на извънземно. Беше доста светъл за кубинец, с много зачервени светлосини очи и припрени движения. Ръкува се с всички наред и набързо ни попита как сме, докато ни тикаше към кабинета си. Тамън да си отворя устата и любезно да отговоря нещо, когато разбрах, че няма смисъл — Маркос вече беше подхванал друга тема, а ние едва съществувахме някъде из невидимите покрайнини на реалността му.

В кабинета му имаше бюро с компютър, няколко стола и една дъска, на която висеше разпечатана голяма схема с нещо като напречен разрез на вагончета, които се дърпат по един баир. Още с влизането ни започна да обяснява нещо за мините; за технологията, която сега внедрявали; за добива (в тонове); за линиите; доставките и т.н. Подкрепяше обясненията си като от време на време сочеше към схемата. За първи път от много години насам се почувствах отново като студент.

Мислех, че ще бъде поредната стандартна среща, по време на която някой установява колко съм пораснал и как съм станал истински мъж, припомня ми една или друга случка от детството ми, къде сме ходили заедно, какво съм бил направил аз и т.н. Но вместо това срещу нас стоеше кубинският Наполеон Бонапарт.

/ / /

Да, Маркос беше напълно луд. Слушах го и осъзнавах, че за него хората не бяха Ники, Гогата и Комби, а просто някакви цифри върху черната дъска. Пращаше тонове руда от единия край на дъската към другия, откриваше хиляди нови работни места, прехвърляше и разпределяше с бързината, безпогрешността и безцеремонността на великите умове.

Баща ми от своя страна, го слушаше в захлас, като от време на време успяваше да го прекъсне с някоя уместна забележка или дребно въпросче, от тези, които недвусмислено показват, че си много в час с нещата. Погледнах към Елена с един поглед, в който вложих много молба. Трябваше просто да изтраем лекцията, да издържим, да оцелеем. Но се оказа, че това не е всичко. След 10-15 минути теория Маркос изведнъж погледна часовника си и каза: „Абе какво ви обяснявам, дайте да отидем да ви го покажа направо!”. Баща ми веднага скочи.

Зачудих се как да преведа това на Елена. Чувствах се все едно трябва да ѝ кажа, че друга жена е бременна от мен. „Елено, той иска да ни води в мините…”, казах с половин глас. „А не! Аз никъде няма да ходя!”, отсече тя и разбрах, че този път наистина няма да мръдне. „Вие ходете”, добави после малко по-меко.

И така, тръгнахме без нея, като я оставихме да ни чака на стола в кабинета на Маркос под претекст, че ѝ е лошо. Мъчно ми беше за нея и се опитах да я разведря малко преди да излезем: „Можеш да гледаш схемата“, казах и затворих меко вратата.

/ / /

Мислех, че ще отидем с джипа, да не кажа, че се надявах, но за мое учудване Маркос свойски се качи в ситроена и го подкара лудо надолу по склона. Започна да ни показва откъде започва линията, докъде отива, колко километра са надолу и т.н. Баща ми отпред изглеждаше все едно са го съживили чрез електрошок: ръкомахаше, опитваше да се надвика с Маркос, коментираше, доказваше, съгласяваше се, горещеше се, а отзад Баби ме побутна: „Виж го, погледни го! Сега вече Карлос е щастлив!”.

След около 15-20 минути стигнахме до място, идентично с всичките места, през които минахме по пътя. Маркос изведнъж спря колата и каза: „Еми то нататък е същото, продължава си така до долу”. Изглеждаше сякаш изведнъж му бяха свършили батериите. Не можех да повярвам. Наистина ли всичко това имаше край? Наистина ли Маркос не държеше да ни покаже всеки един метър от мините си?

Върнахме се в базовия лагер да си приберем Елена. Баща ми сякаш се сети за нещо, отвори багажника, извади от там два ананаса, които бяхме купили преди това и ги подари на извънземния. Помислих си, че съвсем е превъртял, чак и ананаси да му подарява, да беше бутилка ром да, ама ананаси…

Накрая се сбогувахме и тръгнахме надолу. За щастие Маркос беше зает човек и времето на аудиенцията приключи също така внезапно, както и започна. „Тате, Маркос е луд, не разбираш ли?”, ми се искаше да кажа на баща ми. Но замечтаният му в далечината поглед не ми позволи. Единственото, което успях да кажа беше: „За какво, по дяволите, му даде ананасите? Той дори не осъзна, че му даваш ананаси! Сигурно е помислил, че са свещенните камъни от храма на обречените!”. Не че ми се свидеше, но някакси не можех да повярвам, че Маркос яде ананаси. Бях сигурен, че яде чиста руда. „Ще купим други!”, отсече баща ми и после в продължение на един час ми обясни колко бил задължен на Маркос и колко много бил направил за него, как всъщност той бил успял да уреди пътуването ни до Куба през 1990-та година благодарение на него и т.н. Но нямаше нужда. Дълбоко вътре в себе си разбирах, че отношенията между мъжете са сложно нещо и понякога в живота се налага да правиш неща, заради комфорта да се чувстваш в мир със себе си, да изгониш призрачните сенки на миналото.

Всъщност, в една друга паралелна вселена разговорът между двамата мъже вероятно би звучал горе долу по следния начин:

— Хей, Маркос, спомняш ли си? Бяхме номер едно, но се пропих, пропаднах, загубих всичко, минах през ада, но ето ме пак. Изправих се. Пак съм си на краката…
— Карлос, знаех си, че няма да ме разочароваш!
— Човече, стар съм, но се държа. Ей го малкия ми син. Ей го и другия, дойде да ме види от България. Същият, дето го спряха на летището…
— Ама защо не ми се обади тогава, Карлос? Щяхме да го уредим, по дяволите!
— Нищо, това е минало вече, нали сега е тук. Идвам само да ти кажа, че аз не съм те забравил — сега, когато всички те забравиха…
— Абе заеби! Тия мини са страшна работа, никога не съм подозирал, че може да е толкова интересно. Ела да ти покажа…

Испанските обувки на Антонио

Задачата ни за връщането беше да купим едно прасенце. От някакъв човек някъде. Беше ми втръснало от прасенца, но братовчедите в Гуантанамо бяха непреклонни. Искаха да ни направят една истинска „кубинска вечер”, а както всички вече много добре разбирате, в една такава вечер задължително трябвало да има печено прасе.

И така, забихме се пак в джунглите, пътувахме надлъж и нашир, дълго и упорито, докато накрая стигнахме до една изтъркана табела, на която пишеше: „Ранчо Ла Кончита: 30 години социализъм и успешно планово стопанство”. Баща ми спря и каза, че сме дотук: „Нататък не може с кола, но са само три километра”. С Елена категорично отказахме да ходим в знак на протест срещу скапания ден и така, двамата с нея, плюс Антонио, решихме да останем и да ги изчакаме при колата да докарат прасенцето.

/ / /

Още докато пътувахме към Ориенте, Карлос и Баби ни разказаха една смешна история с участието на Антонио. Идвали до тук веднъж, преди около година, в същото ранчо, за да прекарат два дни на село. И първия ден всичко било чудесно: Карлос Даниел се чувствал в стихията си, с толкова много различни видове животни за тормозене; Баби, от своя страна, се забавлявала да си мечтае как го зарязва в планината и го оставя да си живее сам и щастлив, като диво животно; докато баща ми за пореден път разпитвал Антонио за някой отдавна забравен прачичо.

На следващия ден обаче се появил дъжда. Започнал невинно в ранния следобяд, плавно набрал скорост и в продължение на няколко часа хубавичко напоил баирите. Привечер спрял, също така невинно, оставяйки цялата планина потънала в кал.

Нашите хора трябвало вече да си ходят и нямали друг избор, освен да нагазят в размекнатата земя. Закрачили, кой както може, по хлъзгавите баири. Антонио, който според изчисленията ми трябва да е най-малко на 85 години, страдал най-много. Първо стар човек, то е ясно; второ ужасно се пързалял по стръмните склонове — толкова много, че собственикът на ранчото докарал един от воловете си, за да го издърпа нагоре по баира; и трето: бил с чисто новите си кожени испански обувки, изпратени му от някакъв далечен братовчед от Испания.

И така, чичо Антонио, чисто мокър и потънал в кал до ушите, без повече да се церемони, се хванал с две ръце за опашката на бика и оставил послушното животно да го изтегли до горе, като през цялото време не спрял да мрънка за това как жена му щяла да го убие, щом се прибере и види на какво приличат чисто новите му испански обувки.

Седмият пътник

Чакахме доста време. Не разглеждахме местността, не се оглеждахме наоколо, просто седяхме на тревата и разговаряхме вяло. Елена не беше в най-прекрасното си настроение. На няколко пъти се опита да се закани, че ще тръгне пеша и да сме я настигнели — настояваше, че иска да се поразходи. На първо време се оказа достатъчно да я успокоявам, че всеки момент ще дойдат, но не след дълго започнах да вярвам, че заканата ѝ е съвсем реална.

Времето минаваше, а надолу по баирите нито се виждаше, нито се чуваше нещо. В един момент Елена стана и каза, че тръгва. Опитах се да я разубедя за пореден път, да ѝ обясня, че е опасно; че може да се загуби; да ѝ напомня, че не знае три думи на испански; че кой знае какви хора може да има наоколо и т.н. Но този път знаех, че няма да стане. И така, в шест часа и 48 минути, една висока и слаба руса жена, въоръжена с швейцарско ножче, от малките, стана и с бавна крачка се изгуби между дърветата в неизвестна посока. Успокоявах се единствено с това, че който и да я срещне би бил прекалено изумен, за да ѝ направи нещо.

/ / /

Надявах се нашите хора да дойдат по-бързо, преди да се е отдалечила прекалено много, но от тях нямаше и диря и нетърпението ми започна да се превръща в нервност. Гледахме надолу и викахме с Антонио, но отговор отникъде не долиташе. Слънцето се приготви да залязва и чичото, израсъл по тези места, каза, че след половин час ще е вече тъмно. Един час, след като Елена тръгна, окончателно реших, че отивам да я търся. Кой знае докъде беше стигнала, един час са поне четири километра, си казах, затова реших да взема ситроена. Антонио изглеждаше истински притеснен, защото пътя беше екстремен на места. Успокоих го, че имам книжка и че карам супер и запалих.

Дадох газ и се закандилках здраво по бабунестия черен път, но автомобила се оказа много предвидим и лесен за каране. По едно време се разминах с две момчета на велосипеди. Почудих се секунда дали да не ги попитам дали са виждали една висока руса жена да броди по тези места, но тъй като пътят беше един, реших, че няма накъде другаде да е тръгнала и продължих без да спирам. Бая покарах, докато стигнах до края на черния път, на мястото, където се срещаше с шосето. И там, на земята, с един стрък цветенца в ръка седеше Елена. Извиках ѝ да идва бързо, защото ме беше страх да не вземе случайно да мине полицейска кола по шосето и да ме сгащят. Представям си какъв удар би бил за тях да хванат пребиваващ в чужбина кубинец, направо казано — агент на ЦРУ да кара служебна кола без документи, какъв заговор срещу революцията.

/ / /

Тръгнахме обратно. Чувствах се като спасител. Питах Елена дали е срещнала някакви хора и тя каза, че срещнала двама-трима души, които поздравила с „буенас” и които на свой ред ѝ отвърнали с по едно озадачено „буенас”. Стигнахме до табелата, за да разберем, че все още никой не е дошъл. Вече беше почти тъмно, когато видяхме срещу нас да се задават двете момчета с колелетата, които бях срещнал малко преди това. Не минаваха просто, а си идваха право към нас. Почудих се какво ли може да искат.

Поздравихме се и единият по-скоро любезно ни попита дали имаме някакъв проблем. Отговорих му с известна доза недоверие, че всичко е ок, че нашите хора са отишли до ранчото и че чакаме да се върнат всеки момент. Другото момче попита дали случайно не сме загубили нещо, като взе да сочи някаква торба закачена за колелото.

Дори не погледнах торбата. Бях изнервен и убеден, че ще искат нещо, а имах изричната забрана от страна на Баби и баща ми да давам каквото и да било на когото и да е. Затова в първия момент съзнанието ми отказа да чуе смисъла на думите им. Бяха нужни няколко реплики, за да могат в един момент звуците, които издаваха, да се превърнат в думи и след това да доловя значението им. С учудване погледнах надолу. Зеленото на найлоновата торба проби тъмнината и приятелски ми намигна. Бенетон? Това беше нашата торба Бенетон! В нея носехме всичките ни снимки от България, един пуловер, както и сума ти други по-дребни неща.

Както отричах, изведнъж ахнах — ама да, това е нашата торба! Оказа се, че съм я изръсил по дупките със ситроена, докато гоних Елена. Изхвърчала е през полуотворената врата на багажника, а те са я намерили и идваха специално, за да ни я върнат. Не можех да повярвам. Не че имаше нещо кой знае колко ценно в торбата, но някакси не можех да повярвам първо на късмета ни и после на това, че не са я прибрали.

Първоначалното ми недоверие внезапно избухна в пристъп на драматична благодарност. Опитах първо с думи, после ми се прищя да им стисна ръцете, след това взех да се чудя дали да не им подаря нещо или да им дам някакви пари. Започнах да чувам какво ми говорят едва когато след няколко минути вълнението ми попремина. Разказаха, че били християни от не знам си каква църква наблизо. Единият даже започна да ми обяснява къде точно живее, в случай че не дойдели нашите хора, че можело да спим у тях и че сме били добре дошли. Беше много трогателно.

/ / /

По време на пачангата откъм ранчото се зададе един човек на кон, същински каубой, с каубойска шапка и мустаци. Антонио го позна, беше собственикът на ранчото. Направо си беше за Холивуд — този огромен мъжага, с ужасно странен, изчистен и звучен акцент ни разказа защо се били забавили толкова: първо снощи някакво диво куче, или дива котка, или невестулка, или не знам какво му било убило няколко агнета. После прасето, което трябвало да хванат избягало и го гонили сума ти време. Не разбрах добре каква беше връзката между убитите агнета и забавянето на прасето, но ми беше все тая. Задоволих се да предположа, че по тези места тези неща бавят.

Момчетата още бяха при нас и аз, все още под влияние на емоцията, разказах на каубоя това, което ми беше на сърцето, а именно — историята с бенетонската торба. Той го прие като нещо съвсем нормално, закима сякаш му бях казал, че реката е много красива и той се съгласяваше с моето твърдение. След това се зае да обяснява нещо на Антонио, докато аз се сбогувах с момчетата и се заех да проследя с поглед как се изгубват в мрака.

Каубоят, освен че здраво помрънка за овцете, взе да ни кани да останем в ранчото, че какво ще се прибираме сега, в тая тъмница, че утре сме щели да пояздим коне, да ловим раци в реката и други такива. Аз все още мислех за християнската постъпка на момчетата с колелата и много-много не можех да го слушам. Информацията, че баща ми, Баби и Карлос Даниел вече идват, ми беше напълно достатъчна. Скоро от тъмнината изникна една волска каруца, водена от младо момче, най-вероятно синът на каубоя.

Баща ми не че опита да се оправдае, по-скоро изпитваше желание да разкаже своята версия на гонитбата на прасето. Карлос Даниел също изглеждаше въодушевен. Аз от своя страна настоявах да им разкажа за момчетата. Получи се един от тези моменти, в които всеки иска да разкаже нещото, което го вълнува, но на никого не му се слуша историята на другия. Баща ми реагира горе долу по същия начин като каубоя: „А, така ли? Ок”. „Тук на село хората са така. Това в Хавана знаеш ли кога щеше да се случи?”, допълни Баби. Качихме се в колата и потеглихме към Гуантанамо. Освен нас, абсолютно неподвижен, завързан здраво в един чувал, отзад в багажника пътуваше и нашият седми пътник — едно малко и уплашено прасе.

— неделя, 13 февруари 2005

Седмият свят

Програмата за деня включваше пътуване до Calabaza, селото, в което е роден баща ми. От малък пазех спомени за ходене по реки, лов на скариди, яздене на кон, катерене с джип през почти отвесни пътища, газене в реки и кал, все неща, които и днес ме привличат.

На сутринта най-добре осъзнах какво означава Oriente. Карлос ме беше предупредил, че източната част на Куба е най-бедната: „Тук в Хавана има живот, тук се живее”, ми беше казал. „Ще видиш какво е в Ориенте, там хората наистина гладуват. Животът в Куба свършва в Камагуей. Ако в Хавана е третия свят, оттам нататъка започва четвъртия, петия и всички останали светове”. И наистина, колкото повече пътувахме на изток, толкова повече боси, мръсни и парцаливи хора виждахме по улиците.

Да, Гуантанамо беше шестият свят. Когато станахме разбрахме, че няма абсолютно нищо за ядене в цялата къща. Излъгах. Имаше един клон зелени банани, които братовчед ми Карлитос отнякъде домъкна. Дойде и един чичо на баща ми, Антонио, брат на неговия баща. Той щеше да ни придружи до Калабаса.

Излязохме да потърсим нещо за хапване. От една бензиностанция купихме хляб, бисквити, един буркан овкусена майонеза и едно кондензирано мляко, прибрахме се вкъщи и седнахме да закусваме. Чичо Антонио и баща ми разговаряха помежду си, докато мажеха филиите си с майонеза. Беше един от онези разговори, в които няма как да се включиш, с препратки към непознати хора, случки и места. Слушах ги все пак, от любопитство и преглъщах с мъка сухите бисквити. „Карлучо, какво е това бе? Никога не съм ял такова нещо. Много е вкусно!”, чух Антонио да казва между другото. Имаше предвид майонезата.

Свършихме и се заех да поразтребя малко. Отворих мрачния и мизерен хладилник, за да прибера каквото оставаше от буркана и така си и останах. За секунда вечността се разви пред очите ми и в този миг сякаш разбрах целия свят, всичко всичко всичко. Хладилникът беше абсолютно празен. Нямаше ни едно нещо вътре. Добре де, имаше две пластмасови бутилки от литър и половина вода.

Бурканът, който държах в ръцете си беше толкова шарен и красив, че огряваше вътрешността на хладилника като Девата от Ел Кобре. Аз бях Анди Уорхол пред поредната си гениална инсталация. Бях убеден, че по-красиво нещо никога не бе влизало в този хладилник. Да паркираш чисто ново Ферари пред панелен блок в пернишки работнически квартал звучи нагласено и изкуствено, а това тук беше самата реалност, непосредствена и скромна.

/ / /

Тръгнахме към Калабаса, като Майра остана в Гуантанамо, отстъпвайки мястото си в колата на Антонио. Той смени антикастристките шеги на леля ми с разкази за старо време, за кафеени плантации и отдавна умрели роднини със странни имена, Поликарпио, Емператрис… Акцентът и самият му говор бяха такива, че рядко успявах да разбера цяло изречение.

Постепенно навлязохме в планините между провинциите Сантяго и Олгин, някъде из седмия свят. Колата подскачаше по разбитите пътища, безропотно изкачвайки баир след баир. Точно излязохме от картата на света и пред нас изникна скромна табела, на която пишеше „Калабаса”. Баща ми спря и всички слязохме от колата. Покрай нас премина един препълнен с хора джип, който явно изпълняваше функцията на междуселски автобус. „Карлос Богдан, гледай, това е джип Уили, от 40-та година”, каза баща ми съвсем между другото и ни поведе по една пътека.

/ / /

Селото беше малко и тихо. Карлос оглеждаше наоколо и почти през цялото време се вайкаше горчиво. Че там, там и там имало кафеени плантации, а сега било пусто; как ей там онзи баир бил на баща му, другия на дядо му, третия на чичо му и т.н. Показа ни къщата, където е бил роден, първото си училище.

Продължихме, докато не стигнахме до къщата на Армандо, последният останал жив брат на Антонио и Карлос, моят дядо. Живееше в полусрутена дървена къща, чиито дъски бяха изрисувани на цветчета, наподобявайки някакъв странен поставангарден тапет. Посрещнаха ни, почерпиха ни портокали и заговориха, както обикновено, за това как всичко отива по дяволите, със забежки към семейната история и старите времена. Просто стоях и слушах.

В къщата всичко беше в такова състояние на разруха, каквото е трудно човек да си представи, ако не го види със собствените си очи. Започнах да вярвам, че предметите в Куба имат някакво странно свойство да стареят до една определена степен, след което замръзват във времето и остават завинаги в това състояние.

Положението е много зле, оплакваха се, както си му е редът. Животът в селото бил много изолиран, връзките с града били много нередовни и скъпи за тях. Не можело да се разчита вече и на стопанството, тъй като страшно много се крадяло. Толкова, че хората събирали реколтата още зелена, преди някой друг да я е окрал. На двора висяха простори от бодлива тел. Баби улови погледа ми и побърза да ми обясни: „Понеже няма щипки и за да не им отлетят дрехите…”. За сметка на това имаха цветен телевизор и телефон. От друга страна, баща ми живееше от повече от 20 години в Хавана, а още не му беше дошъл реда да се сдобие с телефон. Социализъм.

Годините на отчаянието

Отидохме в къщата на Мигел, където се предвиждаше да спим. Така и не разбрах какъв ми се пада Мигел, но там ни чакаше един от по-малките братя на баща ми от втория брак на баща му — Франк. Беше още ранен следобед, а Франк вече изглеждаше очевидно почерпен. Баща ми започна още от вратата да му се кара: „Франк, мамка му, не можа ли да се въздържиш поне днес, когато знаеш, че ще идваме?”. Побая му още малко, но постепенно смекчи тона и започна да го увещава да се подложи на лечение. „Франк, това си е болест, братленце. И аз бях болен, но ето ме, сега оздравях и животът ми се промени”. Франк гледаше безпомощно и почти не намираше сили да му отговори. Отваряше уста уж да каже нещо, после пак я затваряше, сякаш вече нищо няма смисъл в тоя свят. Накрая ми поиска една цигара и запуши смирено, седнал на земята.

В Куба националното ястие е печено прасе. Наистина печеното прасе е гвоздеят на един наистина добре прекаран празник. И разбира се, в Калабаса имаше едно малко прасенце, което чакаше да бъде пожертвано в наша чест. То си хрупаше спокойно в ламаринения си дом, без да подозира какво му готви злата съдба, в лицето на Мигел с един голям нож. Елена и аз не държахме да присъстваме на убийството и излязохме на дворчето пред къщата. Протегнах ръка и откъснах няколко листа от близкото лимонено дърво, разтрих ги между пръстите си и ги подадох на Елена, за да ги помирише. Отсреща вместо ограда имаше жив плет от цъфтящи кактуси. За миг спокойствието като че ли ни обгърна и двамата се прегърнахме. Рядко оставахме сами. И точно тогава ужасните крясъци на животното ни настигнаха и разбиха на парчета цялата романтика. Баща ми се появи на вратата и сбърчи лицето си в състрадателна физиономия: „Яденето пищи”, каза и започна да бърка из джобовете си в търсене на запалката си.

/ / /

И като казвам запалка, нека отбележа един от онези специфични дребни факти, които правят впечатление на нас, пришълците. Обикновено в България запалката е, в буквалния смисъл на думата, нещо много преходно, в смисъл, че много лесно преминава от един собственик на друг. Това е така не защото хората са толкова крадливи, а защото просто стойността на една запалка е пренебрежимо малка, много по-малка, отколкото стойността на вниманието, което трябва да ѝ отделяме, за да я задържим в наше владение. В Куба обаче, запалката е нещо много лично, важно и дефицитно. И ако трябва да перифразирам Дъглас Адамс, всеки уважаващ себе си кубинец знае къде му е запалката. Това разбира се важи за тези, които имат запалки.

Накрая се престрашихме да отидем на двора. Франк чистеше прасето, поливаше го с вряла вода и бръснеше космите с ножа. Правеше всичко много бавно и съсредоточено, като човек свикнал да бъде в това състояние. Баща ми, от своя страна, използва случая да ни поразкаже за някои свои приключения от Годините на отчаянието, както самият той наричаше времето от заминаването ни до срещата си с Баби. Франк слушаше отстрани и от време на време се включваше: „Точно така, оставяше си три пръста и на никого не даваше да му пие от бутилката, за да има за сутринта”. Разбрах, че е живял при баща ми в Хавана известно време.

Старият, 59-годишен зеленоок кубинец, който случайно ми беше баща, хвана Елена под ръка, намери ѝ удобно място на земята и започна да ѝ разказва за някои от любовните си похождения. Аз превеждах, а Франк го прекъсваше в някои ключови моменти:

— Карах по едно време една бяла Лада…
— Ей, да, бялата лада, много хубава кола беше…
— Да бе,с тая лада колко жени свалих!
— Аз му ги записвах на едно листче, ей Карлос, спомняш ли си? Пазиш ли някъде листчето? Бяха над 50…

А баща ми продължаваше:

— Бях си изградил стратегия. Веднъж си карам и докато минавам през автогарата гледам: две жени стопират, черни, майка и дъщеря. Качвам ги и ей, дъщерята беше много устата. Но нали ти казвам, аз си имах тактика. Първо трябва да ги впечатлиш с нещо, няма как. Казах им, че имам съвсем малко работа в министерството, само за десет минутки. И оп, паркирам до министерството, излизам от колата и ги оставям малко да почакат. А там имаше един бар наблизо, влизам вътре и бам бам, ударих две на крак. После се върнах и ги закарах до тях, а негретката докато излиза и оп, хващам я за ръката и й казвам с тъжен глас: „Имам едно пиле вкъщи, но не знам как да го сготвя”. И тя: „О, така ли, аз ще ти го сготвя!”.

Слушах отстрани и от време на време ме напушваше смях. Чувствах се странно и неудобно да слушам този възрастен човек така безсрамно да се хвали. А той изглежда едва започваше. Почти без пауза прескочи на историята как веднъж му се наложило да спи с три различни жени в един и същи ден — описателен разказ за изнурително преживяване, породено от комбинацията от подли прищевки на съдбата, неутолим сексуален апетит на всички участващи, както и неспособността на баща ми да отказва.

После мина на историята за някакво 19-годишно момиче. Закарал я вкъщи, само за да установи, че в пиянството си е загубил ключовете. Било обаче късно вече и се отказал да разбива вратата заради съседите. Но в такива моменти мъжете стават решителни. Някакси успял да се изкатери по стената и да влезе през един доста тесен отвор, едно малко прозорче, което води към мокрото помещение в апартамента. Проврял се, паднал от другата страна, порязал си ръката, охлузил се, пребил се. „Въпреки това не ѝ простих”, завърши разказа си той. Франк през цялото време кимаше и потвърждаваше, да не би да си помислим, че това са измислици. Усмихваше се като дете. От него струеше безнадеждност и тъга. Тези славни за него времена никога нямаше да се върнат.

Река на края на света

В програмата ни имаше запланувано посещение на една скрита в джунглата река, до която като деца бяхме ходили с коне да ловим раци. Този път нямаше коне, транспортът ни щеше да бъде един КАМАЗ, огромен руски военен камион, за тези, които не знаят. Мигел беше военен и изглежда КАМАЗ-ът беше поверен на грижите му, което явно не пречеше да го ползва от време на време и като личен автомобил.

Накачулихме се всички, сума ти маймуни във величествената машина, като ние с Елена, гостите, имахме изключителната привилегия да се возим отпред в купето. Българката, обаче, не бе на това мнение. Двадесет минути я убеждавах да се качи в камиона. Но страхът от високо, натрупаната от пътя умора, както и не дотам приключенската природа на Елена си казваха думата. Накрая обаче разбра, че няма да може да се отърве от нас и с мрънкане се изкатери върху огромната червена кожена седалка.

Пътувахме около 40 минути през черни пътища и пресечен терен. Имаше няколко места, където сериозно се уплаших, че можем да се обърнем, но за пред Елена безгрижно се усмихвах и пусках остроумни забележки, докато бедното момиче само гледаше сърдито, пребледняла и безмълвна. Когато стигнахме и всички наскачахме долу, първото нещо, което ми каза беше: „Аз повече на тоя камион не се качвам, не ме интересува, аз се връщам пеша!”.

Жените насядаха по камъните и се заеха да мият червата на прасето, докато мъжете се захванаха да мият камиона. Това трябва да е била легалната страна на мисията ни. Децата се плацикаха наоколо, а ние с Елена, баща ми и Карлитос се отдадохме на изследване на околността. Реката беше издълбала малък скален пролом, през който се редуваха водопадчета и вирове. Позабравената ми изследователска страст реши временно да се завърне: прескачах от камък на камък, завирах се по всевъзможни дупки в търсене на забравени съкровища, гледах реката в очакване да видя непознато на науката водно същество. „Сигурно сме първите чужденци, които са идвали изобщо до тази река”, подхвърлих на баща си. Тогава Франк се обади: „Абе не, една германка водихме веднъж. Мигел, спомняш ли си я? Да, една немкиня доведохме”.

През ума ми, като светкавица премина бърз сценарий, от тези глупави, безсмислени и трагични сценарии, които често ми хрумват: Поради някаква жестока причина Куба е престанала да съществува и в едно малко швейцарско алпийско хотелче се провежда среща на хората, които сме идвали до тая река. В програмата има показване на снимки и диапозитиви, разказване на спомени и впечатления. И тогава, в специално наетата зала се появяваме само ние с Елена и въпросната немкиня. Ще се запознаем топло, като единствени оцелели, ще почакаме още известно време, за да видим няма ли да дойде още някой и накрая, примирени, ще напуснем залата, ще зарежем диапозитивите и снимките и ще отидем в бара на хотела, ще си поръчаме по един Йегермайстер и кой както може, с мимики и жестове, всеки един от нас ще разкаже своята история за тази река на края на света.

Една история на български

На връщане реших да се возя отзад, върху ремаркето и ако знаех колко е готино щях и на идване там да пътувам. Всъщност отзад изобщо не изглеждаше така опасно, както отпред. Камионът подскачаше по камънаците и се катереше нагоре надолу по баирите, като пред нас се редяха фантастични пейзажи. Използвах възможността, за да наснимам двете момичета, дъщерите на Мигел, които се возеха с нас. От друсането всички снимки станаха мътни. Минавахме край къщите на седмия свят, дървени, със сламен покрив, с отворени врати, през които прозираше искрящото петно на включения телевизор.

Вече се стъмваше, когато се прибрахме в къщата. Бяхме дали прасето да се пече в селската фурна, откъдето го бяха върнали с чудесна коричка, но леко сурово отвътре, та се наложи да го нарежем на парчета, за да се допържи. Скоро стана годно за консумация и седнахме да вечеряме, както е обичайно, най-напред ние, гостите. Отнякъде се появи каса камагуейска бира Тинима и животът продължи да си тече по същия начин, както преди, само дето в ръката на всеки се появи по едно малко кафяво стъклено шише.

Седнахме пред къщата. Явно този път баща ми бе решил, че е дошъл и неговия ред лично да разкаже на Елена дългата и невероятно тъжна история на живота си. И съвсем нехронологично, след следобедните Години на отчаянието, дойде историята на запознанството им с майка ми, за това как са станали гаджета, как са се оженили и как са заминали за Куба. Обясняваше всичко на мъчителна смесица от развален български и руски. На няколко пъти го подканих да говори на испански, щях да превеждам, но упоритостта му изглеждаше несъкрушима. Сричаше и заекваше, еее-каше, търсеше думите из паметта си. Мина през всичко, първо през хубавите моменти, после през лошите, алкохола, развода, заминаването ни, Годините на отчаянието, Новото начало, Баби, Карлос Даниел. Накрая настъпи пауза. Всички мълчахме и гледахме в мрака навън. Баща ми си пое дъх и завърши разказа: „И все пак, аз никога, никога няма да обича една жена както обичал Валентина”. Каза го малко по-тихо, да не би някой да го чуе и тогава разбрах защо не искаше да говори на испански.

Антонио, който висеше с нас на терасата и сумтеше нещо под носа си, явно долови по интонацията, че разговора ни приключва и подхвърли нещо на баща ми. Докато се усетим двамата мъже отново подхванаха темата за старото време, за бащи, чичовци, лели, баби, дядовци, земи и кафеени плантации. С Елена слушахме с интерес, аз ѝ превеждах, доколкото успявах, а като страничен ефект от странната бира, пред очите ми образите започнаха да преминават в черно-бяло.

— събота, 12 февруари 2005

Градът на моторите-таксита

Сантяго де Куба е град със специфична атмосфера, плод на смесицата на испанската, френската и африканската култури. Това е старата столица на Куба, градът с най-много чернокожи, градът на мотоциклетите-таксита, градът на рома и музиката и не на последно място — люлката на революцията.

Първата точка от сутрешната ни програма беше посещение на Ел Морро, стара испанска крепост, която е пазела пристанището на Сантяго от пирати, англичани, извънземни и всякакви морски нашественици. Вход: пет долара. Проявихме се като истински туристи. Разхождахме се, снимахме, гледахме, четохме за последната битка от Испано-американската война от края на XIX век, когато американците унищожават остарелия испански флот и победоносно влизат в Куба, обявявайки се за освободители на острова.

От върха на крепостта станахме свидетели как един огромен кораб излезе от пристанището, воден от друго малко корабче. Баща ми ни обясни, че това било едно от най-тесните и добре защитени пристанища в Куба. На отсрещния бряг се виждаха къщи с необичайна архитектура. „Френски са”, обясни баща ми отново. В края на XVIII век в Хаити е имало голямо робско въстание, което принудило много от бившите „господари” да емигрират в източната част на Куба.

На излизане уговорихме баща ми да ни остави да се помотаем сами за час-два из центъра на града. И ние, също като хайтянските роби, имахме нужда от свобода, но не за да основаваме свободна и справедлива държава, а за да я използваме за безцелно мотаене. Разбрахме се след известно време да се чакаме в Парке Сеспедес, един от централните площади в града, пред катедралата.

Тръгнахме по най-оживената улица, като спирахме тук там да разглеждаме магазините. Лесно се различаваха тези с долари, от тези с монеда насионал. Както ми беше обяснила Баби преди това — в едните имаше разни работи, а в другите нямаше нищо. Спряхме да погледаме едно улично представление, ядохме сандвич с печено прасе, гледахме, снимахме, купихме няколко сувенира. Държахме се както подобава за едни истински юма.

Навсякъде по улиците беше пълно с мотори. Минаваха нагоре-надолу, като шофьорите често возеха по двама-трима души отзад. „Сантяго е градът на моторите-таксита”, обясни Карлос преди това. „Това са нелегални таксита, понеже в града улиците са много тесни и стръмни и е трудно и неудобно да се придвижваш с кола”.

Истинските юма

Неусетно времето, което ни беше отпуснато изтече и седнахме да чакаме баща ми на една пейка в Парке Сеспедес. Срещу нас четири старчета свиреха и припяваха с китари, маракаси и цигулка, облечени с шапки от гуано и традиционни ризи гуаяберас. Изпълняваха кубинския аналог на нашите стари градски песни, същата музика, която обиколи света чрез Буена Виста Сошъл Клъб, като общо взето, видеха ли юма, бавничко се приближаваха към него с подрънкващите си маракаси, за да припечелят по някой долар.

Разбира се, щом се появихме, старчетата веднага се насочиха към нас, нали и ние си бяхме чисти юма. Дадох им няколко песо с нормалното неудобство, което изпитвам винаги, когато срещам много бедни хора. Отблизо виждах колко стари и захабени са дрехите, които носят. Не исках да ни свирят, неудобно ми беше, затова им казах мерси и им разкрих, че съм кубинец. Старчетата се учудиха и спряха за момент. Единият извади цигара от измачкан пакет Популар и запали. Говорихме няколко минути. Обичайните неща: какво правя тук, колко хубаво, че съм дошъл да видя роднините си и подобни неща, когато изведнъж отнякъде се появи малка групичка светлокожи с бермудки и сандали и единия прошепна: „Ей, айде, айде…”

Старчетата моментално се прегрупираха. Вдигнаха отново китарите и се насочиха към чужденците, подемайки някаква протяжна и сантиментална мелодия. Онези с луничките срамежливо спряха и се заслушаха, усмихнати до уши, завладени от екзотичната магия на автентичните звуци. Мина известно време, преди да се сетят, че могат да се снимат с тях за спомен. Старчетата с радост се събраха, за да влязат в кадър, докато юмите ги прегръщаха през рамото, усмихваха се срещу слънцето, а моторчетата на автоматичните обективчета издаваха своите тихи звуци: бжжт бжжт. Лицата им грееха от щастие — те това е Куба, слънце, музика и усмихнати хора по улиците! Накрая не се стърпяха и поискаха да им стиснат ръцете. Сбогуваха се горещо, с пожелания пак да се видят скоро и да си ходят по-често на гости, да се чуват редовно и да си пращат картички за празниците — и си тръгнаха, към следващата си цел, номер 25 в книжката на 100-те национални туристически обекта на Куба. Не им дадоха и едно пробито или прегазено от влак песо.

Старчетата вървяха и подрънкваха известно време след тях, а онези спираха за миг, обръщаха се и им махаха за чао, с ведри, свежи усмивки. „Айде беее, пусни нещо беее…”, чух да се провиква старчето с цигулката. Усетих как в мен се надигна справедлив, свещен и разрушителен гняв и за съжаление, на Елена бе писано да го изтърпи: „Ебаси скръндзите!!! Елено, как може тия хора да са такива коне с капаци!? Ебаси гнусните, нагли, тлъсти, дебелокожи хипопотами!!! Прегръщат ги през рамо, снимат се, после си тръгват, все едно нищо. Не мога да разбера, на ударени ли се правят? Не могат ли да видят, че те правят това за пари!? Ебати малоумните стиснати албиноси! Да не си мислят случайно, че това е организирано от общината?!? Те това са юма, Елено! Това са истинските юма!!!”.

Кубинската лимузина

В уречения час баща ми се появи, заедно с останалата част от компанията. Багажът беше събран, а Майра отново грееше от задната седалка, с неуморните си вицове и весели истории. Бяхме готови за тръгване. Баща ми реши, че ще е страхотно ако минем за малко през гробището Санта Ифихения, за да видим гроба на Хосе Марти.

Когато стигнахме, оставихме колата и се запътихме към входа на гробището, като Баби, Елена и Майра се въздържаха и останаха да клюкарстват под сянката на едно дърво. Баща ми вървеше най-отпред с бодра крачка и изглежда не видя, или по-скоро се направи, че не вижда лелката, която се опита да го пресрещне на входа. Ние с Карлос Даниел обаче не бяхме толкова ловки и не успяхме да избегнем засадата. Викнах на баща ми да спре и той се върна. Оказа се, че ако си влизаме в гробищата просто ей така, е безплатно, но ако отиваме на гроба на Хосе Марти трябвало да платим някаква сума.

Вече се досещах какво ще последва, когато горката лелка с равномерния тон на дългогодишен функционер кротко взе да налива масло в огъня на патриотичното чувство на баща ми. Той изслуша жената с напрегнато внимание, почти навел главата си, за да чува по-добре всяка нейна дума. Настръхнал, търпеливо изчака да завърши и подхвана такава тирада, на която би завидял и Фидел Кастро. Че Марти, ако разберял, че искат пари на хората, за да отидат на гроба му, щял да направи нова революция; че как можело да се искат пари, за да отидеш на гроба на Апостола на революцията, бащата на всички кубинци; и че докъде била стигнала тази държава, какво падение, каква липса на достойнство и т.н. в тоя дух. „Това е пълен произвол! Между впрочем, Фидел знае ли за това?”, каза малко преди да ѝ обърнем гръб.

Стана ми смешно. Никога не ми е било любимо занимание да ходя по гробове, било то и на този на Хосе Марти (въпреки че, приятели, аз наистина ужасно много харесвам Марти), така че не ме беше яд, че няма да го видя отблизо. Излязохме възмутени, водени от баща ми, с високо вдигнати глави, само за да разберем, че отвън има чудесна гледка към паметника, да не кажа по-добра от тази отвътре. На всичкото отгоре, за наш невероятен късмет церемонията за смяната на караула точно започваше. Неслучайно цял рейс с туристи спря до нас и стовари две роти германци с фотоапарати, които щракаха ли щракаха ли, без да дадат и един прохапан от куче долар за представлението. „Тия немци са адски точни”, каза баща ми с нотка на възхищение в гласа.

Церемонията скоро свърши, но за мен по-интересни бяха няколкото спрели наблизо Лади. Чувствах, че нещо не е им е наред, но в първия миг не можах да разбера точно какво. В следващия момент вдигнах победоносно ръце във въздуха: Ладите имаха по три реда врати! Изглеждаха сякаш от две Лади са направили една. „Хаха, това е Кубинска лимузина, не си ли виждал?”, обясни Баби през смях.

Светците от Ел Кобре

С новото ни весело настроение тръгнахме към Ел Кобре. Следващата ни туристическа цел беше църквата на Милосърдната Дева от Ел Кобре или казано с други думи La santisima Virgen de la Caridad del Cobre, светицата-покровителка на Куба, най-святото място на острова.

Ел Кобре е малко градче, да не кажа село, разположено в планините около Сантяго. Носи името си благодарение на медните мини наоколо. Още щом влязохме, бяхме посрещнати от банда побеснели продавачи на цветя и икони на девата. Баща ми някакси успя да не сгази никой от тях, като леля ми обаче не можа да не приеме някакво парче медна руда, което един много бърз продавач успя да провре през тясната цепнатина на прозореца. Наложи се да спрем и баща ми да използва целия си такт и дипломатичност, за да върне парчето и да не купим нищо.

Паркирахме пред църквата. Не изглеждаше нищо особено на пръв поглед. Сравнително малка, почти невзрачна, църквата се издигаше самотно на едно възвишение в края на селото. Леля ми купи няколко свещи и се запътихме към входа, като решихме най-напред да видим иконата на девата, която беше на горния етаж. Трябва да призная, че не съм религиозен и отношението ми към църквите е почтително единствено заради хората, които вярват, а не заради самата институция. Затова не изпаднах в обичайния дълбок размисъл и молитви, а се задоволих да постоя малко и да направя няколко снимки, скришом. Фигурата на девата стоеше зад стъклена витрина, осветена с ярка жълта светлина. Легендата разказва как един ден трима рибари излезли в морето, когато внезапно над тях се разразила страшна буря. Плиний Старши твърди, че в такива случаи разголено женско тяло можело да омилостиви бурята, но на нашите хора не били чували за него, а и били мъже. Рибарите щели да се удавят в стихията, когато изведнъж над тях изникнала тази ярка жълта светлина и от някъде изникнала девата и ги спасила.

Слязохме на долния етаж, който за мен се оказа доста по-интересен. Навсякъде по стените висяха закачени най-различни предмети. Старо кубинско знаме, саксофон, писма, пагони от различни войни, медали и ордени, снимки на Исус и дори един препариран папагал, кацнал върху метален обръч. Имаше и специални витрини, пълни с най-различни неща: боксьорски ръкавици, бейзболни топки, екипи на известни спортисти и други. Баща ми обясни, че много от спортистите се молели на девата преди и по време на състезанията и ѝ обещавали разни неща. После минавали през църквата и оставяли дарове: топката, която излязла в хоумрън и т.н. На няколко места имаше и снимки от посещението на папа Йоан Павел II през 1999-а година, който използвал случая да признае официално девата за светица.

На връщане от църквата спряхме в селото, за да хапнем нещо. Взехме си по един сандвич с печено прасе от една сергия и се наредихме от другата страна на улицата, на друга малка опашка. Предприемчив гуахиро беше изкарал една маса пред къщата си, върху нея беше монтирал плот и мивка, и с един шейкър, една кофа мамей и една кофа лед правеше някаква магия от семейството на шейковете. За секунди обелваше мамея и го слагаше в шейкъра, сипваше вода и лед, натискаше копчето и разливаше на жадните хора тази божествена течност, за по едно песо чашата.

За съжаление, сръчността му с нищо не компенсираше факта, че разполагаше с не повече от седем-осем стъклени чаши и хората, които се редяха на опашката, се виждаха принудени да чакат някой от пиещите да си върне чашата, та човека, с професионално-небрежни движения да му я изплакне пред очите и да му сипе вътре от вълшебния елексир.

Шейкът толкова ми хареса, че веднага след като го изпих, се наредих за още една чаша. Взех си втората доза и застанах отстрани, за да си я изпия в мир със себе си и света, докато оглеждах с присъщото си любопитство хората наоколо. Времето течеше с обичайния си ритъм, светът беше приятно и слънчево място за живеене. Чашите за пореден път бяха свършили и един наглед съвсем обикновен кубинец, със захабени риза и панталон, държеше едно смачкано песо в ръката си и търпеливо чакаше своя ред да изпие една чашка батидо де мамей.

В това време Баби се приближи към масата, за да върне своята чаша. Забеляза ме и направи гримаса, сякаш цялото ѝ същество е прободено от хиляди леденостудени ножове. „Хей, това е ле-де-но!”, каза и остави наполовина изпитата си чаша на плота.

Тук времето направи едно от онези странни, наглед с нищо непредизвикани и неочаквани номера: хвърли се на земята и започна да се влачи по корем. Продавачът стоеше с кана в ръка — погледна към чашата, а после бавно вдигна очи към чакащия на опашката човек. Погледите им се срещнаха. Наблюдавах отстрани и не знам защо, но си помислих, че се познават. Всъщност, всички кубинци изглеждат все едно се познават.

Времето се изправи и отново тръгна бавничко и несигурно напред. Чашата стоеше на масата и чакаше някой да направи нещо. „Искаш ли да ти я допълня?”, попита гуахирото. Каната висеше от ръката му като напълнена с олово. Баби си бършеше ръцете отстрани с някаква салфетка, но чу репликата, спря за миг и учудено вдигна очи. За секунда ми мина през ума, че това е селският луд, който виси по цял ден там и допива чашите на хората.

Двамата мъже се гледаха в очите. Времето се смили и отпусна още една-две секунди от своето безценно съдържание. Човекът на опашката хвърли едно око на чашата, вдигна глава и улови слисания поглед на Баби. После се обърна към продавача и съвсем спокойно му каза: „Виж, не се съмнявам, че госпожата е много чиста, но не мислиш ли, че и аз заслужавам малко уважение?”. Всичко се случи за секунди. Не беше възмутен. Не се караше. По-скоро звучеше сякаш се опитва да обясни по-добре какво точно има предвид.

Малко ми оставаше да захвърля сандвича на метри от себе си и да започна да махам с юмрук и да викам: Йес, йессс!!! Бях станал свидетел на филмова сцена в реалността.

Паркът на праисторията

Следващата ни спирка беше Паркът на праисторията, обширно място сред хълмовете, окичено с бетонни фигури на праисторически животни. Отново минахме като кубинци, без да платим обичайната такса в долари, като на входа дори не слязохме от колата, баща ми свърши всичко с вродения си чар и многословие.

Не си спомнях някога да съм стъпвал на това място. То представляваше интерес повече за Карлос Даниел, който побърза да се изгуби сред динозаврите, първобитните хора и мамутите. Наложи се бая да се поизпотим, докато го догоним из хълмовете. Накрая и баща ми си призна, че бил построен след като си заминахме, но винаги бил мислел, че адски много ще ни хареса. За него все още бях дете.

Шестият свят

Вече нищо не можеше да ни спре по пътя към Гуантанамо, където живее баба ми Емилия, чичовците ми Орландо и Енрике и братовчедите ми Карлитос, Лейсмер и Енрикито. Едни полицаи се пробваха, скрити зад един прелез, но бяха съкрушени за пореден път от неопровержимата сила на справедливостта в устата на баща ми. Пристигнахме по тъмно. Спряхме колата пред къщата и повторихме обичайния сценарий — баща ми изсвири с клаксона и един билюк хора се изсипа отвътре, за да се нахвърли върху нас с викове и разперени ръце.

Баба ми Емилия изглеждаше точно каквато я бях оставил преди 20 години. Дребна, съсухрена бабичка, с побеляла, къдрава като на чернокож коса и кристално ясни лешникови очи, а също и — разбира се — с лакирани нокти на краката. Прегръщаше ме с насълзени очи и повтаряше: „Ай, ай, ай ми мадре…”. Сигурно не е вярвала, че ще доживее да ме види отново.

Като млада участвала в съпротивата срещу режима на Батиста, разпространявала позиви, в дома ѝ се крили революционери, които складирали оръжия, провеждали събрания и т.н. Една от семейните легенди, които баща ми разказваше беше, че в тоалетната на двора имало заровена бомба. Един ден се разбрало, че войници от гвардията на Батиста претърсвали къщите наоколо и баба ми — къде, къде да я скрия и оп — пуснала бомбата в ямата. Та според баща ми тази бомба, или боен снаряд, или каквото е там, все още кротко си спял там, понасяйки с мълчаливо разбиране неблагодарната си съдба.

Чичо ми Орландо също не се беше променил особено. Наистина, беше прибавил годинки, бръчки и някой друг килограм, но като силует си беше същият. Единствения, когото не можах да позная беше Енрикито, най-малкият ми братовчед. Когато заминахме беше на около пет годинки, а сега го виждах голям, гръмогласен зевзек, който говореше ужасно бързо и изглежда беше от тези хора, които бяха предопределени да бъдат душата на всеки купон.

За нула време се събраха ужасно много хора — чичовци, лели, братовчеди, братовчедки и всякакви хора, които твърдяха, че сме играли заедно като малък. Това беше първият ми по-близък контакт с хора на моята възраст и ми беше безкрайно интересно да разбера какво правят, как живеят и какво мислят. За съжаление, те бяха много повече, а и далеч по-настоятелни и повечето време се налагаше аз да обяснявам какво правя, с какво се занимавам и как живея. Беше лесно, колкото е лесно да обясниш на човек, който никога не е бил в казармата какво правят хората вътре по цял ден. Всички ме дърпаха да си говорят с мен, да ме разпитват, да ми покажат нещо, като през това време се опитвах да обръщам внимание и на Елена и да ѝ превеждам доколкото мога, за да не остава изолирана. Изобщо настана пълна и неподдаваща се на контрол и описание лудница, от която баща ми успя да ме измъкне само за около 20 минути, когато отидохме да купим три бутилки ром от бензиностанцията.

Как се забавляват кубинците

Един от стандартните въпроси беше какво точно работим. Доста хора биха се задоволили с обичайното „с компютри”, „компютърджия съм”, но не и моите роднини. Те искаха да знаят всичко с подробности, питаха и разпитваха за всяко нещо, а докато редях адаптираните си за кубинци нескопосани обяснения, слушаха внимателно, гледаха разбиращо и кимаха, потънали в мълчание. Енрикито единствен изглеждаше малко нервен. Усещах някакво нетърпение в жестовете му, като че ли не му беше съвсем интересна точно тая тема и като че ли чакаше удобния момент да се включи. По едно време не издържа, прекъсна ме и директно попита: „Добре де, зарежи работата, я кажи сега, вие там, какво правите, как се забавлявате? Примерно, като се съберете, с приятели…”

За пореден път бях поставен на изпитание: наистина какво правим тук, в България, как се забавляваме? Който ме познава, знае, че на такъв въпрос бих отвърнал с шега, бих опитал да се измъкна, да избегна досадната природа на фактите, но отговорните центрове в мозъка ми решиха, че ситуацията не позволява шеги и хумор. Бях обграден от десетина наострили уши кубинци, които ме гледаха в устата и чакаха всяка моя дума, за да разберат от първа инстанция какъв е животът на Земята и това някак ме накара да се почувствам задлъжен към тях.

— Еми какво правим… — взех да вадя думите по мъчителен начин от мозъка си — Излизаме… срещаме се, ходим по кръчми, по барове, по разни клубове, дискотеки, танцуваме, купонясваме, понякога излизаме извън града, с колите, ходим по някакви места, шляем се, разхождаме се, мотаем се, ходим на кино… От време на време си ходим на гости, събираме се по къщите, пием, говорим си, слушаме музика, готвим си нещо, ядем, гледаме филми…

Когато свърших всички кимаха разбиращо. Настъпи неловко мълчание. Винаги ужасно съм се страхувал от тези моменти. Нерядко съм изричал уникални глупости точно в този миг, само и само да прекъсна тази заплашителна тишина. Реших и този път да кажа нещо: „А вие? Вие как се забавлявате?”, беше гениалната ми реплика.

— Еми… ние поркаме! — каза Енрикито с резкия си и бърз говор и всички избухнаха в смях. Беше облечен в бели дрехи на санитар, с гумени ботуши. Работеше като готвач в градската болница и очевидно беше дошъл направо след смяна. Видът му беше абсолютно сюреалистичен.

Отдавна вече се бяхме преместили на двора. Човекът, който беше отишъл за музиката, явно се бе появил, защото изведнъж зазвуча Дон Омар, с парчето, което вече знаех наизуст: Pobre diabla. Всички се разтанцуваха, като Енрикито извъртя фамозен кючек с леля ми Майра. Чичо ми Орландо също се включи подобаващо и направо ни разби с изпълненията си, граничещи с допустимото за годините си. Разбира се, всички се опитваха да ме избутат да танцувам, но аз се измъкнах като припомних, че има три недокоснати бутилки ром оттатък.

Пияните духове

В Куба отварянето на бутилката е съпроводено с малък ритуал. Твърди се, че първата глътка e винаги за светците и се излива малко на земята, преди да започне същинското къркане. За тази отговорна задача единодушно бе избрана Елена.

Ако аз бях мостът между световете, то това беше поканата към нея да тръгне по него и Елена нямаше как да откаже такава чест. Всички я наобиколиха и се завзираха напрегнато в нея. Тя започна да накланя бавно бутилката, пред погледа на двайсетина чифта очи, които следяха внимателно траекторията на ръката ѝ. Наклонът вече изглеждаше достатъчен рома да потече, но дозаторът задържаше течността вътре. Тъмнината, от своя страна, не позволяваше на никого да вижда ясно какво се случва и без да искаме се получи един от онези моменти, в които задържаш дъха си в очакване на внезапната развръзка. Светците вече чакаха с широко отворени усти, на границата на недоволство, когато Лейсмер не издържа на напрежението и се провикна: „Ей, ама малко! Че ще се напият!” Всички избухнахме в смях, а Елена с трепереща ръка отсипа малко на земята, сред ръкопляскания и възторжени възгласи.

За чашите и чиниите в Куба

Тук трябва да отбележа някои характерни особености на кубинската действителност. Чашите и чиниите са кът във всяка къща и когато се съберат повечко хора общо взето е нормално да се яде на смени. Няколко пъти по време на престоя ни се случи следната картинка: сервират ни храната, докато домакините, или поне част от тях, примерно жените и децата, продължават да се мотаят наоколо, като уж шетат нещо. И така, към нормалното ни неудобство от мисълта за това колко са бедни всички и как изяждаме яденето на хората, които сякаш дават всичко, което имат само и само да сме сити и доволни, се прибави и това, че заради нас вече нямаха и в какво да ядат. Баща ми често се бъзикаше с нас, че сме били много слабички и че трябвало да ни „угоят” малко — нещо, което изглеждаше парадоксално, като имаш предвид, че почти през цялата останала част от времето ставаше въпрос за това как хората нямали какво да ядат. „Ей, верно бе, как ще обясните в България, че тук хората гладуват, като се върнете такива едни закръглени?”, шегуваше се баща ми.

Както и да е. В случая нямаше обичайния банкет, а единственият проблем беше, че в цялата къща май имаше около три чаши и половина. И когато някоя от чашите останеше някъде забравена, веднага започваше едно разпитване и търсене на чашата: къде е чашата, май Майра пиеше от нея и т.н. Така че хората най-често пиеха директно от бутилката.

Най-могъщият човек в семейството

По едно време чичо ми Енрике ме приклещи при масата и започна да ме разпитва за майка ми. Да, този попрегърбен мургав кубинец, който в България би минал за чистокръвен циганин, беше мой чичо. Изпитваше странна слабост към майка ми, която баба ми наричаше la bulgara, българката. „Добре, кажи ми сега майка ти как е, какво прави?”. Опитах се да му разкажа накратко, колкото може да се разкаже при такъв въпрос. „Тя… няма ли да идва?”, продължи Енрике. А аз пак, не е толкова лесно, много е скъпо и т.н. „Абе виж какво, трябва да я доведеш! Чу ли? Да я доведеш!”. Беше си пийнал вече и ме хвана за раменете: „Хей, искам като се върнеш там, да ѝ кажеш, че аз я обичам, чу ли? Кажи ѝ: Енрике те обича, точно така ѝ кажи, чу ли?”. Обещах да ѝ кажа. Очевидно за Енрике аз бях най-могъщият човек в семейството, можех да местя хора и емоции през континентите.

Уж не бяхме чак толкова много хора, а изчислих, че една бутилка свършва за около 15 минути. Буквално отваряхме една бутилка, отпивахме, сипвахме в чашата и докато обърна внимание на някоя леля или чичо бутилката вече беше празна. Налагаше се да купим още алкохол, като този път Енрикито се зае, излезе нанякъде и след малко се върна с две бутилки Guayabita del Pinar, някаква кубинска ракия с вкус — нещо средно между ракия, ром и коняк. На дъното на шишето плуваха няколко такива гуаябитас, малките плодчета, от които идваше името и аромата на питието. Не можах много да я оценя, предпочитах обикновения бял ром от захарна тръстика, пред изчанчената гуаябита, но проявих тактичност и казах, че е супер. На което те отговориха, че въобще не я понасят. Много смешно. Разбира се, на сутринта не беше останала никаква гуаябита, изпихме всичко.

— петък, 11 февруари 2005

Пътуване към Петия свят

Двете нощи в Камагуей направо ни пийнаха соса с Елена. Уж ни дадоха да спим в най-хубавата стая, в брачното легло на леля ми Майра и чичо ми Туни, а и двете нощи не можахме да спим добре. Задухът, леглото, комарите, паяците, всичко се бе съюзило срещу нас в тези две изпълнени с безкрайно въртене в чаршафите нощи.

Затова с известна доза облекчение се натоварихме на сутринта в колата и потеглихме към Сантяго. Майра идваше с нас, което означаваше, че отзад ставаше доста пренаселено. Немирната природа на Карлос Даниел, както и отвратителния му навик да се катери по главите на хората, и то с обувките, беше постоянна заплаха за всяка бяла дреха на Елена. Бях започнал да усещам известна нервност у нея и се стараех да я разведрявам и да ѝ превеждам колкото се може повече, за да не се чувства изолирана. След безброй забележки Карлос Даниел се премести да се вози отзад, в багажника, където смачка и направи на пихтия няколкото останали плода мамей, които купихме в Тринидад.

/ / /

По шосетата висеше целият кубински народ. На едно място един младеж ни подвикна размахвайки някакви банкноти: „Хей, брато, айде да ме хвърлиш до Лас Тунас, хей, хеейй…” Студено го подминахме и когато се обърнах, видях как продължава нещо да ни вика с разтворени ръце. Представих си, че е нещо от рода на: „Аре бе браточка, в багажника ме вземи, 50 километра са. Цял ден чакам”. Взех да си представям какво ли щеше да бъде, ако трябваше аз да вися на някое кръстовище с 15 песо в ръка.

На всеки разклон имаше нещо като импровизирани пунктове, където облечени в жълто служители, с огромни тетрадки в ръце, ни караха да намаляваме и ни оглеждаха внимателно. Това бяха така наречените жълти, специални служители, които имат право да спират всяка служебна кола и да качат някой от хората в списъците, ако видят, че има място. Фидел отново караше НЛО високо в небето, беше успял да устреля две дребни кученца с един куршум. Хем решава транспортния проблем в Куба, хем намалява безработицата. Спомних си един американски плакат от Втората световна война с подобна тематика: някакъв тип си кара колата сам, а на съседната седалка, само с контури, едва ли не с пунктирана линия, е нарисуван Хитлер, а текста отгоре гласи: „Когато пътуваш САМ, пътуваш с ХИТЛЕР!”.

Обикновено баща ми им правеше знак отдалече, че сме пълни и те ни пропускаха без проблеми, но имаше и някои по-късогледи, които ни спираха и оглеждаха строго. В такива случаи баща ми караше Карлос Даниел да им маха от багажника и те веднага махваха разбиращо. За нас с Елена беше много смешна мисълта, как някакви допреди две седмици безработни чички и лелки разполагаха с властта да спрат и най-мастития директор в служебната му ладичка и да му набутат вътре всякакви отчаяни хора. Баби използва момента, за да ни разкаже за някакъв кубински филм, в който се разказвало как някакъв старец умира в единия край на Куба, примерно в Хавана, но споменава в завещанието си, че иска да го погребат в другия, да речем — в Сантяго. И във филма се разказва как роднините на мъртвеца го закарват на стоп в ковчега през целия остров.

По пътя купихме две връзки огромни мандарини от едни момчета край пътя. На друго място видяхме да се продава сурово кафе и баща ми спря, за да купи една торба. Това беше още един „бизнес”, с който се занимаваха, за да изкарат нещо допълнително. Купуваха сурово кафе, печаха го с малко захар за цвят, смилаха го, смесваха го с нахут за повече количество и го продаваха пакетирано в малки торбички на съседи и познати. От това изкарвали около 20 долара месечно. Пренасянето на кафе в сурово състояние, особено в такива количества, също беше забранено, защото се смята, че щом носиш толкова кафе, то е за да го продаваш нелегално.

Най-бедната страна в света

Стигнахме в Сантяго и баща ми се насочи към местния офис на Витрал, откъдето трябваше да вземе ключовете за апартамента, в който беше уредил да спим. Всъщност, оказа се, че имаме избор: апартамент в центъра или нещо като станция или мотел, което се падаше някъде около пристанището, далеч от всякаква цивилизация. С Елена и Баби искахме апартамента — иска ли питане: апартамент в центъра на Сантяго де Куба, кажи речи в центъра на света — но баща ми, поради някаква негова си причина, искаше да спим в станцията и не мисля, че този въпрос въобще се дискутира.

Седнахме отвън на тротоара да чакаме баща ми да уреди формалностите в офиса и се загледахме в отдавна изоставените стари трамвайни релси, които минаваха по улицата. Не знаех, че в Куба е имало трамваи, но Майра потвърди, че някога в Сантяго е имало истински редовни трамвайни линии. Гледай какво нещо, взех да се чудя. Като малък си мислех, че само в най-развитите страни има от тези космически машини. Именно такива неща, както и разбира се асансьорите, ябълките и снега караха детето в мен да иска да дойдем да живеем в България. А то какво: имало ги в Куба много, много преди да се родя.

/ / /

Майра използва момента ми на изумление, за да ме хване под ръка и да ми отдели един скъпоценен час, за да ми разкаже дългата, тъжна и изумително богата на поуки история на своя живот. Или поне последните 20 години от нея, което пак си беше прилично много. Акцентът, разбира се, беше върху това колко шибано е станало положението в Куба. И тя беше напуснала партията, разочарована от всичко. Най-вече се страхуваше да не я хванат заради „бизнеса” ѝ с прасетата. Започна да ми обяснява как, ако я хванат какво, най-много да я вкарат в затвора, но вече не ѝ пукало: „Аз какво? Да легна и да умра ли? То само това ми остана!”. После започна да ми разказва за това как гледала по телевизията някакъв научнопопулярен филм за Хаити:

— И к’во, Хаити, нали това я водят за най-бедната страна в света? Ама к’во бедна, верно, живеят в съборетини, в бараки, ама… дават ги и аз гледам, имат кофи — пластмасови кофи! Аз нямам пластмасова кофа! Айде дайте ми и на мене една пластмасова кофа! Е, к’во са бедни, ние сме по-бедни и от най-бедните!

Бар Нептун

Баща ми на практика е израснал в Сантяго де Куба. Тук са учили с Майра, като постоянно се местели от една леля в друга. Така че не беше като да нямаме роднини. Минахме през едната леля, за да оставим Майра, която щеше да остане да спи при тях. Бяха поредните, които не помнех и поредните, които правеха сладки, за да изкарат нещо допълнително.

Излязохме да се разходим из града. Завъртяхме се около Нуестра Сеньора де ла Асунсион, Катедралата на Сантяго, като ние с Елена се загубихме и се наложи да обикаляме проклетата катедрала няколко пъти, докато намерим останалите. По улиците кипеше живот. На няколко пъти непознати ни спираха, за да ни предложат някой изключително добър ресторант, съвсем наблизо. Това бяха така наречените хинетерос — кубинци, които предлагат услугите си на заблудените чужденци, за да ги упътят към скритите съкровища на Куба: ресторанти, хотели, пури, момичета, каквото поиска клиентът. Въпросните ресторанти, които с такава лека ръка отказвахме, пък бяха така наречените паладарес, малки частни ресторантчета, първоначално легализирани, но впоследствие отново забранени от режима и заклеймени като люпило на капиталистически и печалбарски страсти.

Междувременно се стъмни. Качихме се в колата и след поредната доза разпитване и обикаляне намерихме станцията, където щяхме да спим. Намираше се в един сравнително пуст район в покрайнините на града. С Елена взехме ключа от стаята ни и минахме да си оставим багажа, както и да проверим дали случайно няма топла вода, в един внезапен, с нищо непредизвикан пристъп на наивност.

Ахнах още щом влязох. Стаята изглеждаше така, както винаги съм си представял, че изглежда стая в долнопробен тайландски бардак. Всичките стени бяха покрити със завеси на червени рози. Помислих си, че Ник Кейв спокойно би могъл да снима клип в тази стая, в компанията на две полуголи мулатки. Настанихме се, т.е. хвърлихме си раниците върху леглата и ей така, просто за разнообразие, Елена провери въпроса с водата. Нямаше, разбира се. Нахлузихме по една връхна дреха и излязохме да търсим къде да хапнем.

Някъде по пътя бях чул музика и наистина — имаше наблизо някакво заведение. Казваше се Нептун, Рай или нещо подобно. Не мога да кажа точно какво беше, но нещо в него будеше подозрение и баща ми слезе, за да провери как стоят нещата.

Не след дълго се върна с новината, че имало куверт, който включвал предястие и напитка и че евентуално можели да ни сервират и някакъв ориз. „Как така? Какъв ориз? Ама има ли нещо за ядене въобще?”, попитах аз. Както вероятно сте разбрали, баща ми нямаше навика да обсъжда с нас дребните въпроси, които касаеха пътуването ни, като къде ще спим, къде ще ядем и други подобни. Повечето пъти, когато спирахме за безалкохолно, купуваше на всеки по свое усмотрение, без никога да пита кой какво иска. По някакъв начин му имах доверие и донякъде се радвах, че ме освобождава от напрежението да участвам в избора на тези наистина незначителни неща. Но понякога жилката на майчиния ми род се обаждаше и аз започвах да изисквам от него повече и по-конкретна информация. Отговори ми неясно, по начина, по който отговаряше, когато усети, че ставам агресивен и се опитвам да пробия предначертания му безценен план в полза на някакви дребнобуржоазни интереси. Отказах се. „Ок, ама как е? Става ли вътре?”, попитах. „Не знам, нормално е”, вдигна рамене той и въпреки че изобщо не изглеждаше убеден, се наредихме в индианска нишка и влязохме.

Заведението беше на открито, с гледка към пристанището. Един голям навес покриваше наредените в редици големи дървени маси, които свършваха в единия край, давайки място на голямо празно пространство, най-вероятно дансинг. Гърмеше оглушителна музика и беше пълно с чернокожи, които си подвикваха на жаргон и се поклащаха сладострастно в ритъм. Оказа се, че сме попаднали в дискотека, а не в кръчма.

Колебливо се насочихме към една от многото свободни маси и седнахме. Зад нас две мулатки бяха приклещили някакъв чужденец, може би канадец или американец и най-безсрамно му се натискаха. Мъжът ги снимаше с едно малко цифрово фотоапаратче и мацките умираха от кеф. Всяко щракване на светкавицата, всяка дума, всяко междуметие предизвикваше бурен кикот от тяхна страна. Едната беше красива, висока мулатка, от тези жени, които ти се иска да погледаш пет минути, за да се опиташ да разбереш защо точно тази комбинация от глезени, устни и рокля е толкова различна от другите подобни. Но ужасното ѝ кикотене успяваше още в зародиш да разбие на парчета всяка моя крехка фантазия. Мацката беше стопроцентова мъжеядка. „Виж ги наште, как са награбили тая юма”, отбеляза Баби язвително.

Използвах случая да попитам какво значи юма. Бях чувал няколко пъти тази странна дума и по смисъл вече подразбирах смисъла ѝ, но все още никой не ми я беше обяснил официално. Юма наричат в Куба всички чужденци. La Yuma също така означава чужбина. Ако си дошъл в Куба от друга държава и свят, с пари, с хубави дрехи, с тъмни очила, с фотоапарат, с маратонки, с травъл гайд, със светлата си кожа и приятна миризма, със сапуните си и трите различни видове кърпи, със звучния си или гъгнещ тембър, значи си юма. „Еми ето, примерно, ти си юма”, обади се Карлос Даниел изведнъж, явно опитвайки се да намери по-ясен начин да ми обясни смисъла на думата. Баща ми и Баби го изгледаха неодобрително.

Поръчахме си бири и зачакахме да видим какво ще ни донесат за ядене. Видях, че сервитьорките носят някакви окичени чинии и заподозрях, че е това. Не можех да разбера точно какво е, но в никакъв случай не ми вдъхваше доверие. Още от вратата разбрах, че бяхме сбъркали и че това не беше „нашето” място. Беше от онези случаи, в които още щом седнеш някъде и вече ти се ще да си ходиш. Регетонът гърмеше в ушите ни и не ни позволяваше да разменим дума. Стояхме и пиехме мълчаливо, а на всичкото отгоре от към пристанището задуха хладен вятър. Предложих с половин уста да се махаме и да намерим друго място, но баща ми като че ли се колебаеше. Замънка, че наблизо нямало друг ресторант, а предполагам, че го беше яд и заради платения вече куверт.

Странните чинии се бавеха и баща ми стана да провери какъв е проблемът. Тогава Баби ме издебна: „Не разбираш ли, че другите ресторанти са с долари, а баща ти не иска да си харчите доларите!”. Вече бях започнал да подозирам това и ме хвана яд, задето не се бях показал по-настоятелен. Направо станах и посрещайки баща ми, който точно се връщаше, му казах, че се махаме. Той се ядоса. „Ок, махаме се!”, каза рязко и с бърза крачка се насочи към изхода. Оставихме бирите наполовина и недочакали екзотичните ордьоври, се разкарахме оттам.

Ядохме в един ресторант някъде по пътя. Баща ми беше мрачен, държеше го още от странния ни диско експириънс. Използвах, че отскочи до колата да вземе шишето на Карлос Даниел и го придружих, уж за да взема жилетката на Елена. Прегърнах го и се опитах да го успокоя. Обичам те, тате, му казах.

— четвъртък, 10 февруари 2005

Ръководство по убийство на паяци

На сутринта Елена ме събуди, за да ми посочи един огромен паяк, който висеше на тавана над нас. Казах ѝ, че нищо не мога да направя по въпроса и че нека си виси там, нищо не ни пречи. Но Елена продължаваше да се страхува и да ме врънка да направя нещо, докато накрая Яннис дойде с една метла и го ликвидира.

Това ми напомни за една случка от времето, когато бях ученик в испанската гимназия в София, скоро след пристигането ни в България. На стената над чина ми мирно си вървеше един паяк. Аз, щом го видях, веднага го фраснах с една тетрадка, рефлекс, който е напълно нормален за всяко кубинско дете, израснало сред досада от гущери, паяци и комари. Иван обаче, един от популярните ми съученици, щом ме видя, веднага се нахвърли върху мен: „Ееййй! Защо уби паяка бе, ти знаеш ли, че това носи нещастие? Майка ти да пукне дано!”. Бях шокиран и наранен от това неочаквано и наглед с нищо непредизвикано избухване от страна на човек, когото уважавах. Какво толкова беше станало: бях свършил едно добро дело, бях спасил принцеса от косматите му краченца, а какво получавах в замяна? Във всеки случай не това, което обикновено разбираме под добро отношение. И чак в този ден, вече голям човек, успях да си го обясня. Вече не мога да убивам паяци.

Гльупости

Сутринта прекарахме в къщата. Качих се на горния етаж, за да видя как живее Яннис. Етажът не беше измазан, стените бяха на ниво груб строеж, на тухли и с дупки, през които спокойно можеше да избяга малко куче. „Не е довършено още, до тук стигнаха парите”, каза Яннис. Разведе ме из стаите, показа ми банята, после кухнята, където правеше сладки, в една според мен саморъчно направена електрическа пещ. Развела се с мъжа си, който заминал за Хавана. Сутрин работела като медицинска сестра, а следобед, след смяната, ходела по къщите да продава сладки. Мъжът ѝ пращал някакви пари, а и Майра помагаше, но това си беше нейната собствена тънка сламка на оцеляването.

/ / /

Слязохме долу. Момчето, което помагаше на леля ми в работата, се качи на кокосовата палма на двора и започна да сваля кокосови орехи. Режеше ги с един голям нож, а те падаха с ужасен трясък на земята. Когато приключи, Ам-Гъл ги насече с едно ръждясало мачете и напълни една голяма двулитрова кана с прясно кокосово мляко. В нея плуваха парченца от кората на кокосовите орехи, както и всякакви малки боклучета. Сипах си една чаша и отпих. Сетих се за брат ми, Даниел, с когото винаги се следяхме да не би някой да изпие повече. Елена дойде, погледна в каната и въпреки увещанията ми, отказа да го опита.

Леля ми ни разведе из двора, за да ни запознае с животните. Имаше кокошки, пуйки, патици, както и две-три прасета. Майра е бивша учителка, но сега гледаше прасета. Което май беше леко незаконно, защото не беше платила съответната такса на държавата, този своеобразен патент, който се изчисляваше строго индивидуално, според случая, времето, настроението и конкретната дейност, която извършваш.

За по-голяма яснота ще дам следния пример, както аз го разбирам: 76-годишен дядо има лимонено дърво на двора и за да изкара някой лев, слага пет лимона в една шапка пред къщата си и започва да ги продава за едно песо. Неправилно. Легалният начин да го направиш е първо да отидеш до съответните органи и да подадеш молба в около 48 копия, така че да стигнат и за другата леля на Фидел, тази която отговаря за лимоните в страната. После ти пращат екип от експерти, които оценяват по колко лимона ражда дървото на година и накрая ти определят таксата, примерно 200 долара на месец. Щом искаш да си капиталист!

Все пак аз подозирам, че тази такса се определя по едно много по-проста формула: пресмятат колко най-много би могъл да изкараш от продажбата на лимоните, от сумата се изважда екзистенц-минимума ти и voilà! Друг е въпросът, че десетте, или петнадесетте долара, които печелиш от която и да е държавна работа, са много, много по-малко от екзистенц-минимума и на практика не ти остава избор – или приемаш да даваш по-голямата част, от това, което изкарваш, или гладуваш.

/ / /

Всъщност кубинските закони те поставят в такова положение, че е безкрайно трудно, ако не и невъзможно, да не ги престъпваш. Оказа се, например, че Елена няма право да спи никъде другаде, освен в държавен хотел или в лицензиран частен дом, защото била влязла в страната с туристическа, а не с фамилна виза. На практика така се получи, че всяка една нощ в Куба тя спа нелегално. Разбира се, на нея нищо не можело да ѝ направят, защото в Куба туристите са със статут на богове, но на кубинците, които са я приютили, в случай че ги хванат, се полагаха солени глоби и наказания, стигащи до изземване на имуществото и изгонване от домовете.

Питайте ме как властите ще разберат, че чужденец е спал в къщата ви. В Куба във всеки блок, на всяка пресечка, има организация, която се казва Comité de Defensa de la Revolución, съкратено CDR, в превод: Комитет за защита на революцията. Тези квартални пунктове са аналог на бившите български ОФ организации и служат за организиране на ленински съботници, за оценяване на асоциалното поведение на някой съсед, за събиране на доноси и т.н. И всеки съсед, от злоба или криворазбран патриотизъм, може във всеки един момент да направи донос, че примерно в къщата на Майра Арнер спят нелегално чужденци, демек тя прави бизнес, без да си плаща на държавата или още по-зле: нещо май кроят срещу революцията. И веднага да цъфнат два камиона с войници. Затова в Куба е важно да си в добри отношения със съседите си, а на новите такива се гледа с недоверие и подозрение.

/ / /

Имах предварително бегла представа за всичко това, затова поставих въпроса в кубинското посолство в София няколко месеца преди заминаването ни. Исках да сме спокойни и абсолютно сигурни, че този път всичко ще бъде наред и че няма да има никакви гафове, като онзи от преди три години.

Ръкомахах разгорещено в кабинета на консулката и още недовършил експозето на всичките си притеснения, тя ме прекъсна с усмивка, която сякаш ми прощаваше за всички глупости, които ѝ бях изговорил. „Ела малко преди да заминеш. Само ела и веднага ще ти изкараме визата. Още същия ден. Не се притеснявай изобщо, няма проблеми, Н-И-А-М-А ПРОБЛЕМИ”, ми каза. Но когато наближи датата и отидох да взема визите се оказа друго. „Хмм… ааа… А вие всъщност женени ли сте?”, попита служителката в посолството. Отговорих ѝ, че не сме, но че сме като женени, че сме семейство, живеем заедно, имаме дете и т.н. „Но защо? Какво значение има??”, попитах, докато се опитвах да потисна надигащия се в мен гняв. Оказа се, че за да може да спи в дома на баща ми, Елена трябвало да си изкара някаква специална семейна виза, но тъй като не сме били женени, процедурата можело да се забави със шест месеца.

Стоях неподвижно и я гледах в очите, броях до 200 преди да реагирам. Жената се почувства виновна и започна да ме уверява, леко извън протокола, че разбира се, и с туристическата виза нямало да имам никакви проблеми, просто за всеки случай, за всееееки случай било хубаво на паспортния контрол Елена да покаже някаква резервация за хотел и готово, няма нннникакви проблеми.

Шест месеца. Не можехме да отлагаме пътуването с повече от една-две седмици, всичко беше планувано от месеци. Връщане назад нямаше. Не бе проблем да изкараме фалшива резервация, не беше това въпросът. Колкото и да не ми се искаше, отново щяхме да сме с едно наум. „За другия път ще се оженим”, казах на Елена със стиснати устни.

/ / /

Алаин няколко пъти натърти на тая тема и каза, че специално бил питал в общината преди да дойдем и че така си било, че трябвало да идем там и да си извадим някакво специално разрешително, струвало 40 долара. Както казах, той възнамеряваше да ни сложи да спим в къщата, която даваше под наем и беше проверил всичко. Баща ми, от своя страна, много му се дразнеше и всеки път щом Алаин подхващаше темата, го прекъсваше грубо, като му казваше да не говори глупости, че аз съм му син, а Елена ми е жена и че няма какво повече да говорим. Изглежда тази тема наистина го вадеше от кожата му. За втори път го чух да ми казва нещо на български: „Този Алаин гльупак! Не обръща внимание. Той говори гльупости! Ти мой син, как няма да спиш в моя къща!”.

За сушата и опасността от крави

Програмата за деня беше ходене до Нуевитас, градът, където живяхме като малки, преди да се преместим в Хавана през 1983-та. Там беше и познатият под името Фертилисантес завод за азотни торове, където навремето работеха майка ми и баща ми. Шеф на завода по онова време беше Маркос Портал, който по-късно стана Министър на Основната Промишленост и който, за да ползва услугите на баща ми ни изкара от дълбоката провинция и ни уреди в столицата.

Много исках да минем през някой от плажовете близо до Нуевитас, най-вече Лос Пинос, прекрасен плаж на остров Кайо Коко, който често посещавахме и за когото доста бях разказвал на Елена. Оказа се, че достъпът до там е ограничен и въпреки че не беше невъзможно да намерим връзките и начините да стигнем, сгъстената ни програма нямаше да ни го позволи. Като компромисен вариант бях навит да отидем и до по-близкия Санта Лусия, друг плаж в района, но след няколко груби сметки по събиране и изваждане на часове разбрахме, че и за това нямаше да ни стигне времето.

След обичайното мотаене най сетне успяхме да се натоварим и да тръгнем. Пътувахме по пътя, който толкова пъти бях изминавал като малък. Постепенно започна да ми се струва, че си спомням всяко нещо, което минава пред очите ми, дори малките мостчета и каменните колове с изписаните километри. Гледката към изсъхналите полета покрай шосето беше депресираща. Тук-там се виждаха по няколко кльощави говеда, които се опитваха да намерят нещо хранително в изгорелите от пожарите треви. Баща ми ни обясни, че в някои места на Куба, най-вече в централната част, не било валяло от 18 месеца и че такава суша не помнели от много отдавна.

— Есента минаха два урагана, един през Пинар дел Рио, а другия през Ориенте. Тоя от Пинар дел Рио унищожи всичко, но поне остави малко вода, докато другия мина толкова бързо, че и вода не можа да остави. Само ни обрули — обясняваше с философско примирение.

Спомних си, че преди години тези полета бяха пълни с добитък, а сега едва-едва се виждаше някое депресирано говедо. Баща ми подхвана темата и ми изнесе цяла лекция за това колко добитък е имало преди революцията и колко има сега на глава от населението. Очевидно всичко вървеше от зле към по-зле. Напълни ми главата със статистика и нищо, нищо от това, което чух не беше оптимистично.

— Ти знаеш ли, че в Куба, ако убиеш крава, те осъждат на 20 години затвор? Дори да си е твоя собствена. Нямаш право, забранено е. Представяш ли си? И ако ти я откраднат —плащаш глоба, и ако ти я откраднат пак — отиваш в затвора. Абе тук е някакъв абсурд бе. Не, то по едно време гладът беше такъв, че хората нападаха кравите. Спира колата, слизат двама мъже и храс, с мачетето, утрепват я и оп, в багажника. Хората бяха полудели от глада. Имаше един случай, как беше Баби, едни бяха убили един кон, но не могли да го отнесат целия и взели само крака, а коня го подпряли на едно дьрво, да не си личи отдалече, хахах… Ей това е грешката на социализма, че се набърка в дворовете на селяните, в магазинчетата, в аптеките. Че к’во ѝ разбира на държавата главата от това как да управляваш магазинче?! А?! Защо не оставиха хората сами да си гледат кравите? Абе… Можеше да стане нещо, идеята е хубава, но прекалено много грешки… Ама това с кравите… Хахах… То тука в Куба по-добре да убиеш човек, отколкото крава, по-малко ще лежиш.

Глупавият свят

Спряхме на една сергийка край пътя и Елена имаше удоволствието за пръв път в живота си да пие гуарапо, сок от прясно изцедена захарна тръстика. Срещу две песо всеки получи по една огромна халба от леденостудената тъмнокафява течност. А един от нас — индивид, надарен със завидни жажда и апетит, изпи цели две халби. Това бях аз.

Накрая стигнахме до Нуевитас и съм сигурен, че никой никога и по никакъв повод не би искал да отиде в Нуевитас. Освен баща ми и аз. За пореден път започнах да разпознавам местата. Навлязохме в нашия квартал и пред очите ми започнаха да изскачат спомените: блока на Рафаелито, откъдето крадяхме кактуси през нощта; магазина, където продаваха сладолед и йогурт; училището; пазарчето пред училището; бръснарницата и накрая нашият блок: номер 20.

Слязох от колата, за да направя снимки. Живеехме на четвъртия етаж, в апартамента от дясно. Там на балкона имаше други варели, много по-ръждясали, а по балконите нямаше решетки против крадци. Но като цяло… беше същото. Постояхме една-две минути и баща ми предложи да потърсим Раул Вердесия, негов стар приятел от завода. Със сина му Раулито и с дъщеря му Людмила бяхме приятели като деца. Заедно играехме на призраци, войници, пумпали, топчета и всякакви други игри. Спряхме пред един блок и баща ми се шмугна в него, без да има ясна идея къде точно живее Раул. Излизаше и пак влизаше от различните входове, докато накрая ни извика някъде отгоре да се качим.

Вердесия беше там, с жена си Мерседес, остарели с по 20 години и същевременно толкова непроменени. Раулито и Людмила бяха някъде извън града, нямаше да можем да се видим. Опитах да си представя как изглеждат на 30 години, за последно ги бях видял, когато бяхме на девет-десет.

/ / /

След като ни раздадоха обичайните чашки кафе, Мерседес изведнъж плесна с ръце и каза: „Леле, какво ще ви покажа сега!”. Отиде до другата стая, за да се върне след минута с една стара тетрадка в ръце. На корицата с големи кръгловати букви беше написано Голям Глупав Речник. Това беше моят глупав детски почерк.

Вътре имаше рисунки от една наша детска измислица: Ел Мундо Бобо, или Глупавият Свят. На първите две страници беше нарисувана голяма карта на нашия измислен свят, разделена на измислени морета, океани и острови. Социалистическите страни бяха оцветени в червено, а капиталистическите — в жълто. На следващите страници имаше рисунки на гербовете и знамената на всяка една държава, като в гербовете на капиталистическите страни имаше танкове, пистолети, изобщо доста кофти капиталистически работи, докато социалистическите бяха по детски наивни, с чешмички, скачащи риби и летящи високо в небето спътници.

Останах смаян. Бях забравил за тези рисунки, безвъзвратно забравил, абсолютно, необратимо и окончателно, но ето, че сега те ми се откриваха като най-велико тайнство, можех да ги докосна, да пипна с пръст релефа на контурите, нарисувани с молив. Ебаси дизайнера съм бил като малък, си помислих съвсем чистосърдечно.

Вила Мизерия

Раул беше по-скоро мълчалив, разпитваше за това онова, за майка ми, за брат ми, докато Мерседес мрънкаше с обичайната за кубинките самоирония. Разказа как миела пода с морска вода, как по едно време минавала веднъж седмично цистерната с вода и целия квартал се изсипвал с кофите. Нямало работа, стоки, ядене, нищо. Искали да се преместят някъде другаде да живеят и действали с връзки, но засега нямало пробив.

В Куба по принцип не е лесно да се преместиш да живееш в друга къща или апартамент, още повече — в друг град. Презумпцията е такава, че ако нямаш къде да живееш и държавата те е признала за нуждаещ се, то тя е длъжна да ти осигури жилище. Може да не е върхът и да не е точно където би желал да е, може да се наложи да почакаш десетина години за него, даже е почти задължително, но е жилище. Това са екстрите на комунизма.

Проблемът е, че дефицитът е огромен. Прирастът е голям, а много от жилищата са стари, неподдържани и не са никакъв проблем за мощните тропически урагани. Има хиляди семейства, които с години живеят в отчайващи условия, настанени във временни жилища, общежития и всякакви съборетини, в очакване да им дойде реда за някоя панелка насред полето.

Покупко-продажбата на жилища е забранена по закон и дори да имаш пари, не можеш просто да отидеш и да си купиш апартамент. Според баща ми можело да си построиш къща, ако ти дадат земя (също много сложно), но не и да си купиш наготово. Затова повечето хора, които искат да се преместят да живеят някъде другаде, са принудени да се възползват от единствената останала легална възможност — да „разменят” апартамента с друг. Т.е. ти ми даваш мансардата си в центъра на Хавана, а аз къщата си в покрайнините. Формално това не е свързано с доплащания и такива неща, но неофициално това е практика. Доплащаш на ръка примерно 3000 долара и се нанасяш. Е, не веднага, разбира се. Тази процедура, както почти всяко нещо на острова, е свързана с огромни бюрократични препятствя и в общия случай се чакало няколко години, докато приключи.

Мерседес се нагледа на уморените ни и мрачни физиономии, които отдавна бяха заменили старите ни опулени и невярващи физиономии и с въздишка се отпусна на люлеещия се стол. После изведнъж се засмя: „Абе тук си е направо Вила Мизерия!”, каза и погледна към нас с Елена: „Гледали ли сте го? Еми да, тука в Нуевитас си е направо Вила Мизерия!” Ставаше въпрос за някакъв популярен телевизионен сериал.

Счетоводителчето

Леко омърлушени се сбогувахме с Раул и се насочихме към Фертилисантес. Баща ми беше на особена почит там. След десет години работа в завода не можеше просто да мине без да се обади. Още преди да влезе го спряха няколко души и се здрависаха с него. После изчезна зад пропусквателния пункт, а ние останахме да чакаме в колата.

По едно време един мъж се приближи и ме попита дали аз съм синът на Карлос. Отвърнах му леко подозрително, че да, син съм на Карлос. Представи се и ме попита за майка ми, като след обичайните любезности ме помоли да ѝ предам много поздрави. Попитах го отново как се казва, защото трудно помня имена. Той повтори името си, но после добави: „Счетоводителчето бе, така й кажи, тя ще се сети. Айде, всичко хубаво!”. Замина си и ме остави да се чудя за пореден път как някакви хора помнят майка ми след повече от 20 години.

Баща ми се върна след половин час. Попитах го за човека, който ме беше заговорил, кой е, какъв е, но той само махна с ръка: „Абе мани го тоя. Един педераст. Връзкар. Племенник на Каменати. Мани го”. По-късно, когато се прибрах в България от любопитство попитах майка ми дали си го спомня. „Счетоводителчето бе, не си ли спомняш?? Така му викали”, повтарях настойчиво. Не можа да се сети.

Елфът

Тръгнахме да търсим къде да обядваме. Баща ми и Баби бяха много скептични, че ще намерим свястно място, но когато завъртяхме из центъра, видяхме една табела, за която съм готов да се закълна, че е същата, която си висеше там и през 83-та година.

Ресторантът беше доста просторен, а вътре освен нас имаше още една двойка, които пиеха нещо. Явно хората в града не си позволяваха много-много да обядват по ресторанти. Дойде и сервитьорът и ни донесе менюто. Имаше доста неща и баща ми и Баби се учудиха, защото цените бяха в монеда насионал, т.е. в песо. Поръчахме сума ти работи и зачакахме търпеливо. И понеже чакахме доста, може би час и половина-два, разговорът ни деградира и започнахме да обсъждаме момчето, което ни обслужваше. Спокойно и без никакви скрупули мога да заявя, че баща ми започна пръв.

Сервитьорчето беше слабо момче, средно на ръст, може би на 16-17 години, с все още пуберски мъх по лицето. Ходеше изпънато като струна, леко вдървено, като ръцете му се движеха покрай тялото с онова подозрително полюшване, което кара истинските мъже да гледат настрани от неудобство. „Този май е птиченце”, изръси баща ми съвсем невинно, докато отпиваше от чашата си с безалкохолно. „Стига бе, Карлос!”, скара му се Баби и го плесна по ръката. Но той едва сега започваше: „Карлос, Карлос, моля те, погледни му обувките!”.

Момчето беше облечено както подобава на сервитьор, с бяла риза и черни панталони, но обувките… обувките му бяха огромни, много по-големи, отколкото предполагаше ръста му. „Прилича на горски дух!”, отново изтърси баща ми и от този момент нататък вече не можехме повече да се сдържаме. Колкото и да се опитвахме да се скрием, лицата ни се изкривяваха всеки път, щом се чуеше познатото тъжно пошляпване. Изведнъж престоят ни на масата загуби всякакъв друг смисъл, освен очакването момчето да се появи отново и надеждата да успеем да издебнем подходящ момент, за да хвърлим един скрит поглед към обувките му. На всичкото отгоре то или беше усетило, че го гледаме, или вече имаше изградена своя теория за това как трябва да се държи един истински келнер, а именно: делово и с лек елемент на досада, което допълнително ни развеселяваше.

Продължихме да чакаме, в мъчителни опити да не се смеем чак толкова явно или поне да се преструваме, че се смеем на нещо друго. Опитахме да намерим друга тема, която да ни откъсне от тези обувки. Неуспешно. Баби на няколко пъти ни смъмри, стига бе, кой знае откъде ги има, горкото момче — но и тя не можеше да се стърпи и изпадаше във внезапни и много трудни за преодоляване спазми всеки път щом младежът се появяваше, с достолепната си походка и сериозната си, стигаща до мрачна, физиономия.

След около час и половина, след като няколко пъти идва до масата, за да ни се извини за забавянето и да ни увери, че ей сега ще дойдат нещата, нещата най-сетне дойдоха. Лангустата беше някакво жалка пресолена кафява маса, а пилето на Елена като че ли беше размразено по спешност от резерва от 1975-а година. Нищо чудно, че се забавиха толкова нещата, бях убеден, че сме първите клиенти за седмицата.

Накрая поискахме отново менюто, за да видим още веднъж обувките и да погледнем за някакъв десерт. Баща ми разгърна подвързаната с кожа папка и прелисти към края. Изведнъж погледът му спря да шари и той зачете на глас, като пръстът му следеше реда:

Сладолед (подобрен) ……………………………. 2 песо

Отново изпаднахме в смях. Думичката подобрен не беше дописана с молив, а си беше напечатана на машина, заедно с останалата част от текста. На испански „подобрен сладолед” е helado mejorado, което звучи направо поетично. Звучността на думите кара езика да опипва небцето в танцова стъпка предвкусваща топящата се наслада. Поръчахме няколко подобрени сладоледа и зачакахме да видим що за чудо е това. Не след дълго сервитьорчето донесе едни белезникави водни чашки, пълни с нещо като сладникава буца лед, с лек привкус на някакъв плод. Баща ми гореше от желание да попита сервитьора от какво точно е подобрен сладоледа, какъв е бил първоначалният продукт, дали не са били лайна случайно, но някакси с Баби успяхме да го удържим. Малко гузни, оставихме доста приличен бакшиш на момчето, като компенсация за всичките шеги, които отнесе и тръгнахме да потърсим Варадерито, малко плажче наблизо.

Варадерито

Преоткривателското в случая беше една прословута семейна история, а именно: как веднъж като малък едвам не се пребих по едни канари в близост до плажчето. С баща ми, брат ми и Алаин играехме на бандити, разделени на два отбора. Не помня добре целта на играта, но за да я постигнем беше нужно да се крием, да се изненадаме, да се дебнем и да се нападаме в гръб. С братовчед ми бяхме в един отбор, но решихме да се разделим, като той щеше да тръгне да ги търси от едната страна, а аз от другата.

Вървях известно време по брега, докато не стигнах до висока скална стена, която изглеждаше лесна за изкачване и някак съвсем логично реших да се изкатеря по нея. В началото всичко вървеше чудесно. Подбирах пътя си внимателно, стъпка по стъпка, като търсех по-удобните стъпки и хватки. От малък пазех в себе си приключенски дух и ми изглеждаше логично трудността и рискът на това предизвикателство да доведе до някаква решителна преднина за нашия отбор.

Напредвах, колкото неуверено, толкова и смело, докато в един момент, следвайки терена, се оказах доста встрани от мястото, където бях започнал изкачването, на десетина метра от земята и на два метра от върха, но с ясното съзнание, че не мога да направя крачка повече, нито надолу, нито нагоре. Под мен имаше скали, както и огромни купища изсушено от слънцето марабу, растение, с твърди и остри бодли с големина от 15-20 см.

Не знам колко време съм висял там, хванат за хилавите тревички, с треперещи крака, под които песъчливите камъни непрекъснато поддаваха и се свличаха драматично надолу. Чувах виковете на баща ми и другите, докато ме търсеха, но гласът ми се беше скрил от уплаха в гърдите ми и не бях способен да издам какъвто и да е звук. В един момент над мен, иззад ръба на стената се показа човешка фигура. Никога няма да забравя погледа на баща ми. „Дръж се здраво”, прошепна той и направи две крачки надолу, хвана ме за ръката и ме дръпна нагоре. За секунда гравитацията престана да действа. Понесох се в безтегловност нагоре за да свърша в прегръдките му. „Карлос Богдан”, успя да каже само той и ме целуна със стиснати устни. Аз пък тогава разбрах, че баща ми може да ходи по отвесни скали.

/ / /

Пътят се отклони от пристанището и пое покрай брега. Минахме през потресаващи места: гета, съборетини, боси деца и мъже в изпокъсани панталони висяха навън и ни гледаха като… хубаво де, като извънземни. Без да има защо, баща ми се почувства гузен и сякаш за да се оправдае за мизерията отбеляза, че дори на място като това всяка седмица минавали здравни инспектори, за да пръскат против денга.

Стигнахме до Варадерито, само за да установим, че плажчето е тотално запуснато. Това беше място, направено с труда и средствата на завода. Бяха се събирали колегите в свободното време след работа, в почивните си дни и се бяха постарали да си направят приятно и уютно местенце, където да отдъхват уикендите, да пият по бира, докато жените и децата им се къпят на плажа. Бяха си направили барче, бетонни чадъри, бяха насипали пясък… Преди 20 години тук хората идваха на плаж, бирата се лееше от заводската цистерна право в картонените чаши, а смехът на децата се удряше в скалите и гонеше надалеч лешоядите.

Сега бяха останали само чадърите, барът бе изгорял, а от пясъка нямаше помен. Опитахме се да разследваме случая и около 100 метра по-надолу открихме малка ивица пясък, върху която няколко лешояда разкъсваха някакво животно. Решихме, че теченията и вълните са отнесли пясъка нататък. И те, също както и целия свят, бяха обърнали гръб на Куба.

Варадерито беше умален модел на това, в което се бе превърнал Нуевитас. От едно от най-добре развиващите се индустриални градчета, една от перлите на социализма, където бях имал толкова щастливо детство, се беше превърнало в едно безнадеждно, прокълнато и мизерно малко градче.

Сушени мечешки лапи

Както всички вече вероятно сте научили, в Куба яденето и пиенето са основният начин, по който хората материализират измамното чувство за щастие. Прибрахме се привечер в Камагуей, за да разберем, че Алаин, в желанието си да ни впечатли, се беше се разтърсил и беше купил филе от карей, костенурка, чийто улов, както всеки сам може да се досети, е забранен.

Първоначално се зарадвах. Няма какво да го увъртам, падам си по такива извратени неща. Описанията на гощавките със сушени мечешки лапи от книгите на Карл Май, както и супата от костенурки от пиратските романи, все още живеят в мен. За съжаление, кареят се оказа абсолютен провал. Mесото се оказа нещо средно между риба и телешко. Мирисът и мекотата на рибешкото месо, съчетани с цвета на телешкото се оказа нещо неприемливо за моя вкус. Всъщност, никой не го хареса и тъй като така или иначе никой не беше ял карей преди това, решихме, че не може кареят да е толкова гаден и че са ни пробутали нещо друго.

/ / /

Едно от първите неща, които попитах баща ми, когато пристигнахме в Куба беше дали има авокадо. „Няма, не е сезона”, покруси ме той и след това добави: „Има портокали и ананас колкото искаш, но авокадо едва ли ще намерим”. Оказа се обаче, че дървото в двора на леля ми е от извънземен произход и ражда целогодишно. На масата ни чакаше огромна купа със салата от авокадо. Посочих я на Елена победоносно. Това беше едно от нещата, които държах Елена да опита. Оказа се достатъчно, за да заличи натрапчивия спомен за риботелешките пържоли.

Същата нощ намерих време да обясня на Елена правилата на бейзбола. Чертах ѝ упорито по един лист, драсках. Алаин си пиеше бирата на люлеещият се стол до нас, като през цялото време се тюхкаше, че то така за два дена нищо не можело да се види и да се каже. „Трябва повече време, повече време”, повтаряше упорито. По-късно и баща ми се присъедини към нас. Бяха се сбъднали най-мрачните му опасения: леля ми Майра нямаше да се откаже от идеята си да тръгне с нас на другата сутрин към Гуантанамо.

— сряда, 9 февруари 2005

Най-хубавите сандвичи на света

Станахме много рано сутринта, още по тъмно, и с баща ми взехме да сваляме багажа до колата. Държеше да ми покаже нещо: „Изхарчих 20 долара от парите (бях му дал някакви пари да има за общи харчове), но ще го приемем като инвестиция, не можем да тръгнем така”. Погледнах — чисто нов крик.

И тръгнахме. Разстоянието от Хавана до Камагуей е около 600 км., така че пред нас имаше доста време за гледане през прозореца, доста цигари и доста опити за разговори с баща ми, на предната седалка, надвиквайки шума на двигателя. Започна да се развиделява. Небето променяше цветовете си и постепенно топлината започна да се усеща. На места по полето имаше малки островчета мъгла. Над нас прелитаха ята. „Това са папагали”, каза баща ми. Отново бях щастлив.

Спряхме край магистралата да купим сандвичи и безалкохолно. Имаше нещо като малка опашка около една сергия. Бяха сандвичите, които се продаваха с монеда насионал. Хлебче с неидентифициран хранителен пълнеж, с вид на тридневен кренвирш: пет песо. Не можех да си представя да ям такъв сандвич и попитах баща ми дали няма други — по-хубави. Той каза, че има чудни, но са с долари.

Личеше си, че баща ми ужасно се срамува, че аз трябва да плащам всичко. Разбирах го и се опитвах да го успокоя, че съзнавам това, но че това е положението и че това е от общия фонд за пътуването за Преоткриване на Куба.

/ / /

При пристигането си не бях съвсем сигурен в политическата ориентация на баща ми. Като млад си беше чист комунист — вярваше в революцията, в комунизма, в социализма, в СССР, във Фидел и т.н. Опасявах се, че и сега донякъде оправдава революцията, оценявайки плюсовете и минусите, грешките, но и хубавите неща, както правят много от кубинците. И наистина, донякъде беше така, но не съвсем.

Просто нямаше как да ми говори за това по мейла, защото всички email акаунти се четат и проверяват и можеше да си навлече неприятности. Разполагаше с един цял живот, изживян в сърцето на държавната машина и беше разочарован. Беше уморен и му беше писнало да го мачкат и унижават. „В работата положението е колкото сложно, толкова и противоречиво, споделяше с мен. От една страна човек се нуждае от работата си, за да поддържа статута си, а от друга, това което ти дават да правиш е като да носиш кофа лайна на рамото си. Нито можеш да се спънеш (защото ще се омажеш), нито можеш да се откажеш, а през цялото време съзнаваш, че всеки път щом замирише ще бъдеш поставен под съмнение”.

Наистина, много му беше писнало. Направо беше бесен. За това, че цялата страна беше потънала в бедност. За това, че цял живот беше работил като луд, а сега се чувстваше като просяк. Че не можеше да вземе Баби и Карлос Даниел и да ми дойде на гости в България, за да видят снега. Че се беше наложило да изчака двадесет години аз да порасна, да започна да работя, да изкарам пари, да дойда веднъж, да ме върнат, пак да събера пари, и пак да дойда, та да се срещнем. И че аз трябваше да плащам всичко, разбира се.

/ / /

Купихме от сандвичите с долари. За тях нямаше опашка. Баща ми попита момчето, което продаваше дали са по-хубави от онези отвън, а то се засмя. В лицето му видях изражението на майстор-готвача, който трябва да обясни на любопитно дете разликата между кебапчето и тънката филия черен хляб намазана с масло и черен хайвер. МНОГО по-хубави, каза то.

Пътуване през пустошта

Скоро се отклонихме от La ochovía, мегаломанската бабунеста кубинска магистрала. Щяхме да пътуваме по по-интересни и неконвенционални пътища. В плана ни влизаше посещение на Лагуната на съкровището, туристическо селище, направено изцяло в индиански стил, което посещавахме като малки. По спомените ми въпросното селище представляваше множество колиби със сламени покриви и климатици, построени на островче по средата на едно езеро. Някои от колибите бяха над водата и се държаха върху колове, които изчезваха надолу в тъмните води, в които плуваха големи плоски риби, които плачеха за тиган. По храстите наоколо хвърчаха колибрита — птички, малко по-големи от пчела. А последният път в катерчето на отиване бяхме видели огромна плуваща във водата костенурка.

Слязохме от колата да се поразтъпчем. Наблизо имаше развъдник за крокодили и баща ми отиде да разузнае какво е положението. След около пет минути го видях да крачи бързо, ядосан. Чуваше се отдалече как обяснява на Баби: „Пет долара да видиш някви тъпи крокодили! Тия са полудели! Аз долари да гледам крокодили не давам!”. Погледнахме се с Елена, май и ние не държахме да гледаме крокодилите. Но баща ми като че ли не изглеждаше съвсем примирен: „Като се върнем в Хавана ще идем до зоологическата градина, там има крокодили колкото си искаш!”.

Решихме да минем през Плая Хирон, в Залива на прасетата, мястото на инвазията в Куба през 1961-ва година. Един селянин по пътя ни предупреди, че пътят е много лош, но ние се чувствахме авантюристи и никой не можеше да ни спре.

Първоначално не изглеждаше толкова зле. Движеше се покрай брега, като от време на време се виждаха малки каменисти плажчета със стълбички и парапети, откъдето кристалната синьо-зелена вода сякаш ни крещеше да спрем и да се потопим в нея. Предложих на баща ми, но той се измъкна с обичайното „по-нататък, там има още”. Ясно, нямаше го в графика.

/ / /

Постепенно навлязохме в блатиста местност. Пътят се провря между две непроходими стени от бодливи растения. Тогава разбрахме какво е имал предвид селянинът. В повечето случаи се движехме извън платното, защото по него имаше кратери като от бомби. Сякаш се бяхме откачили по някакъв необясним начин от времето и се бяхме пренесли в праисторическата епоха. Движехме се бавно, а вече от около час не бяхме виждали жива душа. Около нас летяха големи бели птици, а червени рачета пресичаха пътя в тайнствена подреденост.

Пътят беше толкова ужасен, че започнахме да се шегуваме, че явно Фидел не е идвал насам напоследък. По-точно от 61-ва година. После започнахме да залагаме и баща ми предложи една бира на първия, който види човек. Започнахме да разиграваме всякакви сценарии. Баби каза: „Тук, ако закъсаме дали някой ще ни намери в близките два месеца?” Такива неща. След няколко километра баща ми изведнъж извика: „Човешко същество!” и посочи някъде напред. Всички вперихме погледи в далечината. „Мне, не, съжалявам, привидя ми се”, добави бързо той и всички се засмяхме. Беше весело. В крайна сметка никой не спечели бирата. Там просто нямаше никой.

Цветът на нещата

Измъкнахме се от пустошта, като минахме през забравени от бога, дявола и Фидел места, селца с прашни улици, по които ходеха полубоси и окъсани хора, съборетини, изоставени училища. Минахме през Сиенфуегос, за да стигнем до хотел Пасакабайос, който на няколко пъти бяхме посещавали като малки. В този хотел веднъж си забравих подводната маска, а това е едно от онези неща, които децата никога не забравят. С тази маска си бях намерил едно песо на дъното на басейна.

Постояхме малко на брега, точно колкото да хванем пристигането на ферибота, който прекарваше хора от единия до другия край на залива. Баби се приближи до мен и ми каза: „Виждаш ли полицаите?”. Наистина имаше няколко полицая на ферито. „Това е, за да не откраднат ферибота”.

Продължихме по пътя, като лека-полека навлязохме в Сиера дел Ескамбрай, ниските обли и зелени планини в провинция Виля Клара. Пейзажът беше типично кубински, покрити с палми долини. Баща ми през 15 минути натискаше клаксона, за да провери дали има ток, тъй като имаше някакъв проблем с колата, от който спираше перката на вентилатора на мотора и двигателя се опитваше да прегрее. Когато клаксона откажеше да свирне спирахме колата и закрепвахме едни жици, докато перката отново се завърти. После продължавахме щастливо.

В краката ми, на пода на ситроена, зееше малка дупка, през която камъчетата на асфалта бягаха със бясна скорост. Използвах я, за да изтръсквам пепелта от цигарата. Слънцето блестеше ярко в очите ни и за миг се отрази в компакт диска, закачен като украшение на огледалцето за обратно виждане на една Волга, която се тътреше пред нас. Сетих се да предложа на баща ми да вземе слънчевите ми очила. „Обичам да виждам естественият цвят на нещата”, отказа той с пресилен според мен драматизъм. „Ок”, казах аз, с тона, с който баба ми казва ок, когато й кажа, че съм се натъпкал и че няма да мога да изям още три парчета баница. „Аз пък обичам да виждам неестественият цвят на нещата”, добавих, като сложих очилата обратно на лицето си и зареях поглед в ултравиолетовото небе. Баща ми не реагира на шегата, но аз се смеех вътрешно: „Хубаво го измислих, браво. Пънкар съм”, си мислех замечтано.

Пришълецът

Постепенно пътят излезе отново в близост до морето и Карлос Даниел започна да пищи за плаж. Минахме над една река, която се вливаше в малко заливче и решихме да слезем под моста и да се изкъпем за половин час. Мястото не можеше да се сравни по никакъв начин с нито едно от малките плажчета край Плая Хирон, но си затраях.

Пътят, който водеше към плажчето минаваше надолу покрай моста, но ми се стори прекалено скалист и стръмен. Посъветвах баща ми да оставим колата горе, но той не придаде важност на здравия разум и интуицията ми. „Не може, ще я откраднат”, се оправда. Солидаризирах се с Елена, която отказа да остане в колата и тръгнахме пеша надолу. Карлос, с тъпоумна упоритост се пусна с колата по камънаците и победоносно се приземи сред трясъци и прах, като разтвори гостоприемно вратите за бъркане по багажите и вадене на бански.

Влязохме в морето: Карлос Даниел, Елена и аз. Всъщност не беше точно море, а мястото, където реката се влива в океана, затова водата беше ту топла, ту студена, като цяло приятна, но не достатъчно, че да ти се прииска да стоиш цял ден. Затова с Елена скоро излязохме на брега, а във водата остана само Карлитос, за когото не важаха никакви правила.

Елена стоеше и пушеше, загърната във хавлията си, когато някакво голямо насекомо, подобно на търтей, взе да кръжи около нея. Опита се да го прогони с небрежно махване с ръка, но съществото сякаш беше сериозно в намеренията си. Беше я харесало и искаше да кръжи около нея поне още малко. Беше като проявлението на Руснака в света на насекомите.

Известно е, че Елена изпитва страх от хвърчащи гадини и логично виковете й за помощ не закъсняха: „Карлос, моля те, махни това животно. Карлос! Аааа…!”. Опитах се да прогоня проклетия търтей, тичах и го гонех с кърпата си, докато баща ми и Баби се смееха отстрани на представлението. След около пет-десет минути гонене, бръмбарът изчезна нанякъде. Точно щях да започна да се радвам и да вдигам победоносно ръце и да крещя кой сега е номер едно, когато изведнъж досадникът отново долетя и се залепи за Елена, този път решен на всичко само и само да бъде с нея и да докаже, че няма нищо неестествено във връзките между хора и насекоми.

Бедното момиче изпищя и взе да върви назад като безпомощно размахваше зелената си кърпа, за да го прогони: „Карлос, Карлос…!”. Крачеше назад, първо по-бавно, после по-бързо, докато в един момент почти се затича и пищейки навлезе във водата. Всичко стана адски бързо. Търтеят вече почти беше впил устни във врата ѝ, когато тя, в последен опит да го откъсне от себе си, залитна и се катурна по възможно най-зрелищния и комичен начин във водата. Успях да притичам и вдигнах нещастното същество, като загрижеността ми водеше неравна битка със спазмите на смеха. Тя почти хлипаше, докато повтаряше: „Нали знаеш, че мразя такива… насекоми…!”. Гадината никаква не се виждаше, беше изчезнала, точно като по филмите, за да остави отворен сюжета за евентуално продължение.

Като награда за това, че се бях опитал да ѝ помогна, Елена дръпна сухата кърпа от ръцете ми и ми връчи нейната, от която се стичаше вода. Отстрани баща ми и Баби се заливаха от смях, все едно гледаха подбрани сцени на Луи дьо Фюнес, изиграни от Бени Хил и Мистър Бийн. Тази случка остана като един от гвоздеите на пътуването ни. Месеци след това, вече в София, получих мейл от баща ми, който завършваше така: „Между другото, преди два дни мина онзи бръмбар. Питаше какво прави Елена, да му предам ли много поздрави?”.

Измъкването

Едвам успяхме да измъкнем Карлос Даниел от водата. Имаше обещания за сладолед и какво ли още не, но ако трябва да сме честни, момчето се оказа почти неподкупно и не искаше за нищо на света да излиза. Оставаше ни изкачването обратно до шосето. Баща ми се качи сам и подкара ситроена нагоре по стръмното, като форсираше и пилеше гуми в скалите, докато на едно място колата просто не спря.

Качих се горе да бутам. Положението беше такова, че ни напред ни назад. По-точно назад пропаст, а отпред висока скала. Реших да не давам изявления от рода на Аз-ти-казах. Ситуацията изглеждаше критична и застанах от едната страна на колата, за да я придържам да не се прекатури. През цялото това време горе на моста двама души разговаряха спокойно, седнали върху парапета и гледаха към неочакваното шоу, което скучният ден беше решил да им предложи. Скоро им стана ясно, че работата е сериозна и бързо се затичаха надолу да помогнат. Играеха го нещо като умното и тъпото копеле. Единият взе да дава акъл, докато другия ми помагаше да държим колата. Накрая го измислихме. Аз трябваше да бутам единия край на ситроена нагоре, така че гумата от другата страна, която в момента висеше безпомощно във въздуха, да успее да зацепи в земята. Непознатите пък трябваше да бутат отзад, за да може колата да издрапа нагоре по баира.

Дадохме старт на операцията. Баща ми натисна здраво газта и изпилените гуми отчаяно задрапаха по земята. Ситроенът се замята напред назад, като хванато в капан животно и една секунда преди да се откажа и да тръгна да бягам панически от страх да не се сгромоляса отгоре ми, колата подскочи един метър напред. Баща ми не можеше да си позволи да пропилее момента и даде още газ, подкарвайки горкия ситроен с трясъци и подскоци до по-равната част, в близост до шосето. Отървахме се само с уплаха. Баща ми призна грешката си с думите: „Просто не трябваше да спирам там, трябваше да дам още газ”. „Абе ти луд ли си?!”, му отвърнах и се натоварихме отново, защото пътуването ни беше кажи-речи още в самото си начало.

Гуми, мамей и полиция

Съвсем логично, едната гума не успя да издържи на екстремните изпитания, на които беше подложена и малко преди да стигнем до Тринидад, усетих като че ли колата дърпа малко встрани, а не след дълго се чу и характерния звук и работата беше ясна. Крикът влезе в действие, сложихме резервната, но баща ми, с манията си за това, че може пак да закъсаме, реши колкото се може по-бързо да намерим гумаджийница и да поправим спуканата гума.

Още в първото градче на пътя спряхме някакъв дядо и баща ми му викна през отворения прозорец: „Ей, приятел, кажи къде има гумаджийница тук наоколо?”. Онзи се почеса по главата за секунда и започна да се върти във всички посоки, да сочи и да обяснява адски бързо с ужасен акцент: „Абе има две, в коя да те пратя сега, айде в по-близката. Значи сега продължаваш оттука направо, после свиваш вляво и ще караш пак докато не стигнеш до болницата, там има едно кръгово, ама то не е кръгло, а е овално, втората отбивка по часовниковата стрелка, там има един мост, минаваш по моста и караш по другата улица, ама внимавай там да не минеш през третата, че тя е към гробищата…”. И т.н. в този стил. Абсолютно нищо не разбрах, но разчитах, че баща ми, като местен, и като не толкова смотан като мен, е успял да схване нещичко. Баща ми се усмихна любезно и махна с ръка на стареца: „Много ти благодаря, приятелю!”, и подкара колата. „Ела ми някой път в Хавана и ме питай нещо, да ти обясня”, го чух да казва на себе си съвсем тихо.

Някакси намерихме гумаджийницата, но се оказа, че гумата била спукана на седем места и не можела да се оправи. Карлос дойде при мен и с неудобство ми съобщи, че трябва да похарчим пари за нова гума. Инвестиция, му отвърнах, като и двамата едновременно се съгласихме, че с новата гума няма кой да ни спре. На всичкото отгоре се оказа около два пъти по-евтина, отколкото ако я бяхме купили от магазина. Очевидно е била дискретно изнесена от някой склад.

/ / /

Заради всичките ни спирания се оказа, че отново изоставаме от графика и че трябва да пропуснем разглеждането на Тринидад. Елена се намуси, защото Тринидад е а must-see във всичките туристически гайдове и наистина е грехота да минеш оттам и да не отделиш малко време да пообиколиш тесните колониални улички на малкото градче. Как щеше да обясни на приятелките си защо не сме спрели в Тринидад? Следващият път като дойдете ще останем за един-два дена тук, обеща баща ми дипломатично.

Все пак съдбата отреди краката ни да стъпят, макар и за съвсем кратко, в този град. Както си гледах през прозореца, изведнъж се развиках на баща ми да спре колата. Един селянин беше напълнил една строителна количка с мамей — един плод, който познайте от колко време не бях похапвал и който е а must-eat.

/ / /

Лека-полека взехме да наближаваме Камагуей, а съответно и къщата на леля ми Майра, която баща ми наричаше Макондо и в която майка ми не ме пускаше да спя като малък. Вече бях привикнал с различните видове власти по шосетата. Жълтите бяха тия дето искат да те спрат, за да ти качат някой. Зелените бяха от Соматон, а пътна полиция пък бяха в тъмно синьо и повечето от тях изглеждаха като излезли от клип на Джордж Майкъл, възседнали огромни лъскави мотори, с мустаци, тъмни очила и тесни панталони. В Куба ги наричат caballitos, кончета.

Вече беше тъмно, навлизахме в подстъпите на града, когато баща ми изведнъж настъпи рязко спирачките. Късно — един полицай ни сочеше да спрем. Оказа се, че имало нещо като КПП, полицейски пост, за който не бяхме видели никаква предупредителна сигнализация и въпреки че в никакъв случай не се движехме бързо, със сигурност бяхме превишили ограничението от 30 км/ч.

Баща ми излезе от колата и веднага се заобяснява с полицая. „Слушай, другарю полицай, как може такова нещо? Няма ни знак, ни табела, ни сигнализация, светлини, нищо. Аз откъде да знам, че има КПП тука?”. Полицаят обаче беше непреклонен и надлежно му обясни как имало знак еди къде си, между кои два клона точно, на кое дърво и под какъв ъгъл се виждат най-добре, дори в безлунни нощи. Баща ми светкавично анализира психологическия профил на младежа и смени плочата. Премина към версията, че просто не видял табелата, но че я запомнил добре и че вече ще внимава за нея. Накрая започна да се жалва, че нямал вече никакви точки останали и че ако му пишел глоба, това щяло да бъде равносилно на смърт за него. Не бих се учудил да разбера ако, като последен отчаян опит, е започнал да разказва на нещастното полицайче и малка част от сърцераздирателната история на нашите животи. Двете фигури се отдалечиха. Полицаят държеше купчината листчета и документи, докато баща ми ръкомахаше и обясняваше в тъмнината.

Може би половин час чакахме да приключат преговорите. Началникът беше в кабинката, а младият полицай стоеше долу, докато баща правеше тегели между двамата. Когато се върна ни разказа какво е станало. Младият изслушал всичките му молби и оправдания и накрая не издържал и го пратил горе при шефа си, за да се разберат. Казал му, че ако началникът го пусне, нямало да пише акта. Баща ми се качил в кабината, надминал себе си по красноречие, разказал съкратената, трогателна и адаптирана за полицаи версия на… знаете на какво. И го уговорил да го пусне. Но когато слязъл младият го посрещнал с изключително добрата новина, че вече бил написал акта. Тогава на баща ми му писнало и следните думи се отделили от него, за да се смесят с неочаквана лекота със свежия вечерен камагуейски ветрец:

— Ама чакай, чакай малко… Ти какво ми каза?! Каза ми, че ако той ме пусне няма да ми пишеш акт, нали!? Нали така ми каза?? Това не е честно! Ти ме излъга! Бяхме се разбрали нещо, като мъже, а ти… Вие, хора, нямате ли достойнство?! Нали ти обясних, ако ми пишеш акта край — взимат ми книжката и край, смърт! Аз не мога да живея без тая кола, разбираш ли?? Обясних ти като на човек…

Обидата и възмущението, които бяха изписани в цялата стойка на баща ми, в движенията и лицето му, облъчваха като радиовълни колите в радиус от два километра. По някакъв начин усещах какво казва, макар да не чувах конкретните думи. Но това не било всичко:

— Ок, кажи ми какво искаш? Искаш просто да ме унизиш ли? Това те прави щастлив?! Ок, айде, удари ми един шамар! Айде де, давай, удари ми един шамар! Удари ми един шамар – ама не ми взимай книжката, човече! Не ме загробвай така! Обясних ти положението ми, разбери ме, това означа смърт, край!

Накрая онези явно не могли да понесат повече излиянията му и му върнали документите. Глобата се размина на косъм, поне така си мислехме тогава. Както разбрах месеци след това, много след като се прибрахме в България, оказало се, че тези перверзни последователи на Джордж Майкъл си били написали акта. В един от мейлите си баща ми се оплака, че заради тях стоял 40 дни без кола и е имал огромни неприятности, главно заради факта, че продължил да си кара, без да знае, че книжката му всъщност е отнета.

Майра

Още не бяхме паркирали пред къщата, когато Карлос започна да удря по клаксона. От вътре се изсипа една тумба народ, предвождана от една ухилена до уши бабичка, леля ми Майра. „Спомняш ли си, когато хвана въшки тук вкъщи, и как ти намазахме главата със свинска мас?”, бяха първите ѝ думи, докато се прегръщахме. Спомнях си.

Леля ми Майра е истинска кубинка. Ако баща ми по някакъв начин се считаше за що-годе европейски възпитаник, то Майра цял живот не беше виждала нищо друго освен палми, тръстика, стари шевролети и къси ученически полички, ако счетем, че това е една достоверна кубинска провинциална картина. Притежаваше онова хапливо чувство за хумор, присъщо за хората, които са видели две и двеста и които приемаха с ирония целия свят, включително и себе си.

Разбира се, там бяха чичо ми Туни, съкратено от Фортунато; братовчедът ми Алаин, с жена си и сина им; Яннис, братовчедка ми, с дъщеря си Сандра; както и две много смешни старчета, на по около 80-90 години, които се оказаха братя на починалата наскоро майката на Туни, Елвира. След смъртта ѝ, леля ми Майра ги беше прибрала да живеят у тях.

Макондо

Баща ми на шега наричаше къщата на Майра Макондо. Спомените ми от малък са как в хола стои огромен разглобен двигател от Шевролет; как гоним кокошките из къщата; кучето Чари, една огромна немска овчарка, която живееше на втория недостроен етаж; малките жълти пиленца и патенца, които се издавиха след една буря и които Яннис след това сготви; покритите с мухи стени и вечните огромни мазни казани в кухнята. С малки изключения всичко си беше точно така, както го помнех.

Майра се оплакваше, че три дни се била скъсала да чисти и че такова чистене не му била удряла от пет години. Въпреки това къщата в никакъв случай не блестеше от чистота, за да не кажа, че беше пълна мизерия. На няколко пъти поглеждах изпитателно към Елена за да видя реакцията ѝ. Беше предупредена, но все пак, от такава чистница като нея можеше да се очаква и най-лошото, като например едно сподавено, изпълнено със съжаление, но непоклатимо: „Карлос, аз не мога да спя тук”.

Както обикновено всички се редяха да ме разпитват и да ме стискат по раменете. Туни мрънкаше, че сме се забавили и че печеното прасе било изстинало вече, докато баща ми се оправдаваше с полицаите и се опитваше да разкаже случката.

— Че не знаеш ли, че там има полицаи? — възмути се Туни. — Там стоят от години, цял живот стоят там!
— Мани, нещо се заблеях… — призна си баща ми.

/ / /

Носех подаръци и взех да ги вадя от сака. Специално за Туни бях взел една бутилка ракия, защото мислех, че обича такива неща, но се оказа, че и той е отказал алкохола. Какво ви става на вас бе, хора, си помислих. Въпреки това подаръка си беше класика.

Майра попита Елена дали ще се къпе. Елена разбра въпроса и закима утвърдително. Май не съм споменавал, че в Куба принципно няма топла вода и ако не си падаш по къпане със студена вода, се действа по познатия ни начин, с легените и кофите. Хвърлих едно око на огромния казан, който изпускаше пара на огъня. Във водата плуваха мазни петна, като от нефтен разлив. Погледнах към Елена умолително, споко, споко, спокойно. „Просто няма да си мия косата”, каза тя тихичко и се усмихна благодарно на ухилената ми до уши и горда с екстрите, които ни предлагаше леля.

/ / /

След като мина първоначалната патардия, вече изкъпани и преоблечени, седнахме да хапнем. Обстановката беше като в големите италиански семейства по филмите. Всички наредени на една голяма маса и всеки говори със всеки създавайки една перфектна какафония. Чичо ми Туни, едър мъжага с мустаци и бял потник, стоеше в единия край на масата и само нареждаше: „Дай насам ориза. Дайте на Богдан от прасето, хей, сипи си от това. Майра, подай ми яхнията…”. Баща ми не можа да се сдържи и изкоментира тихо, така че никой да не ни чуе: „Гледай го Туни, като някакъв атаман…”. Майра, от своя страна, като че ли се беше опитала да се издокара. Беше облякла една широка копринена риза на цветя, която й придаваше доста помпозен вид на фона на всеобщата разруха. „Мата Хари…”, прошепна отново в ухото ми Карлос.

Това като че ли беше обичайното затишие пред буря, след което отново настана обичайния хаос. С Алаин отидохме да купим бира, като той настоя да плати, въпреки жалките ми врънканици. По-късно разбрах, че Алаин е едва ли не най-преуспелия член на фамилията. Имаше къща, която даваше под наем на чужденци. Същевременно те с жена му и детето живееха в задната част на къщата, в една малка стаичка. Беше един от така наречените в Куба за-своя-сметчии (опит за буквален превод от cuentapropistas), т.е. частници — хора, които работят за своя сметка.

Не се учудих, като започна да се оплаква как държавата му взимала почти всичко. Искаше принципно да ни настани с Елена в къщата си, но в момента имал гости. Разговаряхме дълго, на люлеещите се столове в хола, като Алаин и Майра непрекъснато се опитваха да си вземат думата един от друг. По едно време се сетих за ракията и отидох да я потърся в кухнята, за да я пробват. Намерих я само за да установя с учудване, че са останали само три-четири пръста на дъното. Майра с обичайната си хитра усмивчица се приближи съучастнически до мен и ми прошепна: „Знаеш ли, знаеш ли кой я изпи? Ей ония двете старчета!”.

Двамата братя

Наистина, двамата братя бяха опукали почти цялото шише ракия. Единият твърдеше, че е сантеро, местен лечител. Ходеше с традиционна шапка от гуано, чиято сянка скриваше лицето му по такъв начин, че по-късно не излезе на нито една снимка. Още с пристигането ни, Майра ме придърпа и ми каза да питам Елена дали не иска да си махне някоя бенка от лицето. Попитах я, а Елена реагира като ухапана от малко злобно псе, как, какво, защо? Обясних на Елена, че пичът е сантеро и че ще ѝ бае, за да се махне бенката. „Как така ще я махне?!”. Майра кимаше отстрани: „Ще я махне бе, на мен ми махна една”.

Елена категорично отказа. Отправи риторично запитване относно здравината на разсъдъка ни и изчезна нанякъде. За щастие там беше Карлос Даниел, който имаше малка раничка на пръста и който нямаше нищо против старият жрец да му я махне. Седнаха един срещу друг на два стола. Старчето разпери ръката му, откривайки болното място, хвана ранения пръст и започна тихо да ломоти някакви заклинания, като същевременно правеше движения с другата ръка, сякаш го прекръстваше. Гледах доста време, но ми беше неудобно да снимам. Аз затова никога няма да стана фотограф. Изпитвам ужасно неудобство да навлизам така грубо в света на нещата.

Не успях да догледам баенето, защото отново ме придърпаха нанякъде. Малко след това обаче видях Карлос Даниел и го накарах да ми покаже пръста си. Раничката си стоеше там. „Ама каза, че няма да ме боли вече”, измърмори малкият, издърпа ръката си и пак се затича да си играе с братовчедите си.

/ / /

Другият брат с Елена го нарекохме Ам-Гъл. Той или се движеше или просто си стоеше като сянка. Майра ни разправяше как понякога се карали, примерно единия излизал, а другия му казвал: „Що не вземеш да си сложиш другите панталони, тези са мръсни?”, „Що, кво искаш, да изцапам и другите ли? Тия са си добре! Виж се ти с каква риза си”, и т.н. А сантерото пък понякога излизал и никой не знаел къде отива. Майра го подозираше, че си имал любовница. Попитала го веднъж къде отива, а той ѝ отвърнал: „И какво, нямам ли и аз право на малко личен живот?”.

/ / /

Но стига толкова за старчетата. Да се върнем към момента, когато донесох останалата част от ракията, за да дам на братовчед ми да я пробва. Алаин си сипа половин чаша и я изпи сякаш пиеше вода. Направи някаква физиономия, все едно се опитваше да долови дали билката в яденето е босилек или розмарин и отново си напълни чашата. Изпи и нея и като че ли стигна до някакво заключение: „Еми то т’ва е като водка бе!”, каза и остави чашата, очевидно доволен от себе си.

От този момент разбрах, че за кубинците има два вида алкохол: ром и водка. И което не беше ром, беше водка.

— вторник, 8 февруари 2005

Цигарите, които пуши баща ми

В този ден трябваше да тръгнем към Ориенте, но тъй като още не бяхме минали през Соматон, заминаването ни се отложи. Не че не съществуваше вариант да тръгнем без технически преглед, но щеше да е рисковано, защото, както разбрах по-късно, служителите на Соматон бяха на всеки километър. Това означаваше или да се покрият изискванията, или да се намерят подходящите връзки, за да се мине.

Още си пиехме кафето в хола, когато баща ми влезе с две празни торби, хвърли три пакета цигари на масата и се шмугна в кухнята. Беше ходил до кварталната бакалия, за да се опита да вземе продуктите, които се полагаха с купоните, но явно мисията му не се бе увенчала с успех. Погледнах цигарите. Бяха марка Титан или нещо подобно. Баща ми се оплакваше нещо на Баби в кухнята как имало само някакъв ориз, но бил отвратителен, червив и отказал да го вземе.

/ / /

Купонната система е въведена в Куба през 1961 и съществува досега. По тетрадката, или la libreta, както я наричат на галено в Куба, ти се полага някакво предполагаемо базово количество продукти на доста ниска цена. La libreta de racionamiento е изчислена така, че би трябвало да стигне на нормален човек да изкара месеца. Но реалността изобщо не е такава. Предлагам синтезиран списък на някои от одобрените продукти за 2005, който съставих след доста ровене из мрежата и проучване на различни източници. Дори и да има някакво разминаване в цифрите, (но не вярвам!) то е минимално:

Ориз: 2,7 кг/месец
Захар: 2,7 кг/месец
Боб: 0,5 кг/месец
Сол: 0,350 кг/месец
Кафе (смес): 0,150 кг/месец
Паста (макарони): 0,250 кг/месец
Хляб: 80 гр/ден
Зеленчуци: около 4 кг/месец
Мляко: 0,5 литра/ден (само за деца под 7 години)
Олио: 0,250 кг/месец
Яйца: 6 яйца/месец
Риба: 1 риба/месец
Соева кайма: 0,250 кг/месец
Салам (ужасен): 0,250 кг/на 2 месеца
Пиле: 0,450 кг/месец
Сапун за пране: 5-6 калъпа/година
Сапун за миене: 5-6 калъпа/година
Паста за зъби: 7 туби/година
Прах за пране (течен): 3 литра/година

и… туш: трррррр…

Цигари: 3-4 кутии на месец (но само за хора, родени преди 1959 година!)

Всичко това с условието, че понякога продуктите просто ги няма, нищо, че ти се полагат. Което налага да следиш кога са пристигнали, да внимаваш да не ги изпуснеш, да не свършат и т.н. Освен това повечето неща са с ужасно качество, такова качество, което много от нас не биха понесли, ужасно кафе, ужасен салам, ужасни сапун и пастата за зъби, червив ориз и т.н. „Ти какво си мислиш? Тук в Куба има хора, които от години не са опитвали говеждо”, каза Баби, в отговор на озадачените ни лица. Всички останали продукти се набавят от така наречения свободен пазар, кьдето цените за някои от тях са по-високи от тези в България. Всичко това, напомням, при заплати от 10-15 долара на месец.

/ / /

Въртях единия от пакетите Титан в ръката си, когато баща ми се появи в рамката на вратата, за да ни пита дали сме готови за тръгване. „Тате, това ли са цигарите, които пушиш?”, попитах. Той ме погледа за няколко секунди, без да продума. „Не, това са цигарите, които ме КАРАТ да пуша. Запали си да ги пробваш”, каза той и лицето му се изкриви в подканяща, хитра усмивка.

Соматон

Поради някаква причина трябваше отново да минем през офиса на Витрал. Елена и Баби останаха в колата, докато аз влязох, за да си стисна ръцете с двайсетина души. Жените ахкаха, а мъжете кимаха с глава и повтаряха: „Наистина?”, „Това е сина ми, големия, пуснаха го този път”, повтаряше баща ми наляво надясно. Имаше някакви неща да свърши и изчезна нанякъде, като през това време аз седнах да напиша мейл на брат ми. Някъде срещу мен имаше жена с очила, минипола и удивително космати бедра. Някакси успях да отлепя вниманието си от нея и начакатках светкавично „Бате, тука е голяма лудница”, след което пет минути гледах екрана и се чудех откъде да го подхвана.

За кой ли път се затъркаляхме към Гуанахай, където събрахме Луис и нещастното пиле и тръгнахме към Соматон. Когато пристигнахме, баща ми и Луис влязоха през портала и се изгубиха от погледите ни, като ни оставиха нас с Елена, Баби и Карлос Даниел да чакаме отвън.

Настанихме се под сянката на едно дърво и докато Карлитос гонеше гущерите, с намерение да им разпори коремите и да разбере дали са мъжки или женски, Баби използва момента, за да ми разкаже историята на целия кубински народ през последните 20 години, включително и нейната собствената. Отворих широко уши и започнах да поемам и не че съм лош слушател, и не че не исках да знам всичко, но тя като ме подхвана едва ми остави време да си поема дъх и да осмисля. Към края на разказа вече се чувствах като човек, когото са натупали толкова здраво, че вече му е безразлично колко още ще го бият, ако някой разбира за какво става въпрос.

За този час и половина научих повече за баща си и за годините, през които ме е нямало, отколкото съм научил за цялото време, откакто живеехме в България. Разказа ми как са се запознали с баща ми, докато стопирала на един ъгъл. Как го напуснала след първата година с детето, отново заради пиенето му. Как е заминала за другия край на Куба, в Олгин, натоварила на един камион всичко, което има. Как всеки ден получавала по едно писмо от него; как после пак са се събрали; колко е бил зле; как по едно време е бил толкова безпомощен, че баба ѝ го къпала и го хранила с лъжица в устата; как се е подложил на операция, за да спре пиенето и т.н. Гледах с посърнал поглед, без да мога да кажа каквото и да е. Когато все пак приключи с баща ми, подхвана темата за Специалния период в Куба.

Специалният период

Специалният период се появява като понятие след разпада на социалистическия блок. Според Баби Специалният период все още не е свършил, но официално става въпрос за периода 1990-2000-ната година. Просто една сутрин Куба осъмнала без пазари, без кредити и без съюзници пред прага на най-голямата икономическа криза в историята на Революцията.

За една нощ всички стоки изчезнали от магазините и заплатите на хората се превърнали в безполезни хартийки, с които не можеш и лулата си да натъпчеш. Черният пазар и далаверите започнали да процъфтяват и правителството се видяло принудено да легализира употребата на долара като разплащателно средство. Били създадени специални валутни магазини, подобни на нашите Корекоми по време на социализма, където цените са в долари. Попитах Баби как се разбира кой магазин е с валута и кой с монеда насионал, националната валута. „Много лесно, ако има нещо вътре, значи е с долари”. На практика всяко нещо, което ти е необходимо, за да преживееш, се купува с долари. Също и всяко нещо, което не ти е необходимо, за да преживееш, но много би искал да имаш.

Въвеждат се режими на електричеството, на водата, няма бензин, 75% от автомобилния парк замира, велосипедът се превръща в основна транспортна единица, каруци с коне навсякъде, а междуградския транспорт — камиони, трактори, кой каквото намери.

До голяма степен всички тези неща са реалност и до днес, макар и може би не в най-суровия и попадащ извън обсега на нашето въображение вид. Няма дрехи, обувки, сапун, прах за пране, шампоан, дезодорант, няма газ за готвене, няма цигари… Баби ми разказа как по едно време правителството дори се опитвало да организира хората да ходят и да си събират дърва, всеки за себе си, за да готвят с тях по апартаментите си.

Още истории: при починал член на семейството се полагали примерно три кутии цигари, в резултат на което всички съседи от околността се стичали на бдението, за да оплачат мъртвеца и съвсем между другото — да изпушат по една цигарка. „Кубинските мъртви са най оплакваните мъртви на света”, заключи Баби.

Но най-тежкото и до днес си остава гладът. Едно е да ходиш мръсен и миризлив, а друго е непрекъснато да ти се яде. А се опасявам, че това е болест, от която страдат повечето кубинци. Няма достатъчно храна на острова: няма месо, риба, мляко, олио, хляб, яйца, кафе, захар, няма и пари да си купиш от малкото, което има. Баби като че ли искаше да ме довърши и продължаваше да разказва: за пицата с кондоми — пица, в която вместо кашкавал, предприемчиви търговци слагали разтопени презервативи; за това как се прави кайма от варени обелки от зелени банани; за това как се прави пържола от месестата вътрешност на обелките на грейпфрута; как си правели ластици за гащи от автомобилни гуми; как си правели шампоани от разни треви и билки; как използвали пепел вместо белина; как си правели сами парфюми, сапун, шампоан, ром, бяло вино. Има още много истории, които не успях да запомня, но съм спокоен, че кубинците няма да забравят.

Ебаси хубавото нещо

Накрая Луис и баща ми се появиха през портата и ме спасиха от все по-бруталните и натуралистични разкази на Баби за Специалния период. По лицата им разбрах, че са минали. Оставихме Луис, който имаше някаква друга работа и се накачихме обратно в колата. По пътя баща ми ни разказа през смях малък детайл от обиколката им из лабиринтите на Соматон. Мотаели ги напред назад, от един на друг служител, от едно гише на друго, от едно гаражче на следващото, докато Луис, който е наистина един голям човек, свършил целият плувнал в пот от жегата. Баща ми се сетил за мокрите ни кърпички в жабката и предложил на Луис да се освежи. Той недоверчиво взел мократа кърпичка в големите си ръце, разгънал я и я прокарал по челото си. Лицето му изведнъж светнало. „Ах, Карлос, какво е това бе?? Ебаси хубавото нещо, леле, ебаси кефа, Карлос!”, казал омагьосаният Луис, който за първи път през живота си виждаше мокра кърпичка.

Няма да давате

На връщане някак успях да уговоря баща ми да ни оставят с Елена малко да се помотаем сами из Хавана. Разбрахме се да се видим в 9:30 вечерта, в парка срещу Испанското посолство.

С Елена тръгнахме като истински туристи, с фотоапаратите и всичко. Вървяхме и говорехме за това как Елена трябва да си намери работа в Куба, нещо по линия на ООН или някаква друга международна организация и да дойдем да си живеем щастливо, по кубински, но с европейски заплати.

Олющените сгради, наситеният с музика въздух, фигурите на играещите бейзбол момчета по полянките, глъчката по улиците превръщаха всяка секунда в откъс от филм, а всяка аматьорска снимка в произведение на изкуството. Обикаляхме, снимахме, гледахме, пихме мохито в един бар, всичко беше перфектно.

Точно минавахме срещу бившата сграда на империята Бакарди, когато ни спряха двама младежи, момче и момиче и ни поискаха огънче. Класика. Заговорихме се. Учудиха се, че съм половин кубинец и общо взето ни помолиха да им помогнем т.е. да им купим нещо, и по-точно сухо мляко, за детето им. Бяха мили, но нямаше как да избягам от вроденото ми недоверие: наистина нямаха вид на майка и баща. Изглежда усетиха терците и бемолите на съмнението, защото ни предложиха да отидем с тях до магазина и да купим заедно млякото, за да сме сигурни, че парите са точно за това. Беше ми трудно да откажа, особено в страна, в която самия факт да имаш 200 евро в джоба е грях, но за да спечеля време и кураж взех уж да превеждам на Елена какво искат. Всъщност това, което ѝ казах беше: „Ебаси, баща ми взима 15 долара на месец и аз сега кво, да им дам на тия пет долара да си купят сухо мляко? Плюс това, така като ги гледам със сигурност са партия с продавача в магазина и после си ги осребряват тия пари…”. От дума на дума събрах смелост и им обясних, че имам голямо семейство в Куба и че те също се нуждаят от помощта ми. Те се усмихнаха и като че ли ни простиха, казаха, че разбират и се сбогуваха с нас.

Вечерта разказах на баща ми и Баби случката и те като скочиха: „Ти даде ли им?”. „Неее! Не съм!”, отговорих аз. Последва лекция за това как тези били цяла мафия. Баби стана, за да събере мръсните чинии и съвсем сериозно повтори: „Ей, няма да давате!”.

— понеделник, 7 февруари 2005

Чекмеджето на спомените

Този ден започна малко по-нормално, станахме, пихме кафе, мляко, избръснах се. Баща ми беше излязъл, беше върнал крика и беше изчезнал пак нанякъде. Имах възможността да си поема малко дъх и излязох да погледна през терасата. Всичко се наместваше постепенно в мозайката, брегът, блоковете, шосето. Влязох отново вътре и погледът ми попадна върху една огромна картина на водопад, която беше осветена отзад със светлини по такъв начин, че имитираше падането на водата. Точно същите бях виждал по китайските ресторанти в София. Изобщо, това беше властващата дизайнерска тенденция навсякъде: позлатени гипсови ангелчета по стените, вази с изкуствени цветя, голям пластмасов часовник на стената. Казах на Елена: „Елено, тия хора, ако отидат на Илиенци, ще се посерат от шопинг”.

Докато Елена си пиеше кафето и похапваше ананас, използвах свободното време, за да се разровя в един стар шкаф, пълен с мои стари тетрадки с рисунки и драсканици, писма, малко снимки и най-различни документи. Баща ми знаеше, че ще искам да го разгледам и нарочно го беше извадил. „Ама и ти ли си вехтошар, като Карлос?”, попита Баби с ръце на кръста, но с усмивка, с която изглежда ми прощаваше за това.

За два часа пред очите ми мина цялото ми детство. Колко безвъзвратно забравени неща сега изскачаха от най-затънтените места на мозъка ми, за да се разположат удобно най-отгоре и да поканят всичките си приятели на гости. Кристално ясни подробности ме връхлитаха, сякаш се бяха запазили перфектно, благодарение на някаква специфика на климата. Разчувствах се много, чувствах се самотен и изгубен, щастлив и нещастен, стисках зъби и преглъщах, откъснат от целия свят.

Точно когато свърших последното листче, като по поръчка дойде баща ми и не изглеждаше особено щастлив. Разбрах, че е ходил до Соматон, кубинския КАТ. Колата беше с изтекъл годишен технически преглед и, разбира се, пак го бяха отрязали. Носеше списък от десетина точки, които трябваше да изпълни, за да мине: да се оправят чистачките и клаксона, да се закърпят дупките по пода на колата, да се регулират фаровете, да се оправи ръчната спирачка, да се изпише номера на колата отстрани на вратите (понеже колата била служебна) и още няколко по-дребни неща. Беше абсолютно ясно, че нямаше как да оправим всички неща до следващия ден, когато по план беше предвидено тръгването ни към Ориенте, източната, гъсто населена с роднини, част на Куба.

Отново тръгнахме към Гуанахай. Луис беше човек с връзки и можеше да помогне, а и трябваше да купим едно пиле от някакъв човек наоколо, да има бабата какво да яде по време на отсъствието ни.

Убиецът на пилета

Луис го нямаше. Няма телефони, няма GSM, трябваше да чакаме и да се надяваме, че ще се появи по-скоро. Оставихме жените при Маретси в къщата и отидохме с баща ми и Карлос Даниел да купим кокошката. Влязохме в една селска къща с малко дворче, цялото обградено с клетки, пълни с прекрасни снежнобели пилета. Клетките и въобще всяко нещо в двора беше като извадено от филма Воден свят: сюреалистични конструкции, невъзможни комбинации от щайги, тел, дъски, винкел и ламарина, всичко скалъпено с подръчни материали. Зад телените прегради пилетата изглеждаха, като ангелчета заключени в ада. Имаше и малко бетонно басейнче, пълно с водорасли и всякакви шарени рибки вътре, включително и от онези оранжевите, дето очите им са като телескопи. Карлос Даниел веднага започна да ги тормози.

Продавачът, един жилест гуахиро, както наричат в Куба селяните, отвори по някакъв магически начин едната клетка и хвана една нещастна птица за краката. Какво нещо, си помислих, толкова пилета, а точно това сега ще умре. Все си мисля такива глупости.

Да ви кажа ли какво му се случи на това пиле? Счупиха му врата, отрязаха му главата, и като че ли това му беше малко, го потопиха в една ужасно ръждясала кофа, пълна с мътна зеленикава вода, в която гуахирото предварително беше потопил оголените краищата на две жици, по които бе пуснал ток от едно малко шикозно цк-ключе. Единствено краката на нещастната птица стърчаха над водата, което е една доста неудобна поза за живите, но която мъртвите приемат без особени възражения. След около три минути, гуахирото-садист изключи тока, извади пилето и точно за 48 секунди изскуба всичките му пера, изкорми го и го наряза, като ние получихме едно съвсем приемливо и невинно изглеждащо найлоново пликче, пълно с пилешки гърди и бутчета. Двамата с баща ми гледахме като хипнотизирани. Кой знае колко пилета е убил, си мислех.

Кубинските жени

Взехме си торбичката, платихме си и се върнахме при Луис. Той се беше появил, но вече беше късно да се направи каквото да е, така че оставихме всичко за следващия ден. Хапнахме и взехме да се мотаем наоколо. От скука реших да се покатеря по една паднала от урагана палма и да откъсна някой и друг кокосов орех, което предизвика раздвижване и всеобщо веселие. После се разтърсих из дръвчетата гуаяба на двора, за да намеря узрял плод. Много исках Елена да го опита и след дълго опипване намерих една малка гуаябка, леко поизбързала по краткия си път към смъртта.

Откъснах я и отидох да я занеса, като ги заварих с Баби, седнали на едни столове на двора. Барбарита използваше спокойствието, за да я лакира. Мацаше смело с четките, после поправяше, бършеше с памук и пак мацаше толкова уверено, че на Елена и през ум не ѝ минаваше да протестира. От време на време Баби питаше: „Така добре ли е?”. На което Елена отговаряше неотменно с пресилено кимване и усмихнати „Си, си!”.

/ / /

Тук е мястото да изпреваря малко събитията и да отбележа нещо, което не спря да ме удивлява по време на цялото ни пътуване. Всички, абсолютно всички жени, които срещнахме, дори най-сбръчканите бабички от най-затънтените и забравени от Бога места, бяха с лакирани нокти на краката. Наистина, понякога лакът изглеждаше сякаш е поставен преди седмици или дори месеци, но беше там. Нищо чудно, че Баби си докарваше добри пари от занаята си. Още първата вечер забеляза, с проницателния си и професионално изкривен поглед, че Елена е пропуснала да се лакира и оттогава все ѝ се канеше. Майка ми често разказваше в България за кубинските жени: „Ами те са такива, отиват с ролки на работа, за да могат като се приберат да са хубави за мъжете си — тук е обратното…”.

Когато свърши с Елена, Баби се захвана с колата. Едно от изискванията на Соматон беше да се изпише регистрационния номер на колата върху вратите, а ние не разполагахме нито с маркер, нито с каквато и да било друга боя, освен лак за нокти. Така Баби клекна пред вратата и старателно изрисува необходимите букви и цифри. Баща ми през това време покри с импровизирани постелки дупките по пода пред предните седалки и подпря с малки камъчета фаровете на колата, за да светят в правилната посока. Накрая тръгнахме към Хавана — трябваше да се отзовем на отчаяния вик за помощ на шефа на баща ми, Каменати.

Карлос Арнер

Баща ми винаги е бил, в началото по желание, а после по-скоро по принуда — работохолик. Цял живот е работил, както се казва на испански — като кон. От пет часа сутринта до девет часа вечерта, събота, неделя. Благодарение на всеотдайността и способностите си успя бързо да си спечели име и да се издигне в инженерната йерархия.

Започна кариерата си в завода за изкуствени торове в Нуевитас, малко градче в провинция Камагуей, на около 600 км от Хавана. Скоро е назначен за началник на цеха за амоняк, един от най-важните в завода, където работи до 83-та година. И досега, почти 25 години след напускането си, в завода го знаят и уважават.

Помня, че често се прибираше вкъщи посред нощ, с онзи специфичен блясък в очите, който недвусмислено показваше, че отново се е почерпил за поредния оправен компресор или инсталирана турбина. Не знам как успяваше да съчетае пиенето с работата, но и в двете беше отличник. Неслучайно, когато шефът на завода за изкуствени торове в Нуевитас, Маркос Портал, се ожени за една от племенниците на Фидел и стана Министър на Основната промишленост, веднага го изтегли при себе си в MINBAS в Хавана, като шеф на отдел Безопасност на Труда. Годината е 1983.

Нещата не се сгромолясаха за един ден. Година след година, баща ми жонглираше между работата, алкохола и семейството. Скандалите вкъщи се превърнаха в ежедневие. Стигна се дотам, че аз и брат, все още ненавършили десет години, се опитвахме да го спрем и не го пускахме да излиза в събота и неделя, защото знаехме, че ще се напие. Заключвахме вратата и криехме ключовете, висяхме му по крачолите, но нито веднъж не успяхме да го спрем.

И е жестоко, и е непростимо, и е непоправимо, но точно така се случи: алкохолът го завладя и започна да разрушава неговият, иначе перфектно изглеждащ отстрани живот. Вече не можеше да жонглира и всичко тръгна надолу. Разведоха се с майка ми. Изгониха го от Партията, съответно и от министерството (макар че и досега твърди, че сам бил напуснал). И никога повече не му позволиха да изплува до високите нива на управление.

За щастие или нещастие се оказа прекалено способен, за да се лишат от него. И решиха да го държат някъде по средата и да го използват. Изпращаха го в закъсали предприятия, които за две години успяваше да направи рентабилни. И точно да се отпусне и да се успокои, че е вкарал нещата в релси, отново го пращаха на друго място, още по-закъсало. Отличил се също и като универсалният войник. Появяла ли се някоя нова област, в която все още няма специалисти, някое качествено ново производство или технология, като например проектът за кубинска ядрена централа, когато имало нужда някой да се хване и да разбере за какво иде реч, да отъпче снега, да разчисти джунглата — кого да пратим: „Е, как бе! Ще пратим Карлос Арнер.”

И т.н. до наши дни.

Инженер-химик по образование, баща ми в момента изпълняваше длъжността на Търговски директор във Витрал, завод за бои и лакове. Точно преди пристигането ни в Куба беше ходил в Мексико, за да сключва някакви договори и по думите му се бил справил суперуспешно, като едва ли не бил спасил предприятието от банкрут.

Каменати

Най-неприятното нещо в Каменати, шефът на баща ми, не беше това, че е некадърен партиен кадър, политически коректен, братовчед на не-знам-си-кой и много дебелокож и глупав, а най-вече, че някакси разчитал на баща ми за всичко и едва ли не, не можел и гащите да си вдигне сам. При единствената си среща с него избързах да го преценя като дебел възглупав добродушко с пура в уста. Истината се оказа малко по-различна. Каменати беше зъл, хитър, пресметлив и амбициозен тип.

Баби ми разказа как веднъж имало някакво събрание по някакви въпроси свързани с рентабилността в захарния сектор. Някакъв говорил за това колко зле било всичко и как държавата е пред фалит и поискал всеки, който има идея как да помогне да се изкаже. Всички мълчали и се ослушвали. Накрая баща ми станал и дръпнал една реч, в резултат на което всички едва ли не се плеснали по челата: Еми да! Точно така! Бурни овации. След като свършило събранието, Каменати привикал баща ми и му казал, че това никога повече не трябвало да се повтаря и никога повече да не се изказва, без предварително да го е съгласувал с него.

Баща ми му беше обяснил ясно, че е подготвил абсолютно всичко за скорошното посещение на мексиканците и че единственото, което трябвало да се направи, когато дойдат, е да ги настанят в хотел, да ги заведат на вечеря, да се уговорят кога да подпишат договора на другия ден и да го подпишат. Но изглежда беше изникнало нещо ново и изключително важно и вогонът за кой ли път прекосяваше целия град със служебната Лада и шофьора си, за да боботи за отчети, заявки, формуляри и бог знае какво още.

/ / /

По пътя съвсем небрежно минахме за половин час през някакъв майстор, за който баща ми твърдеше, че бил най-добрият в Хавана за Ситроен. И наистина беше: срещу една бутилка ром за нула време оправи чистачките и клаксона.

Когато стигнахме до офиса на Витрал, вече беше тъмно. Баща ми ме взе на срещата с Каменати, когото аз вече мразех. „Ето го, сина ми”, каза. Стиснахме си ръцете, а Каменати се опита да се усмихне. „Ето го сина ми, тъпанар нещастен!”, говореше лицето на баща ми. И още говореше: „Айде остави ме на мира, бе! Писна ми да ме занимаваш с глупостите си! Нищо ли не можеш да свършиш сам?!”.

Баща ми не го остави да говори. Онзи таман да си отвори устата и баща ми започна да го засипва с информация. Каменати кимаше и дърпаше от пурата си, като от време на време като че ли се опитваше да каже нещо, но се получаваха реплики от рода на: „Ама то…”, или: „А, те…?”. Плавно речта на баща ми премина от темата за боята и мексиканците към личните дела и завърши с кратко експозе за това как утре заминаваме за Ориенте, как имаме план за изпълняване, че всичко е разграфено по часове и минути, колко хора ни чакат от единия край на Куба до другия, как нищо не може да ни спре и т.н.

Каменати точно като някой вогон се тюхкаше и мърмореше, ама Карлос, трябва да предадеш рапорта за командировката, трябва това, трябва онова. На което баща ми неизменно му отговаряше, че няма проблеми бе, ще го напиша по пътя, но аз ти казвам, всичко мина перфектно, те в началото бяха малко недоверчиви, но когато говорих с еди кой си у му разправям еди какво си, и той, като скочи, да, така, така…

Забаламоса го здраво. По-късно, по време на пътуването ни няколко пъти питах баща ми дали е написал въпросните рапорти, след което баща ми неотменно изкривяваше лицето си в израз на отвращение и отговаряше на развален български: „Абе това са гльупости, разбираш ли, гльупости! Каменати гльупак!”. И по лицето му разбирах, че е прав.

Хаванските кучета

На връщане минахме през един приятел на баща ми, който живееше в една къща в центъра на Хавана. Явно имаха някакви тайни дела, тъй като ни оставиха и изчезнаха нанякъде. С Елена седнахме да ги изчакаме на откритата и потънала в зеленина веранда на втория етаж, с обичайните чашки кафе в ръка. Точно преди да изчезне, Карлос погледна към нас и каза: „Пийте, това кафе е от хубавото!”. Огледахме се наоколо. Къщата изглеждаше доста добре, от тези, за които все се чудиш защо другите имат, а ти нямаш. „Еленчо, нямам нищо против да имам такава къщичка тук, в Хавана”, казах замечтано. Очевидно собствениците имаха някакъв допълнителен източник на доходи, който ги поставяше по някакъв начин над социализма. След около 10-15 минути баща ми и приятелят му се появиха и след няколко кратки реплики се разделихме. „Тате, кой беше този?”, попитах баща ми в колата. „Този отговаря за транспорта в предприятието”, каза и после ми намигна: „Уредихме нафтата за пътуването”.

Събрахме Баби и Карлос Даниел и по наша идея (мисля, че на баща ми като че ли не му беше хрумвало, че това може да е нещо интересно) излязохме да обиколим центъра на Хавана. Това си беше чисто туристическа обиколка, хванати за ръце оглеждахме покривите. Хавана ми се стори много красива и учудващо безлюдна. Опитвах се да снимам сградите, катедралите, светлините, докато Карлос Даниел непрекъснато ме врънкаше да снимам разни кучета и котки. Накрая, само и само да се отърва от него, снимах едно куче, което почти избяга от кадър докато се наглася да снимам. Тогава последва нова вълна врънкане, този път за да му покажа кучето на дисплея на апарата. А то беше размазано и малко и едва се виждаше. На няколко пъти Карлитос хвърляше по едно око на мътното петънце и разочаровано ме подканяше да го снимам пак, въпреки, че вече сериозно изоставахме зад останалите. Днес се забавлявам да си представям как сме изглеждали от кафенето на площада — две бавно отдалечаващи се по улицата фигури, едната по-висока, а другата по-нисичка, детска — и горе-долу през една минута изнервеният глас на по-високата: „Е, нали точно преди малко ти го показах!!?”.

Когато се прибрахме късно през нощта, Баби попита баща ми: „Карлос, а къде е пилето?”. Попита го с онази особена интонация, която притежават кубинските жени и която сякаш върви ръка за ръка със сбърчените вежди, ръцете на кръста, високо вдигнатата брадичка, енергичното ръкомахане и цветистия скандал. Оказа се, че сме го забравили при Луис, в Гуанахай.

— неделя, 6 февруари 2005

Много благодаря

Не мога да кажа със сигурност в колко часа беше, но беше адски рано, още не беше съвсем светло, когато чух онова наше кодово потропване по вратата на стаята и гласа на баща ми, който ни подканяше да се приготвяме да ставаме, че след 20 минути по план трябвало да тръгваме към следващата ни цел, Пещерата на индианеца.

Едвам отлепихме с Елена. Още спяхме, когато се измъкнахме навън, за да разберем, че Карлос Даниел бави изпълнението на великия график. Излязохме на нещо като заден двор, с басейн и площадка за баскетбол и запалихме по цигара. Гледахме палмите и небето с подутите си очи и се чудехме защо бе необходимо чак толкова рано да ставаме и не можеше ли поне още мъничко да поспинкаме.

Закусвахме и се приготвихме за тръгване, като ни оставаше само да уредим въпроса с плащането. През това време шефът на станцията вече беше дошъл и баща ми ме взе със себе си, за да ме запознае с него. Влязохме в кабинета му и се ръкувахме. Баща ми му разказа ултрасъкратената версия на историята на нашите животи, която както се оказа, щях да чуя още много, много пъти по време на престоя си в Куба. После подхванаха разговор за някаква боя, която трябвала, за да се боядиса нещо си в станцията. Не знам дали споменах, че баща ми е търговски директор на най-големия производител на бои и лакове в Куба: Витрал. Благодарение на това беше в известен смисъл обект на ухажване и врънкания от страна на всякакви нуждаещи се.

Макар, че ми беше досадно да слушам оплакванията на типа, как нищо не му осигурявали, как всеки ден се развалял по един телевизор и така нататък, станах свидетел как баща ми с голям апломб обеща някакви количества боя на човека и че трябвало само да се пуснат някакви молби, да се попълнят някакви формуляри, да се одобри нещо от някой си, да се издадат някакви заповеди за не знам си какво и да се подпишат някакви документи. Нищо работа. Най-накрая станаха и баща ми спомена някакси съвсем между другото за спането на Елена (мислех, че главно за това сме дошли). От бюрократична гледна точка това си беше проблем, как да се оформим, по каква тарифа и т.н. Онзи за малко остана неподвижен, сякаш се опитваше да сметне наум колко прави пет по осем, но накрая махна с ръка и каза: „Абе карай, няма да я пишем и това е!”.

Баща ми това и чакаше. Каза едно бодро: „Много благодаря!”, стана, стисна ръката на своя бизнес партньор и излезе от стаичката, последван от добре облечен млад мъж, с гола глава и фотоапарат в ръка.

Преоткриването на Куба

Точка първа от плана: Пещерата на индианеца. Баща ми все повтаряше, че главната цел на пътуването ни из Куба беше преоткриването на всички онези места, на които бяхме ходили заедно като деца. Точно така и го наричаше: пътуване за преоткриване на Куба. Това беше нашето символично помиряване с миналото и затова обектите за посещение, които фигурираха в плана, не следваше задължително да съвпадат с must-see-тата на Lonely planet.

По пътя за Пещерата на индианеца минахме през долината Винялес, красива местност, покрита с така наречените моготес, живописни скални образувания, които стърчаха на около стотина метра от равната земя като гигантски брадавици. Между тях имаше засаден тютюн и както се изрази баща ми: „Тук расте най-добрия тютюн в света”. Нищо чудно, си помислих, да растеш сред такава красота.

Започнахме да засичаме и първите туристи, някои яздеха кон, други вървяха боси и щастливи с раниците си. Тук там покрай пътя имаше табели, които предлагаха квартира за странниците.

Стигнахме до пещерата. Около входа имаше нещо като малък комплекс, с барчета, изкуствени водопадчета, от този сорт неща. Искаха по пет песо за кубинец и по пет долара за чужденец, като забравих да отбележа, че кубинците, които живеят в чужбина, като мен, също се броят за чужденци.

Излишно е да казвам, че двамата с Елена от километри си личахме, че не сме кубинци. Баща ми обаче най-нахално реши поне на мен да ми спести петте долара и небрежно каза на продавачката на билети, че съм кубинец. Горката лелка учудено вдигна поглед и ме погледна, докато аз, с най-убедителния акцент, на който бях способен, подкрепен с широка усмивка, издекламирах високо и ясно: „Да, аз съм кубинец!”.

Извини се като измрънка изпод носа си, че много приличам на чужденец. Отговорих ѝ, че знам че приличам, но че съм си чист кубинец, от Камагуей. За секунда се погледнахме в очите и разбрах, че е свястна жена. Разбрах, че би направила всичко за да избегне взаимното чувство за срам, да поиска паспорта ми и да ме разобличи. Баща ми обаче бодро крачеше напред и явно си мислеше, че е голям хитрец.

Влязохме в пещерата, която си беше истинска пещера, с образувания с имена като Снежанка и седемте джуджета, Моби Дик и т.н. Имаше и река, по която се возихме с лодка. Почти през цялото време баща ми се опитваше да ме накара да си спомня как сме идвали като малки, без никакъв успех.

Луис

На излизане поисках да изпия един ром в барчето на пещерата, като баща ми направи такава физиономия, все едно ще изпуснем аудиенцията при папата, заради два чийзбургера в местния макдоналдс. Отказах се. Вместо това купихме сладоледи и се качихме в колата, за да поразгледахме някои останали локални забележителности, които трябваше много добре да помня: гигантски шарени рисунки на праисторически животни, които красяха скалите в района.

Лека-полека тръгнахме към Хавана, като към обяд, точно по график, стигнахме до Гуанахай, малко градче по пътя ни, където живееше друг много добър приятел на баща ми, Луис.

Къщата беше малко извън града и се издигаше като самотно кубче насред полето. Пример за типична кубинска архитектура, минималистичен дизайн, ако не е и никакъв. Посрещна ни жената на Луис, Маретси. Карлос Даниел веднага избяга на двора да тормози домашните животни. Гонеше кокошките, въпреки непрестанните викове на Баби, после се поуспокои малко и взе да изтезава едно малко кученце, като го навря в един найлонов плик и го закачи на една маса на двора. Кученцето изглеждаше абсолютно примирено със съдбата си.

Луис пристигна малко след нас. Беше едър мулат с голям кръгъл корем. Говореше с къси изречения и гледаше втренчено в очите. Погледът му в началото ме караше да се чувствам неловко, струваше ми се някак изпитателен, сякаш се опитваше да види нещо гнило вътре в мен. По-късно разбрах, че греша. Едно от първите неща, които ми каза беше: „Ти знаеш ли този човек от колко време само ми разказва за вас?”, сочеше към баща ми.

Скоро ми стана ужасно симпатичен. Разбрах, че си има собствен бизнес с камиони за превоз на хора и че печелел доста добре, за кубинските мащаби. Носехме бутилка ром и си сипахме по чашка. Седнахме в хола на люлеещите се столове, даваха бейзбол по телевизията. Почувствах се щастлив: първият ми бейзбол от 15 години.

/ / /

Направо се залепих за телевизора, докато разговаряхме. Термините, както и част от по-засуканите правила започнаха да изплуват от паметта ми, покрити с прах. Луис не обръщаше внимание на двубоя, а ме разпитваше как е това в България, как е онова, а аз му обяснявах, доколкото можех. Почти всяко нещо, което му разказвах за тази прекрасна страна предизвикваше невероятно учудване у него. И най-странното беше това, че постепенно взе да предизвиква учудване и в самия мен. Улових се, как докато му разказвах, пред очите ми България изведнъж започна да се превръща в една от най-прекрасните страни на света. Че какво? Тук има вода; плодородна земя; магазините са пълни с храна; можеш да правиш бизнес, колкото ти душа иска; да говориш каквото си искаш — истински рай.

Луис ми се оплака, че печели много пари, но нищо не виждал от тях, защото почти всичко, което изкарвал, му го прибирала държавата. Погледна ме отново втренчено и добави едно: „Ама какво да се прави, така е тук”. Първоначалното му любопитство като че ли бе попреминало и той се отпусна назад върху люлеещия се стол.

Всички останали нещо се занимаваха навън, жените готвеха, баща ми се опитваше да изчисти колата, Карлос Даниел мъчеше кучето, а Елена просто си седеше и пушеше, докато някакви хора периодично минаваха да ѝ предлагат я портокал, я гуаяба, я китайска слива, я някой друг непознат тропически плод.

Ром с кисел портокал

Бях забелязал в кухнята една пластмасова бутилка с портокалов сок и отидох да си сипя малко в рома. Опитах сока и ме учуди колко е кисел, по-кисел и от лимон направо, си помислих. Но не бях в настроение да разсъждавам дълго върху този факт и си го подпих, в крайна сметка не беше хич зле, все едно пиех ром с лимон. Не след дълго Маретси дойде и ме попита откъде съм си сипал сок в чашата. Казах ѝ, а тя като започна да се вайка… Че това бил сок от naranja agria, кисели портокали — някакъв сорт, който се използвал само за готвене, за мариноване на месо, че нормалният сок бил в хладилника и да съм си бил изхвърлил този и да съм си бил сипал от другия. Как така ще си изхвърля рома бе, жено, си казах на ум. Това просто не можеше да стане. Заинатих се, че така си ми е супер, като същевременно дипломатично заявих, че за втората чаша задължително ще си сипя от хубавия.

Една от характерните и почти неразбираеми национални черти на кубинците, е това, че кучите синове обичат всичко безбожно сладко. Слагат захар във всичко: в шейковете, във фрешовете, в портокаловия сок, дори на динята си поръсват отгоре, та да им е по-сладка. Налагаше се с Елена, като представители на по-развита цивилизация, непрекъснато да ги възпираме да ни сипват още и още захар. А те стояха и ни гледаха тъжно, с бурканите и големите си лъжици в ръка и ни питаха с надежда дали сме сигурни и няма ли да ни е много кисело така.

Така си обясних погледа на Маретси, когато настоях да си доизпия рома с кисел портокал. Просто всичките искаха да се чувстваме колкото се може по-добре.

Руснака

През къщата минаваха най-различни хора и по никакъв начин не се опитвах да разбера кой какъв е. По едно време Луис ме запозна с един, когото наричаше el Ruso, Руснака. Първоначално го представи като негов баща. Учудих се защото не си приличаха ни най-малко, онзи беше светъл, а Луис — мулат. По-късно разбрах, че това е шега и че това е негов приятел, който толкова много висял у тях, че все едно му бил баща. Преди години работил в Съветския Съюз и така му излязъл прякора. Баща ми, Баби и Маретси веднага започнаха да ми разказват комични истории с негово участие. Работел в Хавана, но майка му живеела наблизо. И така всеки петък вечерта идвал да се натряска, да се наяде и да се повесели хубавичката, до неделя. Иначе бил пословично грижовен син. На всяка вечеринка отмъквал я малко месо, я някакво друго хапване, за да занесе на майка си.

Маретси ми разказа как на някаква нова година опекли прасе. Сложили го в една тава в другата стая за по-късно и започнали да пият и да се веселят. По едно време влязла в стаята и гледа: на прасето му липсва единия крак, целият бут. Веднага се досетила, че е работа на Руснака. И така, Маретси, бойна, веднага при него и го пита къде е кракът на прасето, а той, пиян като куче, не може да говори въобще, нито отрича, нито признава. Започват всички в къщата да търсят бута и накрая го намират увит във вестници под леглото. Руснака преди да се натряска си го скрил на сигурно място, за да си го прибере по-късно и да го занесе на майка си.

/ / /

Седнахме, както си е традиционно в Куба, да хапнем. Имаше отново някакво месо, с ориз, бонято, юка и пържени банани. Точно привършвахме, когато Руснака изведнъж влетя в къщата откъм двора. От дневната затрещя музика. Изглежда така започваха купоните там, внезапно, като летните бури.

Не знам откъде Руснака си беше наумил, че трябва да танцува с Елена. Поведе я за ръка и докато разбере какво става, бедното момиче се оказа сама на дансинга с един от най-горещите мъже на Куба. За секунди от някъде изникнаха цял куп хора и започнаха да танцуват и да пляскат с ръце. Погледнах към баща ми. Той стоеше с ръка на челото, клатеше глава и повтаряше тихо: “Ay, mi madre!”.

Беше към един часа на обяд, а Руснака се беше отрязал като мотика. Чупеше страшни стойки около Елена, докато тя се поклащаше в свой собствен ритъм и хвърляше към мен погледи спаси-ме. Както всички знаем латино-танците не са първата природа на Елена, нито втората, така че и самият ѝ танц беше по-скоро един малко по-дълъг опит да се измъкне.

Накрая с общи усилия, аз и баща ми успяхме да измъкнем това подобно на огромен дългокрак скакалец същество и не след дълго потеглихме към Хавана, като някъде по пътя, когато вече наближавахме, баща ми за пореден път внесе малко импровизация с думите: „Айде да минем да видим сестра ми Идалис”.

Идалис

Идалис е сестра на баща ми от втория брак на баща му, дядо ми Карлос. Всъщност, не му казвам дядо, защото почина точно преди да се родя и не успяхме да се засечем. От същия брак баща ми има още няколко братя: Франк, Раул и Томасито, а братовчедите и роднините край нямат.

Понесохме се натам, през безкрайни шосета и квартали, докато най-сетне не стигнахме до някакви предградия. Баща ми спря колата и ни каза да изчакаме, влезе през нещо като проход между двете къщи и изчезна.

На отсрещния тротоар няколко мъже бяха изкарали маса и столове и играеха домино, един от националните спортове на Куба. Пак насред улицата, но в другия край, няколко момчета играеха бейзбол. След около пет-шест секунди чухме пронизителен вик: „Айййййй, ми мадрееее, диос мио!”. Бяхме ги изненадали.

Идалис се появи със сълзи на очи и започна да ме прегръща и целува. Говореше, или по-скоро викаше адски бързо. „Лелеее, каква изненада! Ама Карлос, защо не звънна!?”. В този момент настана олелия. С Карлос Даниел явно имаха някаква стара вражда, защото, докато тя се опитваше да го целуне, той я настъпи злобно. Лицето на Идалис се изкриви от болка. Изквича пронизително и почти моментално му отлепи такъв шамар, че Карлитос се разплака. Започна да го кълне. Баби се, като оса закрилница се впусна да спасява детето си. Същински хаос. Между виковете и шума влязохме в къщата и заварихме вътре, в пространството буквално под едно стълбище, събрани един куп народ, между които: една братовчедка, един братовчед, една приятелка от Венецуела, майката на Идалис и една съседка.

Явно празнуваха нещо, пиеха ром, а телевизорът добавяше капка здрав разум, Фидел изнасяше поредната си реч. Докато се ръкувах и целувах наред с хората, някакси ненадейно се появиха и малки чашки кафе. Оказа се, че съседката и братовчедът току що се били върнали от мача между Индустриалес (отборът на Хавана) и Пинар дел Рио.

Център на компанията беше въпросната съседка, около 50 годишна жена, която като силует изглеждаше като една по-малка топчица, кацнала върху една по-голяма топка, и всичкото това забучено с две клечки отдолу, плюс две енергично ръкомахащи ръце. Обясняваше как са викали на мача и че вече си имала ново гадже, треньорът на Индустриалес, колко бил готин, как направил еди какво си, тя какво му подвикнала. Баща ми деликатно се приближи до мен и тихичко ми прошепна в ухото: „Не се притеснявай, тук в Куба във всяка къща си имаме по един луд”.

Попитаха ни докога сме в Куба и ни поканиха на мач, като обясняваха, че не можем да си тръгнем от Куба, без да сме ходили на бейзболен мач. Аз разбира се много исках и предложих на баща ми да нагласим графика, така че да идем някой път. Той се съгласи лесно, сигурен знак, че няма да стане.

През това време лелката ни упъти къде точно седят, на кои места, за да ни е по-лесно да ги намерим, ако случайно минем. После изведнъж превключи рязко и започна да обяснява в каква депресия била изпаднала и че заради това ходела с кърпа на главата и как щяла да се изруси. В един момент, докато си поемаше дъх се обърна и в полезрението ѝ попадна Фидел, който махаше с ръка и с решителен тон нещо декларираше. Съседката спря за миг, хвана се за главата и с театрален жест завайка: „О, не, не, не мога повече, махнете това, не издържам!”.

Раул

Сигурно си мислите стига толкова приключения за един ден. Еми не, купонът си течеше, когато разбрахме, че отново има промяна в плана. Братът на Идалис и баща ми, чичо ми Раул, колел някакво агне и решението бе взето. От Идалис информацията, от нас колата. Качихме се в ситроена осем души: аз, баща ми, Баби, Карлос Даниел, Елена, Идалис, майка ѝ и венецуелката, и потеглихме нататък. Разбира се, след третото кръстовище спукахме гума и крикът на Еди се оказа нашият най-добър приятел.

Клатушкахме се около час, докато накрая стигнахме до някакво място, което един Господ знае къде е, но там живееше Раул. Хапнахме отново, макар че не бяхме имали време да огладнеем кой знае колко. Вече бях сигурен, че движението на хората в Куба се определя от това къде има храна.

/ / /

Посрещнаха ни сякаш винаги са знаели, че ще дойдем. Баща ми ме придърпа и ми разказа как Раул е имал същият проблем като неговия, бил е алкохолик, но го е преодолял и вече не пиел. Това потвърждаваше подозренията ми, породени от оскъдните, но еднозначни сведения за различни членове на фамилията — неконтролируемата страст към алкохола беше характерна семейна черта.

Раул беше висок, кльощав и с мустаци, типичен кубинец. Имаше малък двор, където гледаше животни. Отглеждаше и един странен плод, наречен нони. Показа ми една кофа с подобни на шишарки плодчета. За първи път чувах за подобно нещо. „Как бе, не си ли чувал за нони?”, учуди се Баби. Бил някакъв малайзийски лечебен плод, по който всички били полудели, страшен хит. Приписвали му какви ли не чудотворни свойства. „Защо не си вземеш едно нони, да си го засадите там, в България?”, предложи Раул. Умникът на семейството, баща ми, се намеси: „Не може бе, там е студено”. Раул закима разбиращо и се зае да ми обяснява разликата между юка, бонято и маланга, различни видове сладки картофи. „Е, как бе? Ето това е юка, а това бонято. Малангата е кръгла, виждаш ли?”. А аз чудесно виждах разликата, просто не можех да запомня кое кое е. Както на български никога няма да запомня кое точно беше тъща и кое свекърва.

Постояхме още известно време, докато всеки се увери, че наистина не може да погълне повече печено агне. Сбогувахме се и поехме по обратния път. Закарахме всички лели и приятелки по къщите и тръгнахме към Хавана дел Есте.

/ / /

По пътя минахме през Еди, нали му бяхме обещали да му оставим крика на следващия ден, но вече минаваше полунощ и къщата беше тъмна. Баща ми подвикна няколко пъти: „Еди, Еди…” и дори хвърли по прозореца няколко дребни камъчета, докато Баби на свой ред го караше да престане, че щял да събуди хората. Той пък на свой ред ѝ отвърна, че нали именно затова викал. Накрая се примири и каза, че всъщност нямало никакъв проблем, че щял да мине сутринта много рано и да му върне крика. Така се прибрахме.

Бабата на Баби ни посрещна с една бележка, на която пишеше: „Карлос, обади ми се спешно на служебния или на мобилния телефон”. Подписано беше от Каменати, шефът на баща ми.