Labyrinth dice

Room pr24

— четвъртък, 24 февруари 2005

Всичко

Трябваше да освободим стаята сутринта, но имаше опцията да зарежем тежките куфари и чанти в специална стая за съхранение. Така единствения ни проблем остана да измислим къде да се мотаем до вечерта, когато ни беше полета за София.

Отново тръгнахме да обикаляме града. Магазини, площади, улици, сгради и още магазини. Ескалатори, асансьори, безкрайни щандове. Този път се отказахме от хамона и хапнахме много хубави дюнери в едно кюрдско заведение. Купих си прекрасно зелено яке, а Елена купи някаква играчка на Исабел. Стана време. Прибрахме се в хостела, взехме си багажа и тръгнахме към летището.

Предполагам, че сме писали разни SMS-и от Мадрид, а може би сме пращали някакви мейлове, защото когато кацнахме в София и с невинни физиономии минахме през изхода Нищо за деклариране, видяхме познатите мутри на Асен и Евгени. Ужасно се зарадвах! Не знам как бяха разбрали точно кога пристигаме, но бяха там, готови да поемат куфари и чанти и да ни закарат до хостела, където организирано ни очакваха Сашо, Вера и всички останали.

Беше трогателно. Всички се бяха събрали специално, за да ни посрещнат. Точно същите хора, които ни бяха изпратили преди 20 дни, когато нищо, нищо от тук описаното все още не се бе случило. Разговаряхме и се смеехме, както обикновено. Асен отново ни стискаше с огромните си ръце, Сашо отново се опитваше да измисли хапливи шеги и това, това беше нашият свят, където всичко беше познато и обикновено.

От мен се очакваше да разкажа нещичко за Куба, за пътуването ни, но мислите ми бяха прекалено объркани и не знаех откъде да го подхвана. Все още ми беше трудно да осъзная, че съм се прибрал. Казах им, че ужас, нищо не мога да разкажа, но после се сетих за фотоапарата и решихме да пуснем снимките през телевизора в хостела, с идеята да коментирам всяка с по две-три думи.

И всичко щеше да бъде чудесно, ако снимките не бяха около 700 и пълни с микроскопичните образи на десетки чичовци, лели и братовчеди. Телевизорът беше малък и размазваше до такава степен снимките, че едва се разбираше какво има на тях. Ядосах се, нямаше смисъл така. Дори снимката с кубинската лимузина, която превъртях специално заради Асен и която смятах, че ще бъде тотален хит не предизвика почти никакъв интерес, на това дребно телевизорче едва личеше, че вратите са три, а не две. Колкото повече се опитвах нещо да обясня, толкова повече затъвах, отварях скоби, и в тях още едни скоби, без накрая да мога да ги затворя. Разказът беше тотален провал. Липсваше ми голяма част от контекста, който прави историята интересна. Млъкнах ядосан от безсилието си и се захванах да гледам глупаво за известно време. А исках да го разкажа, защото ми се струваше, че пътуването ни беше наистина чудесно и забележително. И както си седях, отчаян и безпомощен, изведнъж ми хрумна гениална спасителна идея. Точно така! Станах и обръщайки се към всички, казах: „Ще взема да напиша един разказ за цялото пътуване и в него всичко ще опиша, ден по ден! И тогава… тогава, приятели, всичко ще разберете!”.


Labyrinth dice

Room pr23

— сряда, 23 февруари 2005

Cat’s Hostel

Успяхме да поспим в самолета. Емоционалното изтощение ми отпусна неочаквана аванта и ми позволи да заспя. Защитните системи на организма направиха всичко, което се искаше от тях, за да уравновесят всичките онези малки системки и вътрешни налягания. Внезапно се бяха самоизключили, за да ми позволят да не мисля за нищо и да заспя уморен, с празна глава.

Приземихме се без проблеми в Мадрид. Поради някаква причина не можеше да си оставим пълния с бутилки ром багаж на летището и се наложи да го мъкнем с нас, което постави на изпитание мъжеството ми. Имахме резервация в Cat’s Hostel и направо се насочихме натам, водени от картата, която си бях направил в София, както и от познанията от краткия ни престой на идване.

Cat's Hostel Madrid

Хостелът се намира в една много красива сграда, дворец от XVIII век, в самия център на Мадрид. Украсен е в мавритански стил, с нещо като вътрешно дворче с красив фонтан по средата. В София бях отделил един-два дни за търсене на място за спане в Мадрид. Търсех с надеждата, че щом попадна на „нашето място” веднага ще го позная. И точно така стана. Още щом видях снимките и прочетох малко информация за хостела вече знаех, че това е нашето място.

Мачът

Някакси се дотътрихме до там с багажа. Слава богу, спирката на метрото беше съвсем близо, но самото прекачване от една линия на друга, както и прехвърлянето през станциите на тежкия багаж направо ни пийна соса. Иначе се чекнахме без проблеми и мацката на рецепцията беше симпатяга.

Веднага вляво имаше бар с огромен телевизор. С надежда попитах момичето дали ще дават мача Барселона – Челси. Тук трябва да призная, че съм голям футболен запалянко и гледането на този мач беше запланувано още преди тръгването ни от София. Даже малко ме беше яд, че не пристигахме предишния ден, когато Реал бяха играли с Ювентус и ги бяха били с едно на нула. Друго си е да гледаш мач на Реал насред Мадрид. Но така или иначе, като фен на Барса, мачът, който истински ме вълнуваше беше този. И въпросът беше на живот и смърт. Трябваше да гледам този мач!

Мацката каза, че и други я били питали и че ако го давали по някой от ефирните канали щели да го пуснат. Това, че не ми даде 100% сигурност, че ще го излъчат, ме принуди впоследствие да попитам в няколко бара в околността дали ще го дават, където неизменно ми отговаряха с: „Ти ела, пък ние ще ти го пуснем”. Успокоих се, щях да го гледам, независимо къде.

След кратка обиколка из околностите се върнахме отново в хостела. За щастие мача не беше PPV и щяха да го излъчат в бара на хостела. Много се зарадвахме, защото барът изглеждаше супер, а и после лесно щяхме да пропълзим обратно нагоре до стаята ни. Качихме се да оставим излишните дрехи. Не знам дали във всички хостели е така, но тази стая беше толкова тясна, че направо нямаше как да седнеш или да се преоблечеш, без да рискуваш да си счупиш главата или гръбнака в някоя от металните рамки на вишките. Направо не можеше и пет секунди да се стои, затова веднага щом се стегнахме, слязохме долу. Нали съм си късметлия — на бара имаше две места с чудесна видимост към екрана. Погледнах набързо менюто, надраскано с тебешир върху една дъска. „Две чаши сангрия, por favor”, се чух да казвам и започнах да обяснявам на Елена защо е толкова важен този мач.

Чашите си бяха юнашки, по 400-500 мл и не след дълго с Елена вече гледахме света с влажни и отвеяни погледи. Мачът започна и аз, като огромен фен на Барса и огромен антифен на Челси, започнах да подскачам и да подвиквам към екрана. Пред нас един англичанин непрекъснато правеше някакви глупави коментари, обвиняваше съдията, че свирел за Барса. Не знам как се сдържах да не се заям с него, особено когато Челси поведоха след нещастния автогол на Белети. Мръсникът беше доволен и коментарите му станаха по-редки, тъй като повечето хора в бара подкрепяха Барса и явно беше усетил, че дразни.

Не знам коя сангрия беше тази, която разлях по бара. Може би третата. Стана случайно, гледах към телевизора и вместо да я сложа върху барплота, я сложих върху цигарите си и тя се катурна. Разбира се, който е гледал мача знае за какво става въпрос. Не можех да откъсна очи. Барса натискаше много здраво, Челси се бяха окопали в защита, после изгониха Дрогба и с изстраданите голове на Макси и Ето’о стигнахме до драматичната победа.

Barcelona - Chelsea

Бях щастлив, Куба отново беше някакъв далечен спомен, някаква странна халюцинация. Елена се смееше до мен, а англичанинът със скапаните си коментарчета беше останал съвсем сам с тихото си помрънкване за съдията и никой не му обръщаше ни най-малко внимание. Не мисля, че успяхме да си допием чашите. Качихме се с препъвания до стаята, а после аз едвам се изкатерих на леглото си на втория етаж, за да заспя трудно неспокойния си сън, преигравайки наум всичките деветдесет минути на мача, радостта на Макси, триковете на Роналдиньо, този особен вид бягство от реалността.


Labyrinth dice

Room pr22

— вторник, 22 февруари 2005

Ла коста

Така се случи, че оставихме за последния ден ходенето до най-близкия туристически обект, а именно — скалистия морски бряг, който се пада на около 200-300 метра от блока ни в Хавана дел Есте. Това беше специално място за нас с брат ми, където бяхме прекарали безкрайни часове в къпане, обикаляне, търсене на раци, изследване или обикновено взиране в океана. И досега с него наричаме този бряг la costa, въпреки че от много отдавна спряхме да си говорим на испански. Това беше нашия заден двор и държах на всяка цена да заведа Елена.

Поисках от баща ми един час и се помъкнахме нататък, като се разбрахме да мине да ни вземе направо от там.

Лично за мен винаги е било много по-вълнуващо да се къпеш сред скалите, отколкото на плажа. Така съм от дете. Обичам да се рея в безтегловност, въоръжен с маска, с гуменки на краката, срещу острите бодли на морските таралежи, да оставям рибите да плуват покрай мен и да гледам обсипаното с корали, морски таралежи и всякакви шарени образувания дъно.

Имахме време да се разходим и да разкажа няколко случки, като например онази, в която с приятелите ни намерихме веднъж умряло делфинче, изхвърлено от вълните. Или онази, в която бях успял да убедя брат ми да изяде жив морски охлюв, с обяснението, че е ужасно вкусно. Водата искреше, кристално ясна, като от време на време някоя вълна ни изненадваше със силата си и почти успяваше да ни намокри. Скоро чухме характерния звук и се обърнахме към сушата, за да установим, че баща ми идва с все ситроена през скалите.

Сбогуване

Минахме да купим още някои неща от местния супермаркет, по-точно няколко бутилки ром, и още по-точно десет бутилки, колкото беше лимитът за безмитен износ, определен от кубинските власти. Баща ми недоумяваше за какво ни е толкова много ром. А аз алчно гледах бутилките и си представях как бъркам коктейли до полуда. За нас, за приятели, му обясних. Освен рома взех и няколко бутилчици малцова бира „Каракас”, за брат ми. Стегнахме си окончателно багажа и го оставихме в бойна готовност, за евакуацията ни вечерта.

Наистина не си спомням как мина този ден. Нямам снимки, не помня весели случки. Само помня, че в един момент стана време и трябваше да товарим куфарите и да тръгваме към летището. Огледах се за последно преди да изляза през вратата. Там стояха бабата на Баби, с насълзени очи върху инвалидната си количка, както и жената, която ѝ помагаше и която малко преди това ми беше подарила малка евангелистка книжка за Исус. Погледнах към картината-снимка с водопада и гипсовите ангелчета на стената. Внезапно ми се прииска да си направя цялата къща в София в такива китайски боклуци, да си слушам салса по цял ден, да си държа входната врата винаги отворена и да подвиквам на съседите си, докато минават: „Ей, старче, к’во става? Докараха ли яйца в бакалията?”. Чувствах как намразвам всичките суперскъпи квадратни италиански мебели и маркови магазини. В този момент някакси решавах да не си купувам нови дрехи, да не давам пари за глупости, да не си губя времето, да се раздавам повече и всички онези неща, които си обещаваме, когато чувстваме, че нещо не е наред с живота ни.

Блясъкът на всяко летище, видът на всички тези добре облечени хора, мекият глас, който струи от високоговорителите, всичко това е специално измислено, за да те подготви за раздялата. А раздялата ни беше мъчителна. Ако на идване поне привидно нямаше сълзи и емоции, то сега нищо не можех да направя срещу огромната буца, заседнала в гърлото ми. Беше прохладна нощ, като по поръчка от каталога за нощи за раздяла. Баща ми си беше обул за първи път новите обувки, които му бях донесъл и които очевидно не харесваше особено (каза, че били „прекалено модерни”). Стояхме едни срещу други, разделени на две групички, оставащи и заминаващи, а около нас витаеше въпроса кога ще дойдем пак. Надявах се да можем да дойдем след две години, този път с Исабел. Поставих на баща ми една единствена задача, да надживее Фидел. Тогава можехме дори да отидем и да поживеем известно време в Куба.

Забутахме количката с куфарите и свършихме непосредствените формалности: платихме си двадесет и петте долара изходна такса и си чекнахме багажа. Имахме още някакви минути и ги оползотворихме като стояхме и се гледахме и всеки се чудеше какво да каже. „Хей, кажи на Даниел, че другата година е негов ред”, успя да каже баща ми дрезгаво. „Ще му кажа”, отвърнах със стегнато гърло. И така се получава, че колкото и да е тромаво, времето винаги успява да се изниже и с всяка една секунда ни избутва все по-далече и по-далече от мига, който преживяваме. Неусетно минутите ни бяха изтекли и идваше ред на сбогуването.

Отдавна не съм преживявал толкова тъжно нещо. Имал съм кофти моменти, имало е неща, които с години са ме яли отвътре, но толкова кратко и наситено отдавна не бях имал. Не помня думи, просто накрая се прегърнахме поотделно с Карлос Даниел, Баби и баща ми, целунахме се и се запътихме към паспорт контрола.

Едвам сдържах сълзите си пред служителя на гишето, като вече не се притеснявах, че ще му се сторя подозрителен. Обръщах се през пет секунди назад и махах. Накрая човекът ми върна бумагите и аз погледнах назад за последен път. Баща ми и Баби се размахаха и се усмихнаха с криви усмивки, подсмърчащи. Помахах им за последно, направих две крачки и чух как бялата врата щраква зад мен.

/ / /

Събрахме се с Елена от другата страна. И тя, както и Баби, бяха поели от мъката на момента и изглеждаха почти толкова омърлушени, колкото и ние с баща ми. Прегърнахме се. Нямаше утеха за мен.

Залата, в която се чакаше, беше голяма и висока и горе, на нивото на втория или третия етаж имаше стъкла, където няколко изпращача стояха, правеха някакви знаци и махаха. Обърнах се на няколко пъти и с надежда поглеждах нагоре. Молех се да не вземе да му хрумне на баща ми да отидат там да висят. Така никога нямаше да мога да се измъкна от скапания им остров. Слава богу не се качиха. С Елена обиколихме фрий шоповете, докато не стана време да се качим на самолетчето и то да ни изстреля в космоса, с 1000 километра в час в непрогледната тъмнина.

/ / /

Излетяхме. Отново бях до прозореца. Ушите ми пищяха. Светлините на острова се отдалечаваха бавно през тесния люк. Не можех да откъсна очи. Самолетът направи завой, наклони се и светлините пропаднаха плавно надолу. Имах чувството, че прозорецът гледа право нагоре, към небето. Постепенно самолетът се изправи. Погледнах през люка — светлините ги нямаше.


Labyrinth dice

Room pr21

— понеделник, 21 февруари 2005

Последен ден

Това се очертаваше като последният ни ден в Куба, по-скоро последната нощ, тъй като заминаването ни беше на вечерта на другия ден. Единственото ни изискване към баща ми беше да излезем да напазаруваме някакви подаръци за приятелите ни в България. Попитах го каква е програмата. Показа ми тефтера с плана — за деня имаше празен лист.

Приготвихме се за излизане. Отдавна бях престанал да угаждам на баща си с бръсненето, просто си нахлузих обувките и зачаках Елена да облече новата си яркочервена рокля, която беше успяла да си купи от една сергия някъде из провинцията. Също така дочаках и Баби да догони Карлос Даниел, баща ми да направи жалкия си опит да го среше, всички онези дребни нещица, които правят излизането от дома толкова сложно и мъчително бавно. Накрая се качихме в колата и отпрашихме към центъра.

За щастие се беше провалила идеята на леля ми Идалис да направят грандиозен купон-изпращане в наша чест. Разбрах го един ден съвсем случайно от няколко откъслечни фрази между баща ми и Баби, докато карахме по хаванските улици. Явно искаха да е изненада, но след толкова пътуване и емоции единственото, което искахме, беше да прекарваме вечерите си колкото се може по-кротко.

La Habana

Като малки бяхме отсядали няколко пъти в хотел Nacional, затова решихме това да е първата ни спирка в днешната импровизирана програма. Като деца с родителите ни редовно посещавахме кафетерията на приземния етаж.

Брат ми веднъж ми припомни един забравен епизод, разиграл се във въпросната кафетерия. Трябвало да чакаме баща ми по някакъв повод, а той закъснявал. Минал половин-един час и майка ми вече доста се била изнервила, когато човекът най-сетне се появил в другия край на залата, усмихнат и щастлив. Докато идвал към нас, небрежно грабнал едни цветя от украсата на една от съседните маси и ги поднесъл на майка ми. Милата жена, сигурно вече си била подготвила скандала, но за пореден път се оказала безпомощна пред лицето на трогателната му наглост.

Хотел Насионал не е най-модерния, може би не е и най-луксозния хотел в Хавана, но със сигурност е най-стилният. Построен в неоколониален стил от американски архитекти през 1930-а година, хотелът е мястото, където отсядат повечето знаменитости, които идват в Куба. По стените има снимки с автографите на Наоми Кембъл, Майкъл Дъглас и други. Първата ни работа щом влязохме, беше да слезем да видим кафетерията, но с разочарование установихме, че не работи. Залепихме лица на стъклото с баща ми, но от другата страна всичко изглеждаше различно и чуждо — това не беше нашата кафетерия. Качихме се горе и излязохме на двора. Една голяма група туристи набиваха здраво мохито, докато по земята спокойно се разхождаха гвинейски кокошки.

Следваше обиколка из по-новата част на Хавана, Ведадо. Това е кварталът, където са повечето посолства, хотели, резиденции, посолства, министерства и т.н. Строена е в началото на века и общо взето ознаменува американското присъствие в Куба. Разхождахме се, обикаляхме магазините, пазарчетата, ядохме сладолед в една сладкарница, намерихме прословутото мараскино за евентуалните ни дайкирита в София, изобщо се движехме много спокойно напред назад, без да бързаме.

Току-що бяхме разгледали един битпазар, когато баща ми се провикна: „Ай ми мадре, Барбарита!”, и се шляпна по челото. Баби изведнъж започна да се смее гръмогласно. Оказа се, че беше отмъкнала една игла за коса. В първия момент не можах да разбера какво става, но баща ми посочи кока на Барбарита, където съвсем естествено и непринудено се мъдреше изящното украшение.

La Habana

Следобед баща ми отново ни пусна да обикаляме сами. Препоръчаха ни с Баби един бар, в сградата на хотел Мелия, най-новия голям хотел в Хавана. Барът бил страхотен, с кадилаци по стените и не знам какво още. Обиколихме първо още един битпазар, накупихме сума ти дребни боклуци, а после се насочихме към въпросния хотел, където разбрахме, че прословутият бар Хавана Кафе е затворен. Все пак, а и за наше успокоение, таксиметровият шофьор, който висеше отсреща ни открехна, че вътре допускали само хора във вечерно облекло, което означаваше, че така или иначе нямаше да можем да влезем. „Сигурно е нещо като Хепи, ама те като не са виждали такова и се кефят”, успокоих Елена.

Насочихме се към входа на хотела, за да открием магазина за пури, за който също ни бяха споменали баща ми и Баби. Портиерът ни упъти. Качихме се по ескалаторите и го намерихме на втория етаж, сгушен сред фонтани и лукс. Това беше най-големият магазин за пури, който бях виждал. Имаше стотици видове, марки и разфасовки. Искахме да купим пури за подаръци на приятелите ни, поне така си бяхме наумили. Заемаха малко място и бяха едно от нещата, които всеки с радост би приел. С изненада и известно разочарование установихме, че са доста скъпи. Някой си беше поръчал от Елена ароматизирани пурети. Попитах продавачката и тя ми разкри, че в Куба не се произвеждат никакви ароматизирани пури, всичките били „натурални”. Избрахме някакви, след дълго чудене, както често се случва, когато имаш прекалено голям избор, и без да се уливаме, побързахме да излезем преди да ни се замае главата от силния аромат на тютюн.

La Habana

Имахме среща с баща ми срещу хотела, на Ел Малекон, фамозният крайбрежен булевард на Хавана, но оставаше още време, така че седнахме да пием бира в едно капанче наблизо.

Седяхме на столчетата и се гледахме с Елена. Колко различно чувство от онова, което изпитвахме при пристигането ни. Вече бяхме като стари войници. Изненадата и тръпката пред непознатия свят, в който бяхме стъпили преди двайсетина дни, бяха отстъпили място на едно ново и странно чувство за мълчаливо разбиране и съзерцание. Елена изглеждаше различна. Пристигна наплашена от стотици ми предупреждения, съвети и напътствия, въоръжена с туристически обувки, готова за борба със стихиите, а си тръгваше по джапанки и с яркочервена рокля. Това вече не беше светът, който ни изумява, озадачава и възхищава. Това беше един спокоен и подреден по свой начин свят, който се оставяше да бъде обичан. И отпивахме всяка глътка със съзнанието, че скоро ще го напуснем.

Накрая ни писна да седим и, прекосявайки булеварда, се качихме върху крайбрежната стена. Започнах да се оплаквам за това колко искам Исабел да дойде с нас, но да останем по-дълго време, за да може да научи испански „от само себе си”. Загледахме се в тъмносиньото море, като от време на време хвърляхме по едно око към пътя. След трийсетина минути в далечината се появи автомобил, който едвам се влачеше. Караше така ужасно бавно, че дразнеше дори само да го гледаш. Зад него вече се бе образувала малка колона, а колата непосредствено зад него истерично присветваше с фаровете. Забелязвах фигурата на шофьора, ръкомахаща, увлечена в някакви обяснения, сякаш ни най-малко не забелязваше какво става наоколо. Беше баща ми.

Професорът

Преди да се приберем, баща ми реши да минем през една друга негова леля, която незнайно как бяхме пропуснали досега. Синът ѝ, братовчед на баща ми, беше професор по икономика и беше сляп. Баща ми разказваше как тя му четяла уроците като малък и той така се подготвял, първо в училище, а после и в университета. Според мен беше със същите тъмни очила, с които го бях виждал за последен път като дете.

Баща ми го смяташе за голям капацитет. След обичайните приказки и чашки с кафе, едва дочакал да минат задължителните любезности, веднага му спомена, че Елена работи във фондацията на Сорос Отворено Общество. Братовчедът се усмихна и заговори с тих и мек глас: „Ах, да, Джордж Сорос… Известен америански финансист и милиардер. Казват, че когато кихне и индексите на борсата се променят”. Изглеждаше точно сякаш баща ми му беше подхвърлил топката, за да покаже какво може и той с радост беше приел. Последва една изключително премерена, да не кажа приятна лекция за Джордж Сорос, в която за не повече от пет минути научих повече за личността на този човек, отколкото цял живот съм знаел.

Това, че беше в час с нещата беше чудесно, но за мен истински възхитителното беше как този човек, който на 60 години все още живееше с майка си, с ограниченията, които изпиташе в общуването, в придвижването, с трудностите от всякакъв характер, които несъмнено срещаше, без буквално да е виждал света, за който разказваше, без да чете вестници, без да гледа филми — как такъв човек имаше умението и такта да върне подадената му от баща ми топка по толкова спокоен, лек и приятен начин, без нито за момент да стане досаден, самоцелен и скучен. Те това се казва професор, си мислех, докато вървяхме към колата.

Habana del Este

Вечерта остана за подреждане на багажа. Бяхме започнали да се затъжаваме за Исабел. Все по-често я споменавахме с Елена и вече няколко пъти я сварвах да гледа снимките ѝ със замислен поглед. Въпреки общото минорно настроение, нещо в нас се радваше, че се прибираме вкъщи.

Решихме да оставим всичко, което не ни беше нужно, главно купищата лекарства, които бяхме донесли, подкокоросани от туристическите гайдове. Приказката беше към своя край. Измъчвах се от мисълта, че кой знае кога щях да се върна отново. За пореден път се чувствах разкъсан между два свята, без да мога да бъда напълно щастлив нито в единия, нито в другия.


Labyrinth dice

Room pr20

— неделя, 20 февруари 2005

Самотният полицай

Този ден ходихме до плажа Santa María del Mar. Това е първият от така наречените Playas del Este, Източни плажове, които се простират на километри в посока изток от Хавана. Беше слънчево, но духаше силен вятър, пясъкът хвърчеше навсякъде и песъчинките се завираха къде ли не. Имаше и вълнение, което окончателно отнесе надалече мераците ни за къпане. Стигнахме дотам, че взехме да търсим топли дрехи, за да се наметнем. За щастие, дори когато ходя на плаж винаги си нося хавлията, така че с баща ми използвахме да се завием с нея, както многократно ни е съветвал Дъглас Адамс. Въпреки очевидните климатични несъответствия, с Елена не можехме да си позволим да откажем втория ни плажен ден и решихме да поостанем и да се насладим на романтиката. Баща ми, Карлос Даниел и Баби изчезнаха, като се разбрахме да минат да ни вземат след два часа.

Santa María del Mar

Пред внезапно открилата се свобода сами да решим какво да правим, имахме само един възможен избор: да се разхождаме по брега. Взехме да шляпаме по посока една постройка на 200-300 метра, която отдалече изглеждаше като барче. В далечината една дребна човешка фигура постепенно взе да се уголемява, докато в един момент се превърна в идващ насреща ни полицай. Наоколо разни бразилци, италианци, датчанки и кубински боксьори-гларуси се разтягаха по бански, подхвърляха си разни топки или фризбита, докато той влачеше тъжно кубинките си, облечен в синята си униформа и подрънкваше с всякакви палки, белезници, фенерчета, пистолети и други дрънкулки. „Еленчо, този ще оцелее”, прошепнах на Елена, припомняйки си лафа на Балето.

Вече се разминавахме, когато полицаят ни направи знак, спря ни и ни попита къде ни е багажът. Обясних му, че нямаме багаж, че това ни е багажът, една малка раничка с документи и една бутилка ужасно подсладен сок от папая. Вече се бях успокоил за това, че полицията в Куба тероризира самите кубинци, но не и гадните капиталистически туристи, затова доста се учудих на подозрителността му. Попита ни къде сме отседнали. Тогава реших, че с две-три думи няма да минем и започнах отначало: казах му, че съм кубинец, но живея в България от 20 години, че съм дошъл да видя баща ми, че това е жена ми, че живеем в Хавана, но сме дошли тук на плаж, че баща ми ни е оставил за един-два часа и че имаме среща и ще дойде да ни вземе. Полицаят може би не заслужаваше това, но как можех да зная какво точно го интересува. „Просто ви попитах, защото ако си оставите багажа може някой да ви го открадне”, каза той веднага след изявлението ми и с официален жест докосна шапката си и ни пожела приятен ден. Всеки продължи по своя път, ние към барчето, а той към някаква си своя въображаема точка, далече в безкрайния хоризонт.

Спасяването на туристите

Както казах, сокът от папая беше по-сладък, отколкото можехме да понесем. Затова си взехме по бира и след като се помотахме още известно време, постепенно тръгнахме към мястото на срещата. На пътя имаше две таксита, а нашият полицай мързеливо разговаряше с шофьорите. Учтиво отказахме на таксиджиите и те, не особено разочаровани, се върнаха към нормалното си състояние на безметежно висене.

Оглеждахме се, чакахме сума ти време и накрая взехме да се притесняваме да не би да не сме се разбрали както трябва с баща ми. Върнахме се на плажа да видим дали случайно не са дошли от някъде другаде, пообиколихме малко и отново се върнахме на шосето. Пристигнахме там само за да разберем от полицая и шофьорите, че баща ми е минал и е заминал да ни търси по-надолу. Изглеждаха толкова съпричастни с разминаването ни, че имах чувството, че на полицая малко му оставаше да извади радиостанцията и да извика няколко специализирани екипа да се включат в мисията по свързването ни с блуждаещия ситроен.

Решихме да не увеличаваме хаоса и просто да почакаме. Вече си представях как ръководещият операцията драска върху една голяма дъска пред командосите две по-малки точки и една по голяма, как загражда обектите в кръг и дава нареждания: „Нашите хора са тук, а движещият се обект е някъде тук. Целта ни е да локализираме обекта и да ги съберем! Момчета, да се захващаме за работа!”. Накрая бащи ми се появи. Полицаят и шофьорите първи го видяха и веднага се размахаха: ето ги, ето ги! Бяхме спасени.

/ / /

Минахме през Гуанабо да си съберем нещата. Времето нямаше изгледи да се оправи, така че решихме да се приберем в Хавана. По пътя минахме през Кохимар, малко рибарско градче, известно с това, че Хемингуей е живял там. Именно там е живял доскоро и Грегорио Фуентес, прототипа на Сантяго от Старецът и морето, мир на праха му. Баща ми искаше да купим някаква риба от един местен рибар, но се оказа, че не е просто някаква риба, а котлети от emperador, или казано по друг начин — риба меч. Човекът завърза кучетата си и ни пусна да влезем в двора. Извади от фризера някакво огромно туловище и с един трион отряза няколко филии. Премери ги с някакво примитивно кантарче, сложи в една смачкана найлонова торбичка и след като платихме, поехме към къщи.

Ел каньонасо

Освен котлетите от емперадор, които бяха наистина чудесни, за вечерта баща ми беше приготвил още една „изненада”, щяхме да присъстваме на El Cañonazo в La Cabaña, една от старите испански крепости в Хавана.

По време на средновековието, когато Хавана е бил град, обграден с крепостни стени и ровове, затварянето на градските порти се оповестявало с топовен изстрел. Така всеки, който останел отвън, трябвало да чака до отварянето им на другия ден. Та по някое време властите решили да възродят традицията, като първоначално започнали да гърмят от флагманския кораб на пристанището, но от 1898-а година церемонията се преместила в Ла Кабаня. И оттогава насам, с абсолютна прецизност, всяка божа вечер точно в девет часа от крепостта се чува топовен гърмеж.

От 1986-а година, освен изстрела, за туристите и жителите на града е възродена и самата церемония. Войници облечени в кавалерийски униформи маршируват, бият барабани, повтарят някакви неразбираеми заповеди и изобщо туристите много се кефят. Разбира се, баща ми много държеше да отидем. Вечеряхме, облякохме се едва ли не официално и излязохме.

Пред крепостта имаше толкова много коли, че останах изумен, Ел Каньонасо наистина изглежда беше голям хит. Леко позакъснявахме, затова без да се бавим се наредихме на опашките на касите, за да си вземем входни билети. Имаше две каси: една за кубинци и друга за чужденци. За кубинци беше да речем пет песо, а за чужденци — по шест долара. Ако преди това баща ми беше казал, че долари за да гледа крокодили няма да даде, то сега изглеждаше абсолютно убеден, че това наистина си струва.

/ / /

Влязохме и се затуткахме към мястото на церемонията. Ла Кабаня е най-голямата крепост в Хавана. Била е построена след като англичаните са завзели Хавана през 1762-ра. Тогава се смятало, че Хавана е непревземаема по море, но англичаните изненадали испанците и превзели града по суша. По-късно, когато испанците си връщат Куба (като я заменят за Флорида), се погрижили това никога повече да не се случва, построявайки могъщата крепост, която да може да защити града не само откъм морето, но и откъм сушата.

Мотаехме се по уличките, докато не стигнахме до голямо открито пространство. Имаше адски много хора и осъзнахме, че за да си намериш добро място за гледане не е лошо да дойдеш малко преди това, а не в последния момент, като нас. Въпреки това намерихме сравнително хубаво местенце, като дори завладяхме една пейка, на която се качихме с Карлос Даниел и Елена, за да виждаме по-добре. Вече чакахме да се появят гвардейците, когато Елена изведнъж ме стисна за рамото и ми прошепна в ухото: „Карлос, трябва да отида до тоалетната!”. Погледнах я учудено. Шейкът от папая, ми мина през ума.

Тази смес от папая, захар и лед, която миксерът беше превърнала в симпатична оранжева течност и която цял ден разнасяхме с нас, очевидно не беше успяла да се споразумее с организма на Елена и сега прекъсваше едностранно всякакви дипломатически отношения. Попитах я не може ли да потърпи малко — самата церемония трае не повече от 15 минути, но погледът ѝ казваше всичко. Вдигнах рамене и пред недоумяващите погледи на баща ми и Баби изхвърчахме да търсим тоалетна.

Както казах преди малко, Ла Кабаня е голяма крепост. Тичахме до там, където си спомням, че бях видял тоалетна. По пътя се разминахме с гвардейците, които маршируваха със запалени факли под съпровода на барабан. Ние знаехме накъде отиват, но те слава богу не знаеха ние накъде тичаме. Стигнахме до тоалетната и Елена бързо се шмугна вътре. До вратата стоеше жена, която ме гледаше изпитателно — явно и тук тоалетната се заплащаше. Попитах я колко струва. „Колкото дадете”, отговори тя. „Верно бе”, си казах и бръкнах в джобовете си да проверя за дребни. Нямах. Изругах наум и взех да тъпча нервно по паважа и да се чудя какво да правя — да я помоля да ми развали? Да изтичам до баща ми да поискам дребни? Сто-двеста метра по-надолу всички гледаха представлението и си прекарваха чудесно, а ние висяхме с Елена в тоалетната и сега тази жена стоеше пред мен и очакваше да ѝ дам някакви стотинки за това, че присъства на резила ни. Нищо няма да платя, реших и това ме успокои.

Зачаках. Чувах биенето на барабаните, тропането на войнишките ботуши и виковете: „Силенсиоооо!”. След няколко години Елена излезе. Все още гледаше със страдащия поглед на пребито куче, но нямаше време за празни съжаления, хванах я за ръка и се затичахме обратно. Стигнахме до нашите хора точно за да хванем последните две минути от церемонията. Баща ми беше видимо разочарован. Гледаше ни мълчаливо с един а ла ваша-си-работа поглед и клатеше глава. Един от войниците рапортува на началника си, вдигна една от факлите и най-тържествено запали фитила на топа. След три секунди чудото гръмна и множеството избухна в ръкопляскания и отблясъци от светкавици.

— И какво? Дадохте по шест долара, за да отидете до тоалетната? — личеше си, че баща ми едва дочака края на шоуто. Хората се тръгваха, а Баби се заливаше от смях. Ние също. Наистина, каква прищявка на съдбата! По време на целия ни престой Елена непрекъснато се оплакваше, че не може да ходи нормално до тоалетната. Тежеше ѝ необичайната обстановка, климата, храната, цялата тази промяна. Организмът ѝ беше в постоянно състояние на стрес и точно в този момент се беше предал безусловно.

Поразходихме се из крепостта, поразгледахме няколко зали, които бяха превърнати в музеи със стари оръжия, помотахме се из уличките, коридорите, кулите, площадките, стените и накрая се прибрахме вкъщи при телевизора, бейзбола, цигарите и чувството за наближаващ край на приключението. Баща ми седеше на канапето и пушеше мълчаливо. Използвах да разпитвам Баби, за да изкрънкам разни рецепти, точно как се прави това, точно как се прави онова. Но баща ми явно още не можеше да преглътне случилото се. По едно време стана и тръгна за нещо към кухнята, но изведнъж се спря и каза: „Ебаси, това беше най-скъпото сране в кубинската история!”.


Labyrinth dice

Room pr19

— събота, 19 февруари 2005

Варадеро

Гуанабо е сравнително близо до Хавана, на двайсетина километра. Пристигнахме по тъмно в малкото комплексче и се настанихме в един апартамент, който беше доста приличен. За пореден път Елена ме отряза с климатика. Спомням си като малък каква гъзария беше да имаш климатик. Дори миризмата на онези стари модели кубинско производство носеше за мен вкуса на лукса — вкус на хотел, на самолет и на директорски офис в министерството. Но тази зиморничава кучка изключи щепсела на всичките ми мераци. Въпреки това скоро заспахме, за да се събудим няколко часа по-късно от виковете на баща ми: „На крак, на крак, тези бъдещи инженери, на крак!”.

Отново не ни оставиха да се наспим. Закусвахме и се приготвихме за плаж. Започваше hard core туристическата част от нашето пътуване. В програмата ни вече не фигурираха роднини, лели, изключително добри приятели на баща ми и прочее. Целта оттук нататък беше една единствена: нашето собствено удоволствие, а следващата ни дестинация: Варадеро, най-известния плажен курорт в Куба.

/ / /

Пътят от Хавана за Варадеро се нарича Via Blanca и е построен през петдесетте години. Движи се почти изцяло покрай брега на морето. Минава през красиви хълмове, скалисти брегове, фабрика за ром, нефтени кладенци, френски ТЕЦ, руски ТЕЦ, шмугва се за малко във вътрешността на острова, после пак излиза на морето, за да стигне накрая до дългия 21 км и тънък като косъм полуостров Варадеро. Двадесет и един километра безупречно бяла плажна ивица, с кристална синьо-зелена вода — най-хубавия плаж на света, според повечето кубинци, които естествено не би следвало да знаят това със сигурност, тъй като много малко от тях са излизали някога от страната.

Технически погледнато Варадеро е остров, който е свързан с мост за сушата. Това е единствения път, по който можеш да влезеш без плуване. На моста има нещо като КПП с полиция, които гледат подозрително кой кога влиза и излиза. Затова преди да минем баща ми ни предупреди да махнем слънчеви очила, кърпи, шапки и прочее и да се опитаме колкото се може повече да изглеждаме като кубинци.

/ / /

По време на цялото пътуване баща ми драскаше върху специални пътни листи от къде до къде пътува, часовете на тръгване и пристигане, колко километра е разстоянието и други подробности. Това беше документ, който бе нужен, за да се отчита в работата си и който полицаите изискваха при проверка. Беше си разписал една командировка до Варадеро, за да оправдае присъствието на служебния автомобил на територията на рая на такситата и рент-а-карите. Не че според него някой можел да ни направи нещо, но очевидно не гореше от желание за среща с всемогъщите и вечно подозиращи те в злоупотреба със служебно положение власти. Но всичко мина чудесно. Пред бариерата сложих на лицето си онази физиономия, която сякаш казваше: “Que pasa, compadre?” и никой не се заинтересува от нас. Решихме първо да отидем до края на полуострова, та баща ми да ни покаже колко много нови хотели са настроили и как Варадеро вече не било онова място, което помнехме от едно време.

Хотелите бяха нарядко, разпръснати по цялата дължина на полуострова. Уж искаха да ми покажат колко са настроили, как се е разраснало, а всъщност това, което видях бяха самотни луксозни хотели, стърчащи като островчета бетон тук там. „Тате, тука като дойдат американците какво ще стане…”, се пошегувах.

Баби разказа, че кубинци нямали право да спят в тези хотели, дори да имали пари, просто не можело и това е. Забранено. Фидел беше направил всичко възможно, за да изключи смесването на местното население с туристите. И наистина, за какво да им причинява такъв стрес.

Спряхме някъде из уличките и излязохме на плажа, където, почти недочакали да си устроим базовия лагер, с Елена и Карлос Даниел се съблякохме и почти на бегом се втурнахме към кристалната синьо-зелена вода. Дочух зад гърба си как баща ми промърмори: „За първи път в живота си идвам на плаж през февруари!”.

Varadero

Водата беше чудесна за нашите стандарти. Разбира се, Баби и баща ми трепереха от студ и твърдяха, че по-рано от април никога не били стъпвали на плаж. Изобщо, всичко беше чудесно, изкарахме целия ден на плажа без перипетии. Привечер поехме обратно към Гуанабо, въпреки, че ако зависеше от Елена щяхме да останем на това място до края на дните ни. Баща ми забеляза това и отново обеща: „Следващият път като дойдете ще прекараме една седмица на Варадеро”.

Разговорът

На връщане минахме през панорамата при високия 110 метра мост Bacunayagua, едно от седемте чудеса на кубинското гражданско строителство. Приближих се към парапета и погледнах надолу. Под нас, над покритата с палми долина прелитаха птици. Сетих се, че при последното ни идване с брат ми, през далечната 1990-а година, се бяхме снимали на същото място.

Вечерта в Гуанабо, когато всички си легнаха, с баща ми се опитахме да проведем разговора, който чаках, откакто влязох в пубертета. Часовете до края на престоя ни застрашително намаляваха, а все още не бяхме имали възможността да седнем насаме и просто да си поговорим. Оплаках му се, че не така си го бях представял. Мислех, че ще имаме много време за нас двамата. Представях си как му разказвам за мен, за моя живот, за жените, за терзанията, върховете, паденията, за всичко, което ми се беше случило през всички тези години. Имах толкова много за казване, но все не намирахме удобен случай, въпреки опитите ни, на предната седалка на ситроена, под шума на ревящия мотор.

Той също го усещаше и може би вече преразглеждаше в ума си програмата, която ни беше измислил. Времето ни изтичаше и тази нощ форсирахме нещата, с цената на много цигари, сок от папая и натежали клепачи. Страдах в старанието си да бъда кратък, да синтезирам, да обобщавам и да разказвам всичко по възможно най-добрия начин, на всичкото отгоре — на испански.

Разказах му за началото, после за после, после за по-после, за да се върна отново в началото и да допълня нещо, без което нищо не става ясно. Разказах за майка ми, за първия ѝ брак, за брат ми, Даниел, за това как от положение почти да се бием вкъщи, бяхме стигнали до там да работим заедно, бюро до бюро.

Разказах му за жените в живота ми, за казармата, за депресиите, за лудостта и пиянство. Усещах, че възприема „лошите” неща, през които бях минал с известно чувство за вина. Дори спомена, че когато получил първото ми писмо, в което споменавах, че съм започнал да ходя по купони, да пия и да пуша, нещо сякаш го боднало в сърцето.

Говорехме или поне се опитвахме да говорим, притиснати от малкото време и от физическата невъзможност да кажем всичко. Призна, че по някакъв абсурден и мазохистично-математичен начин се радвал, че не сме останали в Куба: „Ти не знаеш какво беше тук. Беше ужас, както и да ти го разкажа никога няма да го разбереш. За кризата с „лодкарите” знаеш ли? Ей така си лежах в леглото и чувах как почукват долу, докато си правят саловете нощем. Ако беше останал нямаше да издържиш. Просто те виждам как се качваш на една лодка към Флорида. Или щеше да умреш, или щяха да те изядат акулите, или щеше да стигнеш, но нямаше да останеш тук, сигурен съм. Затова по някакъв начин се радвам, да ти кажа честно, че така се получи”.

После рязко смени темата: „Разкажи ми, разкажи ми за Даниел? Какво прави другият ми син?”. В гласа му се усещаше болка. Сякаш му бяха натежали прекалено много всичките тези приказки и цялото бреме на миналото се беше стоварило върху него. Неизживените неща и пропуснатите мигове го притискаха и той отчаяно се опитваше да се вкопчи в настоящето.

— Ами казва, че не му пишеш. Бил ти пратил снимка, но ти не си му отговорил…
— Как така не съм му отговорил!? Писах му, ама той с тоя неговия email… как беше? Така и не можах да го запомня… Той не ми получава писмата! Ама ти не му ли четеш моите писма? Кажи му да си направи друг email, моля те, аз как да разбера, че не ми е получил писмото?? Кажи му направо да вземе да дойде тука да си поговорим…

И така нататък. Започнахме да се прозяваме през една минута и осъзнахме, че ще ни трябват поне още няколко нощи. Никак не бях доволен. Струваше ми се, че не ми стига мозък, време, език… Не беше както го исках, както си го представях! Това беше сериал с много серии и сезони, а аз исках да го изгледам наведнъж. Нямаше как да стане. Тази нощ осъзнах, че времето, в което не се бяхме виждали с баща ми щеше да остане несподелено. Никога нямаше да можем да наваксаме, да разберем как се е чувствал единия или другия, какво е преживял, какъв е бил, какво е правил. Баща ми никога нямаше да ме види с рошава коса, с бутилка вино в джоба, на фона на трамваите на Славейков, а аз никога нямаше да го видя в бялата лада, да омайва мулатките. Бяхме загубили по 20 години да бъдем един до друг и никога, никога нямаше да си върнем тези 20 години обратно.


Labyrinth dice

Room pr18

— петък, 18 февруари 2005

Джон

Чак на този ден имахме сравнително прилична разходка из Хавана, като в ролята на екскурзовод влезе баща ми. Карлос Даниел трябваше да ходи до училището с Барбарита, да уреждат нещо си. И така тримата се оказахме във вихъра на горещия хавански ден, под палещите лъчи на тропическото февруарско слънце. Планът за деня беше обиколка из старата част на Хавана, а за вечерта имахме пътуване за Гуанабо, малък плажен курорт, в който баща ми беше резервирал един апартамент. Това щеше да ни бъде „морето”.

Баща ми беше решил да започнем разходката от парка на Джон Ленън. Спряхме на една сравнително спокойна улица, но въпреки това за пореден път от нищото изникна някакъв мъж и поиска пари за паркирането. Очевидно в Хавана не можеш просто така да си паркираш, където си искаш. Фидел се бореше с безработицата със зъби и нокти. Тарифата, както и тази за тоалетна, е колкото дадеш.

Не знам как Фидел изведнъж беше решил, че Джон е пич и му беше вдигнал паметник насред Хавана. Може би харесваше парчето Jealous guy, но със сигурност най-много харесваше това, че е мъртъв. А както всички знаят, никой не може да използва мъртвите така, както Фидел. Примерите са много: Хосе Марти, Камило Сиенфуегос, Че Гевара. „Какво очакваш? На Фидел му пука повече за мъртвите, отколкото за живите”, каза баща ми.

Хемингуей, Роли и Фауст

Отново акостирахме на познатия ни Парке сентрал, взехме си по чашка гранисадо и се оставихме на обясненията на баща ми. Въпросното питие представлява един елементарен продукт — плодов сироп в натрошен лед. За мен обаче то бе една от носещите колони в небостъргача на детските спомени. Вече не беше същото, бяха заменили старите хартиени фунийки с по-модерни — пластмасови чаши.

Предложих да послушаме малко хората в La esquina caliente, Горещият ъгъл. Това е място в парка, където по всяко време на денонощието можеш да отидеш и да поспориш с непознати за бейзбол. При всичките забрани на кубинците, бейзболът остава едно от малкото неща, които могат да се дискутират свободно. Имах късмета да съм гледал снощния мач и успях даже да се включа в коментарите, разбира се, на страната на Ориенталес, любимия ми отбор от малък.

Казват, че веднъж някакъв гостуващ в Хавана издател на Хемингуей се присъединил към групата спорещи мъже и внезапно им задал следния въпрос: „А някой от вас знае ли кой е рибарят Сантяго?”. За момент настъпила тишина, но след секунда всички присъстващи започнали да говорят за Старецът и морето.

La Habana

Следващата ни цел беше едно от задължителните места в Хавана, бар El Floridita, един от любимите барове на Хемингуей. Поръчахме си по едно дайкири и мога спокойно да кажа, че това беше не само най-доброто дайкири, което съм пил някога, а най-хубавия коктейл, който съм пил някога. Добре, че беше по шест долара парчето, та с Елена се сдържахме да не ометем по няколко.

Барманът беше достопочтен беловлас господин, който имаше излъчване по-скоро на аристократ, отколко на барман. Обстановката разбуди някаква задрямала част от съзнанието на баща ми и той за пореден път подхвана темата за Годините на отчаянието.

El Floridita

— Преди години редовно идвах тук. Това беше отдавна, още преди да стане толкова модерно. Тук беше идеално за начало на вечерта. Обикновено идвах и си говорех с бармана. Ей този, същия, казва се Роли. Чакай да отида да го поздравя.

Баща ми отиде до бара и се заговори с бармана. Оставени насаме, с Елена започнахме да прехвалваме дайкирито, тя с неизменното си: „Карлос, трябва да се научиш да правиш такова дайкири!”. А аз с моето: „Айде де! Но как?”. Погледнах съставките в менюто: „Трябва да купим Мараскино! По дяволите! Какво е това мараскино? Ок, ще питаме баща ми. Елено, трябва да го купим! Трябва! Запиши му името да не го забравим!”.

Не след дълго баща ми се върна и пресъздаде разговорът си с бармана:

— Днес му е последният работен ден. Това е Роли, от 40 години работи тук. Днес се пенсионира.

Какво съвпадение, си помислих, моят първи път на Роли му е последен. Погледнах към него и с огромно стеснение се опитах да го снимам. Беше с ярко червена барманска униформа, а на сакото му имаше накачулени множество значки. Като медали са, си помислих, и наистина — Роли беше генералът на барманите. Казах на баща ми, че това е най-хубавото дайкири на света. Той отвърна: „Как няма да е най-хубавото! Ти представяш ли си 40 години да правиш дайкири?”.

После продължи:

— Питах го дали си спомня за мен. Разправям му: Преди около десетина години често минавах оттук. Не си ли спомняш? Един дето идваше и все разправяше за синовете си, които са в България? И че не ги е виждал от много години, не си ли спомняш? Каза, че се сеща… но едва ли… Колко хора са му минали пред очите… Както и да е, тук го раздавахме по-интелектуално, истинската пачанга я вдигахме след това във Фауст. Ах, майко този Фауст! — баща ми вече се държеше за челото — Там беше наистина страшно! И каква мизерия… в един вход, до едно стълбище, пиене до смърт… Спомням си по едно време нямаше вода и с едни въжета теглеха кофите нагоре… а те се разплискваха и всичко ставаше във вода и мизерия… Майко! Франк лежеше на пода…

El Floridita

Докато разказваше, баща ми кривеше лицето си и описваше кръгове с ръце, за да подсили драматизма. Започнах да си представям Фауст като фрагмент от картина на Бош, нещо като входа към Ада. И какво хубаво име наистина! Досега се чудя защо не казах на баща ми веднага да ни заведе там. Истината е, че дори не ми мина през ум. Всичко това беше като филм, а човек не може да влиза във филмите, нали?

Бодегита дел Медио

След Ел Флоридита баща ми ни остави на улица Obispo, една от главните търговски улици на Хавана, ориентира ни горе-долу кое в коя посока се намира и изчезна по задачи. Трябваше да се срещнем отново вечерта в Парке сентрал.

Отново влязохме в познатата ни роля на истински туристи. Обикаляхме, влизахме по магазини, разглеждахме малки пазарчета, снимахме наляво надясно. Старата Хавана не спираше да ни учудва със своята смесица от красота и опустошение. Повечето сгради изглеждаха толкова западнали, сякаш всеки момент щяха да рухнат над главите ни.

От време на време някакви хора ни спираха и ни предлагаха я пури, я ром, я някой чудесен апокрифен ресторант наблизо. Кочияши ни подвикваха от конските си карети, мъже по потници ни канеха на разходка с биситакси, велосипеди-таксита: “Hey, mister! Bicitaxi?”.

Интересното при тези малко по-оптимизирани разновидности на виетнамските рикши е, че има държавни биситаксита и частни биситаксита. Държавните са по-хубави — новички, с готина козирка, лого и реклама на фирмата отзад на кабинката. Докато от частните няма две еднакви, всичките са самоделки, заварявани по съседски дворове и сглобявани от най-различни чаркове. Първоначално с тази привидно безобидна дейност започнали да се изхранват подтикнати от нищетата предприемчиви кубинци. Но скоро потенциалът на идеята се проявил и биситакситата се превърнали в хит. Фидел осъзнал, че губи ужасно много пари, с които би могъл да построи хиляди болници и училища за народа и направил държавни биситаксита. Разбира се, за да подсигури безплатни медикаменти и учебници за въпросните институции забранил на частните да возят чужденци, само местни. Какво толкова? Те, разбира се, не престанали да ги возят, но за пореден път били принудени да го вършат нелегално.

Любезно отклонявахме всякакви предложенията, докато не след дълго неизбежното за всеки хавански турист се случи и попаднахме в Bodeguita del Medio, другото любимо място на Хемингуей. Както пишеше с оригиналния му почерк над бара: “My mojito in La Bodeguita, my daiquiri in El Floridita”.

Това е място, което всеки уважаващ себе си турист трябва да посети и това му е единственото лошо. Защото е пълно с онези същества със сандалите, бермудките и цифровите фотоапаратчета. Във всеки случай беше задължително да пием по едно мохито там. Имахме го в плана и за щастие всички се блъскаха за ресторантската част, а барът беше абсолютно свободен.

Поръчахме си по едно и започнахме да се озъртаме, за да разгледаме добре мястото. Всеки милиметър от стените беше изписан с безбройни надписчета, оставени от различни посетители. Прииска ми се да напиша и аз нещо, да оставя и аз някакво свидетелство, че съм бил на това необикновено място, но поради някаква своя си особеност се отказах. Винаги изпитвам огромна вътрешна съпротива, когато трябва да правя нещо, което много други хора също правят. А освен това ме беше и срам, така че набързо си избих тази мисъл от главата и се заех да снимам Елена.

Барманът редеше чашите върху барплота и смесваше тайните си съставки, като от време на време хвърляше по някой полед и към Елена. В очите му се четеше неприкрито отегчение, което ако си по-мнителен може да мине и за презрение. Необяснимо защо това ме успокояваше, отегчението никога не върви в комплект с досадната сервилност. Наблюдавах внимателно как точно прави коктейла, за да го повторя вкъщи, но за съжаление, след като го опитах, установих, че това в никакъв случай не беше най-хубавото мохито, което някога съм пил. Което не беше хич добре, защото според собствената ми класация излизаше, че най-хубавото мохито на света го правя самият аз! А може би дайкирито от Ел Флоридита просто беше вдигнало стандартите прекалено високо.

Едни чехли за жената

Продължихме да бродим по улиците и както си вървяхме, Елена изведнъж се спъна в едно паве и единия ѝ сандал изхвръкна нанякъде. Беше се скъсала презрамката. Милата започна да подскача на един крак като някакво бедно куцо пиле, а аз, след като се насмях хубаво, взех да се чудя точно как да ѝ помогна. Почти веднага някакъв човек притича и ни предложи да оправи чехъла. Но аз вече го бях разгледал много добре и знаех, че няма да стане толкова лесно. Човекът също го разбра и ни остави отново на произвола на съдбата.

Малко преди това бяхме минали през едно магазинче за сувенири, където бяхме харесали едни чехли от гуано, изсушени палмови листа. Решихме да се върнем и да купим едни чифт. Слава богу, беше съвсем близо. Елена зашляпа на бос крак по мръсната улица, а от една група кубинци, които киснеха на една ограда наблизо долетя едно: „Ееейй, братооо, купи едни обувки на жената бе!”, последвано от бурен смях.

Омара

Е, купих ѝ. Спасихме положението на първо време и така успяхме да се придвижим обратно до Парке сентрал. Отнякъде се чуваше симфонична музика. Тръгнахме след звуците и стигнахме до голяма група хора, които се бяха скупчили пред фоайето на хотел Inglaterra: един оркестър свиреше музиката от Междузвездни войни.

Загледах се в музикантите и намерих такива кадри сред тях, които квичаха като кубински прасета за някоя гениална снимка. За пореден път се убедих, че никога няма да стана свестен фотограф. Как да си завра камерата току пред носа на човека и да почна да се въртя и да се глася, за да го снимам от най-хубавия ъгъл? След Междузвездни войни оркестъра засвири други много известни мелодии, едно парче на Жан Мишел Жар и други. Беше неповторимо. „Ей това е Хавана, Елено, излизаш на улицата и един оркестър ти свири на уше Жан Мишел Жар”, казах на Елена. Послушахме още известно време и се запътихме за явката с баща ми.

Човекът отново закъсня с половин час, но не се показа гузен от това, пък и ние нямахме нищо против просто да си повисим сами в парка. Дойде с Баби и Карлос Даниел и безцеремонно ни забра към Хавана дел Есте. Но както си карахме изведнъж Баби се развика: „Карлос, Карлос, виж, това не е ли онази, певицата?”. Погледнах и наистина, пред нас на улицата стоеше Омара Портуондо. Бях разказвал на баща ми колко популярен е филмът Буена Виста Сошъл Клъб в България и макар че баща ми малко се дразнеше на внезапната им международна слава, без да се замисля наби спирачки, отвори врата и ми каза: „Ела, ела да се запознаем с нея!”.

Единственото, което успях да кажа преди да излезе беше: „Ей! Не! Неее! Недей! Няма да изляза, чу ли?”. Но баща ми вече беше излязъл и крачеше с тарикатската си походка. Отиде, спря горката жена и започна нещо да ѝ обяснява. Представям си какво, за децата си в България, кой к’вото си знае т’ва си бае. Стоях в колата и ги гледах. По едно време взе да ми маха: „Карлос, ела!”, прочетох по устните му. Омара също гледаше към мен и се усмихваше. Слава богу съвсем малко преди това бях успял да извадя фотоапарата и да ги щракна, главно като доказателство за пред приятелите си.

Знаех, че баща ми разказва на Омара за мен, затова когато погледнаха към нас и ме извика им махнах, ухилен до уши и с жестове им показах, че няма да изляза, че това е достатъчно за мен. Баби ме буташе отзад, но не можах да се пречупя, да изляза и да се изтъпанча пред нея само и само за да я пипна и да кажа едно конфузно „приятно ми е”. Срамувах се като дете.

Новата блондинка

Преди да се върнем вкъщи минахме през леля ми Идалис в Марианао. Баща ми искаше да вземем две-три видеокасети за Гуанабо, а там някъде имало някакви апокрифни типове, които давали под наем — нелегално, разбира се. В къщата отново светеше телевизора, а няколко жени гледаха с празен поглед екрана. Изглежда бяха хванали някакъв чужд, мексикански или американски канал, защото зад бурята от звездички прозираха реклами на разни майонези и други вкусотии. Всички гледаха като хипнотизирани.

Баща ми веднага възложи на братовчедка ми Джисел да отиде за филмите. Беше ми интересно и реших да отида с нея до въпросните съседи. Влязохме в къщата и в едната от спалните, по шкафове и кашони стояха видеокасетите, някои от тях с обложки, макар и доста поизтъркани. Избрахме с мъка два долнопробни екшъна, плюс една анимация за Карлос Даниел и тръгнахме към къщи. „Изпращат им касетите от Мексико. Ако ги хванат направо отиват в затвора”, ми обясни Джисел.

И познайте кого видяхме в къщата. Да, съседката от миналия път. Минаваше ей така, съвсем между другото и за малко, но когато разбра, че скоро си заминаваме започна да кърши пръсти. „Ай, колко бързо се е изнизало времето… Кога пак ще дойдете? Ей Карлос, ама не ги доведе да ми видят гаджето!? Какъв човек си значи…”. Забелязах, че е изпълнила заканата си и се беше изрусила. Попитах я на шега дали ѝ е минала депресията. „О, като нова съм”, каза тя като си приглаждаше косата назад, която блестеше като лятното слънце върху мургавото ѝ лице.


Labyrinth dice

Room pr17

— четвъртък, 17 февруари 2005

Самолета

На другия ден сутринта Алайн ми показа колата си — един стар, боядисан в сиво Кадилак от средата на 50-те. Оказа се, че кубинците имат право да си купят кола, само ако е произведена преди 1960-а година. В останалите случаи се следва обичайната процедура: има списъци, чакаш 15-20 години и получаваш Москвич. Баща ми катастрофира, когато бях на 11 години и досега процедурата по рециклажа, при която си сдаваш колата и получаваш друга не е приключила. А беше славна кола, светлозелена Лада 1500, която наричахме „el perico”, вид кубински папагал.

След това братовчед ми ни разведе из центъра на Камагуей. Играеше го нещо като екскурзовод, обясняваше ни разни неща, кои сгради са най-старите, малко оттук и малко оттам за историята на града от създаването му насам. Съмнителни типове ни преследваха да ни предлагат пури, дори предлагаха на Алайн процент, като на наш гид, без да подозират, че ги чувам и разбирам перфектно.

Върнахме се в къщата на Майра. Беше време за тръгване и само обичайното женско мотаене ни задържаше. Отпред стоеше паркиран Шевролетът на Туни, който баща ми наричаше el avion, самолета. Според мен спокойно можеше да бъде наречен и „танка”, толкова огромен, брониран и неразрушим изглеждаше.

Camagüey

Туни също беше „частник” и правеше превози. Плащаше си данъка на държавата, но се оплакваше, че в Куба никога не ти позволяват да си напълно „легален”. „Ето, плащам си, но ако трябва да си купувам нафтата от бензиностанцията, за мен няма да остане абсолютно нищо. И затова трябва да си купувам на черно. И пак рискувам”, ми се оплакваше пред къщата.

Докато пътувахме към Ориенте забелязахме, че в Куба колкото по- на изток вървиш, толкова по-строга е хватката на режима, но парадоксално — толкова по-„революционни” стават хората. Колкото повече навлизахме в петия, шестия и т.н. светове — толкова повече плакати, агитационните надписи и бюстове на Хосе Марти виждахме по пътя. Полицаите също ставаха по-строги.

Баби ни разказа как в Ориенте полицаите могат винаги да те спрат и да ти поискат разписка за бензина в колата ти, за да видят дали не си го купил на черно. И ако се окажело, че нямаш касова бележка — оп, вадели едно специално маркуче, пъхали го в резервоара и на колата и с ангелски физиономии преточвали бензина в полицейската кола, в полза на държавата.

/ / /

Чичо ми беше направил някои „подобрения” на колата — допълнителни седалки и допълнително място за багаж на покрива, където лежеше огромна гума. Баща ми се шегуваше, че като тръгнел на дълъг път, примерно за Хавана, Туни задължително си взимал още две-три резервни гуми, за да е сигурен, че ще стигне. В момента „самолета” имаше вместимост от 12 души без да броим шофьора. Попитах баща ми дали двигателят е оригиналният, а той се засмя: „Как оригиналния бе, това е двигателя на онзи джип ARO, с който се возихме, когато дойдохте предишния път, през 90-а!”. Туни, както и синът му Алайн, е авто-механик по професия. Беше махнал стария двигател на шевролета и му беше монтирал друг, чистак нов — от румънски джип ARO, производство 1983-та година.

Две сбогувания

Багажът най-сетне беше събран и настъпи часът на раздялата. Всички сакове, чанти, най-различни найлонови пликчета, торбичката с авокадо от леля ми, преспали в камерата замръзнали шишета с вода, чувалчето с кафе от Ориенте, както и хвърчащите ни връхни дрехи, очила, ключове и портфейли бяха най-сетне натоварени на ситроена. Снимахме се с фамилията пред къщата и се сбогувахме. Яннис отсъстваше, беше на смяна в болницата, Алайн повтаряше своето „трябва повече време”, а леля ми подсмърчаше тъжно. Баща ми запали колата и бавно потеглихме.

Camagüey

Хоан Мануел Серрат пее, че няма нищо по-красиво от това да си тръгнеш, без да се сбогуваш. Това тук беше точно обратното. Махахме за сбогом, докато не свихме зад ъгъла. Спряхме само за да снимам болницата, в която съм роден и поехме по дългия път към къщи.

Camagüey

И всичко щеше да е просто перфектно, ако след около 80 км Баби не бе попитала изведнъж: „Карлос, ти взе ли ми чантата?”. Баща ми я погледна злобно. Бяхме забравили дамската ѝ чанта „върху масата в кухнята”.

Баби не се посвени да го обвини, че той бил виновен, защото си мислела, че той ще я вземе. „Ама защо аз? Ето, моята чанта е тук! Портфейла ми е тук… Ето ми тефтерчето с пътните листове, ето ми парите… Аз съм си взел моите неща, защо аз да трябва да взимам твоята чанта!?”, упорстваше баща ми, но скоро се отказа, защото беше живял достатъчно, за да знае, че жените винаги са прави за тези неща.

За около час изминахме обратния път. Спряхме пред къщата и баща ми с припрян жест удари клаксона. Майра излезе почти веднага с чантата в ръка. „Хехе, знаех си. Така е, като бързате толкова!”, каза със злорадата си усмивчица. Съдбата не беше харесала първата ни раздяла и ни даваше шанс да се поправим. И така се случи, че второто сбогуване беше весело. Тя пак ни махаше, но вече не плачеше, а се смееше на глас, а ние чувахме звучния ѝ смях дълго след като завихме зад ъгъла.

Обратно вкъщи

Затъркаляхме се отново по пътищата, като този път целта беше да се приберем колкото се може по-бързо, никакви обиколки, крокодили, паркове с динозаври и екзотични пътища. Минахме особено бавно през полицейския пункт, където ни спряха на идване и едва ли не им помахахме дружески — вече никой не можеше да ни върне на село.

Прибрахме се без много перипетии в Хавана. По пътя купихме някакъв домашно направен кашкавал, от едни момчета на магистралата. Уж нямаше никой, а изведнъж изскочиха иззад храстите край пътя, с парчетата в една чиния. Баща ми обясни, че се криели от полицията и че имало случаи полицаи да гонят продавачи през полето. Бяха две парчета: едното не беше зле според мен, докато другото не беше толкова сполучливо и киселееше, но онези смъкнаха много цената и баща ми го взе.

Не минахме, разбира се, и без полицейска сценка. Чакахме на една бензиностанция, когато баща ми дойде и по изражението и забързаната му походка познах, че отново някой го е ядосал. Попитах го какво има, но той само ми поиска документите и отиде при един човек. Оказа се, че случайно се бяхме засекли с някакви цивилно облечени спец агенти, които, като ни видели с Елена, решили да ни проверят. Сигурно са си помислили нещо такова: „Ей, така и така си седим тук, в тази чудесна бензиностанция, дай да свършим и малко работа”. Чух гласът на баща ми, по-висок от обикновено: „Ето! Какво пише тука? Карлос Арнер. А тука? Карлос Арнер. Виждаш ли? Син ми е, няма да те лъжа бе, човек!”.

/ / /

Преди да се приберем в Хавана дел Есте минахме през La mexicana, малко частно ресторантче, подобно на Мимас-ите в София, само че продаваха спагети и пици. Баща ми много го харесваше и ми каза, че винаги като се видели с малко пари идвали тук да хапнат. Разбрах, че едно от условията, на които трябвало да отговаря едно заведение, за да може да получи лиценз и да работи легално, беше да не разполага със седящи места. Затова „мексиканците” се бяха изхитрили да сложат един дълъг бар, на който можеше да си ядеш спокойно на крак. Неволно се сетих за тайната на Хемингуей за това как да погълнеш повече алкохол, а именно — да пиеш на крак.

Взехме си спагети за вкъщи и се прибрахме, уморени и по-мълчаливи от обикновено. По телевизията даваха бейзбол — Ориенталес, нашият отбор, срещу Виля Клара. Победихме. Вълнуващ мач, с драматично развитие и хоумрън в последния ининг, специална награда за блуждаещите мисли.


Labyrinth dice

Room pr16

— сряда, 16 февруари 2005

Изгубените деца

С повечето хора се сбогувах още когато си тръгваха от купона, а на сутринта се сбогувахме и с останалите — с баба ми Емилия, с Орландо и Карлитос. Баба ми плачеше и не беше трудно човек да отгатне мислите ѝ: мислеше, че ме вижда за последен път. Натоварихме се отново в ситроена и поехме по обратния път към Камагуей. Имах усещането, че ако досега часовникът отброяваше дните и часовете от пристигането ни, сега започваше да отброява тези, които остават до заминаването ни.

Останахме верни на принципа никога да не минаваме два пъти по един и същи път, затова връщането ни не беше през Сантяго, а през Олгин. Щяхме да гостуваме на едни роднини на Баби, които по нейни думи ѝ били като родни майка и баща. За пореден път с Елена си изкрънкахме малко разходка и баща ни остави в центъра на града, като ми даде адреса и ни упъти да търсим Табакито.

Holguín

Поразходихме се, исках да купя някаква музика, но имаше толкова много дискове, че за пореден път се изгубих в прекалено големия избор и излязох отчаян от магазина без да взема нищо. Тръгнахме да търсим къщата. Не тази, не другата, а следващата, така накрая стигнахме до правилната улица и намерихме номера, който висеше до една овехтяла, боядисана в зелено врата. Един старец седеше на стълбите пред къщата. Попитах го къде живее Табакито и той веднага ни упъти: „Табакито? Горе горе, по стълбите и вляво”.

Отвори ни добродушен пълен чичка, облечен с бял потник, с очила много голям дьоптер и пура в устата. Табакито е умалително от табако, пура. Та Пуричката неслучайно носеше това име, както можах да констатирам по време на двучасовия ни престой там.

Обядвахме вкусно и с чашки кафе в ръка останахме малко да отпочинем. Седях на люлеещият се стол, когато неочаквано Карлос ми връчи телефонната слушалка. Поех я изненадано, като от другата страна мъжки глас започна нещо да ми обяснява. В началото не можах да зацепя какво точно иска, но постепенно взех да разбирам. Беше някакъв кубинец, който живял в България преди доста години и който преди време е бил женен за българка. Имал две деца в България, за които нямал вести, примерно, от десет години. За съжаление знаеше единствено името й, и че живеела в Смолян, нито адрес, нито телефон, нищо. Искаше да разбере нещо за тях, дали са живи и ме помоли ако мога да ги намеря. Обещах, че ще се опитам да я издиря и затворих.

Известно време гледах тъпо. Човекът беше някакъв познат на Табакито, който щом разбрал, че у тях ще идват „българи”, поискал да се свърже с нас, за да ни помоли за помощ. Погледнах към баща ми:

— Защо не ме предупреди, мамка му?

Бях малко ядосан. Раздялата между семействата беше чувствителна тема за мен и съвсем справедливо смятах, че заслужавах някакво въведение в темата, а не да ми друснат телефона в ръката и да ми кажат: „На, говори с един човек”.

— А той, как така може десет години да не се свърже с тях?! Какъв баща си, ако десет години не си се интересувал какво става с децата ти?! — отвърна ядосано той. Явно и за баща ми това беше чувствителна тема.

Борецът против комарите

Скоро отново тръгнахме на път и може би тук идва ред да разкажа за една друга национална черта на кубинците, а именно, че са ужасни мърлячи. По време на целия ни път се скъсах да правя забележки на баща ми, а и не само на него, да не си изхвърля боклуците и фасовете където и както му падне. Но най-много ме дразнеше, когато изхвърляше разни неща направо през прозореца на колата.

Изобщо, в Куба хората нямат абсолютно никакво екологично съзнание. Колите и камионите бълват дим като комини, комините бълват дим колкото три комина, всеки си изхвърля боклуците където му падне и изглежда на никого не му прави впечатление. В колко къщи с Елена искахме пепелник, за да могат любезните ни домакини да ни затапят с по едно: „Пепелник? За какво? Абе тръскайте на земята бе!”. Или пък, когато трябваше някой от нас да си изхвърли фаса и ги питахме къде да го изхвърлим: „Фаса? Ей там, на земята, тук сме на село момче, не се притеснявай”. Същото беше и с огризките от портокали, с корите от банани, с всичко. Странното беше, че въпреки това подовете на къщите, както и дворовете, винаги бяха сравнително чисти. Така че, очевидно обичаха да си правят боклук колкото им е кеф, а после да си го чистят. Другата ни теория беше, че в Куба боклуците някакси изчезват тайно през нощта.

Колкото и да се опитвах да накарам баща ми да се почувства гузен; колкото и да го питах няма ли да му е приятно, ако просто ей така, за разнообразие, вземе да си хвърля боклуците, където им е мястото (в кофата); колкото и да се опитвах да му опиша колко хубаво би било да живеем в един прекрасен свят без боклуци; колкото и да му обяснявах, че имат прекрасна природа и че някой ден ще съжаляват за това колко безотговорно са я съсипали; колкото и да апелирах към уж европейското му възпитание; колкото и да мрънках и да ругаех — той неизменно и като че ли нарочно продължаваше да си хвърля фасовете през прозореца. Все пак, лека-полека бях установил българския ни навик да носим найлонова торбичка за боклуците в колата и дори против волята им се опитвах да въвеждам ред.

По едно време баща ми, както си караше спокойно, за пореден път направи любимия си номер: изпи си Тропи-колата, смачка алуминиевата кутийка в ръката си и я изхвърли през прозореца. Вече бях сигурен, че го прави нарочно, за да ме дразни. Развиках му се ядосано: „Добре де, защо, мамка му??? Ето, имам торба за боклука, защо я изхвърли на пътя ебаси!!??”. Минаха няколко секунди. Баща ми караше и гледаше напред. Изглежда се изискваше някакво технологично време, за да може смисъла на протеста ми да стигне до съзнанието му. После се обърна към мен и невинно каза: „Боря се срещу комарите”. Изненадата накара агресията ми да отстъпи няколко крачки, като освободи едно мъничко, но напълно достатъчно местенце на любопитството.

— Как така срещу комарите? — попитах.
— Еми така, сега, след като изхвърлих кутийката на шосето другите коли ще минат върху нея и ще я смачкат и така няма да може да влезе вода и няма да могат да се завъдят комари. Еми ако я бях изхвърлил там отстрани, в тревата? Ще падне малко дъжд, ще влезе вътре и айде, ето ти малария, ето ти денга…

Логиката му ме съкруши. Баща ми караше НЛО, оставяйки след себе си диря от пъстроцветни боклуци.

/ / /

Почти през целия път Майра забавляваше Карлос Даниел с приказки, играхме и на една игра, в която трябваше да си намислим нещо от колата, или извън нея и другите да отгатват какво е по цвета му. Привечер пристигнахме в Камагуей. Алайн ни предостави къщата си за гости и за първи (а както се оказа и последен) път в Куба се изкъпахме с течаща топла вода. Това беше невероятен лукс, който приехме радостно с Елена, тъй като именно нощите в къщата на Майра в Камагуей бяха номер едно в класацията за най-силно въртене в леглото, главоболие, схващане и безсъние. Никой не казва, че трябва да е лесно, но съдбата ни предостави този шанс и ние го сграбчихме здраво. Тази нощ спахме като къпани под душ.


Labyrinth dice

Room pr15

— вторник, 15 февруари 2005

Домът на Лейсмер

Това беше денят определен за големия купон в наша чест. И макар че първият купон съвсем не беше малък, то някакси не се броеше, защото беше импровизиран и най-важното — нямаше печено прасе.

Реанимирахме на сутринта в къщата на баба ми, до старата дъскорезница, когато Марианне, жената на братовчед ми Лейсмер, ни покани с Елена да я придружим до тях, докато свърши някаква дребна задача. Тук трябва да кажа, че Лейсмер и Карлитос, двамата ми братовчеди, са едни от хората, които перфектно помня, понеже са горе долу на моята възраст — Карлитос е мой набор, а Лейсмер е една година по-голям. Баща ми и Баби, както обикновено, ме бяха подготвили с малко предварителна информация за всеки от тях, като очевидно Лейсмер им беше нещо като любимец. Имаше две деца и жена и правел невъзможното, за да осигури храната на семейството си.

— Ах, Лейсмер е такъв сладур, много ми е мъчно за него; — говореше Баби — трепе се, само и само да изкара нещо допълнително, да сложи някакво месо за вечеря. Непрекъснато се чуди какво да измисли.

/ / /

Едно от чудесата на Куба е глаголът inventar, измислям. Върви ръка за ръка с една купчина други глаголи, като conseguir, resolver и прочее. С течение на времето тези думи се отделиха от смисъла, който фигурира в Речника на Испанската Кралска Академия и се озоваха на фронтовата линия на разбирането и обяснението на философията на кубинския начин на живот, ако в него изобщо има някаква философия.

Може да се каже в Куба благата не се произвеждат, а се измислят. Както казах преди това, в Куба няма достатъчно храна. Нито достатъчно дрехи, нито кафе, нито сапун. Няма и пари. Но човекът е така устроен, че иска да живее и малко му трябва, за да започне да иска да живее по-добре. И единствения начин това да стане в Куба е да се измисля.

Кубинецът измисля всеки ден, всяка вечер. Върти безброй дребни далаверки, импровизира, натъкмява, намира, отмъква, поправя, ремонтира, препродава, използва всяка възникнала ситуация, всеки шанс, колкото и малък да е той, инвестира, сприятелява се, върши и иска услуги, като се лови дори и за най-тънката сламка, в стремежа си да си осигури буквално всяко нещо. Дори бих казал, че повечето неща, с които се захващат кубинците са тънки сламки.

И най-смешното е, че колкото това се отнася за човека, толкова се отнася и за държавата като цяло. Повече от 45 години ембарго от страна на САЩ, господарите на света, ги бе научило да намират съюзници сред недоволните и приятели сред низвергнатите. За всеки проблем се измисля алинейка, параграфче, указ, постановление, подшушване, стратегия, конференция, призив, декларация, нов враг и т.н. Баща ми цял живот беше ръководил предприятия и ми беше разказвал за това какво се случва, когато се счупи някоя част или възникне някой друг проблем. Горе долу като във вица за Киркор и Гарабед: „Паре нема, действайте!”. „Ние измисляме невъзможното”, ми каза.

И така, докато Лейсмер се занимаваше с измисляне на невъзможното, Карлитос играеше ролята на самотния вълк, последният романтик в семейството, който все още се луташе в живота, без да намери призвание и семеен уют, и който продължаваше да държи отворена вратата на бъдещето си. По-късно вечерта ми призна, че искал деца, и жена, и всичко, което по тези места се възприема като нормален живот, но че беднотията не му позволявала. „Никой не иска да е с теб, когато нямаш нищо. Тук вече няма любов, всичко е по сметка. Айде да се съберем, че да ни е малко по-леко, да си спестим малко разходи, да се крепим един другиго… и т.н. Никой не се жени по любов вече”, ми обясняваше. Отказах да му повярвам.

/ / /

Но да се върнем на Марианне. Тръгнахме към дома им, като по пътя тя на няколко пъти се опита да ни предупреди, че къщата не е нищо особено и даже е много бедна, така че да не се стряскаме. Разговора ни се въртеше главно около това колко е трудно всичко.

Не след дълго стигнахме и колкото и да бяхме предупредени, това, което видяхме ме удари в диафрагмата и ме остави без дъх. Не знам с какво да сравня това място. Беше малка дървена барака, по-скоро пристройка към друга по-голяма къща. Вътре нямаше почти нищо освен три легла. През тъмните, почти черни дъски се виждаше навън и всичко изглеждаше като че ли всеки момент ще рухне. Съзнанието ми отказваше да повярва, че мои роднини могат да живеят в такава мизерия. Марианне ни обясни, че това било уж временно, че живеели от три години там, в очакване да им дадат ново жилище, че били в не знам си какви списъци и т.н. Задушавах се и излязохме отвън. Един човек переше на мивката, която беше навън, на открито. „А, това е нашият съсед, много добър приятел, запознайте се — каза Марианне. — Хей, Алфредито, виж, това са моите братовчеди от България”, извика. „Добър ден”, казах, и изпаднах в едно от онези мълчаливи състояния, в които на човек му се ще да захвърли работа и благосъстояние, и сигурност, и всичко — да захвърли съдбата си и да тръгне да броди сам по света.

И покажи снимката някой ден

Следобед баба ми Емилия седна с нас на изтърбушения диван, току под снимките на Фидел Кастро и Камило Сиенфуегос и извади кутията със спомени. Започна да вади невъобразими боклуци, като за всяко нещо ме питаше дали си го спомням. „Това помниш ли го?”. Държеше в сбръчканите си ръце медна чиния, на която беше гравиран старинен град, най-вероятно Търново. Познах я, това нещо трябва да е стояло години наред на стената в хола ни, закачено от майка ми. Такива неща можеш да не забелязваш с години, но не се и забравят. „А това?”, този път показваше бродирана покривка за маса. „Това са от нещата, които българката остави, след като замина”. Българката, така наричаше майка ми. „Аз лично минах през Хавана тогава с два куфара и събрах всичко, каквото можах, платове, дрехи. Виж, не е ли красиво?”. Беше парче бреза с издялкано еленче в него. И него си спомнях. „Яд ме е, че не взех пердетата, после оная кучка ги отнесе”, продължи тя, като смени умилението със гневно-заплашителен тон. Говореше за една от жените на баща ми, чиято история и досега е забулена в мистерия за мен.

Да се говори за тази жена, Маргарита, беше нещо като табу в семейството. При предишното ми посещение, в далечната 1990-а година, Майра веднъж отнесе голям скандал от страна на баща ми, когато я хвана да ми разказва за нея. Леля ми точно започваше с: „Ама как, не знаеш ли, че баща ти се ожени? Тя беше доста по-млада от него…”, когато отнякъде изникна баща ми и се развика: „Знаех си, аз си знаех, че ще започнеш да говориш глупости. Просто като се усетих, че ми липсвате двамката и се сетих, че си го хванала за слушател. Не можеш да се сдържиш да не разкажеш, нали?! Като някоя кокошка си… дай ѝ да кудкудяка само… и клюки!”.

Тогава не успях да разбера нищо повече. Нямаше да разбера и този път. Баща ми мина покрай нас и не даде на баба ми да се разгърне. Каза: „Тръгваме!”, качи ни в колата и ни закара до града да ни поразходи. Обясни ми, че Гуантанамо бил най-американският град в Куба. Бил построен изцяло по американски план, с прави, успоредни улици, с номера вместо имена и т.н. В миналото това е бил градът с най-много барове, публични домове и казина в Куба след Хавана. Заради американската база.

/ / /

Реших, че искам да се подстрижа и не след дълго намерихме бръснарница, издържана в класически петдесетарски стил. Вътре имаше поне петнадесет стола за бръснене. Интересен факт е, че кубинците са маниаци на тема да са подстригани и избръснати. Предполагам, че и правителството напълно подкрепя тези навици, за да отпуска такива помещения. Вече не просто исках да се подстрижа, исках да се подстрижа точно на това място.

Услугата струваше две песо. Първо се минава през касиерката. Тя извади едно малко листче, написа на него с разкривен почерк „8”, подписа се, удари му един печат и ми каза на кой стол да отида. Насочих се към стол номер осем. На масичката отпред имаше картонче, на което пишеше: „Работим за народа, с качество в нашите услуги”. Седнах на стола, а бръснарят с театрални жестове ми нахлузи онзи бял чаршаф на врата. „Нула номер, нали?”, попита със спокоен глас. Докато кимах, усетих някъде отстрани блясъка на светкавицата. Погледнах и видях Елена с фотоапарата, ухилена до уши, докато баща ми коментираше нещо на ухото ѝ. Бръснарят не направи знак това да му е направило каквото и да е впечатление. Беше черен, както по-голямата част от жителите на Гуантанамо и изглеждаше толкова съсредоточен върху работата си, с такова старание хващаше малко от тук, малко оттам, с такава нежност и прецизност нагласяше главата ми в дадено положение, че сякаш всичко бе изчислил предварително с помощта на суперсложни тригонометрични функции.

Guantánamo

Отдели ми толкова много време, че бях готов да се обзаложа, че имат норматив, нещо като Кубински Държавен Стандарт, под който в никакъв случай не трябва да слизат, ако искат да обслужат качествено народа. Започнах да се чувствам неудобно. Не смятах, че главата ми заслужава чак такова внимание. Вкъщи за няколко минути сам си бръснех цялата глава с машинката. Както и да е. Накрая като че ли взе да привършва. Започна да ме маже с различни лосиони и да ми разтрива главата, после ме изчисти с четката и докато ме разкопчаваше зад врата тихо каза: „И мини някой ден да покажеш снимката”. С рязко движение махна чаршафа и като някакъв тореадор го изтръска между столовете.

Една истинска кубинска фиеста

Следобеда започнаха приготовленията за празненството. Купихме една каса бира. Чичо ми Орландо изнамери някакъв ром, в пластмасови шишета по литър и половина. Имал някакви връзки в една военна столова наблизо и го взел на много добра цена.

Прасето трябваше да бъде пожертвано, това беше ясно. Особеното в случая беше, че Карлитос и Лейсмер настояваха аз да го заколя. Така трябвало. Но аз съм хитро куче и веднага прехвърлих топката на Елена. Казах им, че тя е завършила медицина, че е лекарка и че може да го заколи много по-професионално от мен, ей така, както си закопчава шнолата. Те се зарадваха като деца и започнаха да я преследват, за да ѝ напъхат в ръката един грамаден ръждясал, многократно ремонтиран нож.

Елена ги гонеше на чист български: „Абе вие луди ли сте, какво прасе!?! Карлооос!!!”. Постепенно стана ясно, че няма да могат да я убедят и стигнахме до компромисно решение, само да гледаме как го колят. Карлитос беше особено усърден в обяснението защо искат това от нас. Твърдеше, че те искат да направят една типично кубинска празнична вечер. Да ни покажат как се веселят кубинците, a lo cubano и т.н. И коленето било важна част от самия купон. Елена каза, че чудесно разбира това, но че изобщо не я грее и категорично отказа да гледа, докато аз не можех да рискувам мъжествеността си и каза, че ок, ще гледам.

Guantánamo

Горкото прасе. Теглиха му ножа. Не бих казал, че танцуваха сатанински около трупа му, но си личеше, че не затъват в мрачни мисли за преходността на живота. Орландо държеше пред отворената рана една голяма очукана метална кана, в която трябваше да събират кръвта за кървавицата, но то се мяташе неистово и много неблагородно не позволяваше това да стане гладко и професионално.

Последва чистене, поливане с вряла вода, докато не се стигна и до най-интересното: забучването на прасето на шиш. Който не го е правил, да знае, че не е лесно. С голямо бутане и нагласяне Карлитос и Лейсмер успяха най-накрая да прокарат кола през тялото му, след което се заеха да го разпънат на кръст, като му захванаха краченцата с парчета тел за една закована напряко летвичка. Не искам да звучи богохулно, но ако сред прасетата имаше религия, то това нещастно създание със сигурност щеше да един от мъчениците им. Орландо се зае да го приготви на огъня, който сам запали.

Guantánamo

Хората лека-полека започнаха да се събират, трите чашки влязоха в обръщение и двора взе да се изпълва със смях. Измежду поканените имаше един арогантен индивид, който беше донесъл ром собствено производство. Настояваше всеки да го опита и крещеше наред: „Bimba! Hueso de Tigre! Пробвай! Хавана Клуб!”. Същият, доколкото разбрахме се издържаше от роднини в Щатите и се занимаваше именно с това, правеше ром нелегално. Бойният му вик Бимба! постепенно набра популярност и стана съвсем лесно човек да проследи кога и в кой край на двора малка доза алкохол се влива в нечие гърло.

Къщата продължи да се пълни. Отвсякъде прииждаха нови и нови хора и в един момент слънцето залезе и за пореден път се оказах във вихъра на развилнели се по-близки и по-далечни роднини, които ме дърпаха да си говорим. Чичо ми Енрике отново подхвана неговата си тема, за това защо не съм останел в Куба, че там имало също чуждестранни фирми, които плащали в долари. Синът му, братовчед ми Енрикито, крещеше наляво надясно: „Бимба!”, обръщаше чашки и пускаше хапливи забележки към всеки, който му се изпречи.

Прасето скоро бе готово и всеки започна да граби от тавата каквото докопа. Аз загризах един свински крак, спокойно мога да кажа — най-вкусното свинско краче в живота ми. С едната ръка го държах, докато с другата се опитвах да снимам. Децата тичаха насам натам и щом ме видеха с фотоапарата, веднага ме обграждаха и започваха да крещят: „Дай да видя! Дай да видя!”. Скупчваха се около LCD дисплея и замръзваха за секунда, неподвижни и мълчаливи, докато софтуерът зацепи, че съм натиснал копчето, с което се показва последната направена снимка. В мига, щом снимката се покажеше върху малкото екранче нещо ставаше с тях — сякаш се освобождаваха от магията, която не им позволяваше да мърдат, разпръсваха се в безпорядък и отново започваха да се държат естествено, да крещят, да тичат и да бесуват.

Братовчедите ми Карлитос и Лейсмер, вече подпийнали, решиха, че могат да говорят английски. Хванаха Елена и започнаха да ѝ обясняват нещо, как сме трябвало да дойдем в Гуантанамо някой път, но без „старците”. Да си прекараме сами ние младите в някакво ранчо, при един техен приятел, да ядем хутия, да се возим с лодки и не знам какво още. Минавах от време на време и заварвах Карлитос да обяснява на Елена със силен кубински акцент: “It’s a town, a small town. Not a city!”. Подкрепяше думите с жестове — когато казваше “a small town” очертаваше малко пространство с ръце, а когато идваше частта: “Not a city!”, разширяваше кръга. Елена се превиваше от смях. След като се върнахме я чух да разказва на приятелките си: „Те кубинците, като се напият и започват да говорят на английски и стават много смешни”.

На двора музиката трещеше с всичка сила и жените взеха да ме бутат натам. Искаха да танцувам, а аз нямаше как да им обясня, че не мога да танцувам на тази чалга, че съм пънкар и т.н. Сигурен съм, че никой на купона не знаеше какво е това пънк, а обяснението ми едва ли щеше да ги убеди.

Баща ми също беше обект на изнудване. Той по принцип не танцува, но само и само да се отърве от досадниците се завъртя три-четири пъти, с което предизвика бурни овации. Следващият, разбира се, бях аз. Пробвах да отбия номера, но беше ясно, че няма как да мина само с това. Пък и реших да им покажа, че не съм някакъв супер-смотаняк, така че си навих ръкавите и се впуснах в псевдомръснишки движения, които също предизвикаха всеобщ фурор.

Някой ми взе фотоапарата и взе да снима наоколо. Жените ме питаха ако си снимат коремчетата дали ще могат да си намерят гаджета от България. Леля ми Майра настояваше да видя по какъв първобитен начин се прави кафе в къщата. Енрикито крещеше: „Бимба!” и вилнееше. Всичко беше прекрасно.

Орландо

В един момент на вечерта забелязах, че Елена пуши сама пред къщата и отидох при нея. Орландо и Алюска, братовчедка ми от втория брак на Орландо, се присъединиха към нас. Орландо беше много сладък. Вече се беше омаял и с натъртване започна да ми обяснява обичайните неща:

— Ти… ти трябва да знаеш, че това е твоята къща. /пауза/ Когато… когато и да дойдеш винаги тук ще имаш тази къща, тя е твой дом… /пауза и движение с пръст, очертаващ кръг около къщата/ И ние сме твоето семейство. Трябва да знаеш, че винаги, винаги тук ще имаш своето семейство. /пауза/ Каквото и да се случи…

И т.н. в тоя стил, с обичайния драматизъм и стискане за рамото. По едно време се обърна към Елена, която стоеше отстрани, усмихваше се и очевидно нищо не разбираше. Орландо почувства, че и тя трябва да знае това, което току-що ми беше казал и проговори и той на английски.

— This… — пръста му сочеше надолу към земята — This is your house… He… He… — Орландо сочеше към мен, но познанията му по английски, или по-скоро липсата на такива, не му позволиха да продължи в тая насока, затова започна наново — We… we are family… — изведнъж забеляза Алюска, която стоеше и се хилеше отстрани на баща си. Прегърна я и започна да я сочи с пръст — She… She… She is my sister!

Почти едновременно аз, Елена и Алюска започнахме да се превиваме от смях. Братовчедка ми се смееше и буташе баща си: „Татко, ти знаеш ли какво каза току що беее… че съм ти сестра, хахахах…”. Орландо ни гледаше с глупава усмивка на лицето и направи още един опит да завърши речта си. Обърна се към мен и каза: „Да знаеш! Преведи ѝ после какво съм казал!”, посочи Елена и ме прегърна, като започна да се смее.

Guantánamo

Баща ми се присъедини към нас. Разказах му за новата сестра на чичо ми и той реши, че е време да го откараме до тях. Орландо живееше сравнително близо и Елена дойде с нас, за разнообразие. И може би заради нея, на връщане баща ми изведнъж намали на едно място и бавно спря колата. „Помириши”, я подкани той. През прозорците на колата започна да влиза вълшебен аромат. „Виждаш ли онзи храст. Това е жасмин. И мирише само през нощта. Ако минем оттук утре, ще видиш, че няма да мирише така”, каза баща ми. Обожавам, когато природата измисля такива интересни неща. „И защо е така? Защо само през нощта? Как така през нощта мирише, а през деня не?”, попитах в пристъп на внезапно малоумно детско любопитство. Исках само да науча цялата интересна история, може би мита, който стоеше зад нея и ако имаше някой, който да можеше да ми го разкаже, то това беше баща ми. „Откъде да знам, просто тогава си мирише”, каза баща и запали колата, за да се върнем в къщата на баба ми.

Калдоса

Партито започвана да достига точката, когато емоцията завладява състава и кара всеки да се чувства непосредствен, искрен, директен и всемогъщ. „Старците” един по един напускаха купона и на полесражението останаха само най-силните и жизнени. Лейсмер ме попита дали в България пият както в Куба. Отвърнах му, че и тук се порка доста. „А какво пиете там?”, попита невинно. „Ракия, водка, уиски, джин…”, започнах да изброявам. „Аха… Аз веднъж пих джин. Беше го донесъл един приятел… като водка такова”.

През това време Енрикито и останалите вече ме бяха наобиколили и започнаха да ме разпитват за жени, за това какви били българките, дали били горещи, с колко жени съм спал и тем подобни. Опитвах се да заобикалям хитро по-неудобните въпроси, когато Енрикито ме хвана пак под ръка и директно не ми зададе въпроса, който го мъчеше. „Добре де, вие там, във, как беше… България, какво пиете за мъжка сила?! А? Ако искаш да го вдигнеш, ама здраво!”. Около мен всички се заливаха от смях. Като че ли ме взимаха на подбив, все едно те бяха някакви експерти, а аз новопристигнал от гимназията отличник с очила с дебели рамки.

Разбрах, че Енрикито има нещо предвид и услужливо го попитах какво пият тук, за мъжка сила. „Ние пием калдоса!”. Всички отново избухнаха в смях. „Ако някой път имаш среща, и си уморен, и си скапан, а искаш да се надървиш здраво, ама здраво, тогава трябва да пийнеш една калдоса, за сила! И ще видиш тогава… какво става!”, каза Енрикито, като откровено се държеше за панталоните си. Знаех, че думата caldo в испанския взик означава бульон. Значи caldosa трябваше да е нещо подобно. И все пак, сигурно имаше някаква тайна съставка, която да действа като афродизиак. „Ама каква е тая калдоса, какво има в нея?”, попитах глупаво. „Не знаеш ли какво е калдоса? Това е супа бе, бульон. Взимаш едно пиле и го сваряваш, сипваш му малко сол и това е. За мъжка сила! Можеш да сложиш вътре и още нещо, каквото се сетиш. Чакай бе! Ей сега ще ти направим една калдоса, да видиш…”. Тълпата започна да скандира: „Калдоса, калдоса…”. Енрикито с решителна крачка тръгна към кошарата, измъкна едно пиле и го помъкна към къщата.

Отново настъпи хаос. Всички крещяха едновременно, говореха едновременно и едновременно ме дърпаха нанякъде. Музиката гърмеше на двора, докато някой като че ли се опитваше да разубеди Енрикито да не жертва горкото пиле. Баби ехидно ми обясняваше: „Те тия ходят гладни по цял ден и като пият един бульон и как няма да не им дойде силата…”. Почти не помня какво точно се случи, само си спомням, че влязох в къщата по едно време и видях по земята следи от кръв. Уплаших се да не е станало нещо и намерих наблизо Елена, която ми разказа всичко: „Ами този, Енрикито, започна да блъска главата на пилето в земята. В началото помислих, че е някаква плюшена играчка… и чак после осъзнах, че е пилето”. Погледнах към печката и видях една тенджера, която вреше спокойно на огъня. Скоро щях да пия калдоса.

Съзаклятниците

Карлитос беше решил, че трябва да ми подари нещо, но май единственото, с което разполагаше бяха няколко книги, откраднати от библиотеката. Първо ми подари една антология на кубинската поезия от последните двеста години. Аз от своя страна му дадох швейцарското си ножче. Първоначално отказа да го приеме, подозирам, че му беше неудобно да приеме нещо толкова „материално”, но аз държах да му оставя някакъв предмет, който да ползва често и който да му напомня за мен. Карлитос, дали от въодушевление, дали защото почувства, сякаш дава по-малко при размяната, изчезна в стаята си и се появи минутка след това с още две книги, едната за процеса над Фидел и сподвижниците му след нападението на казармата Монкада, а другата — със записките на Че Гевара по време на революцията. Не исках да ги приема, но се наложи да отстъпя пред настойчивостта му. Убедих го, обаче, да не ми дава повече, под претекст, че няма да мога да ги събера всичките в багажа. Както се беше засилил като нищо щеше да ми подари цялата си библиотека.

/ / /

Лека-полека хората започнаха да си тръгват и последни останахме аз, Карлитос и един съсед да лочим една бутилка Гуаябита дел пинар, която отново някой заблуден беше донесъл и която отново беше останала последна. В тон със снишаването на общия шумов фон и разговорът ни стана по-тих. Заговорихме за политика — за Куба, за Щатите, за България, за социализма, капитализма и куп други глупости. Хората си бяха тръгнали и вече нямаше кой да ни прекъсва. Можехме да дискутираме спокойно, надълго и нашироко.

Всеки гореше от желание да се изкаже, като все по-малко се учудвах на нещата, които чувах. Тези хора се бяха научили да живеят в един неразбираем свят, с абсурдни закони и правила, със забрани и ограничения за всяко нещо, без планове, без надежда и без мечти. Изглеждаше, сякаш за тях всичко беше временно, яж и се весели сега, че утре може и да няма. Искаха промяна, но не знаеха каква. Оплакваха се от това колко са зле, а същевременно радостта и усмивките им бяха заразително истински. Противоречаха си на всеки две изречения. Страхуваха се от непознатото, от това, което ще дойде след Фидел. Искаха „да дойдат американците”, а едновременно с това се страхуваха, че всичко ще изкупят на безценица, че отново ще трябва да робуват, този път на друг, чужд господар, че ще им отнемат и малкото, което имат. А това, което оставаше за отнемане беше, по ирония на съдбата, единственото, което им даваше Фидел — измамно усещане за независимост, за собствена позиция, за национална гордост, че Куба устоява на натиска на целия свят, че сама търси и проправя своя собствен път.

В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Накрая взех думата, за да разказа за това как са минали промените в България. Предполагах, че щеше да им бъде интересно, можеше да потърсим паралели между тяхната и нашата ситуации. Разказах им как е било в България преди, какво е положението сега, през какво сме минали. Но основното, в което се заинатих да ги убедя беше едно: че нямам идея кое е по-добро или по-лошо, но че просто не можех да си представя по-зле от това. Имах предвид по-зле от това да нямаш какво да ядеш и на всичкото отгоре да ти е забранено да се размрънкаш здраво против това.

Тази нощ за мен нямаше алтернатива — нещо трябваше да се промени и то нямаше как да стане, докато Фидел е на власт, с други думи — жив. Опитах се да им обясня удоволствието да можеш да казваш каквото си искаш без страх или без да ти пука, че някой ще те чуе. Нещо толкова дребно, че разбираш колко е хубаво само когато си го имал и ти го отнемат. Говорех с голям патос в този дух, когато по едно време Карлитос сложи пръст на устата си и каза: „Шшшт, тихо, че бабата май идва”. Всички млъкнахме и наострихме уши. „Тя е комунистка…”, отново прошепна тихо и тримата избухнахме в смях.

/ / /

Днес се замислям за думите си в онази нощ. Опитвам се да обясня и оправдая позицията си. Наистина, може ли да бъде по-зле от това? Какво може да загуби човек, който няма нищо? Може би тези хора имаха нещо: способността да се наслаждават на момента. Това бяха най-щастливите, щедри и приветливи хора, които бях срещал. Как щеше да им се отрази, ако им разрешат да си правят планове, да мечтаят? Дали и как биха понесли такова бреме?

Повечето хора познават Куба от изрезки в печата, от документалните филми по Discovery Channel, от филми като Buena Vista Social Club. И знам, че много от тези хора мечтаят да отидат и да се потопят в музиката, слънцето, страстта и енергичността на този застинал във времето остров. Клише е, но Куба наистина е цвят и музика, и наистина е застинала във времето. Казват, че най-големите клишета са и най-сигурните истини.

В България често чувам израза: „хайде да отидем, преди да се е променило”, един вид — преди да се е прецакало, преди да е станало като навсякъде. Да, сигурен съм, че няма човек, който да стъпи в Куба, и който поне веднъж да не си зададе въпроса до кога ще просъществува всичко това. Сигурен съм, че няма и един луничав германец със сандали и бермуди, който да не му е минало през ума, било то и само веднъж, било то и под формата на едва доловим горчив полъх откъм морето, че този свят, такъв какъвто е, рано или късно е обречен да изчезне.

А за мен нещата бяха още по-сложни, защото ми се беше отдала невероятната възможност да се върна назад във времето и да се разходя в собственото си минало. Едва ли не единственото нещо, което не ми бе позволено да правя, бе да преправям историята. Можех ли да искам всичко това да изчезне? Да изчезне светът, в който прекарах най-щастливите си години като дете, да унищожа машината на времето…

Оказа се, че мога. Бях прекалено пиян, безпомощен и ядосан на мизерията около себе си. Да приемем, че за да съществува всяко нещо на света си има цена, която трябва да бъде платена. Е, ако за кабриолетите от петдесетте години по улиците; надписите Родина или Смърт, Ще победим!” и Винаги 26 Юли” по стените; чувството за национално достойнство и всички блага и постижения на Революцията тряваше да се плати с разруха, глад и страх то не, не бях съгласен.

Пред очите ми бяха домът на Лейсмер и връзката зелени банани в ръцете на Карлитос. Ако зависеше от мен, в онази нощ бих жертвал цялата магия на Куба, само и само роднините ми да не бъдат принудени да живеят по този начин. Когато към четири-пет сутринта тръгнахме да си лягаме и си застискахме ръцете, малко преди да се разделим, прегърнах двете момчета и грях ми на душата, тихо им прошепнах: „Айде пичове, лека нощ, и ега пукне тоя Фидел по-скоро, че да приключваме вече с тая история”.