Изпуснах 102 буквално за секунди, но за щастие след него идваше 67 и се качих на него. С мен се качи и хубавата рижа мацка, която понякога засичам на спирката. Нямах време, или по-скоро не се сетих да се погледна сутринта в огледалото, но предположих, че изглеждам както се чувствам т.е. ужасно. Законтрих се в един ъгъл и започнах злобно да ровя в торбата за слънчевите очила, но установих, че съм ги забравил. Слушалките обаче бяха там и бяха някакво спасение. Нахлузих ги и започнах злобно да цъкам по Spotify, когато някой застана срещу мен – рижата мацка? Не, контрольорка. В първия момент помислих, че проси и направих знак да ме подмине. Тя обаче настоя и чак тогава видях апаратчето. Малко конфузно се получи, но можеше и по-зле да е, поне си носех картата.

На следващата спирка слязох и слънцето ме ослепи. Чаках няколко минути светофара да светне зелено, но така и не светна. За пореден път си помислих, че тези апартчета, които натискаш за да светне зелено са пълна глупост и че дори са опасни. Пресякох на червено. Преборих се с телефона и най-накрая гласът на Jimi Hendrix започна да се влива в ушите ми. Нулирам се и забравям за всичко. Започвам да търся думи за да опиша това, което чувствам.

Качвам се на следващия рейс, но нищо сносно не ми идва на акъла, хрумват ми само безсмислени, клиширани фрази. На отсрещната седалка човек с вид на клошар чете Стършел и се хили налудничаво. Зарязвам Jimi и насочвам мислите си към него. Междувременно автобусът завива наляво на Семинарията и разбирам, че съм се качил на 88, вместо на 94. Голям прас, ще походя една спирка. Джимарата се вихри в главата ми, слънцето блести като за последно, а и се оказа, че очилата си били в торбата. В градинката до спирката двама клошари седят на една пейка и пият, 94 идва почти веднага, качвам се, пожарите в Австралия продължават да бушуват, никога няма да спрат, а Щатите са отсреляли някакъв важен иранец в Багдад.