Room 2ukg
Trash Notes.
⨸ Jan 3, 2020
Изпуснах 102 буквално за секунди, но за щастие след него идваше 67 и се качих на него. С мен се качи и хубавата рижа мацка, която понякога засичам на спирката. Нямах време, или по-скоро не се сетих да се погледна сутринта в огледалото, но предположих, че изглеждам както се чувствам т.е. ужасно. Законтрих се в един ъгъл и започнах злобно да ровя в торбата за слънчевите очила, но установих, че съм ги забравил. Слушалките обаче бяха там и бяха някакво спасение. Нахлузих ги и започнах злобно да цъкам по Spotify, когато някой застана срещу мен – рижата мацка? Не, контрольорка. В първия момент помислих, че проси и направих знак да ме подмине. Тя обаче настоя и чак тогава видях апаратчето. Малко конфузно се получи, но можеше и по-зле да е, поне си носех картата.
На следващата спирка слязох и слънцето ме ослепи. Чаках няколко минути светофара да светне зелено, но така и не светна. За пореден път си помислих, че тези апартчета, които натискаш за да светне зелено са пълна глупост и че дори са опасни. Пресякох на червено. Преборих се с телефона и най-накрая гласът на Jimi Hendrix започна да се влива в ушите ми. Нулирам се и забравям за всичко. Започвам да търся думи за да опиша това, което чувствам.
Качвам се на следващия рейс, но нищо сносно не ми идва на акъла, хрумват ми само безсмислени, клиширани фрази. На отсрещната седалка човек с вид на клошар чете Стършел и се хили налудничаво. Зарязвам Jimi и насочвам мислите си към него. Междувременно автобусът завива наляво на Семинарията и разбирам, че съм се качил на 88, вместо на 94. Голям прас, ще походя една спирка. Джимарата се вихри в главата ми, слънцето блести като за последно, а и се оказа, че очилата си били в торбата. В градинката до спирката двама клошари седят на една пейка и пият, 94 идва почти веднага, качвам се, пожарите в Австралия продължават да бушуват, никога няма да спрат, а Щатите са отсреляли някакъв важен иранец в Багдад.
Room 9zzn
Trash Notes.
⨸ Jan 20, 2020
Часът е седем. Искам да цъкам още по сайта, но трябва да тръгвам за срещата с етиопците в Кривото. Чудя се дали си струва да описвам този момент, има ли смисъл? Тази скучна вечер в офиса, нещата пред очите ми, полупразната чаша с вода, разхвърляните листа, струва ли си да описвам моменти, които не са по никакъв начин изключителни?
Има ли смисъл да се пазят хиляди снимки и спомени? Ами всички видеа, които сме записали с децата, по тържества, екскурзии, концерти, по аквариуми и зоологически градини? Нали всеки момент, който прекарваме в гледане на тия видеа всъщност е момент отнет от настоящето ни.
Ако след време надникна в този запис, ще ми каже ли нещо? По-скоро не. От друга страна, кой знае какво ще стане при етиопците? Те си падат малко терористи. Може би това са последните ми думи…
Room ho5n
The Love
of Lists.
≡ Always under construction
Да нямаш грижи
- Да вървиш напред, без да мислиш за посоката
- Да не мислиш за връщането
- Да не поглеждаш назад
- Да се мотаеш безцелно
- Да нямаш дългове
- Да си си свършил работата
- Да нямаш избор
- …
To be continued…
Използвай формата за коментар по-надолу, за да допълниш списъка.
Room 5wxi
© More at burningpeople.net
Неуязвим
Бях съвсем млад, когато за първи път ме изпълни онова чувство — че съм по-специален от останалите. Имах ангелско лице и бях най-умният в училището, въпреки че въобще не учех. Платинено русата ми коса блестеше под ослепителното екваториално слънце, а вечно присвитите ми, гарваново черни очи ми спечелиха сред децата прозвището „китаеца“, нещо, което приемах с гордост, тъй като обожавах Брус Ли.
Скоро стана ясно, че съм и ужасно привлекателен за момичетата. Когато играехме футбол пределно острият ми слух нерядко долавяше реплики като „Виж Алберто как красиво тича!“ и съответните въздишки, които долитаха в отговор. Не се стараех да тичам по този начин, просто така ми се получаваше — почти като на забавен кадър, а същевременно винаги успявах да изпреваря противниците.
Когато навърших 18 години вече бях спал с 11 момичета. Веднъж лежахме с Мария в стая ѝ и гледахме налепения с хартиени звезди таван. „Щастлива съм“, каза тя и се разплака. Прииска ми се да я успокоя. „Какъв късмет имам, че те намерих“, прошепнах в ухото ѝ. Не излъгах и все пак — когато погледнах в очите ѝ разбрах — действително бях късметлия, но не заради нея, а заради самия себе си. Нещо вътре в мен ме караше да се чувствам безкрайно щастлив от факта, че аз бях аз, че природата, в безкрайната си мъдрост, беше решила да ме сглоби по такъв фантастичен начин, с тяло и сила на полубог, мозък с безгранични възможности и — хаха — способността да съчувствам.
И ето ме днес. Какво ли не опитах през всички тия години. Не във всичко успях, провалих се доста пъти, забогатях, фалирах, пак забогатях и отново профуках богатството си. Притежавах просперираща финансова компания, живях на яхта десет години, обиколих света, създадох лаборатория за изследване на рака, осъдиха ме за промишлен шпионаж, а жените, за които непрекъснато се женех и развеждах разграбиха цялото ми имущество.
Последно реших да обикалям бреговете на Амазония. Завъртях набързо малък бизнес с рядък сорт кафе, с приходите от който си купих лодка и отпътувах. Всеки ден виждам невероятни неща. Какво ми дава сили да вървя из тези колонии от прокажени и да не се разболявам? Наближавам 120-ата си годишнина, а се чувствам все така жизнен. Безсмъртен ли съм? В началото се пазех от болните, но това бе по-скоро погнуса, отколкото страх. Не след дълго започнахме да се прегръщаме, да използваме едни и същи кърпи, да допиваме чашите си и да си дояждаме десертите.
От два месеца съм в Сан Пабло. Снощи организирах постановка за болните. Аз бях Ромео, а Гилерма играеше Жулиета. Представлението завърши с продължителна целувка. Въпреки бурните ръкопляскания нямаше как да не чуя пресипналия ѝ глас на финала: „Щастлива съм“. „Не, аз съм късметлия, че ви намерих“, с мъка успях да отговоря и този път собствените ми думи ме учудиха безкрайно.
by Basso Pomade
Room 2f6h
© More at burningpeople.net
Цената на другите дестинации
Подлъган от рекламните брошури и уморен от безкрайното мрънкане на жените махнах с ръка и казах: „Организирайте нещо, аз просто ще дойда“. От възрастта и напрегнатата работа в централата нямах сили да се занимавам и с това. Седмица преди датата натоварих Хайлендера със сандъците, цялата ми сафари екипировка и оръжия и обявих, че жените могат да си разделят багажника за техните рокли, а за децата остава ремаркето.
Островът на комарите — най рекламираният остров в историята на човечеството, който се появява уж случайно в разговорите на елита и е един вид разграничител в обществото — разграничаващ хората на две класи — такива които са били там и такива, които биха направили всичко за да отидат. Розови плажове, уникален лов и риболов, забави за децата, барове и ресторанти с най-изтънчени менюта и персонал…
С леко подръпване на обществената паяжина, ключови приятели тук и там, наехме чудесен парцел, близо до плажа на сълзите (да, същия онзи плаж, на който следите ти пламват с фосфоресциращо зелено по пълнолуние). Закупихме ръчно плетени палатки и хамаци от племето зуб, най добрите плетачи в нашия пръстен.
Седмица преди заминаването втората ми жена се втурна в кабинета ми със сълзи на очи. Единственият ферибот отиващ веднъж седмично на острова бил напълно зает за следващите девет години, а някак билетите ни не били потвърдени… Скъпа, скъпа… Не забравяй за кого си се оженила, засмях се тресейки дебелия пласт от сланина, обвил ме като удобен дюшек. Отново на телефона, все по-нагоре и по-нагоре по обществената стълбица, ти чешеш моя гръб, а аз твоя — почти до границата на възможностите ми. Самият президент в момента бил на острова…
И ето ни на Острова на комарите, свити в палатките си, със седем деца скимтящи в съня си, хапани от миниатюрните мушици, дали името на острова. Невероятно високите пеещи палми се поклащат в ритъма на туземната музика, а трите бара на острова са пълни с усмивките на известни и влиятелни личности.
Не съм сигурен, че си струваше усилието и парите да дойдем тук. От друга страна, отсега нататък никой от семейството няма да е принуден да млъкне, щом някой отвори темата.
by Perdutto
Цената на другите дестинации
Подлъган от рекламните брошури и уморен от безкрайното мрънкане на жените махнах с ръка и казах: „Организирайте нещо, аз просто ще дойда“. От възрастта и напрегнатата работа в централата нямах сили да се занимавам и с това. Седмица преди датата натоварих Хайлендера със сандъците, цялата ми сафари екипировка и оръжия и обявих, че жените могат да си разделят багажника за техните рокли, а за децата остава ремаркето.
Островът на комарите — най рекламираният остров в историята на човечеството, който се появява уж случайно в разговорите на елита и е един вид разграничител в обществото — разграничаващ хората на две класи — такива които са били там и такива, които биха направили всичко за да отидат. Розови плажове, уникален лов и риболов, забави за децата, барове и ресторанти с най-изтънчени менюта и персонал…
С леко подръпване на обществената паяжина, ключови приятели тук и там, наехме чудесен парцел, близо до плажа на сълзите (да, същия онзи плаж, на който следите ти пламват с фосфоресциращо зелено по пълнолуние). Закупихме ръчно плетени палатки и хамаци от племето зуб, най добрите плетачи в нашия пръстен.
Седмица преди заминаването втората ми жена се втурна в кабинета ми със сълзи на очи. Единственият ферибот отиващ веднъж седмично на острова бил напълно зает за следващите девет години, а някак билетите ни не били потвърдени… Скъпа, скъпа… Не забравяй за кого си се оженила, засмях се тресейки дебелия пласт от сланина, обвил ме като удобен дюшек. Отново на телефона, все по-нагоре и по-нагоре по обществената стълбица, ти чешеш моя гръб, а аз твоя — почти до границата на възможностите ми. Самият президент в момента бил на острова…
И ето ни на Острова на комарите, свити в палатките си, със седем деца скимтящи в съня си, хапани от миниатюрните мушици, дали името на острова. Невероятно високите пеещи палми се поклащат в ритъма на туземната музика, а трите бара на острова са пълни с усмивките на известни и влиятелни личности.
Не съм сигурен, че си струваше усилието и парите да дойдем тук. От друга страна, отсега нататък никой от семейството няма да е принуден да млъкне, щом някой отвори темата.
by Perdutto