Имам висящи задължения към близки хора от трети вид, които понякога недостойно пренебрегвам, и то поради простия факт, че са толкова близо до мен, че едва ли не се счита, че вниманието се подразбира от само себе си. А може би и злият егоизъм ме хапе люто, демек – какви късметлии сте, че можете да ме познавате такъв, какъвто съм действително, а не такъв, какъвто се показвам пред повечето хора, какво повече мога да ви дам, да съм тук всяка вечер, да правим всички онези дребни неща, които някъде се считат за най-обикновено човешко щастие. Нечестното в случая е колко подло думите обичам те започват с мъка да носят смисъла си, уморяват се, изпадат в депресия и стават сенки на самите себе си.

Щастието не винаги идва заслужено, но винаги е добре дошло, благодаря.

Едно извънредно издание на Детска Закуска, с участието на Петя Кирилова, която във времето си ме измъкна от бездънната яма на депресията и ме хвърли в неочаквано приключение, което по странен начин промени животът ми, като го направи поносим, ако не и по-хубав.

Такова беше времето, такъв беше животът и такава любовта – минаваше през сто филтъра, за да стигне до другия край на земята, под формата на SMS-и, чатове и email-и.

Днес често страдам от инерцията на ежедневието, рядко се сещам за онова, което съм си обещавал преди.

И все пак нещо остава – все още сме приятели, все още се смеем заедно и имаме общи планове. Твърде хубаво за такава дребна сърдечна инвестиция.

Интерсно е колко много и ужасно различни жени успяват да проникнат в мислите ми… Някъде след втората ракия ми стана нещо като фикс идея да снимам сервитьорката, която ни обслужваше. Беше от типа hard working girl, качваше се и слизаше по стълбите, носеше огромни подноси с храна, плата със салати, кани с айран, вино и ракия… Въпреки това цяла вечер намираше сили да се усмихва и да отвръща на опитите ни за шеги…

Все не успявах да издебна момента да я щракна – появяваше се изведнъж и докато успея да наглася фотоапарата изчезваше надолу с нова камара чинии. Накрая я помолих да спре за малко и да не мърда и тя смутено се съгласи.

След няколко-месечно мълчание, Богдана ми се обади една нощ в 1:00 часа и ми каза, че съм й липсвал и че от мъка си е направила бикини с логото на Детска Закуска. Е… Това е секцията за истински фенове!

Дани и Ани в Уго в една от безкрайните обедни почивки в WizCom.

Понякога, особено вечер, когато си лягам, в главата ми се образуват определени химични реакции, които ме карат да си спомням времето, което прекарахме заедно… И в такива моменти си мисля много неща, които и аз не знам мисли ли са или какво.

След многобройни редакции и цензура този текст би трябвало да изглежда прекалено просто, затова си казах какво толкова, не е задължително навсякъде да има текст… Но все пак: това, което познавачите определиха като “най-готините цици в WizCom”.

Етиии… Еттиииии… Не беее, не ти… Ожениха се със Светльо, и, макар че аз знаех, беше тайно.

Диди и Дани успяха да ми позират за тази снимка и да излязат добре, въпреки че аз непрекъснато мърдах.

Заех се дяволски сериозно да обясня на Мария, майката на Светльо, за същността, предимствата и недостатъците на цифровата фотография, за това колко е хубав апарата ми и как като натиснеш кое копче какво става, както и за това как ако я снимам, веднага ще може да си види снимката. Предложих й да я щракна за да и покажа нагледно как става и тя прие, буквално ми каза: “Добре де, снимай ме, айде…”