Асен и Ира още не бяха открили официално Хостел Мостел, когато се обади първият клиент, един 70 годишен супер високо технологичен японец с два фотоапарата (цифров и аналогов) и часовник с GPS. Името му беше Toshikazu Ohno. Предния ден се събрахме да го полеем и аз помолих Асен да застане с табелата и да се усмихне.

Сашко на концерта на Vataff с тъмни очила и бира в джоба пуши лула и се опитва да изглежда cool (и успява)…

Толкова пъти е ставало въпрос за Сашо, а все не успявах да намеря някоя снимка, на която да е излязъл що годе добре.

Ако не ме лъже тази лъжлива кучка (паметта) това беше деня… По-точно нощта, когато Сашо ме запозна с Росен, един от онези типове, за които разбираш от пръв поглед, че са готини типове.

Същата вечер в Chamrock опитах флирт с две жени, които не вникнаха в чувството ми за хумор и ме помислиха за малък и срамежлив. А излезе ли ти веднъж име върви доказвай, че всъщност си отворен и че си с пет години по-възрастен от тях.

Действието се развива на 9ти километър в Пловдив, концерт на Astral Projection.

Платихме на някакви доста съмнителни типове по 12 лева за билет (иначе били по 19!) И влязохме точно за края на изпълнението на приятелите ни от Vataff Project, заради които всъщност бихме целия този път.

Като хора, които са изпълнили мисията си, но на твърде висока цена, решихме да поостанем да послушаме Astral Projection… Зяпах сцената полуотегчено и се питах кога ли ще излязат и дали случайно тези, които свирят в момента не са те. Но Сашо все ме уверяваше, че щяло да си проличи. Със сигурност обаче въпреки напрегнатото ми внимание поне до три часа нищичко не си пролича. Тръгнахме си накрая и така и не разбрах бил ли съм или не на концерт на Astral Projection или не.

Докато аз карам Сашо се чуди какво да прави до мен и само хаби лентата… А ръцете ми са бели дупки…

На 3 март, националния празник на страната, почти без никакви патриотични чувства, а по-скоро от желание за шофиране, скука и комплекс за застояване, решихме с елена, асен и ира да отидем до чипровци да видим какво има там. По пътя, в едно от селата, покрай които минахме срещнахме чудновато превозно средство – нещо средно между триколка и тракторче, едно от странните неща, които се срещат из българия, и които не са забележителности.

“Е па снимай…” Kато порастна може и аз да си направя автомобил… Докато се опитвах едновременно да карам и да снимам едвам не блъснах една заблеяла се край пътя козичка.

Тази и следващата снимка са опитите ни да хванем тракторчето в цял ръст, за целта обикаляхме около него, но няма какво да се лъжем, то се опитваше да избяга.

Бегайте колела да бегаме!

Имам скромен, но неумолим талант за изгубване на вярната посока и тръгване по пътища, които или не водят до никъде, или водят не където трябва… След доста питане за пътя за Чипровци завихме по един път, който ако не до никъде, водеше до нещо като след края на света.

На самия връх на прохода Петрохан е Ресторант Петрохан, който не е нищо особено като шкембе чорба, но предлага хубаво овче кисело мляко. Интересното за мен беше, че го продават в гърненца като тия, от които Мечо Пух яде мед. Почти не се учудих, когато една седмица по-късно, докато си чистех колата, намерих едно такова гърненце долу под задната седалка. Естествено, киселото мляко беше засъхнало, понамирисваше и изобщо не изглеждаше добре… В главата ми като вихрушка започнаха да нахлуват мисли… Замислих се за хилядите услуги, които им бях правил, без да искам нищо в замяна… За моралната подкрепа… За безплатните хумор и консултации по сексуални въпроси… За запознанствата с момичета… Тези неблагодарни свине… Моите приятели…

Пак се сетих за онова гърненце, което си намерих в колата. Занесох го вкъщи и го дадох на майка ми, за да го използва за нещо, мислех си, че майките си падат по такива неща. След два дни киснене в топла вода в мивката, майка ми ме извика и ми каза, че това дето съм го донесъл за нищо не ставало и че не можело да се изчисти по никакъв начин и че щяла да го изхвърли… Принципно мразя такива боклуци, които задрьстват къщата, но не знам защо малко се натъжих.

В ресторанта, който беше направен на основата на стар вагон, имаше една рядка забележителност от нехранителен характер. Един много стар виенски радиатор, който поне на мен ми изглеждаше като умален модел на космически кораб на някоя древна и много окаяна космическа раса.

“Eбаси туристите!”

Кози на пътя, съвсем обикновена селска картина… Представях си какво възмущение щеше да предизвика това у Сашо, най-закоравелия пушач и фен на цивилизацията, когото познавам. Със сигурност щеше да се провеси през прозореца и да се разкрещи: “А колите ходят ли по полетата, а?”