Ден 1, през деня: Летище Гетуик, Лондон. Аз съм с махмурлук от предния ден, но Асен е в чудесно настроение. Предната нощ Мария празнуваше зачеването си и се случи да остана до 3-4 часа сутринта. Вие ми се свят и ми се гади. До Асен Радо и Нини се смеят на моето нещастие (на какво друго?!).

Ден 1, вечерта: Вече сме в Дъблин. Набутахме се в най-тъпкания пъб, който успяхме да намерим. Атмосферата е супер, около нас хора крещят и пеят на воля. Няма агресия и никакъв, ама никакъв шанс да пуснат чалга.

Само в този ъгъл имаше място. Беше нещо като вътрешно дворче на пъба, където можеше да се пуши, тъй като се падаше на открито. Затова, след като се поснимахме малко…

… и особено след като разбрахме, че Радо има цигари (!) всички лапнахме по един фас и запафкахме щастливо. Никой друг освен Радо не се беше сетил да си вземе цигари.

Тук някой се опитваше да ни снима и затова ние искахме да го бием.

Докато изпушвахме щастливо цигарите на Радо смело му обещахме, че ще му купим една кутия на другия ден – обещание, което не бе спазено, защото се оказа, че цигарите са по 15 кинта. Ей тия иралндци се правят на много бойни и отворени, но ако тук в България направят цигарите 15 лева сигурно ще има революция.

Знам, жалки сме, но бях спал 2-3 часа предната вечер.

След бара излязохме да се поразходим по улиците. Навсякъде беше пълно с хора, които кръстосваха квартала в търсене на малко забавления. Това е вторият ми, малко по-успешен опит да снимам униформата на дъблинките за събота вечер. Тук е мястото да кажа, че навън беше кучи студ, а те си ходеха, все едно е Варна и е лято.

Това е Абракебабра, верига за дюнери в Дъблин. Виждате ли вляво апарата, закачен на стената? Това е джубокс. Едната вечер се излъгахме да хапнем там и срещу 50 цента си направих кефа да чуя песента на Cure ‘A Forest’, там, в тая миризлива кебапчийница, в сърцето на Дъблин.

Тоя пич малко го бяха изхвърлили от един бар. Просто си седеше на земята и се обясняваше на охраната. По това време бяхме склонни да виждаме нещата по-скоро в положителната им светлина. “Въпрос на избор”, коментирах на Асен.

Ден 2, през деня: Това е дъблинката Фрида. Тя ни водеше walking tour-а, на който се записахме на другия ден с цел да видим как го правят. Някъде по средата на тура имаше lunch break и Фрида прие поканата ни да седнем в едно заведение. Супер-свежа беше тая Фрида. Истинска дъблинка с истинска червена коса.

След walking tour-а тръгнахме да се разхождаме из града. Вечерта HostelWorld.com организираше Welcome drink и трябваше да убием остатъка от времето в безцелно мотаене и разглеждане.

Тук някакви шоумени гълтаха огньове на кокили. Единият от тях крещеше, че ще даде 5 евро на всеки, който направи нещо си. Не, че нямах нужда от 5 евро, но реших да не се излагам с лошия си английски.

Тук пък едни пичове свиреха страхотно някаква ирландска музика. Изобщо на доста места имаше най-различни артисти, които бяха избрали улицата за своя сцена.

Ден 2, вечерта: Колкото и да се мотахме по улиците, накрая отново се наложи да влезем в един бар, докато дойде време за Welcome drink-a, от който нямам никакви снимки, но където се запознах с много мили хора, някои от които ми тикаха билетчета за безплатни напитки в ръцете с думите: “Don’t worry, I work for this company!”.

Ден 3, привечер: През деня бяхме на семинар, а вечерта бяхме канени на церемонията по връчването на Hoscar-ите, наградите на HostelWorld за най-добри хостели.

Тази снимка е специално за Светльо. Баце, глей кво става:
I had a woman ship
I took her overseas…

Ден 3, вечерта: На цереонията на Хоскарите сме. В началото някакви тупаха по някакви тупани, но скоро обявиха един от гвоздеите в програмата: световният рекорд за най-много хора, спали едновременно в едно легло. Имало и представител на Гинес, за да зачете рекорда. Мисля, че е очевидно, че никой от ентусиастите не спи. Освен това вишката беше някакво местно производство, имаха си даже щанд на конференцията, изобщо – връзкарска работа.

Взехме награда за най-добър хостел в България – Хостел Мостел Велико Търново. Тая мацка нещо се излъга да ни каже “конграчулейшънс” и веднага я накарахме да целуне Радо.

Пак имаше фрий дринкс.

Тук си мечтая за вкъщи, но осъзнавам, че съм обкръжен от непознати, на хиляди километри от дома и че се налага да го преодолея някакси.

Тук не разбирам за какво са нужни тези снимки!

Йеееееее!

Уааааааа!!!

Буаааааа!

Ден 4, вечерта: В този ден сутринта пак имаше конференция, а вечерта, пак с чисто научна цел се записахме на Pub Crawl. Това е първата спирка, един безлюден бар с мрачни и намусени сервитьорки, които отказваха да ни сервират нищо друго освен ледено студен Heineken, по 330 мл.

Имахме 45 минути да изпием колкото можем. Въпреки, че уж бяхме нещо като шпиони, решихме да се постараем. С мъка успях да изпия 5 бирички.

Това е третият бар. От втория нямам снимки, защото си говорих с едни аржентинци и с едни 16-годишни каталунчета. Колко е хубаво да можеш да говориш с някого на някакъв по-нормален език.

От четвъртия бар пак нямам снимки, но интересното дойде в ей тая дискотека, където гидовете ни ни изоставиха на произвола на съдбата. Още с влизането тези две дъблинки на снимката ми се нахвърлиха с викове: “Ние се лесбийки” и ми съблякоха тениската, която ми е подарък от Асен и на която пишеше с огромни букви “Nobody knows I’m lesbian”. В замяна ми връчиха някакво блестящо диско-елече, с което си въобразих, че сигурно изглеждам страхотно. Затанцувах ентусиазирано и всичко беше чудесно, докато не дойде охраната и не развали купона.

Ден 5 или 6, нямам представа по кое време: Накрая всичко завърши горе долу по същия начин, по който започна. С пияна глава пристигнах, с пияна си заминах.

Скъпи приятелю,
Пълният и (засега) напълно завършен вариант на разказа за пътуването ми до Куба през 2005 година Преоткриването на Куба се намира на адрес:
http://preotkrivaneto.blogspot.com

Важно!
Достъпът до разказа е ограничен.
Причината за това е една единствена: Страх ме е, че публичността на някои от фактите, описани в разказа би могла да навреди на роднините ми в Куба. И не искам историята да попада в ръцете на лоши хора.

Защо? За какво толкова се разказва?
Това е документално четиво със сантиментални отклонения. Разказва се за едно пътуване до Куба през февруари 2005-а година, при което се случиха следните значими неща:
- Посетих отново страната, в която се родих и прекарах своето детство;
- Срещнах отново баща си, след 15 годишна пауза;
- За двадесетте дни на престоя ни обиколих целият остров от край до край;
- При това пътуване срещнах безброй свои роднини;
- Установих, че голяма част от тези роднини се занимават с незаконни дейности, за да оцелеят;
- Разбрах, че това което си пропуснал да преживееш, не може да се навакса.

Искаш да го прочетеш?
Първо опитай да влезеш. Ако сме близки е твърде вероятно вече да съм ти осигурил достъп. Ако пък не сме или поради някаква причина съм пропуснал, пиши ми и ще го оправим.

В хотела в Букурещ, вечерта преди да взема участие в шоуто “Стани богат”, където участвахме с Драга, Виола и Даниел. Беше голям купон: спечелих 2000 лева и ме даваха по телевизията.

Действието се развива на 9ти километър в Пловдив, концерт на Astral Projection.

Платихме на някакви доста съмнителни типове по 12 лева за билет (иначе били по 19!) И влязохме точно за края на изпълнението на приятелите ни от Vataff Project, заради които всъщност бихме целия този път.

Като хора, които са изпълнили мисията си, но на твърде висока цена, решихме да поостанем да послушаме Astral Projection… Зяпах сцената полуотегчено и се питах кога ли ще излязат и дали случайно тези, които свирят в момента не са те. Но Сашо все ме уверяваше, че щяло да си проличи. Със сигурност обаче въпреки напрегнатото ми внимание поне до три часа нищичко не си пролича. Тръгнахме си накрая и така и не разбрах бил ли съм или не на концерт на Astral Projection или не.

Веднъж, докато Биляна беше в Турция на море, от нямане какво да правя, а и като урок за моите приятели, че мога чудесно и без тях да си намирам забавления, отидох с колегите ми от WizCom в Триград.

Първата вечер не беше нищо особено: всички се наядоха и се изнесоха да спят. Аз обаче останах на масата с Ники Кънчев и Георги Любенов (които се оказаха в същата квартира, в която бяхме ние). Играхме до три часа на 3-5-8, изпих почти цяла бутилка мастика и накрая те също ме зарязаха и отидоха да спят. Остана ми само хазяина за компаня. Подхванах го с някакви теми, за безработицата, за София, за каквото се сетих… За секунда ми мина през ума, че може би стои с мен само защото го е страх да ме остави сам да не счупя нещо. Написах няколко поеми и си легнах.

Пътувахме до Стара Загора по не знам си какъв повод. Май трябваше да тестваме как върви хондата на Сашо или нещо подобно. По пътя спряхме в OMV да напазаруваме цигари и калорична храна и тази усмихната служителка се съгласи да се снима с Росен, при условие, че й изпратим снимката. Ако не се лъжа Росен обеща, но тъй като днес има рожден ден аз ще изпълня обещанието и ще я пратя да пътува по света.

Докато аз карам Сашо се чуди какво да прави до мен и само хаби лентата… А ръцете ми са бели дупки…

Да пътуваш по заснежен път с хубави гуми в затоплена кола, презапасен с цигари и музика към някаква, макар и доста неясна цел, е чудесно занимание.

На 3 март, националния празник на страната, почти без никакви патриотични чувства, а по-скоро от желание за шофиране, скука и комплекс за застояване, решихме с елена, асен и ира да отидем до чипровци да видим какво има там. По пътя, в едно от селата, покрай които минахме срещнахме чудновато превозно средство – нещо средно между триколка и тракторче, едно от странните неща, които се срещат из българия, и които не са забележителности.

“Е па снимай…” Kато порастна може и аз да си направя автомобил… Докато се опитвах едновременно да карам и да снимам едвам не блъснах една заблеяла се край пътя козичка.

Тази и следващата снимка са опитите ни да хванем тракторчето в цял ръст, за целта обикаляхме около него, но няма какво да се лъжем, то се опитваше да избяга.

Бегайте колела да бегаме!

Имам скромен, но неумолим талант за изгубване на вярната посока и тръгване по пътища, които или не водят до никъде, или водят не където трябва… След доста питане за пътя за Чипровци завихме по един път, който ако не до никъде, водеше до нещо като след края на света.

На самия връх на прохода Петрохан е Ресторант Петрохан, който не е нищо особено като шкембе чорба, но предлага хубаво овче кисело мляко. Интересното за мен беше, че го продават в гърненца като тия, от които Мечо Пух яде мед. Почти не се учудих, когато една седмица по-късно, докато си чистех колата, намерих едно такова гърненце долу под задната седалка. Естествено, киселото мляко беше засъхнало, понамирисваше и изобщо не изглеждаше добре… В главата ми като вихрушка започнаха да нахлуват мисли… Замислих се за хилядите услуги, които им бях правил, без да искам нищо в замяна… За моралната подкрепа… За безплатните хумор и консултации по сексуални въпроси… За запознанствата с момичета… Тези неблагодарни свине… Моите приятели…

Пак се сетих за онова гърненце, което си намерих в колата. Занесох го вкъщи и го дадох на майка ми, за да го използва за нещо, мислех си, че майките си падат по такива неща. След два дни киснене в топла вода в мивката, майка ми ме извика и ми каза, че това дето съм го донесъл за нищо не ставало и че не можело да се изчисти по никакъв начин и че щяла да го изхвърли… Принципно мразя такива боклуци, които задрьстват къщата, но не знам защо малко се натъжих.

В ресторанта, който беше направен на основата на стар вагон, имаше една рядка забележителност от нехранителен характер. Един много стар виенски радиатор, който поне на мен ми изглеждаше като умален модел на космически кораб на някоя древна и много окаяна космическа раса.

“Eбаси туристите!”

Кози на пътя, съвсем обикновена селска картина… Представях си какво възмущение щеше да предизвика това у Сашо, най-закоравелия пушач и фен на цивилизацията, когото познавам. Със сигурност щеше да се провеси през прозореца и да се разкрещи: “А колите ходят ли по полетата, а?”

Доволно протривам ръце, защото в тази глава ще стане въпрос за най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало напоследък… Концерта на Stranglers в Скопие…

Всичко започна една не много слънчева съботна сутрин. Снимах се пред огледалото и излязох да събирам останалите.

Първи бяха Светльо и Ети. Класическа картина от покрайнините на Младост: Светльо изхвърля торбичка с боклук на излизане.

Тръгнахме: Дани ни върза тенекия, но бързо забравихме за това, събрахме Ина и отидохме до Женския пазар да си купим турски дюнери, за които вярваме, че ни носят късмет, но най-вече са много вкусни.

Следваща спирка Централна гара, където търсим зелена карта за Македония. Бях си взел пънкарската вратовръзка, но добре че беше Светльо. 15 минути му бяха достатъчни за да успее да си спомни как точно се връзваше или по-скоро да измисли нов вид възел, който обаче напълно ме уреждаше.

Тук беше и първото ни разочарование. Оказа се че зелената карта, независимо за къде в Европа, е минимум за две седмици и струва 75 евро. Аз естествено се размрънках и даже бях готов да се откажа от пътуването и да ходя да си доспя, но колективната воля надделя за пореден път. Светльо каза, че тия нищо не знаят, и че не може да е толкова скъпо и решихме да не взимаме зелена карта пък каквото ще да става.

Следваща спирка магазина на ОЧЗ, където продаваха билети за концерта. Автобусът за концерта беше заминал преди един час, изоставахме сериозно, но Светльо каза, че там щяло да има билети и да не си купуваме, щото и без това не било сигурно, че ще успеем да се измъкнем от България. Реших да не мрънкам повече и да се съгласявам на всичко, в най-лошия случай щяхме да си направим екскурзия до границата.

Най-накрая тръгнахме на път.

Обожавам да шофирам, затова се успокоих малко и настроението ни постепенно се нормализира, като нарочно решихме да не пускаме Stranglers, докато не преминем границата.

Слушахме други неща, гледахме през прозореца, пушихме цигарки.

Когато стигнахме до границата се оказа, че сме можели да минем и без зелена карта, стига македонците да ни пуснат. Те, естествено не искаха да ни пуснат, но успях да се спазаря с тях за 50 долара и така, с едно смехотворно листче и с приповдигнато настроение, затова, че все пак сме на далавера, влязохме в Македония.

Веднага пуснахме Stranglers.

Наистина не можехме да повярваме, че отиваме на концерт на Stranglers…

За много хора може това нищо да не означава, но за нас със Светльо Stranglers са мания: години събиране на албуми, вслушване във всяко хлъцване, разгадаване на всяка предъвкана дума, интерпретации и дори истории, свързани с отделни парчета. В един момент дори мечти за случайни срещи с поостарелите членове на групата на някой бар на закътан тихоокеански остров.

В Македония беше пълно с такива малки симпатични таратайчици, но Хондьо не ги оставяше дълго да се туткат пред нас.

Вече сме в Скопие.

Първия плакат, който срещнахме и на който прочетохме ясно, че наистина няма никаква измама – концерта си беше на The Stranglers, а не примерно на The Strangers, както се шегувахме преди това.

Чудите се защо съм сложил тази снимка. Не знам защо… Харесва ми…

И все пак да използвам момента да разкажа какво ми беше първото впечатление от Скопие: сякаш влязохме в нещо като македонското Илиенци. Около нас гьрмяха пиратки, пълчища хора пресичаха улиците по абсолютно безумен начин пред колите, абсолютен хаос и какафония…

Питахме на няколко места за концерта и, макар че повечето хора не бяха чували за такова нещо като фестивал Таксират накрая разбрахме какво търсим: Скопски саем.

След доста питане успяхме да намерим някакси залата, но беше рано и решихме преди концерта да разгледаме града. Естествено, докато стигнем от залата до центъра пак се объркахме и тръгнахме по някаква магистрала, която за малко не ни отведе обратно на границата…

Скопие доста наподобява София в някои отношения и при всички случаи си носи стария пост-соц дух, но на нас това ни харесва… Решихме да потърсим някоя приятна кръчмичка или ресторант, където да хапнем нещо македонско, тъй като ефектът от турските дюнери вече отдавна бе попреминал.

Това е малко билдбордче с реклама на македонския мобилен оператор “мобимак”… Текста беше нещо от рода на: “Некои не са членове на нашиот клуб”… Супеееер!!!!

Най-сетне намерихме ресторант според всичките ни изисквания. Беше първия попаднал ни, но и да бяхме търсили по-хубав едва ли щяхме да намерим… Всички си поръчахме бира с чудесното име: Скопско пиво. Наистина чудесна бира.

Една от онези загадъчни и полуразмазани снимки, на които излизаш адски добре, главно защото не се виждаш. Имах избор между тази и друга подобна снимка, но сложих тази единствено заради човека, който чете вестник на другата маса.

След като поръчахме на българо-македонски всевъзможни неща за хапване и наистина се уверихме, че Скопското пиво е дяволски добро. Започнахме снимки.

Тъй като вероятно съм изглеждал малко замислен Светльо взе нещата (камерата) в свои ръце и реши да ни развесели с шеги и хумор.

Когато започнахме да хапваме настроението ми видимо се покачи.

Скопско пиво, македонска салата, тафче графче, плескавица, помфрит, салата с чушки… Чак след като изпих две бири и здраво ми се омота главата се сетих, че сме с кола и че имам да карам още малко до залата, където беше концерта. Изправих се и казах на всички, че нема проблеми и се запътих към тоалетната, в която всичко ми се видя адски подредено.

За съжаление, когато стигнах до тоалетната през сложна мрежа от служебни входове, стълби и тунели, установих че съм си забравил апарата, а така исках всичко да документирам.

Затова, когато се върнах и разбрах че и Светльо иска до тоалетната веднага му връчих апарата.

Според мен македонския език наистина прилича на българския, но все пак не е български.

Най-сетне успяхме да излезем от ресторанта и се насочихме към скопски саем, където беше концерта. По едно време Ина и Ети се спряха пред един магазин за обувки и започнаха да се дивят. Обясниха ни, че от тия обувки в София имало само три вида, а тук имало 20…

Най-накрая стигнахме и до залата. Купихме си билети без абсолютно никакви проблеми (по 12 лева парчето) и влязохме в залата.

Там концерта вече течеше и хората се забавляваха както можеха.

Фестивалът “Таксират” се провеждаше в две зали, свързани помежду си. В едната го даваха по-рокаджийски, а в другата имаше по-скоро електронна музика. На този етап предпочитахме електронната, но непрекъснато сновяхме от едната в другата зала, пред погледите на солидна групичка бодигардове.

Stranglers бяха обявени като хедлайнери последни в програмата на фестивала, чак за 12:30 часа, така че се заредихме с търпение и заподскачахме на дръменбейса, който ни пускаше някаква западно-европейска кака.

Ина ме следеше непрекъснато с камерата, но аз я виждах с периферното си зрение и все някакси не успявах да застана съвсем непринудено.

Теорията ни със Светльо за истинските пънкари гласи, че истинските пънкари всъщност могат да слушат каквато си искат музика (не задължително Пънк), да ходят без гребени и въобще да изглеждат като най-обикновени хора. Те са пънкари най-вече по душа и разпознаването им не е лесна работа, и обикновено се прави единствено от други пънкари по признаци, които само самите истински пънкари усещат… Примерно: ако дядо ви е на 76 години и реши да си купи мотор, значи той е пънкар.

Само 11, още поне 2 часа тръпнещо очакване… Онзи вид очакване, при който вече си дочакал всичко, само трябва оооще малко да почакаш.

Rroy Paci & Aretuska. Италианска група, нещо като италианския Горан Брегович, но по-пънкарско, готини бяха.

Transglobal Underground. В следващата страница ще навлезем в доста важна част от прекарването ни.

Концертът си течеше и групите се редяха една след друга… Имахме нужда да седнем малко и намерихме място до един радиатор. Там си оставихме и връхните дрехи, като уж се разбрахме непрекъснато поне един от нас да стои и да ги пази…

Аз, колко съм глупав, си бях оставил всички документи и пари и кредитни карти и т.н. неща в нещо като портфейлче в джоба на палтото си “за да не ги изгубя”. Представете си каква физиономия направих когато половин час преди да почнат Stranglers разбрах, че го няма.

Бяха ми изчезнали личната карта, шофьорската книжка, парите, дебитните карти, международния паспорт, талона на колата, листчето, което се водеше зелена карта, талона за технически преглед и още безброй документчета, бележки, талони…

Изпаднах във внезапна депресия. Опитахме да ги потърсим наоколо, съобщих на охраната, заразглеждах подозрителните лица наоколо. Но концерта наближаваше и казах на приятелите си: дайте да гледаме Stranglers, пък после ще видим какво ще правим.

Един дребен, почти невзрачен човечец настройваше китари, усилватели и микрофони и подвикваше на публиката. Ние със Светльо гледахме със зейнали усти.

“Това да не е Jean Jacques Burnell?”- попитах аз Светльо, а той: “Той е!”
Аз: “Стига бе, не може да е той”. Просто ми изглеждаше един такъв обикновен… “Той е бе, той е” повтаряше Светльо. Личеше си, че представата ни за Stranglers беше от снимки от 77 година.

И така докато и двамата се чудехме дали това е басиста на групата или не е, на сцената излезе и един доста дебел чичко с къса коса, брада и фланелка на Stranglers и започна да наглася вентилатори пред барабаните… Бяхме чували, че Jet Black, барабанистът, бил станал много дебел и Светльо веднага реши, че това е той. Аз отново възкликнах учудено. “Ебаси, стига бе!”, си мислех непрекъснато.

Това бяха напрегнати минути на взиране и крещене за да ги подканим да започват… Щастливи минути – портфейлът бе забравен.

Продължавахме да се чудим. Светльо е такъв истински пънкар, че беше готов да приеме, че най-големите му житейски идоли, тези извънземни, мистични, мрачни и приказни същества, са всъщност най-обикновени подвикващи си по сцената чичковци, които ей сега ще хванат китарите и ще се превърнат в Stranglers…

Но изведнъж чичковците се изнесоха и на сцената излязоха други хора. Всичко стана адски бързо. Още от първата милисекунда, в която ги видяхме нещо ми подскочи отвътре и със Светльо разбрахме, че това бяха те!!! Истинските JJ Burnell и Jet Black…

JJ Burnell стоеше изправен срещу нас като някакъв гигант. Публиката крещеше и аз се обърнах срещу Светльо за да му кажа нещо от рода на: “Видя ли бе? Аз си знаех, че ония не може да е JJ Burnell”. Погледнах го а сърцето ми туптеше от щастие. Светльо гледаше втрещено и много тихо, по-скоро на себе си, отколкото на мен, промълви: “Леле, от кога не съм се вълнувал така…”

Концертът беше велик… Каквото и да кажа ще бъде малко, затова по-добре да спестя мястото…

Само ще кажа, че в един момент всичко свърши и на мен лично вече не ми пукаше от нищо.

Лентата свърши (т.е. флаш картата на камерата) и нямаме снимки за последните ни премеждия, затова продължавам орално:

След края на концерта изчакахме да си тръгнат тьлпите и започнахме да търсим нещастните документи като подритвахме боклуци из цялата зала. Може би подритвахме вече час, когато Ина не знам откъде извади толкова акъл и предположи: “То ако някой вземе портфейла сигурно ще отиде на някое светло и скътано място, за да го разгледа, а къде е светло и скътано?” “В тоалетните”, отговорихме ние в един глас.

Стори ми се супер-логично и слязох по стълбите да проверя. Тоалетните бяха наводнени и супер-мръсни. Навсякъде имаше чаши от напитки, стъпкани и почти станали на каша парчета тоалетна хартия, фасове и т.н. Влязох в първата тоалетна, разгледах – нищо… Втората – пак нищо, третата – нищичко… Оставаше само една: влязох в четвъртата кабинка без почти никаква надежда, но когато погледнах в кошчето за боклук нещо приятелски синьо ми намигна отвътре: картата ми за Метро.

Бръкнах в кофата, която беше до половината пълна с вода и извадих картата. Изобщо не се учудих като видях името си на нея. Продължих да бъркам като се чувствах като Ewan McGregor в Trainspotting. Едно по едно извадих талона за колата, зелената карта, куп безполезни листчета и бележки, накрая зад тоалетната чиния се подаде и задграничния ми паспорт. Щях да пукна от кеф: да отидеш в Скопие на концерт на Stranglers, да те ограбят и после да си намериш половината документи в скопски кенеф ми се струваше мега-пънкарско. Сложих нещата върху портфейла, който също бе там и излязох с бавна стъпка, като от ръцете ми се стичаше вода.

Всички ужасно много се зарадваха, защото, въпреки че липсваха дебитната карта, личната карта, шофьорската книжка и парите ми, все пак талона за колата и задграничния ми паспорт бяха спасени, а това означаваше, че поне имаме шанс да се приберем в България.

Излязохме от залата. Валеше дъжд. На мен ми щукна, че искам да отида до някой полицейски участък и да съобщя, че са ме ограбили. Започна едно мъчително разпитване на мързеливи полицаи и уплашени хора по пътищата. Часът беше четири сутринта, а ние обикаляхме по едни улички и се чудехме какво ли е искал да каже ония полицай с това “ВтОри семафОр у лЕво, после трЕтиот семафОр у дЕсно и пак у лЕво…” и т.н.

Обикаляхме с Хондьо известно време, когато по едно време на едно кръстовище видяхме спряла полицейска кола. За пореден път спрях, излязох и се насочих към нея, като подтичвах под дъжда… Но колкото повече наближавах, толкова повече забавях крачката си. Най-накрая спрях и гузно се върнах при приятелите си: в колата имаше македонски полицай, заспал с широко отворена уста. Тактично реших да не го будя.

Продължихме претърсването на района. Срещахме случайни мунувачи, които или не знаеха, или не можеха да ни обяснят точно къде е районното.

По едно време на Светльо толкова му беше писнало да пита: “Извинете, да знаете каде има полицичку станичку?” (или нещо такова), че когато за пореден път настигнахме с колата една групичка младежи, просто ги попита: “Полиция?”. Един от младежите измънка “Не, мерси…”, а останалите се разпръснаха уплашени…

Минавайки по тъмна уличка видях един полицай вътре в нещо като денонощна будка. На влизане от вълнение си прещипах палеца на вратата и целия кървящ се изправих пред полицая и го попитах къде има полицейско управление. Ченгето ме гледаше с дълбоко недоверие. Наложи се за пореден път да си разкажа историята, добре че от толкова разказване вече я бях наизустил.

Полицая пък, вместо да ми обясни веднага взе да ме разпитва подозрително. “От България!?”, “Само за концерта сте дошли!?”, “Какви са тия Stranglers?” и така нататък. Наложи се да му призная, че това ми е любимата група и да споделя още някакви сантиментални и лични откровения, за да спечеля доверието му. Той погледна магазинера с израз на недоумение и изведнъж изпадна в смях: “Вие луди ли сте бе? И пички да ми дават нема да идем!”, каза през смях. После ни обясни, тоя път суперподробно, къде трябва да отидем и ние разбрахме, че поне три пъти бяхме минали от там и нищо не бяхме видели.

Този път съвсем внимателно гледахме и наистина, имаше нещо като изоставено училище, в което мъждукаше някаква светлина. Слязох от колата с все още влажните документи в ръка и се насочих към входа, като може да се каже, че мястото беше такова, че се страхувах отнякъде да не изкочат диви кучета и да ме заръфат.

Като чуха трясъка на вратата, полицаят и полицайката се събудиха и вдигнаха учудено чела от бюрата. Разказах им за пореден път сърцераздирателната си история и настоях за някакъв документ, с който да мога да декларирам, че съм ограбен, като най-вече се притеснявах за това, че съм без шофьорска книжка. “КакОв докумЕнт, не може!”, ми казаха, “Ако нЕкой те спре да се Яви тук”. Тогава аз вече започнах да нервнича: “Как така да се Яви бе, че ние може да сме вече на границата, как ще се Яви тук!?”. “Нека, нЕка се Яви тук” обаче си повтаряха те. Накрая и аз извадих доста акъл и се сетих, че сигурно “да се Явиш” на македонски означава да се обадиш по телефона. Написаха ми на едно листче номера на районното, както и телефонния номер и ме изпратиха поживо поздраво. С това листче стигнах до границата и се прибрахме в София.