Едно извънредно издание на Детска Закуска, с участието на Петя Кирилова, която във времето си ме измъкна от бездънната яма на депресията и ме хвърли в неочаквано приключение, което по странен начин промени животът ми, като го направи поносим, ако не и по-хубав.

Такова беше времето, такъв беше животът и такава любовта – минаваше през сто филтъра, за да стигне до другия край на земята, под формата на SMS-и, чатове и email-и.

Днес често страдам от инерцията на ежедневието, рядко се сещам за онова, което съм си обещавал преди.

И все пак нещо остава – все още сме приятели, все още се смеем заедно и имаме общи планове. Твърде хубаво за такава дребна сърдечна инвестиция.

Един ден разбрах, че щяло да има някакво Депеш парти в Алкохол. Веднага се обадих на Росен:

К: Роска, има ли смисъл да не ходим на ДМ парти, в сряда?
Р: Човече! Няма смисъл! Не е интересно!
К: Точно така! Не знаем какво ни очаква, но не можем да си позволим да го изпуснем!

И отидохме. А вътре някакви мацки ни снимаха и ни дадоха по една визитка, на която пишеше: “Утре ще видите своята снимка в интернет”. Погледнахме се с Росен и заскандирахме: “Интернет! Интернет! Интернет!”

На следващия ден отидохме на въпросния сайт partystars.bg, за да видим снимката. “Това е истинска депешова класическа снимка”, коментира Росен. След това заскандирахме: “Парти старс! Парти старс! Парти старс!!!”

Асен и Ира още не бяха открили официално Хостел Мостел, когато се обади първият клиент, един 70 годишен супер високо технологичен японец с два фотоапарата (цифров и аналогов) и часовник с GPS. Името му беше Toshikazu Ohno. Предния ден се събрахме да го полеем и аз помолих Асен да застане с табелата и да се усмихне.

Има жени, които не обичат да се снимат, налага се да ги дебна или да ги преследвам с фотоапарата, само и само да ги вкарам в detskazakuska. Други пък нямат нищо против, не се крият, нито те преследват с кучета за да ти вземат лентата. Има, обаче, и трета категория: такива, които изискват от теб да ги снимаш, сгащват те в ъгъла и застават пред камерата, ужасно фотогенични. Те са ми любими и Кремена е една от тях.

Какво като после Сашо ми каза, че ме е помислила за гей.

Докато Светльо кара Хондьо, аз се опитвам да снимам с ръка извадена през прозореца. От няколкото опита, които направих, този беше най-успешния. Сега, когато Светльо замина за Маями, тази снимка се превърна в поредния инструмент на моята носталгия.

Както повечето неща в живота ми, Исабел се появи случайно и необратимо.

Беше доста весело, докато все още беше в корема на майка си. Забавлявах се да измислям ситуации с нейно участие, като например онази, в която лекаря, който я изражда я вдига във въздуха, а тя, току що родена, започва да маха с ръце и да се опитва да се отскубне и да крещи: “Пусни ме! Пусни ме! Аз съм голяма вече! Мога да пуша трева!!!”. В други моменти си представях как я вдигам за първи път на ръце и я прегръщам. Просълзявах се от тази мисъл.

Но когато в родилното ми подадоха това вързопче, увито в безброй памперси и жилетчици, не можех да мисля за нищо друго освен за това да не я нараня без да искам с огромните си и груби ръце.

Толкова пъти е ставало въпрос за Сашо, а все не успявах да намеря някоя снимка, на която да е излязъл що годе добре.

Интерсно е колко много и ужасно различни жени успяват да проникнат в мислите ми… Някъде след втората ракия ми стана нещо като фикс идея да снимам сервитьорката, която ни обслужваше. Беше от типа hard working girl, качваше се и слизаше по стълбите, носеше огромни подноси с храна, плата със салати, кани с айран, вино и ракия… Въпреки това цяла вечер намираше сили да се усмихва и да отвръща на опитите ни за шеги…

Все не успявах да издебна момента да я щракна – появяваше се изведнъж и докато успея да наглася фотоапарата изчезваше надолу с нова камара чинии. Накрая я помолих да спре за малко и да не мърда и тя смутено се съгласи.

Веднъж, докато Биляна беше в Турция на море, от нямане какво да правя, а и като урок за моите приятели, че мога чудесно и без тях да си намирам забавления, отидох с колегите ми от WizCom в Триград.

Първата вечер не беше нищо особено: всички се наядоха и се изнесоха да спят. Аз обаче останах на масата с Ники Кънчев и Георги Любенов (които се оказаха в същата квартира, в която бяхме ние). Играхме до три часа на 3-5-8, изпих почти цяла бутилка мастика и накрая те също ме зарязаха и отидоха да спят. Остана ми само хазяина за компаня. Подхванах го с някакви теми, за безработицата, за София, за каквото се сетих… За секунда ми мина през ума, че може би стои с мен само защото го е страх да ме остави сам да не счупя нещо. Написах няколко поеми и си легнах.

Пътувахме до Стара Загора по не знам си какъв повод. Май трябваше да тестваме как върви хондата на Сашо или нещо подобно. По пътя спряхме в OMV да напазаруваме цигари и калорична храна и тази усмихната служителка се съгласи да се снима с Росен, при условие, че й изпратим снимката. Ако не се лъжа Росен обеща, но тъй като днес има рожден ден аз ще изпълня обещанието и ще я пратя да пътува по света.