Роден съм в един мразовит декемврийски ден в град Камагуей, Куба. Трябва да е било към 16 градуса. Според майка ми съм се родил в два часа след обяд, а според баща ми в два през нощта. Той изтъква за доказателство това, че си спомнял как са висели с баба ми пред болницата по нощите с едно одеяло.

За съжаление баща ми не е човек, на когото може да се вярва за такива неща.
Годината е 1973.

Някъде към края на 60те баща ми, Карлос Мануел, заминава да учи химия в Москва. В Куба има недостиг на специалисти и Съветския Съюз пуска яка квота за кубински студенти, за да могат да дойдат, да се изучат и после да се включат в с пълни сили в изграждането на социализма.

Първата година учи руски в Киев, а втората идва разпределението:
Химико-технологичен Институт в Москва, градът майка.

Причините майка ми, валентина, да се озове там са съвсем други…

Просто се е чудела как да избяга от дядо ми. А той като млад искал да бъде учител, но станал партизанин, и след това партията го изпратила във военното училище и станал генерал. Със служебна Волга.

Та вкъщи било малко като в казарма: равнис, мирно… И майка ми измислила да отиде да учи химия в Москва.

Първата регистрирана среща между баща ми и майка ми била в стола на Института. Баща ми видял майка ми и докато минавала покрай него, с табла в ръка, я посочил на един негов приятел: “Виждаш ли я тази, с белега? Аз ще се оженя за нея”.

Кубинците в общежитията били направо нещо като пънкари. Профуквали парите от стипендията още през първата седмица за кино, шоколадчета, тъмни очила, таксита и други глупости. После някакси скалъпвали месеца като ходели по купони и изяждали мезетата или пък си хващали гаджета рускини, които ги хранели с туршия, сельодка и квас.

Но ако има едно нещо, което да е като стълб в душевността на всички кубинци, това е любовта им към къпането. В който и час от денонощието да влезеш в стая с кубинци, все някой от тях ще стои гол до крьста, полумокър, с кърпа през раменете и ще ти заобяснява небрежно, че току що излиза от банята.

Както майка ми невинно се изрази: “Все се правеха на много чисти”.

И така, лека полека, с помощта на няколко случайни срещи, около 1200 шоколадчета сутрин под възглавницата, и други главозамайващи и успешни трикове започнала любовната история между моите родители.

Година по-късно дядо ми научил за тяхната връзка и веднага усетил мрачната заплаха. Задействал всичките си връзки и си уредил службата на военно аташе в Москва. Но нещата вече били взели правилната насока и не след дълго неизбежното се случило: баща ми и майка ми завършили, оженили се и заминали за Куба.

Същата година, под облачното небе на поредният северен фронт, в два часа, се появих на този жесток свят. Но както вече знаете не от нищото, и не с някаква специална мисия, не като резултат от случайна грешка, спукан презерватив, или безпаметна пиянска нощ, а като плод на една чиста и красива любов. Ойе!

Докато били съученици в испанската, Асен и Светльо често минавали покрай някакъв фургон, на който с боя било написано: “Tuxedomoon”.

Чудели се те какво е това, звучало им някакси безумно и едновременно с това привличащо.

По-късно разбрали какво е и спомена за фургона им станал мил.

Тази снимка ми я изпрати Антонио Бандерас. Да, Антонио Бандерас.
Той е фен на Детска Закуска.

Що за глупост… Дали някой чете тези текстове изобщо? Ок, снимката на табелата на мотела ми я изпрати Емил, а не Антонио… Емил, който ме намери през обява за детски колички на старо. Истински фен!

Знаете ли го това парче на Morphine: taxi taxi hotel hotel… Някой слушал ли я е? А някой бил ли е в Holly Beach Motel?

Понякога се случва отделният индивид да разгледа Детска Закуска по такъв начин, че да ми разкрие подробности, които се оказват нови за самия мен и попълват някои празни полета в историите.

Даниел, благодарение на бистрата си памет, ми припомни един купон в началото на август 97, на който сме се засекли. Аз не си спомням, но той каза, че съм носел саморъчно направена тениска, на която пишело detskazakuska, с латински букви. Тогава той се почудил “Бре, ква закуска?”. Стоял на втория етаж на леглото в стаята и се опитвал да спи, да пие вино и да слуша Enya, докато Явор, по-познат като “Отврата”, упорито дрънкал на някаква китара и се опитвал да докара някакъв Neubauten. Години по-късно, от вездесъщите Съединени Щати, Даниел намери този весел детски сайт и ми писа, което е чудесно.

Една от доста често споменаваните теми в разговорите ни с Даниел e за хубавия алкохол. А съгласете се, че няма нищо по-свързано с хубавия алкохол от хубавата кръчма. Това е една такава кръчма, някъде в Сан Франциско, този така далечен… Слънчев и… загадъчен… град…

Богдана веднъж ме изненада, като ми каза, че е успяла да ми изнамери любимия албум на Wolfgang Press “Funky Little Demons”. Супер много се зарадвах и даже неблагоразумно побързах да го разглася и да го обещая на няколко души, които от тогава през няколко дена ми пускат съобщения в ICQто от рода на: “Wolfgang Preeeesss…” Аз от своя страна им отговарям с “Пача мааасссс”, но знам, че това е само временно…

Това беше преди месеци, а още не съм го и виждал този диск. Богдана сигурно е избягала в Южна Америка, или го е дала на друг, или е решила да си го запази, или го е накапала с конфитюр, или го е оставила на слънце да се деформира… Толкова много хипотези…

Давай диска, куче!

Известни са случите на лошотия при децата, някое убило котка, друго изяло врабче, трето забило кол в спиците на колелото на другарчето си, четвърто пък отхапало ухото на учителката си по математика…

Понякога ги виждам да се мотаят наоколо на групички и да си играят и си мисля какви ли ще станат като порастнат и също така си мисля: защо майките и бащите на тия деца не им пускат повече Боб Марли?!

Според мен когато човек слуша Боб Марли става по-добър.

Като използвах богатата си музикална култура, реших да покажа на Теодор как точно се свири Smoke on the water на чанове…

Около месец по-късно от словосъчетанието тунквана вафла ми дойде идеята за нов музикален стил: тунк.

Споделих това с Теодор и той на секундата измисли първото тунк парче: “Вечери с водка и винооо, вечери с водка и виноооо, лалалаааааа – лаааааа!!!!”

Малко се ядосах, защото си е направо абсурдно да сме нещо като Маркс и Енгелс на тунк музиката, а същевременно толкова много да ми липсват такива вечери…

Ето така трябва да гледаш ако искаш феновете да те уважават!

Най-често ми идва да крещя в офиса и в колата. На тази снимка е показано горе долу откъде излиза крясъка, когато човек си пее: “Имам една болна мечта, да те бия, скъпа, докато паднеш на земята”.