Eдин топъл есенен ден, под влиянието на няколко колеги и една колежка, реших да намина през Националната Спортна Академия да поиграя малко баскетбол. Оказа се, че баскетбола е доста изморителен спорт, даже по-изморителен от тениса на маса.

Изобщо не мога да си обясня откъде дойдоха тези цветове отзад…

Повечето пъти хората не го забелязват, но има и такива по-наблюдателни, които дори и да не го казват гласно, се питат: “А къде е главата?”

Момичето, което седи в дъното се казва Катя, пиша го за да може и тя да се познае ако се гледа някой път от Франция.

И аз като истински превъзбуден новопритежател на чисто нов дигитален фотоапарат Sony с пет пъти оптичен zoom изпробвах макро функцията в Тропса – стола на Бизнеспарка – Софияленда на бизнеса.

Светльо ни снима с Джошуа при една случайна среща на Славейков.

Години след това доста жени, на които пращах снимката с цел да се влюбят безумно в мен после при срещите ни твърдяха, че изглеждам съвсем различно.

Заех се дяволски сериозно да обясня на Мария, майката на Светльо, за същността, предимствата и недостатъците на цифровата фотография, за това колко е хубав апарата ми и как като натиснеш кое копче какво става, както и за това как ако я снимам, веднага ще може да си види снимката. Предложих й да я щракна за да и покажа нагледно как става и тя прие, буквално ми каза: “Добре де, снимай ме, айде…”

Ако някой си задава въпроса как снимките на Светльо успяват винаги да са толкова жълтеникави и просмукани от цигарен дим… За фокусa не коментирам.