Веднъж получих следния мейл: “Карлос, это ты? Казанцев Саша, 1966-72 Менделеевский Институт”.

Облещих очи, защото това е институтът, където са учили родителите ми. Веднага се обадих на майка ми, за да разбера, че действително Саша и баща ми са били съквартиранти и много добри приятели в Москва през студентските години. Една вечер, обхванат от носталгия, както си пиел водката сам пред компютъра, Саша решил да потърси стария си приятел и написал “Carlos Arner” в yandex.ru, където по някакъв неведом начин се появил настоящият сайт.

Разменихме няколко мейла. Разказах му за нас. Браво. Колко хубаво, че го направих, си мислех известно време.

Роден съм в един мразовит декемврийски ден в град Камагуей, Куба. Трябва да е било към 16 градуса. Според майка ми съм се родил в два часа след обяд, а според баща ми в два през нощта. Той изтъква за доказателство това, че си спомнял как са висели с баба ми пред болницата по нощите с едно одеяло.

За съжаление баща ми не е човек, на когото може да се вярва за такива неща.
Годината е 1973.

Някъде към края на 60те баща ми, Карлос Мануел, заминава да учи химия в Москва. В Куба има недостиг на специалисти и Съветския Съюз пуска яка квота за кубински студенти, за да могат да дойдат, да се изучат и после да се включат в с пълни сили в изграждането на социализма.

Първата година учи руски в Киев, а втората идва разпределението:
Химико-технологичен Институт в Москва, градът майка.

Причините майка ми, валентина, да се озове там са съвсем други…

Просто се е чудела как да избяга от дядо ми. А той като млад искал да бъде учител, но станал партизанин, и след това партията го изпратила във военното училище и станал генерал. Със служебна Волга.

Та вкъщи било малко като в казарма: равнис, мирно… И майка ми измислила да отиде да учи химия в Москва.

Първата регистрирана среща между баща ми и майка ми била в стола на Института. Баща ми видял майка ми и докато минавала покрай него, с табла в ръка, я посочил на един негов приятел: “Виждаш ли я тази, с белега? Аз ще се оженя за нея”.

Кубинците в общежитията били направо нещо като пънкари. Профуквали парите от стипендията още през първата седмица за кино, шоколадчета, тъмни очила, таксита и други глупости. После някакси скалъпвали месеца като ходели по купони и изяждали мезетата или пък си хващали гаджета рускини, които ги хранели с туршия, сельодка и квас.

Но ако има едно нещо, което да е като стълб в душевността на всички кубинци, това е любовта им към къпането. В който и час от денонощието да влезеш в стая с кубинци, все някой от тях ще стои гол до крьста, полумокър, с кърпа през раменете и ще ти заобяснява небрежно, че току що излиза от банята.

Както майка ми невинно се изрази: “Все се правеха на много чисти”.

И така, лека полека, с помощта на няколко случайни срещи, около 1200 шоколадчета сутрин под възглавницата, и други главозамайващи и успешни трикове започнала любовната история между моите родители.

Година по-късно дядо ми научил за тяхната връзка и веднага усетил мрачната заплаха. Задействал всичките си връзки и си уредил службата на военно аташе в Москва. Но нещата вече били взели правилната насока и не след дълго неизбежното се случило: баща ми и майка ми завършили, оженили се и заминали за Куба.

Същата година, под облачното небе на поредният северен фронт, в два часа, се появих на този жесток свят. Но както вече знаете не от нищото, и не с някаква специална мисия, не като резултат от случайна грешка, спукан презерватив, или безпаметна пиянска нощ, а като плод на една чиста и красива любов. Ойе!

Майка ми още не знае какво чудо е това. Ще те пусна в интернет, заплаших я аз.

Като малки в Куба майка ми всяка вечер след 12 се побъркваше да крещи: “Богдане, Дани…” Кубинчетата, разбира се, посмъртно не можеха да произнесат буквите “г” и “д” една след друга… И ме наричаха “Болдане” барабар със звателния падеж и всичко… За разлика от тук, където всички ме наричат Карлос.

На 3 март, националния празник на страната, почти без никакви патриотични чувства, а по-скоро от желание за шофиране, скука и комплекс за застояване, решихме с елена, асен и ира да отидем до чипровци да видим какво има там. По пътя, в едно от селата, покрай които минахме срещнахме чудновато превозно средство – нещо средно между триколка и тракторче, едно от странните неща, които се срещат из българия, и които не са забележителности.

“Е па снимай…” Kато порастна може и аз да си направя автомобил… Докато се опитвах едновременно да карам и да снимам едвам не блъснах една заблеяла се край пътя козичка.

Тази и следващата снимка са опитите ни да хванем тракторчето в цял ръст, за целта обикаляхме около него, но няма какво да се лъжем, то се опитваше да избяга.

Бегайте колела да бегаме!

Имам скромен, но неумолим талант за изгубване на вярната посока и тръгване по пътища, които или не водят до никъде, или водят не където трябва… След доста питане за пътя за Чипровци завихме по един път, който ако не до никъде, водеше до нещо като след края на света.

На самия връх на прохода Петрохан е Ресторант Петрохан, който не е нищо особено като шкембе чорба, но предлага хубаво овче кисело мляко. Интересното за мен беше, че го продават в гърненца като тия, от които Мечо Пух яде мед. Почти не се учудих, когато една седмица по-късно, докато си чистех колата, намерих едно такова гърненце долу под задната седалка. Естествено, киселото мляко беше засъхнало, понамирисваше и изобщо не изглеждаше добре… В главата ми като вихрушка започнаха да нахлуват мисли… Замислих се за хилядите услуги, които им бях правил, без да искам нищо в замяна… За моралната подкрепа… За безплатните хумор и консултации по сексуални въпроси… За запознанствата с момичета… Тези неблагодарни свине… Моите приятели…

Пак се сетих за онова гърненце, което си намерих в колата. Занесох го вкъщи и го дадох на майка ми, за да го използва за нещо, мислех си, че майките си падат по такива неща. След два дни киснене в топла вода в мивката, майка ми ме извика и ми каза, че това дето съм го донесъл за нищо не ставало и че не можело да се изчисти по никакъв начин и че щяла да го изхвърли… Принципно мразя такива боклуци, които задрьстват къщата, но не знам защо малко се натъжих.

В ресторанта, който беше направен на основата на стар вагон, имаше една рядка забележителност от нехранителен характер. Един много стар виенски радиатор, който поне на мен ми изглеждаше като умален модел на космически кораб на някоя древна и много окаяна космическа раса.

“Eбаси туристите!”

Кози на пътя, съвсем обикновена селска картина… Представях си какво възмущение щеше да предизвика това у Сашо, най-закоравелия пушач и фен на цивилизацията, когото познавам. Със сигурност щеше да се провеси през прозореца и да се разкрещи: “А колите ходят ли по полетата, а?”