На 3 март, националния празник на страната, почти без никакви патриотични чувства, а по-скоро от желание за шофиране, скука и комплекс за застояване, решихме с елена, асен и ира да отидем до чипровци да видим какво има там. По пътя, в едно от селата, покрай които минахме срещнахме чудновато превозно средство – нещо средно между триколка и тракторче, едно от странните неща, които се срещат из българия, и които не са забележителности.
“Е па снимай…” Kато порастна може и аз да си направя автомобил… Докато се опитвах едновременно да карам и да снимам едвам не блъснах една заблеяла се край пътя козичка.
Тази и следващата снимка са опитите ни да хванем тракторчето в цял ръст, за целта обикаляхме около него, но няма какво да се лъжем, то се опитваше да избяга.
Бегайте колела да бегаме!
Имам скромен, но неумолим талант за изгубване на вярната посока и тръгване по пътища, които или не водят до никъде, или водят не където трябва… След доста питане за пътя за Чипровци завихме по един път, който ако не до никъде, водеше до нещо като след края на света.
На самия връх на прохода Петрохан е Ресторант Петрохан, който не е нищо особено като шкембе чорба, но предлага хубаво овче кисело мляко. Интересното за мен беше, че го продават в гърненца като тия, от които Мечо Пух яде мед. Почти не се учудих, когато една седмица по-късно, докато си чистех колата, намерих едно такова гърненце долу под задната седалка. Естествено, киселото мляко беше засъхнало, понамирисваше и изобщо не изглеждаше добре… В главата ми като вихрушка започнаха да нахлуват мисли… Замислих се за хилядите услуги, които им бях правил, без да искам нищо в замяна… За моралната подкрепа… За безплатните хумор и консултации по сексуални въпроси… За запознанствата с момичета… Тези неблагодарни свине… Моите приятели…
Пак се сетих за онова гърненце, което си намерих в колата. Занесох го вкъщи и го дадох на майка ми, за да го използва за нещо, мислех си, че майките си падат по такива неща. След два дни киснене в топла вода в мивката, майка ми ме извика и ми каза, че това дето съм го донесъл за нищо не ставало и че не можело да се изчисти по никакъв начин и че щяла да го изхвърли… Принципно мразя такива боклуци, които задрьстват къщата, но не знам защо малко се натъжих.
В ресторанта, който беше направен на основата на стар вагон, имаше една рядка забележителност от нехранителен характер. Един много стар виенски радиатор, който поне на мен ми изглеждаше като умален модел на космически кораб на някоя древна и много окаяна космическа раса.
“Eбаси туристите!”
Кози на пътя, съвсем обикновена селска картина… Представях си какво възмущение щеше да предизвика това у Сашо, най-закоравелия пушач и фен на цивилизацията, когото познавам. Със сигурност щеше да се провеси през прозореца и да се разкрещи: “А колите ходят ли по полетата, а?”
