Имам висящи задължения към близки хора от трети вид, които понякога недостойно пренебрегвам, и то поради простия факт, че са толкова близо до мен, че едва ли не се счита, че вниманието се подразбира от само себе си. А може би и злият егоизъм ме хапе люто, демек – какви късметлии сте, че можете да ме познавате такъв, какъвто съм действително, а не такъв, какъвто се показвам пред повечето хора, какво повече мога да ви дам, да съм тук всяка вечер, да правим всички онези дребни неща, които някъде се считат за най-обикновено човешко щастие. Нечестното в случая е колко подло думите обичам те започват с мъка да носят смисъла си, уморяват се, изпадат в депресия и стават сенки на самите себе си.

Щастието не винаги идва заслужено, но винаги е добре дошло, благодаря.

Както повечето неща в живота ми, Исабел се появи случайно и необратимо.

Беше доста весело, докато все още беше в корема на майка си. Забавлявах се да измислям ситуации с нейно участие, като например онази, в която лекаря, който я изражда я вдига във въздуха, а тя, току що родена, започва да маха с ръце и да се опитва да се отскубне и да крещи: “Пусни ме! Пусни ме! Аз съм голяма вече! Мога да пуша трева!!!”. В други моменти си представях как я вдигам за първи път на ръце и я прегръщам. Просълзявах се от тази мисъл.

Но когато в родилното ми подадоха това вързопче, увито в безброй памперси и жилетчици, не можех да мисля за нищо друго освен за това да не я нараня без да искам с огромните си и груби ръце.

Докато Светльо се сбогуваше с баба си и дядо си в Генерал Тошево, ние с Елена и Ети отдохме до Балчик малко на море. На тази снимка Елена е малко бременна и малко ме преследва, за да не я снимам.

Елена, Светльо, Ети и курсът на долара.

Пък краката на Елена още не са се усетили, че ще ги снимам… Иначе със сигурност биха последвали командата, която чичо Том (или май негъра от Том Сойер беше…) дал на своите: “Бегайте крака да бегаме!”

На 3 март, националния празник на страната, почти без никакви патриотични чувства, а по-скоро от желание за шофиране, скука и комплекс за застояване, решихме с елена, асен и ира да отидем до чипровци да видим какво има там. По пътя, в едно от селата, покрай които минахме срещнахме чудновато превозно средство – нещо средно между триколка и тракторче, едно от странните неща, които се срещат из българия, и които не са забележителности.

“Е па снимай…” Kато порастна може и аз да си направя автомобил… Докато се опитвах едновременно да карам и да снимам едвам не блъснах една заблеяла се край пътя козичка.

Тази и следващата снимка са опитите ни да хванем тракторчето в цял ръст, за целта обикаляхме около него, но няма какво да се лъжем, то се опитваше да избяга.

Бегайте колела да бегаме!

Имам скромен, но неумолим талант за изгубване на вярната посока и тръгване по пътища, които или не водят до никъде, или водят не където трябва… След доста питане за пътя за Чипровци завихме по един път, който ако не до никъде, водеше до нещо като след края на света.

На самия връх на прохода Петрохан е Ресторант Петрохан, който не е нищо особено като шкембе чорба, но предлага хубаво овче кисело мляко. Интересното за мен беше, че го продават в гърненца като тия, от които Мечо Пух яде мед. Почти не се учудих, когато една седмица по-късно, докато си чистех колата, намерих едно такова гърненце долу под задната седалка. Естествено, киселото мляко беше засъхнало, понамирисваше и изобщо не изглеждаше добре… В главата ми като вихрушка започнаха да нахлуват мисли… Замислих се за хилядите услуги, които им бях правил, без да искам нищо в замяна… За моралната подкрепа… За безплатните хумор и консултации по сексуални въпроси… За запознанствата с момичета… Тези неблагодарни свине… Моите приятели…

Пак се сетих за онова гърненце, което си намерих в колата. Занесох го вкъщи и го дадох на майка ми, за да го използва за нещо, мислех си, че майките си падат по такива неща. След два дни киснене в топла вода в мивката, майка ми ме извика и ми каза, че това дето съм го донесъл за нищо не ставало и че не можело да се изчисти по никакъв начин и че щяла да го изхвърли… Принципно мразя такива боклуци, които задрьстват къщата, но не знам защо малко се натъжих.

В ресторанта, който беше направен на основата на стар вагон, имаше една рядка забележителност от нехранителен характер. Един много стар виенски радиатор, който поне на мен ми изглеждаше като умален модел на космически кораб на някоя древна и много окаяна космическа раса.

“Eбаси туристите!”

Кози на пътя, съвсем обикновена селска картина… Представях си какво възмущение щеше да предизвика това у Сашо, най-закоравелия пушач и фен на цивилизацията, когото познавам. Със сигурност щеше да се провеси през прозореца и да се разкрещи: “А колите ходят ли по полетата, а?”