Малко усещания действат толкова благотворно на самочувствието като онова, което се изстрелва в мозъка ти когато, веднъж влязъл в бара и застанал зад тезгяха, още преди да се е случило каквото и да било друго, барманът те попита: „Обичайното ли, господине?”. Усещането е толкова жизнеутвърждаващо, че отговорът е винаги да, дори в случаите, когато не си имал намерението да пиеш „обичайното”. Именно затова, като начало, в баровете трябва да се сяда винаги на бара.

Няма нищо по-интимно от това да пиеш лакът до лакът с непознат, нито пък толкова малко интимно, защото и двамата пиете мълчаливо, с погледи забити в рафтовете с бутилки, или в касовия апарат, или, в зависимост от постигнатата степен на вдъхновение, в текстурата на дървото на плота. В този случай от бармана се изисква чувство, както и способността да дриблира, в противен случай може да се изпречи между очите на пиещия човек и бутилките (или касовия апарат), в които последният вторачено се взира.

Не би било зле да се направи лабораторен анализ на повърхността на тези бутилки и касови апарати. В тези повърхности сигурно са впити мислите на десетки пиячи, нещо, което не е за подценяване като се замислим какви гениални идеи, поне от гледна точка на пиещия, започват да ти хрумват след втория джин.

На бар трябва да се ходи сам, защото да разговаряш с някого на тези мънички столове е неудобно. Ако се говори трябва да е кратко и с поглед насочен винаги напред, все едно се опитваш да омажеш с гласа си бутилките и касовия апарат с идеите, които споделяш.

Писателят Хемингуей се разполагал в най-левия край на бар Ел Флоридита, в Хавана. Поръчвал си дайкири на име Папа’с спешъл, с повече ром от обикновеното дайкири. Пиел на крак, тъй като вярвал, че така може да се пие повече. На третия Папа’с спешъл започвал да прожектира идеите си срещу бутилките и срещу касовия апарат, който между другото е много стар и красив. И тъй като никой все още не е намерил начин да се вземе посявка и кръвна картина от тези предмети не можем, поне по тази линия, да научим за идеите, който са се трупали в главата на Хемингуей на височината на третия му Папа’с спешъл.

За щастие, барманът от онова време бил специалист по този вид идеи, които хем не се губят, хем не можеш да възстановиш. Изключително интелигентно решил да застава, всеки път щом имал възможност, между гласа на Хемингуей и бутилките или касовия апарат, според случая. Този барман продължава, към днешна дата, да обслужва клиентите на Ел Флоридита и не е никак странно да го чуеш внезапно да рецитира, ред по ред, много тихо, някоя от страниците на Старецът и морето.

Писателят Скот Фитцджералд се напивал от две чашки – един от най-лошите пиячи, които светът помни. Имал някаква алергия към алкохола, която бързо го вадела от битката, а съответно и от бара в състояние на пълно безсъзнание. Въпреки това, по време на престоя си в Париж, излизал да пие с Хемингуей, който още тогава имал Нобелова награда по пиене.

Фитцджералд бил истински фанатик що се отнася до онова лекарство за самочувствието, с което започнахме тези редове. Бил готов да изпие две чаши и да припадне на земята, само и само да получи своето „обичайното ли, господине?” от бармана.

Казват, че Скот престанал да пише и пропаднал в деня, в който влязъл в бара на хотел Риц, в Париж, и барманът имал лошият вкус да го попита: „Какво ще желаете, господине?”.

Изнамерил, превел и редактирал: Карлос Арнер

Скъпи приятелю,
Пълният и (засега) напълно завършен вариант на разказа за пътуването ми до Куба през 2005 година Преоткриването на Куба се намира на адрес:
http://preotkrivaneto.blogspot.com

Важно!
Достъпът до разказа е ограничен.
Причината за това е една единствена: Страх ме е, че публичността на някои от фактите, описани в разказа би могла да навреди на роднините ми в Куба. И не искам историята да попада в ръцете на лоши хора.

Защо? За какво толкова се разказва?
Това е документално четиво със сантиментални отклонения. Разказва се за едно пътуване до Куба през февруари 2005-а година, при което се случиха следните значими неща:
- Посетих отново страната, в която се родих и прекарах своето детство;
- Срещнах отново баща си, след 15 годишна пауза;
- За двадесетте дни на престоя ни обиколих целият остров от край до край;
- При това пътуване срещнах безброй свои роднини;
- Установих, че голяма част от тези роднини се занимават с незаконни дейности, за да оцелеят;
- Разбрах, че това което си пропуснал да преживееш, не може да се навакса.

Искаш да го прочетеш?
Първо опитай да влезеш. Ако сме близки е твърде вероятно вече да съм ти осигурил достъп. Ако пък не сме или поради някаква причина съм пропуснал, пиши ми и ще го оправим.

Роден съм в един мразовит декемврийски ден в град Камагуей, Куба. Трябва да е било към 16 градуса. Според майка ми съм се родил в два часа след обяд, а според баща ми в два през нощта. Той изтъква за доказателство това, че си спомнял как са висели с баба ми пред болницата по нощите с едно одеяло.

За съжаление баща ми не е човек, на когото може да се вярва за такива неща.
Годината е 1973.

Някъде към края на 60те баща ми, Карлос Мануел, заминава да учи химия в Москва. В Куба има недостиг на специалисти и Съветския Съюз пуска яка квота за кубински студенти, за да могат да дойдат, да се изучат и после да се включат в с пълни сили в изграждането на социализма.

Първата година учи руски в Киев, а втората идва разпределението:
Химико-технологичен Институт в Москва, градът майка.

Причините майка ми, валентина, да се озове там са съвсем други…

Просто се е чудела как да избяга от дядо ми. А той като млад искал да бъде учител, но станал партизанин, и след това партията го изпратила във военното училище и станал генерал. Със служебна Волга.

Та вкъщи било малко като в казарма: равнис, мирно… И майка ми измислила да отиде да учи химия в Москва.

Първата регистрирана среща между баща ми и майка ми била в стола на Института. Баща ми видял майка ми и докато минавала покрай него, с табла в ръка, я посочил на един негов приятел: “Виждаш ли я тази, с белега? Аз ще се оженя за нея”.

Кубинците в общежитията били направо нещо като пънкари. Профуквали парите от стипендията още през първата седмица за кино, шоколадчета, тъмни очила, таксита и други глупости. После някакси скалъпвали месеца като ходели по купони и изяждали мезетата или пък си хващали гаджета рускини, които ги хранели с туршия, сельодка и квас.

Но ако има едно нещо, което да е като стълб в душевността на всички кубинци, това е любовта им към къпането. В който и час от денонощието да влезеш в стая с кубинци, все някой от тях ще стои гол до крьста, полумокър, с кърпа през раменете и ще ти заобяснява небрежно, че току що излиза от банята.

Както майка ми невинно се изрази: “Все се правеха на много чисти”.

И така, лека полека, с помощта на няколко случайни срещи, около 1200 шоколадчета сутрин под възглавницата, и други главозамайващи и успешни трикове започнала любовната история между моите родители.

Година по-късно дядо ми научил за тяхната връзка и веднага усетил мрачната заплаха. Задействал всичките си връзки и си уредил службата на военно аташе в Москва. Но нещата вече били взели правилната насока и не след дълго неизбежното се случило: баща ми и майка ми завършили, оженили се и заминали за Куба.

Същата година, под облачното небе на поредният северен фронт, в два часа, се появих на този жесток свят. Но както вече знаете не от нищото, и не с някаква специална мисия, не като резултат от случайна грешка, спукан презерватив, или безпаметна пиянска нощ, а като плод на една чиста и красива любов. Ойе!

Като малки в Куба майка ми всяка вечер след 12 се побъркваше да крещи: “Богдане, Дани…” Кубинчетата, разбира се, посмъртно не можеха да произнесат буквите “г” и “д” една след друга… И ме наричаха “Болдане” барабар със звателния падеж и всичко… За разлика от тук, където всички ме наричат Карлос.