Малко усещания действат толкова благотворно на самочувствието като онова, което се изстрелва в мозъка ти когато, веднъж влязъл в бара и застанал зад тезгяха, още преди да се е случило каквото и да било друго, барманът те попита: „Обичайното ли, господине?”. Усещането е толкова жизнеутвърждаващо, че отговорът е винаги да, дори в случаите, когато не си имал намерението да пиеш „обичайното”. Именно затова, като начало, в баровете трябва да се сяда винаги на бара.

Няма нищо по-интимно от това да пиеш лакът до лакът с непознат, нито пък толкова малко интимно, защото и двамата пиете мълчаливо, с погледи забити в рафтовете с бутилки, или в касовия апарат, или, в зависимост от постигнатата степен на вдъхновение, в текстурата на дървото на плота. В този случай от бармана се изисква чувство, както и способността да дриблира, в противен случай може да се изпречи между очите на пиещия човек и бутилките (или касовия апарат), в които последният вторачено се взира.

Не би било зле да се направи лабораторен анализ на повърхността на тези бутилки и касови апарати. В тези повърхности сигурно са впити мислите на десетки пиячи, нещо, което не е за подценяване като се замислим какви гениални идеи, поне от гледна точка на пиещия, започват да ти хрумват след втория джин.

На бар трябва да се ходи сам, защото да разговаряш с някого на тези мънички столове е неудобно. Ако се говори трябва да е кратко и с поглед насочен винаги напред, все едно се опитваш да омажеш с гласа си бутилките и касовия апарат с идеите, които споделяш.

Писателят Хемингуей се разполагал в най-левия край на бар Ел Флоридита, в Хавана. Поръчвал си дайкири на име Папа’с спешъл, с повече ром от обикновеното дайкири. Пиел на крак, тъй като вярвал, че така може да се пие повече. На третия Папа’с спешъл започвал да прожектира идеите си срещу бутилките и срещу касовия апарат, който между другото е много стар и красив. И тъй като никой все още не е намерил начин да се вземе посявка и кръвна картина от тези предмети не можем, поне по тази линия, да научим за идеите, който са се трупали в главата на Хемингуей на височината на третия му Папа’с спешъл.

За щастие, барманът от онова време бил специалист по този вид идеи, които хем не се губят, хем не можеш да възстановиш. Изключително интелигентно решил да застава, всеки път щом имал възможност, между гласа на Хемингуей и бутилките или касовия апарат, според случая. Този барман продължава, към днешна дата, да обслужва клиентите на Ел Флоридита и не е никак странно да го чуеш внезапно да рецитира, ред по ред, много тихо, някоя от страниците на Старецът и морето.

Писателят Скот Фитцджералд се напивал от две чашки – един от най-лошите пиячи, които светът помни. Имал някаква алергия към алкохола, която бързо го вадела от битката, а съответно и от бара в състояние на пълно безсъзнание. Въпреки това, по време на престоя си в Париж, излизал да пие с Хемингуей, който още тогава имал Нобелова награда по пиене.

Фитцджералд бил истински фанатик що се отнася до онова лекарство за самочувствието, с което започнахме тези редове. Бил готов да изпие две чаши и да припадне на земята, само и само да получи своето „обичайното ли, господине?” от бармана.

Казват, че Скот престанал да пише и пропаднал в деня, в който влязъл в бара на хотел Риц, в Париж, и барманът имал лошият вкус да го попита: „Какво ще желаете, господине?”.

Изнамерил, превел и редактирал: Карлос Арнер

Това е бележката, която намерихме на вратата на трафопоста, обитаван от кварталния обущар. Сигурно и аз така съм си казал последният път, когато пуснах нещо ново в detskazakuska.com преди 4-5 години. Мина доста време.

Но да се върна на историята. С ясното съзнание, че петте минути на обущаря могат да се проточат до безкрайност, решихме да рискуваме и да го почакаме известно време. Не след дълго, за наша радост, човекът наистина се появи. Носеше две шишета водка.

- Е, защо идвате толко рано?? Аз сутрин ходя за материали!!! – скара ни се той.

Когато бях по-млад, често си мислех, че нещата съществуват само докато аз се занимавам с тях. Например, в деня на уволнението си от казармата, точно след като излязох през портала, се обърнах и погледнах назад. Бях сигурен, че виждам поделението за последно, че това ще бъде краят за него. Без мен със сигурност то щеше да се срути, да се запали и да се взриви в космоса. Месеци след това се върнах да проверя и с учудване установих, че си беше там и че хората след мен учудващо добре се справят с поддържането на безумието вътре.

Малко след като Асен и Ира освободиха апартамента на Денкоглу, в който се помещаваше Хостел Мостел, Мишо минал оттам и снимал това, което останало от сградата. Ето, след Асен всичко се срутва, а защо след мен не!?

Веднъж получих следния мейл: “Карлос, это ты? Казанцев Саша, 1966-72 Менделеевский Институт”.

Облещих очи, защото това е институтът, където са учили родителите ми. Веднага се обадих на майка ми, за да разбера, че действително Саша и баща ми са били съквартиранти и много добри приятели в Москва през студентските години. Една вечер, обхванат от носталгия, както си пиел водката сам пред компютъра, Саша решил да потърси стария си приятел и написал “Carlos Arner” в yandex.ru, където по някакъв неведом начин се появил настоящият сайт.

Разменихме няколко мейла. Разказах му за нас. Браво. Колко хубаво, че го направих, си мислех известно време.

Едно извънредно издание на Детска Закуска, с участието на Петя Кирилова, която във времето си ме измъкна от бездънната яма на депресията и ме хвърли в неочаквано приключение, което по странен начин промени животът ми, като го направи поносим, ако не и по-хубав.

Такова беше времето, такъв беше животът и такава любовта – минаваше през сто филтъра, за да стигне до другия край на земята, под формата на SMS-и, чатове и email-и.

Днес често страдам от инерцията на ежедневието, рядко се сещам за онова, което съм си обещавал преди.

И все пак нещо остава – все още сме приятели, все още се смеем заедно и имаме общи планове. Твърде хубаво за такава дребна сърдечна инвестиция.

Понякога се случва отделният индивид да разгледа Детска Закуска по такъв начин, че да ми разкрие подробности, които се оказват нови за самия мен и попълват някои празни полета в историите.

Даниел, благодарение на бистрата си памет, ми припомни един купон в началото на август 97, на който сме се засекли. Аз не си спомням, но той каза, че съм носел саморъчно направена тениска, на която пишело detskazakuska, с латински букви. Тогава той се почудил “Бре, ква закуска?”. Стоял на втория етаж на леглото в стаята и се опитвал да спи, да пие вино и да слуша Enya, докато Явор, по-познат като “Отврата”, упорито дрънкал на някаква китара и се опитвал да докара някакъв Neubauten. Години по-късно, от вездесъщите Съединени Щати, Даниел намери този весел детски сайт и ми писа, което е чудесно.

Една от доста често споменаваните теми в разговорите ни с Даниел e за хубавия алкохол. А съгласете се, че няма нищо по-свързано с хубавия алкохол от хубавата кръчма. Това е една такава кръчма, някъде в Сан Франциско, този така далечен… Слънчев и… загадъчен… град…

Когато я попитах, Мадлен каза, че за нея щяло да бъде чест да публикувам рисунката й в Детска Закуска.

За мен пък това е странен вид дейност и удоволствие, особено когато става въпрос за непринудени тефтерни драсканици, нарисувани в междучасието…

Мадлен пък е на 16 години… Какво повече да казвам… Освен че е призната за млад талант и наша млада надежда… Само още не е ясно точно в коя област…

Действието се развива в Полски Тръмбеш.

Това е магазинът на Пеньо. Доскоро вярвахме, че това отпред е самият Пеньо, но не е. (Уточнение на Бойчев/Михайлов – това не е Пеньо!)

И така Деян, който засне снимката и я пренесе над кротките води на река Янтра, се превръща от заслужаващ в незаслужаващ доверие свидетел. Според него по щандовете на магазина редом с баки с латекс, разтворители и железарски артикули се продавали и платки, дъна и други компютърни компоненти. Оставям на всеки от вас сам да прецени дали е истина.

Похвалих Пикс, че прави страхотни снимки и тя ми прати съвсем в духа на сайта едни детски снимки, направени на плажа в село Рударци. Беше кръстила снимките: dete1, dete2, dete3 и т.н. Веднага си представих как лелката в детската градина им подвиква: “Дете 1, дете 1, слез оттам, веднага… Слез веднага!!!”