Това е бележката, която намерихме на вратата на трафопоста, обитаван от кварталния обущар. Сигурно и аз така съм си казал последният път, когато пуснах нещо ново в detskazakuska.com преди 4-5 години. Мина доста време.

Но да се върна на историята. С ясното съзнание, че петте минути на обущаря могат да се проточат до безкрайност, решихме да рискуваме и да го почакаме известно време. Не след дълго, за наша радост, човекът наистина се появи. Носеше две шишета водка.

- Е, защо идвате толко рано?? Аз сутрин ходя за материали!!! – скара ни се той.

Когато бях по-млад, често си мислех, че нещата съществуват само докато аз се занимавам с тях. Например, в деня на уволнението си от казармата, точно след като излязох през портала, се обърнах и погледнах назад. Бях сигурен, че виждам поделението за последно, че това ще бъде краят за него. Без мен със сигурност то щеше да се срути, да се запали и да се взриви в космоса. Месеци след това се върнах да проверя и с учудване установих, че си беше там и че хората след мен учудващо добре се справят с поддържането на безумието вътре.

Малко след като Асен и Ира освободиха апартамента на Денкоглу, в който се помещаваше Хостел Мостел, Мишо минал оттам и снимал това, което останало от сградата. Ето, след Асен всичко се срутва, а защо след мен не!?

Веднъж получих следния мейл: “Карлос, это ты? Казанцев Саша, 1966-72 Менделеевский Институт”.

Облещих очи, защото това е институтът, където са учили родителите ми. Веднага се обадих на майка ми, за да разбера, че действително Саша и баща ми са били съквартиранти и много добри приятели в Москва през студентските години. Една вечер, обхванат от носталгия, както си пиел водката сам пред компютъра, Саша решил да потърси стария си приятел и написал “Carlos Arner” в yandex.ru, където по някакъв неведом начин се появил настоящият сайт.

Разменихме няколко мейла. Разказах му за нас. Браво. Колко хубаво, че го направих, си мислех известно време.

Едно извънредно издание на Детска Закуска, с участието на Петя Кирилова, която във времето си ме измъкна от бездънната яма на депресията и ме хвърли в неочаквано приключение, което по странен начин промени животът ми, като го направи поносим, ако не и по-хубав.

Такова беше времето, такъв беше животът и такава любовта – минаваше през сто филтъра, за да стигне до другия край на земята, под формата на SMS-и, чатове и email-и.

Днес често страдам от инерцията на ежедневието, рядко се сещам за онова, което съм си обещавал преди.

И все пак нещо остава – все още сме приятели, все още се смеем заедно и имаме общи планове. Твърде хубаво за такава дребна сърдечна инвестиция.

Понякога се случва отделният индивид да разгледа Детска Закуска по такъв начин, че да ми разкрие подробности, които се оказват нови за самия мен и попълват някои празни полета в историите.

Даниел, благодарение на бистрата си памет, ми припомни един купон в началото на август 97, на който сме се засекли. Аз не си спомням, но той каза, че съм носел саморъчно направена тениска, на която пишело detskazakuska, с латински букви. Тогава той се почудил “Бре, ква закуска?”. Стоял на втория етаж на леглото в стаята и се опитвал да спи, да пие вино и да слуша Enya, докато Явор, по-познат като “Отврата”, упорито дрънкал на някаква китара и се опитвал да докара някакъв Neubauten. Години по-късно, от вездесъщите Съединени Щати, Даниел намери този весел детски сайт и ми писа, което е чудесно.

Една от доста често споменаваните теми в разговорите ни с Даниел e за хубавия алкохол. А съгласете се, че няма нищо по-свързано с хубавия алкохол от хубавата кръчма. Това е една такава кръчма, някъде в Сан Франциско, този така далечен… Слънчев и… загадъчен… град…

Когато я попитах, Мадлен каза, че за нея щяло да бъде чест да публикувам рисунката й в Детска Закуска.

За мен пък това е странен вид дейност и удоволствие, особено когато става въпрос за непринудени тефтерни драсканици, нарисувани в междучасието…

Мадлен пък е на 16 години… Какво повече да казвам… Освен че е призната за млад талант и наша млада надежда… Само още не е ясно точно в коя област…

Действието се развива в Полски Тръмбеш.

Това е магазинът на Пеньо. Доскоро вярвахме, че това отпред е самият Пеньо, но не е. (Уточнение на Бойчев/Михайлов – това не е Пеньо!)

И така Деян, който засне снимката и я пренесе над кротките води на река Янтра, се превръща от заслужаващ в незаслужаващ доверие свидетел. Според него по щандовете на магазина редом с баки с латекс, разтворители и железарски артикули се продавали и платки, дъна и други компютърни компоненти. Оставям на всеки от вас сам да прецени дали е истина.

Похвалих Пикс, че прави страхотни снимки и тя ми прати съвсем в духа на сайта едни детски снимки, направени на плажа в село Рударци. Беше кръстила снимките: dete1, dete2, dete3 и т.н. Веднага си представих как лелката в детската градина им подвиква: “Дете 1, дете 1, слез оттам, веднага… Слез веднага!!!”

Тази снимка ми я пратиха Емилия и Атанас, които живеят в Австралия, но не съм съвсем сигурен тоя котьо дали е австралийски или пловдивски.

Брейкинг нюз: Емилия ми писа. Оказа се, че това е котката на някакъв колеж по изкуствата в Сидни. Забравих как се казваше, но интересното е, че била едноока като пират… Но иначе мила…