Малко усещания действат толкова благотворно на самочувствието като онова, което се изстрелва в мозъка ти когато, веднъж влязъл в бара и застанал зад тезгяха, още преди да се е случило каквото и да било друго, барманът те попита: „Обичайното ли, господине?”. Усещането е толкова жизнеутвърждаващо, че отговорът е винаги да, дори в случаите, когато не си имал намерението да пиеш „обичайното”. Именно затова, като начало, в баровете трябва да се сяда винаги на бара.

Няма нищо по-интимно от това да пиеш лакът до лакът с непознат, нито пък толкова малко интимно, защото и двамата пиете мълчаливо, с погледи забити в рафтовете с бутилки, или в касовия апарат, или, в зависимост от постигнатата степен на вдъхновение, в текстурата на дървото на плота. В този случай от бармана се изисква чувство, както и способността да дриблира, в противен случай може да се изпречи между очите на пиещия човек и бутилките (или касовия апарат), в които последният вторачено се взира.

Не би било зле да се направи лабораторен анализ на повърхността на тези бутилки и касови апарати. В тези повърхности сигурно са впити мислите на десетки пиячи, нещо, което не е за подценяване като се замислим какви гениални идеи, поне от гледна точка на пиещия, започват да ти хрумват след втория джин.

На бар трябва да се ходи сам, защото да разговаряш с някого на тези мънички столове е неудобно. Ако се говори трябва да е кратко и с поглед насочен винаги напред, все едно се опитваш да омажеш с гласа си бутилките и касовия апарат с идеите, които споделяш.

Писателят Хемингуей се разполагал в най-левия край на бар Ел Флоридита, в Хавана. Поръчвал си дайкири на име Папа’с спешъл, с повече ром от обикновеното дайкири. Пиел на крак, тъй като вярвал, че така може да се пие повече. На третия Папа’с спешъл започвал да прожектира идеите си срещу бутилките и срещу касовия апарат, който между другото е много стар и красив. И тъй като никой все още не е намерил начин да се вземе посявка и кръвна картина от тези предмети не можем, поне по тази линия, да научим за идеите, който са се трупали в главата на Хемингуей на височината на третия му Папа’с спешъл.

За щастие, барманът от онова време бил специалист по този вид идеи, които хем не се губят, хем не можеш да възстановиш. Изключително интелигентно решил да застава, всеки път щом имал възможност, между гласа на Хемингуей и бутилките или касовия апарат, според случая. Този барман продължава, към днешна дата, да обслужва клиентите на Ел Флоридита и не е никак странно да го чуеш внезапно да рецитира, ред по ред, много тихо, някоя от страниците на Старецът и морето.

Писателят Скот Фитцджералд се напивал от две чашки – един от най-лошите пиячи, които светът помни. Имал някаква алергия към алкохола, която бързо го вадела от битката, а съответно и от бара в състояние на пълно безсъзнание. Въпреки това, по време на престоя си в Париж, излизал да пие с Хемингуей, който още тогава имал Нобелова награда по пиене.

Фитцджералд бил истински фанатик що се отнася до онова лекарство за самочувствието, с което започнахме тези редове. Бил готов да изпие две чаши и да припадне на земята, само и само да получи своето „обичайното ли, господине?” от бармана.

Казват, че Скот престанал да пише и пропаднал в деня, в който влязъл в бара на хотел Риц, в Париж, и барманът имал лошият вкус да го попита: „Какво ще желаете, господине?”.

Изнамерил, превел и редактирал: Карлос Арнер

Веднъж получих следния мейл: “Карлос, это ты? Казанцев Саша, 1966-72 Менделеевский Институт”.

Облещих очи, защото това е институтът, където са учили родителите ми. Веднага се обадих на майка ми, за да разбера, че действително Саша и баща ми са били съквартиранти и много добри приятели в Москва през студентските години. Една вечер, обхванат от носталгия, както си пиел водката сам пред компютъра, Саша решил да потърси стария си приятел и написал “Carlos Arner” в yandex.ru, където по някакъв неведом начин се появил настоящият сайт.

Разменихме няколко мейла. Разказах му за нас. Браво. Колко хубаво, че го направих, си мислех известно време.

Един ден разбрах, че щяло да има някакво Депеш парти в Алкохол. Веднага се обадих на Росен:

К: Роска, има ли смисъл да не ходим на ДМ парти, в сряда?
Р: Човече! Няма смисъл! Не е интересно!
К: Точно така! Не знаем какво ни очаква, но не можем да си позволим да го изпуснем!

И отидохме. А вътре някакви мацки ни снимаха и ни дадоха по една визитка, на която пишеше: “Утре ще видите своята снимка в интернет”. Погледнахме се с Росен и заскандирахме: “Интернет! Интернет! Интернет!”

На следващия ден отидохме на въпросния сайт partystars.bg, за да видим снимката. “Това е истинска депешова класическа снимка”, коментира Росен. След това заскандирахме: “Парти старс! Парти старс! Парти старс!!!”

Една от доста често споменаваните теми в разговорите ни с Даниел e за хубавия алкохол. А съгласете се, че няма нищо по-свързано с хубавия алкохол от хубавата кръчма. Това е една такава кръчма, някъде в Сан Франциско, този така далечен… Слънчев и… загадъчен… град…

Има жени, които не обичат да се снимат, налага се да ги дебна или да ги преследвам с фотоапарата, само и само да ги вкарам в detskazakuska. Други пък нямат нищо против, не се крият, нито те преследват с кучета за да ти вземат лентата. Има, обаче, и трета категория: такива, които изискват от теб да ги снимаш, сгащват те в ъгъла и застават пред камерата, ужасно фотогенични. Те са ми любими и Кремена е една от тях.

Какво като после Сашо ми каза, че ме е помислила за гей.

Като използвах богатата си музикална култура, реших да покажа на Теодор как точно се свири Smoke on the water на чанове…

Около месец по-късно от словосъчетанието тунквана вафла ми дойде идеята за нов музикален стил: тунк.

Споделих това с Теодор и той на секундата измисли първото тунк парче: “Вечери с водка и винооо, вечери с водка и виноооо, лалалаааааа – лаааааа!!!!”

Малко се ядосах, защото си е направо абсурдно да сме нещо като Маркс и Енгелс на тунк музиката, а същевременно толкова много да ми липсват такива вечери…

Хареса ми израза, който употреби Теодор в един мейл – вечери с водка и вино.

Толкова много ми хареса, че в духа на detskazakuska веднага се опитвам да му измисля определение: непланирани вечери, в които не се притесняваш за това къде и как ще усъмнеш, кой ще кара колата след като се напиеш… Не се притесняваш, че имаш среща утре в девет, или че някой има ужасна нужда от теб и те чака точно в този момент… Вечери, в които спокойно може да се случи да завлечеш някой в ъгъла и да му отделиш два безценни часа за да му разкажеш тъжната история на живота си… Вечери, в които можеш да заспиш в един и да се събудиш в три и да продължиш да общуваш и да се размазваш от удоволствие, да се търкаляш по пода и да искаш още вино и водка.

Дани понякога ме взима с нейното Peugeot 405, закарва ме някъде, където има много алкохол и после ме връща на задната седалка… Но излизането винаги е трудно.

Веднъж както си проверявах пощата и гледам вътре един email… Той започваше със: “Здравей Карлос…” и завършваше с: “…или каквото там пият лошите момчета след работа”. Така се запознах с Богдана Златева.