Снощи се видяхме с Камен на по бира в парка и както е редно си спомнихме за Велизар. Разказах му как съм му пуснал поздравление за рождения ден във фейсбука.

- Стига бе, брат му не му ли е махнал профила? – учуди се Камен.
- Да ти кажа, по някакъв начин ми харесва да си стои там и да ми напомня от време на време.
- Е да, той продължава да живее там по някакъв начин.
- Така е. Да ти кажа – не ми е толкова тъжно, колкото ме е яд. Яд ме е, че го няма.
- Много ми липсва – каза Камен.
- И на мен ми липсва. Баси пича беше! И слушаше Лейди Гага още, когато никой не беше чувал за нея!
- Вярно! На мен ей така ми показваше един клип и ми повтаряше: Ский ский кви задници, копеле!

Имам висящи задължения към близки хора от трети вид, които понякога недостойно пренебрегвам, и то поради простия факт, че са толкова близо до мен, че едва ли не се счита, че вниманието се подразбира от само себе си. А може би и злият егоизъм ме хапе люто, демек – какви късметлии сте, че можете да ме познавате такъв, какъвто съм действително, а не такъв, какъвто се показвам пред повечето хора, какво повече мога да ви дам, да съм тук всяка вечер, да правим всички онези дребни неща, които някъде се считат за най-обикновено човешко щастие. Нечестното в случая е колко подло думите обичам те започват с мъка да носят смисъла си, уморяват се, изпадат в депресия и стават сенки на самите себе си.

Щастието не винаги идва заслужено, но винаги е добре дошло, благодаря.

Веднъж получих следния мейл: “Карлос, это ты? Казанцев Саша, 1966-72 Менделеевский Институт”.

Облещих очи, защото това е институтът, където са учили родителите ми. Веднага се обадих на майка ми, за да разбера, че действително Саша и баща ми са били съквартиранти и много добри приятели в Москва през студентските години. Една вечер, обхванат от носталгия, както си пиел водката сам пред компютъра, Саша решил да потърси стария си приятел и написал “Carlos Arner” в yandex.ru, където по някакъв неведом начин се появил настоящият сайт.

Разменихме няколко мейла. Разказах му за нас. Браво. Колко хубаво, че го направих, си мислех известно време.

Едно извънредно издание на Детска Закуска, с участието на Петя Кирилова, която във времето си ме измъкна от бездънната яма на депресията и ме хвърли в неочаквано приключение, което по странен начин промени животът ми, като го направи поносим, ако не и по-хубав.

Такова беше времето, такъв беше животът и такава любовта – минаваше през сто филтъра, за да стигне до другия край на земята, под формата на SMS-и, чатове и email-и.

Днес често страдам от инерцията на ежедневието, рядко се сещам за онова, което съм си обещавал преди.

И все пак нещо остава – все още сме приятели, все още се смеем заедно и имаме общи планове. Твърде хубаво за такава дребна сърдечна инвестиция.

Един ден разбрах, че щяло да има някакво Депеш парти в Алкохол. Веднага се обадих на Росен:

К: Роска, има ли смисъл да не ходим на ДМ парти, в сряда?
Р: Човече! Няма смисъл! Не е интересно!
К: Точно така! Не знаем какво ни очаква, но не можем да си позволим да го изпуснем!

И отидохме. А вътре някакви мацки ни снимаха и ни дадоха по една визитка, на която пишеше: “Утре ще видите своята снимка в интернет”. Погледнахме се с Росен и заскандирахме: “Интернет! Интернет! Интернет!”

На следващия ден отидохме на въпросния сайт partystars.bg, за да видим снимката. “Това е истинска депешова класическа снимка”, коментира Росен. След това заскандирахме: “Парти старс! Парти старс! Парти старс!!!”

Асен и Ира още не бяха открили официално Хостел Мостел, когато се обади първият клиент, един 70 годишен супер високо технологичен японец с два фотоапарата (цифров и аналогов) и часовник с GPS. Името му беше Toshikazu Ohno. Предния ден се събрахме да го полеем и аз помолих Асен да застане с табелата и да се усмихне.

Докато били съученици в испанската, Асен и Светльо често минавали покрай някакъв фургон, на който с боя било написано: “Tuxedomoon”.

Чудели се те какво е това, звучало им някакси безумно и едновременно с това привличащо.

По-късно разбрали какво е и спомена за фургона им станал мил.

Тази снимка ми я изпрати Антонио Бандерас. Да, Антонио Бандерас.
Той е фен на Детска Закуска.

Що за глупост… Дали някой чете тези текстове изобщо? Ок, снимката на табелата на мотела ми я изпрати Емил, а не Антонио… Емил, който ме намери през обява за детски колички на старо. Истински фен!

Знаете ли го това парче на Morphine: taxi taxi hotel hotel… Някой слушал ли я е? А някой бил ли е в Holly Beach Motel?

Понякога се случва отделният индивид да разгледа Детска Закуска по такъв начин, че да ми разкрие подробности, които се оказват нови за самия мен и попълват някои празни полета в историите.

Даниел, благодарение на бистрата си памет, ми припомни един купон в началото на август 97, на който сме се засекли. Аз не си спомням, но той каза, че съм носел саморъчно направена тениска, на която пишело detskazakuska, с латински букви. Тогава той се почудил “Бре, ква закуска?”. Стоял на втория етаж на леглото в стаята и се опитвал да спи, да пие вино и да слуша Enya, докато Явор, по-познат като “Отврата”, упорито дрънкал на някаква китара и се опитвал да докара някакъв Neubauten. Години по-късно, от вездесъщите Съединени Щати, Даниел намери този весел детски сайт и ми писа, което е чудесно.

Когато я попитах, Мадлен каза, че за нея щяло да бъде чест да публикувам рисунката й в Детска Закуска.

За мен пък това е странен вид дейност и удоволствие, особено когато става въпрос за непринудени тефтерни драсканици, нарисувани в междучасието…

Мадлен пък е на 16 години… Какво повече да казвам… Освен че е призната за млад талант и наша млада надежда… Само още не е ясно точно в коя област…