Имам висящи задължения към близки хора от трети вид, които понякога недостойно пренебрегвам, и то поради простия факт, че са толкова близо до мен, че едва ли не се счита, че вниманието се подразбира от само себе си. А може би и злият егоизъм ме хапе люто, демек – какви късметлии сте, че можете да ме познавате такъв, какъвто съм действително, а не такъв, какъвто се показвам пред повечето хора, какво повече мога да ви дам, да съм тук всяка вечер, да правим всички онези дребни неща, които някъде се считат за най-обикновено човешко щастие. Нечестното в случая е колко подло думите обичам те започват с мъка да носят смисъла си, уморяват се, изпадат в депресия и стават сенки на самите себе си.
Щастието не винаги идва заслужено, но винаги е добре дошло, благодаря.
