Ден 1, през деня: Летище Гетуик, Лондон. Аз съм с махмурлук от предния ден, но Асен е в чудесно настроение. Предната нощ Мария празнуваше зачеването си и се случи да остана до 3-4 часа сутринта. Вие ми се свят и ми се гади. До Асен Радо и Нини се смеят на моето нещастие (на какво друго?!).
Ден 1, вечерта: Вече сме в Дъблин. Набутахме се в най-тъпкания пъб, който успяхме да намерим. Атмосферата е супер, около нас хора крещят и пеят на воля. Няма агресия и никакъв, ама никакъв шанс да пуснат чалга.
Само в този ъгъл имаше място. Беше нещо като вътрешно дворче на пъба, където можеше да се пуши, тъй като се падаше на открито. Затова, след като се поснимахме малко…
… и особено след като разбрахме, че Радо има цигари (!) всички лапнахме по един фас и запафкахме щастливо. Никой друг освен Радо не се беше сетил да си вземе цигари.
Тук някой се опитваше да ни снима и затова ние искахме да го бием.
Докато изпушвахме щастливо цигарите на Радо смело му обещахме, че ще му купим една кутия на другия ден – обещание, което не бе спазено, защото се оказа, че цигарите са по 15 кинта. Ей тия иралндци се правят на много бойни и отворени, но ако тук в България направят цигарите 15 лева сигурно ще има революция.
Знам, жалки сме, но бях спал 2-3 часа предната вечер.
След бара излязохме да се поразходим по улиците. Навсякъде беше пълно с хора, които кръстосваха квартала в търсене на малко забавления. Това е вторият ми, малко по-успешен опит да снимам униформата на дъблинките за събота вечер. Тук е мястото да кажа, че навън беше кучи студ, а те си ходеха, все едно е Варна и е лято.
Това е Абракебабра, верига за дюнери в Дъблин. Виждате ли вляво апарата, закачен на стената? Това е джубокс. Едната вечер се излъгахме да хапнем там и срещу 50 цента си направих кефа да чуя песента на Cure ‘A Forest’, там, в тая миризлива кебапчийница, в сърцето на Дъблин.
Тоя пич малко го бяха изхвърлили от един бар. Просто си седеше на земята и се обясняваше на охраната. По това време бяхме склонни да виждаме нещата по-скоро в положителната им светлина. “Въпрос на избор”, коментирах на Асен.
Ден 2, през деня: Това е дъблинката Фрида. Тя ни водеше walking tour-а, на който се записахме на другия ден с цел да видим как го правят. Някъде по средата на тура имаше lunch break и Фрида прие поканата ни да седнем в едно заведение. Супер-свежа беше тая Фрида. Истинска дъблинка с истинска червена коса.
След walking tour-а тръгнахме да се разхождаме из града. Вечерта HostelWorld.com организираше Welcome drink и трябваше да убием остатъка от времето в безцелно мотаене и разглеждане.
Тук някакви шоумени гълтаха огньове на кокили. Единият от тях крещеше, че ще даде 5 евро на всеки, който направи нещо си. Не, че нямах нужда от 5 евро, но реших да не се излагам с лошия си английски.
Тук пък едни пичове свиреха страхотно някаква ирландска музика. Изобщо на доста места имаше най-различни артисти, които бяха избрали улицата за своя сцена.
Ден 2, вечерта: Колкото и да се мотахме по улиците, накрая отново се наложи да влезем в един бар, докато дойде време за Welcome drink-a, от който нямам никакви снимки, но където се запознах с много мили хора, някои от които ми тикаха билетчета за безплатни напитки в ръцете с думите: “Don’t worry, I work for this company!”.
Ден 3, привечер: През деня бяхме на семинар, а вечерта бяхме канени на церемонията по връчването на Hoscar-ите, наградите на HostelWorld за най-добри хостели.
Тази снимка е специално за Светльо. Баце, глей кво става:
I had a woman ship
I took her overseas…
Ден 3, вечерта: На цереонията на Хоскарите сме. В началото някакви тупаха по някакви тупани, но скоро обявиха един от гвоздеите в програмата: световният рекорд за най-много хора, спали едновременно в едно легло. Имало и представител на Гинес, за да зачете рекорда. Мисля, че е очевидно, че никой от ентусиастите не спи. Освен това вишката беше някакво местно производство, имаха си даже щанд на конференцията, изобщо – връзкарска работа.
Взехме награда за най-добър хостел в България – Хостел Мостел Велико Търново. Тая мацка нещо се излъга да ни каже “конграчулейшънс” и веднага я накарахме да целуне Радо.
Пак имаше фрий дринкс.
Тук си мечтая за вкъщи, но осъзнавам, че съм обкръжен от непознати, на хиляди километри от дома и че се налага да го преодолея някакси.
Тук не разбирам за какво са нужни тези снимки!
Йеееееее!
Уааааааа!!!
Буаааааа!
Ден 4, вечерта: В този ден сутринта пак имаше конференция, а вечерта, пак с чисто научна цел се записахме на Pub Crawl. Това е първата спирка, един безлюден бар с мрачни и намусени сервитьорки, които отказваха да ни сервират нищо друго освен ледено студен Heineken, по 330 мл.
Имахме 45 минути да изпием колкото можем. Въпреки, че уж бяхме нещо като шпиони, решихме да се постараем. С мъка успях да изпия 5 бирички.
Това е третият бар. От втория нямам снимки, защото си говорих с едни аржентинци и с едни 16-годишни каталунчета. Колко е хубаво да можеш да говориш с някого на някакъв по-нормален език.
От четвъртия бар пак нямам снимки, но интересното дойде в ей тая дискотека, където гидовете ни ни изоставиха на произвола на съдбата. Още с влизането тези две дъблинки на снимката ми се нахвърлиха с викове: “Ние се лесбийки” и ми съблякоха тениската, която ми е подарък от Асен и на която пишеше с огромни букви “Nobody knows I’m lesbian”. В замяна ми връчиха някакво блестящо диско-елече, с което си въобразих, че сигурно изглеждам страхотно. Затанцувах ентусиазирано и всичко беше чудесно, докато не дойде охраната и не развали купона.
Ден 5 или 6, нямам представа по кое време: Накрая всичко завърши горе долу по същия начин, по който започна. С пияна глава пристигнах, с пияна си заминах.
