Онзи ден, както си тичах като опитно зайче по пътеката се загледах в екранчето, където някой преди мен беше пуснал Eurosport. Не беше нещо кой знае колко интересно, състезание по лека атлетика в Цюрих. Дисциплината: 100 метра с препятствия за жени. Камерата показваше състезателките една по една и докато тичах от скука взех да ги класирам по хубост и да се чудя за коя да викам. Беше точно преди старта и всичките бяха толкова сериозни и съсредоточени, че не можах да си избера никоя. Когато състезанието свърши победителка се оказа една доста яка австралийка с лунички. Минута преди това с положителност щеше да отиде на последното място в класацията ми, с тесните си британски устни, бледолика и мускулеста, но ето че сега се разкриваше в нова светлина, освободена от напрежението, усмихната като ученичка. Стана ми симпатична. Както тичах вдигнах победоносно ръце и мислено се зарекох, че от сега нататък винаги ще викам за нея.
