Снощи се видяхме с Камен на по бира в парка и както е редно си спомнихме за Велизар. Разказах му как съм му пуснал поздравление за рождения ден във фейсбука.

- Стига бе, брат му не му ли е махнал профила? – учуди се Камен.
- Да ти кажа, по някакъв начин ми харесва да си стои там и да ми напомня от време на време.
- Е да, той продължава да живее там по някакъв начин.
- Така е. Да ти кажа – не ми е толкова тъжно, колкото ме е яд. Яд ме е, че го няма.
- Много ми липсва – каза Камен.
- И на мен ми липсва. Баси пича беше! И слушаше Лейди Гага още, когато никой не беше чувал за нея!
- Вярно! На мен ей така ми показваше един клип и ми повтаряше: Ский ский кви задници, копеле!

- Марко, къде живеят костенурките?
- В Ню Йооорк!
- А къде е, мамо, Ню Йорк?
- Как къде? В Кооосмоса!
- А ти бил ли си там?
- Даааа. Утре съм бил!

Ден 1, през деня: Летище Гетуик, Лондон. Аз съм с махмурлук от предния ден, но Асен е в чудесно настроение. Предната нощ Мария празнуваше зачеването си и се случи да остана до 3-4 часа сутринта. Вие ми се свят и ми се гади. До Асен Радо и Нини се смеят на моето нещастие (на какво друго?!).

Ден 1, вечерта: Вече сме в Дъблин. Набутахме се в най-тъпкания пъб, който успяхме да намерим. Атмосферата е супер, около нас хора крещят и пеят на воля. Няма агресия и никакъв, ама никакъв шанс да пуснат чалга.

Само в този ъгъл имаше място. Беше нещо като вътрешно дворче на пъба, където можеше да се пуши, тъй като се падаше на открито. Затова, след като се поснимахме малко…

… и особено след като разбрахме, че Радо има цигари (!) всички лапнахме по един фас и запафкахме щастливо. Никой друг освен Радо не се беше сетил да си вземе цигари.

Тук някой се опитваше да ни снима и затова ние искахме да го бием.

Докато изпушвахме щастливо цигарите на Радо смело му обещахме, че ще му купим една кутия на другия ден – обещание, което не бе спазено, защото се оказа, че цигарите са по 15 кинта. Ей тия иралндци се правят на много бойни и отворени, но ако тук в България направят цигарите 15 лева сигурно ще има революция.

Знам, жалки сме, но бях спал 2-3 часа предната вечер.

След бара излязохме да се поразходим по улиците. Навсякъде беше пълно с хора, които кръстосваха квартала в търсене на малко забавления. Това е вторият ми, малко по-успешен опит да снимам униформата на дъблинките за събота вечер. Тук е мястото да кажа, че навън беше кучи студ, а те си ходеха, все едно е Варна и е лято.

Това е Абракебабра, верига за дюнери в Дъблин. Виждате ли вляво апарата, закачен на стената? Това е джубокс. Едната вечер се излъгахме да хапнем там и срещу 50 цента си направих кефа да чуя песента на Cure ‘A Forest’, там, в тая миризлива кебапчийница, в сърцето на Дъблин.

Тоя пич малко го бяха изхвърлили от един бар. Просто си седеше на земята и се обясняваше на охраната. По това време бяхме склонни да виждаме нещата по-скоро в положителната им светлина. “Въпрос на избор”, коментирах на Асен.

Ден 2, през деня: Това е дъблинката Фрида. Тя ни водеше walking tour-а, на който се записахме на другия ден с цел да видим как го правят. Някъде по средата на тура имаше lunch break и Фрида прие поканата ни да седнем в едно заведение. Супер-свежа беше тая Фрида. Истинска дъблинка с истинска червена коса.

След walking tour-а тръгнахме да се разхождаме из града. Вечерта HostelWorld.com организираше Welcome drink и трябваше да убием остатъка от времето в безцелно мотаене и разглеждане.

Тук някакви шоумени гълтаха огньове на кокили. Единият от тях крещеше, че ще даде 5 евро на всеки, който направи нещо си. Не, че нямах нужда от 5 евро, но реших да не се излагам с лошия си английски.

Тук пък едни пичове свиреха страхотно някаква ирландска музика. Изобщо на доста места имаше най-различни артисти, които бяха избрали улицата за своя сцена.

Ден 2, вечерта: Колкото и да се мотахме по улиците, накрая отново се наложи да влезем в един бар, докато дойде време за Welcome drink-a, от който нямам никакви снимки, но където се запознах с много мили хора, някои от които ми тикаха билетчета за безплатни напитки в ръцете с думите: “Don’t worry, I work for this company!”.

Ден 3, привечер: През деня бяхме на семинар, а вечерта бяхме канени на церемонията по връчването на Hoscar-ите, наградите на HostelWorld за най-добри хостели.

Тази снимка е специално за Светльо. Баце, глей кво става:
I had a woman ship
I took her overseas…

Ден 3, вечерта: На цереонията на Хоскарите сме. В началото някакви тупаха по някакви тупани, но скоро обявиха един от гвоздеите в програмата: световният рекорд за най-много хора, спали едновременно в едно легло. Имало и представител на Гинес, за да зачете рекорда. Мисля, че е очевидно, че никой от ентусиастите не спи. Освен това вишката беше някакво местно производство, имаха си даже щанд на конференцията, изобщо – връзкарска работа.

Взехме награда за най-добър хостел в България – Хостел Мостел Велико Търново. Тая мацка нещо се излъга да ни каже “конграчулейшънс” и веднага я накарахме да целуне Радо.

Пак имаше фрий дринкс.

Тук си мечтая за вкъщи, но осъзнавам, че съм обкръжен от непознати, на хиляди километри от дома и че се налага да го преодолея някакси.

Тук не разбирам за какво са нужни тези снимки!

Йеееееее!

Уааааааа!!!

Буаааааа!

Ден 4, вечерта: В този ден сутринта пак имаше конференция, а вечерта, пак с чисто научна цел се записахме на Pub Crawl. Това е първата спирка, един безлюден бар с мрачни и намусени сервитьорки, които отказваха да ни сервират нищо друго освен ледено студен Heineken, по 330 мл.

Имахме 45 минути да изпием колкото можем. Въпреки, че уж бяхме нещо като шпиони, решихме да се постараем. С мъка успях да изпия 5 бирички.

Това е третият бар. От втория нямам снимки, защото си говорих с едни аржентинци и с едни 16-годишни каталунчета. Колко е хубаво да можеш да говориш с някого на някакъв по-нормален език.

От четвъртия бар пак нямам снимки, но интересното дойде в ей тая дискотека, където гидовете ни ни изоставиха на произвола на съдбата. Още с влизането тези две дъблинки на снимката ми се нахвърлиха с викове: “Ние се лесбийки” и ми съблякоха тениската, която ми е подарък от Асен и на която пишеше с огромни букви “Nobody knows I’m lesbian”. В замяна ми връчиха някакво блестящо диско-елече, с което си въобразих, че сигурно изглеждам страхотно. Затанцувах ентусиазирано и всичко беше чудесно, докато не дойде охраната и не развали купона.

Ден 5 или 6, нямам представа по кое време: Накрая всичко завърши горе долу по същия начин, по който започна. С пияна глава пристигнах, с пияна си заминах.

Ето с какво би ми било приятно да се занимавам, макар и между другото. Въобще, напоследък се занимавам с толкова малко приятни неща, че вижте отчаянието докъде ме докара. Тази тениска не изглежда супер-оригинална и да – може би излъчва лек негативизъм, но поне е някакъв опит в тая насока. Дръжте се, че идват тениските!

Това е бележката, която намерихме на вратата на трафопоста, обитаван от кварталния обущар. Сигурно и аз така съм си казал последният път, когато пуснах нещо ново в detskazakuska.com преди 4-5 години. Мина доста време.

Но да се върна на историята. С ясното съзнание, че петте минути на обущаря могат да се проточат до безкрайност, решихме да рискуваме и да го почакаме известно време. Не след дълго, за наша радост, човекът наистина се появи. Носеше две шишета водка.

- Е, защо идвате толко рано?? Аз сутрин ходя за материали!!! – скара ни се той.

Скъпи приятелю,
Пълният и (засега) напълно завършен вариант на разказа за пътуването ми до Куба през 2005 година Преоткриването на Куба се намира на адрес:
http://preotkrivaneto.blogspot.com

Важно!
Достъпът до разказа е ограничен.
Причината за това е една единствена: Страх ме е, че публичността на някои от фактите, описани в разказа би могла да навреди на роднините ми в Куба. И не искам историята да попада в ръцете на лоши хора.

Защо? За какво толкова се разказва?
Това е документално четиво със сантиментални отклонения. Разказва се за едно пътуване до Куба през февруари 2005-а година, при което се случиха следните значими неща:
- Посетих отново страната, в която се родих и прекарах своето детство;
- Срещнах отново баща си, след 15 годишна пауза;
- За двадесетте дни на престоя ни обиколих целият остров от край до край;
- При това пътуване срещнах безброй свои роднини;
- Установих, че голяма част от тези роднини се занимават с незаконни дейности, за да оцелеят;
- Разбрах, че това което си пропуснал да преживееш, не може да се навакса.

Искаш да го прочетеш?
Първо опитай да влезеш. Ако сме близки е твърде вероятно вече да съм ти осигурил достъп. Ако пък не сме или поради някаква причина съм пропуснал, пиши ми и ще го оправим.

Когато бях по-млад, често си мислех, че нещата съществуват само докато аз се занимавам с тях. Например, в деня на уволнението си от казармата, точно след като излязох през портала, се обърнах и погледнах назад. Бях сигурен, че виждам поделението за последно, че това ще бъде краят за него. Без мен със сигурност то щеше да се срути, да се запали и да се взриви в космоса. Месеци след това се върнах да проверя и с учудване установих, че си беше там и че хората след мен учудващо добре се справят с поддържането на безумието вътре.

Малко след като Асен и Ира освободиха апартамента на Денкоглу, в който се помещаваше Хостел Мостел, Мишо минал оттам и снимал това, което останало от сградата. Ето, след Асен всичко се срутва, а защо след мен не!?

Имам висящи задължения към близки хора от трети вид, които понякога недостойно пренебрегвам, и то поради простия факт, че са толкова близо до мен, че едва ли не се счита, че вниманието се подразбира от само себе си. А може би и злият егоизъм ме хапе люто, демек – какви късметлии сте, че можете да ме познавате такъв, какъвто съм действително, а не такъв, какъвто се показвам пред повечето хора, какво повече мога да ви дам, да съм тук всяка вечер, да правим всички онези дребни неща, които някъде се считат за най-обикновено човешко щастие. Нечестното в случая е колко подло думите обичам те започват с мъка да носят смисъла си, уморяват се, изпадат в депресия и стават сенки на самите себе си.

Щастието не винаги идва заслужено, но винаги е добре дошло, благодаря.

Ето как понякога бездушието се проявява в най-дребните детайли, като например в случаите, когато попадам на сериите на “The Crocodile Hunter” по National Geographic. Често се хващам, че завиждам на тези хора. Те се занимават точно с това, което искат и затова изглеждат по-страстни и по-живи от нас, обикновените хора. Бих искал да имам тяхната смелост: какво ми пречи на мен, примерно, да се махна от офиса и да си направя малка дърводелска работилничка, или издателство за детски книжки, или бар с кубинска музика.

Стив Ъруин правеше това, което обича, тормозеше животните, грижеше се за тях, рискуваше живота си сякаш на шега, само за да ни покаже нещо, което знае. Когато разбрах, че е умрял, прободен в сърцето от гигантски скат си казах: “Каква готина смърт, копеле!”

Веднъж получих следния мейл: “Карлос, это ты? Казанцев Саша, 1966-72 Менделеевский Институт”.

Облещих очи, защото това е институтът, където са учили родителите ми. Веднага се обадих на майка ми, за да разбера, че действително Саша и баща ми са били съквартиранти и много добри приятели в Москва през студентските години. Една вечер, обхванат от носталгия, както си пиел водката сам пред компютъра, Саша решил да потърси стария си приятел и написал “Carlos Arner” в yandex.ru, където по някакъв неведом начин се появил настоящият сайт.

Разменихме няколко мейла. Разказах му за нас. Браво. Колко хубаво, че го направих, си мислех известно време.