Малко усещания действат толкова благотворно на самочувствието като онова, което се изстрелва в мозъка ти когато, веднъж влязъл в бара и застанал зад тезгяха, още преди да се е случило каквото и да било друго, барманът те попита: „Обичайното ли, господине?”. Усещането е толкова жизнеутвърждаващо, че отговорът е винаги да, дори в случаите, когато не си имал намерението да пиеш „обичайното”. Именно затова, като начало, в баровете трябва да се сяда винаги на бара.

Няма нищо по-интимно от това да пиеш лакът до лакът с непознат, нито пък толкова малко интимно, защото и двамата пиете мълчаливо, с погледи забити в рафтовете с бутилки, или в касовия апарат, или, в зависимост от постигнатата степен на вдъхновение, в текстурата на дървото на плота. В този случай от бармана се изисква чувство, както и способността да дриблира, в противен случай може да се изпречи между очите на пиещия човек и бутилките (или касовия апарат), в които последният вторачено се взира.

Не би било зле да се направи лабораторен анализ на повърхността на тези бутилки и касови апарати. В тези повърхности сигурно са впити мислите на десетки пиячи, нещо, което не е за подценяване като се замислим какви гениални идеи, поне от гледна точка на пиещия, започват да ти хрумват след втория джин.

На бар трябва да се ходи сам, защото да разговаряш с някого на тези мънички столове е неудобно. Ако се говори трябва да е кратко и с поглед насочен винаги напред, все едно се опитваш да омажеш с гласа си бутилките и касовия апарат с идеите, които споделяш.

Писателят Хемингуей се разполагал в най-левия край на бар Ел Флоридита, в Хавана. Поръчвал си дайкири на име Папа’с спешъл, с повече ром от обикновеното дайкири. Пиел на крак, тъй като вярвал, че така може да се пие повече. На третия Папа’с спешъл започвал да прожектира идеите си срещу бутилките и срещу касовия апарат, който между другото е много стар и красив. И тъй като никой все още не е намерил начин да се вземе посявка и кръвна картина от тези предмети не можем, поне по тази линия, да научим за идеите, който са се трупали в главата на Хемингуей на височината на третия му Папа’с спешъл.

За щастие, барманът от онова време бил специалист по този вид идеи, които хем не се губят, хем не можеш да възстановиш. Изключително интелигентно решил да застава, всеки път щом имал възможност, между гласа на Хемингуей и бутилките или касовия апарат, според случая. Този барман продължава, към днешна дата, да обслужва клиентите на Ел Флоридита и не е никак странно да го чуеш внезапно да рецитира, ред по ред, много тихо, някоя от страниците на Старецът и морето.

Писателят Скот Фитцджералд се напивал от две чашки – един от най-лошите пиячи, които светът помни. Имал някаква алергия към алкохола, която бързо го вадела от битката, а съответно и от бара в състояние на пълно безсъзнание. Въпреки това, по време на престоя си в Париж, излизал да пие с Хемингуей, който още тогава имал Нобелова награда по пиене.

Фитцджералд бил истински фанатик що се отнася до онова лекарство за самочувствието, с което започнахме тези редове. Бил готов да изпие две чаши и да припадне на земята, само и само да получи своето „обичайното ли, господине?” от бармана.

Казват, че Скот престанал да пише и пропаднал в деня, в който влязъл в бара на хотел Риц, в Париж, и барманът имал лошият вкус да го попита: „Какво ще желаете, господине?”.

Изнамерил, превел и редактирал: Карлос Арнер

Онзи ден, както си тичах като опитно зайче по пътеката се загледах в екранчето, където някой преди мен беше пуснал Eurosport. Не беше нещо кой знае колко интересно, състезание по лека атлетика в Цюрих. Дисциплината: 100 метра с препятствия за жени. Камерата показваше състезателките една по една и докато тичах от скука взех да ги класирам по хубост и да се чудя за коя да викам.  Беше точно преди старта и всичките бяха толкова сериозни и съсредоточени, че не можах да си избера никоя. Когато състезанието свърши победителка се оказа една доста яка австралийка с лунички. Минута преди това с положителност щеше да отиде на последното място в класацията ми, с тесните си британски устни, бледолика и мускулеста, но ето че сега се разкриваше в нова светлина, освободена от напрежението, усмихната като ученичка. Стана ми симпатична. Както тичах вдигнах победоносно ръце и мислено се зарекох, че от сега нататък винаги ще викам за нея.

Снощи се видяхме с Камен на по бира в парка и както е редно си спомнихме за Велизар. Разказах му как съм му пуснал поздравление за рождения ден във фейсбука.

- Стига бе, брат му не му ли е махнал профила? – учуди се Камен.
- Да ти кажа, по някакъв начин ми харесва да си стои там и да ми напомня от време на време.
- Е да, той продължава да живее там по някакъв начин.
- Така е. Абе мен не ми е толкова тъжно, колкото ме е яд. Яд ме е, че го няма вече.
- Много ми липсва – каза Камен.
- И на мен ми липсва. Баси пича беше! И слушаше Лейди Гага още, когато никой не беше чувал за нея!
- Вярно! На мен ей така ми показваше един клип и ми повтаряше: Ский ский кви задници, копеле!

- Марко, къде живеят костенурките?
- В Ню Йооорк!
- А къде е, мамо, Ню Йорк?
- Как къде? В Кооосмоса!
- А ти бил ли си там?
- Даааа. Утре съм бил!

Ден 1, през деня: Летище Гетуик, Лондон. Аз съм с махмурлук от предния ден, но Асен е в чудесно настроение. Предната нощ Мария празнуваше зачеването си и се случи да остана до 3-4 часа сутринта. Вие ми се свят и ми се гади. До Асен Радо и Нини се смеят на моето нещастие (на какво друго?!).

Ден 1, вечерта: Вече сме в Дъблин. Набутахме се в най-тъпкания пъб, който успяхме да намерим. Атмосферата е супер, около нас хора крещят и пеят на воля. Няма агресия и никакъв, ама никакъв шанс да пуснат чалга.

Само в този ъгъл имаше място. Беше нещо като вътрешно дворче на пъба, където можеше да се пуши, тъй като се падаше на открито. Затова, след като се поснимахме малко…

… и особено след като разбрахме, че Радо има цигари (!) всички лапнахме по един фас и запафкахме щастливо. Никой друг освен Радо не се беше сетил да си вземе цигари.

Тук някой се опитваше да ни снима и затова ние искахме да го бием.

Докато изпушвахме щастливо цигарите на Радо смело му обещахме, че ще му купим една кутия на другия ден – обещание, което не бе спазено, защото се оказа, че цигарите са по 15 кинта. Ей тия иралндци се правят на много бойни и отворени, но ако тук в България направят цигарите 15 лева сигурно ще има революция.

Знам, жалки сме, но бях спал 2-3 часа предната вечер.

След бара излязохме да се поразходим по улиците. Навсякъде беше пълно с хора, които кръстосваха квартала в търсене на малко забавления. Това е вторият ми, малко по-успешен опит да снимам униформата на дъблинките за събота вечер. Тук е мястото да кажа, че навън беше кучи студ, а те си ходеха, все едно е Варна и е лято.

Това е Абракебабра, верига за дюнери в Дъблин. Виждате ли вляво апарата, закачен на стената? Това е джубокс. Едната вечер се излъгахме да хапнем там и срещу 50 цента си направих кефа да чуя песента на Cure ‘A Forest’, там, в тая миризлива кебапчийница, в сърцето на Дъблин.

Тоя пич малко го бяха изхвърлили от един бар. Просто си седеше на земята и се обясняваше на охраната. По това време бяхме склонни да виждаме нещата по-скоро в положителната им светлина. “Въпрос на избор”, коментирах на Асен.

Ден 2, през деня: Това е дъблинката Фрида. Тя ни водеше walking tour-а, на който се записахме на другия ден с цел да видим как го правят. Някъде по средата на тура имаше lunch break и Фрида прие поканата ни да седнем в едно заведение. Супер-свежа беше тая Фрида. Истинска дъблинка с истинска червена коса.

След walking tour-а тръгнахме да се разхождаме из града. Вечерта HostelWorld.com организираше Welcome drink и трябваше да убием остатъка от времето в безцелно мотаене и разглеждане.

Тук някакви шоумени гълтаха огньове на кокили. Единият от тях крещеше, че ще даде 5 евро на всеки, който направи нещо си. Не, че нямах нужда от 5 евро, но реших да не се излагам с лошия си английски.

Тук пък едни пичове свиреха страхотно някаква ирландска музика. Изобщо на доста места имаше най-различни артисти, които бяха избрали улицата за своя сцена.

Ден 2, вечерта: Колкото и да се мотахме по улиците, накрая отново се наложи да влезем в един бар, докато дойде време за Welcome drink-a, от който нямам никакви снимки, но където се запознах с много мили хора, някои от които ми тикаха билетчета за безплатни напитки в ръцете с думите: “Don’t worry, I work for this company!”.

Ден 3, привечер: През деня бяхме на семинар, а вечерта бяхме канени на церемонията по връчването на Hoscar-ите, наградите на HostelWorld за най-добри хостели.

Тази снимка е специално за Светльо. Баце, глей кво става:
I had a woman ship
I took her overseas…

Ден 3, вечерта: На цереонията на Хоскарите сме. В началото някакви тупаха по някакви тупани, но скоро обявиха един от гвоздеите в програмата: световният рекорд за най-много хора, спали едновременно в едно легло. Имало и представител на Гинес, за да зачете рекорда. Мисля, че е очевидно, че никой от ентусиастите не спи. Освен това вишката беше някакво местно производство, имаха си даже щанд на конференцията, изобщо – връзкарска работа.

Взехме награда за най-добър хостел в България – Хостел Мостел Велико Търново. Тая мацка нещо се излъга да ни каже “конграчулейшънс” и веднага я накарахме да целуне Радо.

Пак имаше фрий дринкс.

Тук си мечтая за вкъщи, но осъзнавам, че съм обкръжен от непознати, на хиляди километри от дома и че се налага да го преодолея някакси.

Тук не разбирам за какво са нужни тези снимки!

Йеееееее!

Уааааааа!!!

Буаааааа!

Ден 4, вечерта: В този ден сутринта пак имаше конференция, а вечерта, пак с чисто научна цел се записахме на Pub Crawl. Това е първата спирка, един безлюден бар с мрачни и намусени сервитьорки, които отказваха да ни сервират нищо друго освен ледено студен Heineken, по 330 мл.

Имахме 45 минути да изпием колкото можем. Въпреки, че уж бяхме нещо като шпиони, решихме да се постараем. С мъка успях да изпия 5 бирички.

Това е третият бар. От втория нямам снимки, защото си говорих с едни аржентинци и с едни 16-годишни каталунчета. Колко е хубаво да можеш да говориш с някого на някакъв по-нормален език.

От четвъртия бар пак нямам снимки, но интересното дойде в ей тая дискотека, където гидовете ни ни изоставиха на произвола на съдбата. Още с влизането тези две дъблинки на снимката ми се нахвърлиха с викове: “Ние се лесбийки” и ми съблякоха тениската, която ми е подарък от Асен и на която пишеше с огромни букви “Nobody knows I’m lesbian”. В замяна ми връчиха някакво блестящо диско-елече, с което си въобразих, че сигурно изглеждам страхотно. Затанцувах ентусиазирано и всичко беше чудесно, докато не дойде охраната и не развали купона.

Ден 5 или 6, нямам представа по кое време: Накрая всичко завърши горе долу по същия начин, по който започна. С пияна глава пристигнах, с пияна си заминах.

Ето с какво би ми било приятно да се занимавам, макар и между другото. Въобще, напоследък се занимавам с толкова малко приятни неща, че вижте отчаянието докъде ме докара. Тази тениска не изглежда супер-оригинална и да – може би излъчва лек негативизъм, но поне е някакъв опит в тая насока. Дръжте се, че идват тениските!

Това е бележката, която намерихме на вратата на трафопоста, обитаван от кварталния обущар. Сигурно и аз така съм си казал последният път, когато пуснах нещо ново в detskazakuska.com преди 4-5 години. Мина доста време.

Но да се върна на историята. С ясното съзнание, че петте минути на обущаря могат да се проточат до безкрайност, решихме да рискуваме и да го почакаме известно време. Не след дълго, за наша радост, човекът наистина се появи. Носеше две шишета водка.

- Е, защо идвате толко рано?? Аз сутрин ходя за материали!!! – скара ни се той.

Скъпи приятелю,
Пълният и (засега) напълно завършен вариант на разказа за пътуването ми до Куба през 2005 година Преоткриването на Куба се намира на адрес:
http://preotkrivaneto.blogspot.com

Важно!
Достъпът до разказа е ограничен.
Причината за това е една единствена: Страх ме е, че публичността на някои от фактите, описани в разказа би могла да навреди на роднините ми в Куба. И не искам историята да попада в ръцете на лоши хора.

Защо? За какво толкова се разказва?
Това е документално четиво със сантиментални отклонения. Разказва се за едно пътуване до Куба през февруари 2005-а година, при което се случиха следните значими неща:
- Посетих отново страната, в която се родих и прекарах своето детство;
- Срещнах отново баща си, след 15 годишна пауза;
- За двадесетте дни на престоя ни обиколих целият остров от край до край;
- При това пътуване срещнах безброй свои роднини;
- Установих, че голяма част от тези роднини се занимават с незаконни дейности, за да оцелеят;
- Разбрах, че това което си пропуснал да преживееш, не може да се навакса.

Искаш да го прочетеш?
Първо опитай да влезеш. Ако сме близки е твърде вероятно вече да съм ти осигурил достъп. Ако пък не сме или поради някаква причина съм пропуснал, пиши ми и ще го оправим.

Когато бях по-млад, често си мислех, че нещата съществуват само докато аз се занимавам с тях. Например, в деня на уволнението си от казармата, точно след като излязох през портала, се обърнах и погледнах назад. Бях сигурен, че виждам поделението за последно, че това ще бъде краят за него. Без мен със сигурност то щеше да се срути, да се запали и да се взриви в космоса. Месеци след това се върнах да проверя и с учудване установих, че си беше там и че хората след мен учудващо добре се справят с поддържането на безумието вътре.

Малко след като Асен и Ира освободиха апартамента на Денкоглу, в който се помещаваше Хостел Мостел, Мишо минал оттам и снимал това, което останало от сградата. Ето, след Асен всичко се срутва, а защо след мен не!?

Имам висящи задължения към близки хора от трети вид, които понякога недостойно пренебрегвам, и то поради простия факт, че са толкова близо до мен, че едва ли не се счита, че вниманието се подразбира от само себе си. А може би и злият егоизъм ме хапе люто, демек – какви късметлии сте, че можете да ме познавате такъв, какъвто съм действително, а не такъв, какъвто се показвам пред повечето хора, какво повече мога да ви дам, да съм тук всяка вечер, да правим всички онези дребни неща, които някъде се считат за най-обикновено човешко щастие. Нечестното в случая е колко подло думите обичам те започват с мъка да носят смисъла си, уморяват се, изпадат в депресия и стават сенки на самите себе си.

Щастието не винаги идва заслужено, но винаги е добре дошло, благодаря.